Жените и свещенството

I част

Валентин Велчев

Наскоро в нашето интернет пространство се развихри дебат между християни от различни евангелски общности относно възможността жените да бъдат ръкополагани за свещеници. Православната позиция по този въпрос е отразена по един чудесен начин в статията на митрополит Калистос Уеър „Мъжът, жената и свещенството на Христос”.[1] В първата част на настоящата публикация, ще се опитам да доразвия неговия аргумент, изложен в точката „Позоваване на Преданието”. Целта ми е както да подкрепя онези протестанти, „които не са преклонили коляно пред Ваала” (Римл. 11: 4), така и да дам още няколко довода в ръцете на православните вярващи, за да се чувстват по-добре подготвени, когато се изправят пред подобни предизвикателства. 

І Постмодернизъм в Църквата.[2]

На по-будните християни няма как да не е направило впечатление, че винаги се намират богослови, които твърде „успешно” нагаждат Библията към актуалните за дадена епоха социални, културни, научни и пр. светски концепции. По думите на либералния германски теолог от ХІХ век Албрехт Ричл[3] „християнството трябва да се адаптира към новите научни и философски начини на мислене без да счита това за отстъпление”.[4] Подобна тенденция се очертава особено ярко в редица от Западните протестантски общества (и отчасти в римо-католицизма) през последните две столетия:

1. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век в геологията се появява принципът на „униформизма” и начаса теологът от Свободната шотландска църква Т. Чалмърс, в една своя лекция, формулира т. нар. „теория за паузата”, според която Земята е на милиарди години.[5]

2. Когато през 1859 г., излиза книгата на Ч. Дарвин „Произход на видовете чрез естествен отбор”, реакцията не закъснява и цял куп богослови, с най-значима роля между тях на П. Т. дьо Шарден, развиват учението за „теистична еволюция”.[6]

3. Също към средата на ХІХ век светът се запознава с идеите на К. Маркс и Ф. Енгелс, а християнските писатели започват да говорят за „религиозен социализъм” и „социално евангелие”, които по-късно служат като идеологическа основа на национал-освободителните движения в Латинска Америка.[7]

4. Не дълго след зараждането на феминизма (като организирано движение) в края на ХІХ и началото на ХХ век, се стигна и до нова концептуална парадигма в херменевтиката, според която „Бог е Майка”, „Христос е сексист”, а „мъжете – единствените грешници”.[8]

5. Когато през 40-те години на ХХ век в САЩ вече отшумяват последиците от Голямата депресия, все по-широко се подема пропагандирането на „Американския начин на живот”. Жаждата за успех, власт и финансов просперитет води до засилени консуматорски нагласи, които намират своето ясно отражение в „Евангелието на благоденствието“.[9]

6. В резултат от дейността на движенията за граждански права, малко след средата на ХХ век в редица протестантски църкви са ръкоположени жени, а в началото на ХХІ век – и хомосексуалисти за свещеници, като, за съжаление, тази тенденция значително се засилва напоследък.[10]

7. През втората половина на ХХ век, поради глобализацията и миграцията, доста по-настойчиво се прокарва и становището за религиозен плурализъм. Според англиканския проф. Джон Хик „макар в различните религии да се използват различни концепции и имена за Бога, то в онтологичен смисъл всеки вярващ човек по земята се покланя на една и съща свръхестествена Реалия”.[11] Не е трудно да се схване, че по такъв начин мнозина съвременни философи и богослови ефикасно полагат основите за създаването на „единна световна религия”.[12]

Разбира се, списъкът е непълен и може да бъде продължен, но нека приемем, че и в този си вид той е достатъчно показателен. (Ще напомним още, че през въпросния период адептите на масонството, окултизма, теософията, дъновизма, метафизичните култове и пр., и пр., също много убедително прилагат Библията в защита на своите учения.)

Изброените по-горе „църковни” доктрини имат претенцията, че са базирани на една задълбочена екзегетика и са подкрепени с огромен брой библейски цитати. Но действително ли чрез Библията можем да докажем всичко, което си поискаме, дори еклектични становища? Не стигаме ли в крайна сметка до обикновен постмодернизъм? И съществува ли критерий, по който да разпознаваме истината от заблудите и ересите?

ІІ Практическият опит като критерий за истинност.

В знанието понякога възникват парадокси (апории, антиномии), когато, макар да е запазен логически правилен ход на разсъжденията, се получава така че две взаимно изключващи се тези се оказват еднакво доказуеми. Напълно понятно е, че тук става невъзможно откриването и утвърждаването на истината поради нарушаването на закона за непротиворечието.[13] В такива случаи се налага да се разкрият източниците на парадокси в теорията и да се намерят начини за тяхното премахване. (Трябва да отбележим обаче, че противоречията не се съдържат в самата обективна реалност, т.е. там Бог ги е разрешил, а единствено в човешкия мисловен процес. Това ни кара да считаме, че последният все още не е адекватно отражение на действителността.)

Например, според известната апория на Зенон Елейски, Ахил никога няма да настигне и изпревари костенурката, дори тя да е стартирала само няколко крачки пред него. Чисто теоретично и досега не е намерено решение на проблема, но на практика и едно малко дете би могло да се справи с подобна задача. Е. Кант използва понятието антиномия в опитите си да оправдае основната теза на своята философия, според която разумът не може да излезе извън пределите на сетивния опит и да познае „нещата в себе си”. Примерите, които предлага обаче, не съдържат антиномии според съвременната формална логика, понеже обосноваването и на тезата, и на антитезата в тях не може да се представи под формата на логически правилни разсъждения. Около началото на ХХ век няколко математици – Г. Кантор, Ч. Бурали-Форти и Б. Ръсел – обръщат внимание на редица парадокси (в истинския смисъл на думата), които се явяват в някои раздели от теорията на множествата. Малко по-късно Е. Цермело пръв показа пътя за тяхното разрешаване чрез създаване на аксиоматични теории, в които върху понятието множество се поставят ограничения, достатъчни за изключване на известните парадокси. Днес в науката са познати множество парадокси, но не е възможно да се предложи универсален начин за тяхното отстраняване, затова в различните области се подхожда евристично и креативно.

През 1931 г. австрийският логик, математик и философ К. Гьодел публикува своите две прочути теореми за непълнота. Според първата от тях, колкото и богата да е една формална логическа или математическа теория тя не е в състояние да изрази чрез теореми всички верни факти за някаква безкрайна област от обекти. Втората я прецизира с уточнението, че дори не е възможно да се докаже непротиворечивостта на формалната теория, което обезсмисля усилията да се изгради надежден математически апарат, който да бъде използван като инструмент в останалите науки.[14] По такъв начин теоремите на Гьодел налагат силни ограничения върху нашите теоретични знания, понеже формалните теории са единствения приемлив научен инструмент за извеждане на следствия от начални предпоставки. Оттук се прави извода, че обитаваме реалност, която ни ограничава както по отношение на някои от физическите изследвания (наблюдателят не може да бъде отделен от процеса на наблюдение, т.е. той става интегрална част от експеримента), така и относно методите ни за натрупване на знания.[15]

През последните няколко столетия науката се разви като мощна изследователска дейност, целяща придобиването на нови знания за природата и обществото. Научният метод е система от принципи, с помощта на които се достига до обективно познание, позволяващо да бъде разграничена истината от заблудата и грешката. Включва наблюдения, измервания, предположения, експерименти и верификация (емпирично установяване верността на твърденията). Както е видно, в него като основен критерий за истинност се явява практическият опит, чрез който става съпоставянето на теоретичните знания (идеи, хипотези, теории) с действителността. Практическият опит не се схваща единствено като серия от изолирани научни експерименти, а като обществената дейност през цялата история на човечеството, чрез която се проверява, задълбочава и развива процеса на познанието.[16] Например Специалната и Общата теории на относителността се потвърждават както от тяхното емпирично тестване (забавянето на времето, прецесия на орбитите на движение на планетите, изменение на честотата на светлина, която се разпространява в гравитационно поле и пр.), така и от практическото им приложение за извличането на енергия в атомните реактори, глобалната система за позициониране и др.

Квантовата механика, описваща поведението на елементарните частици, представлява твърде интересен случай в научно отношение. За да бъде създадена теоретична основа за характеризиране на микрообектите, техните взаимодействия и преобразувания, Н. Бор издига т. нар. „принцип на допълнителността”. В по-общ вид той може да се предаде така: „за възпроизвеждане целостта на явлението е необходимо в познанието да се прилагат изключващи се класове от понятия, като взаимно допълващи се”.[17] Този принцип прави невъзможно приложението на формалната логика, поради което Р. Файнман възкликва: „Спокойно мога да заявя, че никой не разбира квантовата механика.“[18] Все пак квантовата механика се основава на определен брой „постулати” (състояния, описвани чрез уравнения на Шрьодингер, Нойман, Хайзенберг, Паули) и на математически апарат (теория на вероятностите, функционален и векторен анализ и др.), което позволява предсказване на все още неустановени опитно физични явления. Огромният брой проведени експерименти, доказва валидността на теорията, а в бъдеще се планира нейните приложения да доведат до създаването на квантов компютър, възможност за телепортиране и т.н.

Чрез все по-задълбоченото изясняване на научната картина на света, което получаваме със съвременната апаратура се постига както опровергаване на неистинните, така и прецизиране на правдивите човешки знания. Например, през 2003 г. бе направен анализ на данните, получени от спътника WMAP (Сонда за Микровълнова Анизотропия “Уилкинсън”), който доведе до отхвърлянето на десетки погрешни космологични хипотези. От друга страна, значителна част от експериментите, провеждани в завършения наскоро Голям адронен колайдер са предназначени да търсят уточняване и развитие на Стандартния модел във физиката на елементарните частици и пр.

Ако отхвърлим практическия опит (т.е. съпоставянето на теоретичните знания с действителността) като критерий за установяване на обективната истина, ще се стигне до релативността на постмодернизма. Поради липсата на верификация, достоверността на научните теории и идейните системи (философии, религии, политически идеологии и пр.) остава да „виси във въздуха” и се налага всяка една от тях да бъде приемана единствено на (сляпа!) вяра.

ІІІ Практическият опит в християнската апологетика, екзегетика и догматика.

А) Апологетиката е богословска дисциплина, свързана със защитата на християнската религия с научни, логически аргументи. Ще се спрем само на два нейни аспекта:

1. Изпълнението на пророчествата е издигнато като свидетелство за правдивост от самия Бог. Когато се обръща към лъжливите богове на земните племена, Той говори: „Известете какво има да стане в бъдеще, за да познаем, че сте богове;” (Ис. 41: 23). В другите религии или липсват пророчества, или, ако се намират такива, те са твърде мъгляви и двусмислени, поради което не е възможно да се каже със сигурност, че някое въобще се е сбъднало. За разлика от тях, в Библията има около шест хиляди и четиристотин стиха, съдържащи предсказания с прецизни исторически детаили, над 300 от които са се изпълнили в земния живот на нашия Господ. М`Илвейн определя библейските пророчества като: „декларация за бъдещи събития, които никаква човешка мъдрост или предвиждане не биха могли да направят – която зависи от познаването на безброй случайности на човешките дела и принадлежи изключително на всезнаещия Бог; така че по самото си естество пророчеството трябва да бъде Божествено откровение”.[19]

2. Историческата достоверност на библейските събития също е от огромно значение за християнството. Преобладаващата част от световните религии всъщност са изтъкани от митове, легенди и алегории. Един индуист ще ви заяви, че за него няма значение дали разказите за земния живот на Кришна са истински или измислени, а само какви нравствени и духовни поучения могат да се извлекат от тях. За нас обаче историческите факти, изложени в Свещеното Писание, са от изключителна важност – в събитията от миналото на Израел и съдбата на околните народи е заложен Божият промисъл за изкуплението на човечеството. Ап. Петър свидетелства за живота, смъртта и възкресението на Христос: „Защото, когато ви обявихме силата и пришествието на нашия Господ Иисус Христос, ние не следвахме хитро измислени басни, а бяхме очевидци на Неговото величие“ (II Петр. 1:16). По думите на К. Пинок: „Фактите подкрепящи твърденията на християнството, не са някакви по-особени религиозни факти. Това са всеизвестни факти, съдържащи данни, върху които се градят всички исторически, правни и всекидневни решения”.[20]

С други думи, потвърждението на словата на вярата чрез факти и събития от обективната действителност е решаващият критерий, който ни посочва коя религия е боговдъхновена.[21]

Б) Екзегетиката е раздел на богословието, чийто предмет е изяснение и тълкуване на Светото писание. Граматическото проучване на библейските текстове не винаги е достатъчно, за да ни открие техния правилен смисъл, затова е необходимо прилагането и на исторически подход. Ще си послужим с един твърде показателен пример в това отношение. В Новия завет никъде не откриваме наредба за отпадането на съботната заповед от Мойсеевия закон, поради което някои общества (адвентисти, баптисти от седмия ден и др.) настояват, че тя трябва обезателно да се спазва от християните. Нещо повече, според тях, щом като в НЗ намираме потвърждение за останалите девет морални заповеди от каменните скрижали, логично е да заключим, че и четвъртата остава в сила (само церемониалните заповеди, свързани с обредите и ритуалите, не са задължителни). Ако се разгледа цялата съвкупност от доказателства на адвентистите, чисто теоретично, везните се накланят убедително в тяхна полза. Относно това как да разбираме новозаветната съботна заповед и защо нашето богослужение е в неделя, от решаващо значение се оказва историческият аргумент, изведен от живота на Христос, апостолите и историята на Църквата.[22]

Ап. Павел, в много от своите послания, ни заявява, че трябва да следваме този житейски пример, защото той ни предоставя най-сигурния начин да разберем действителния смисъл на християнското учение (и това го превръща в един от най-силните доводи в нашата екзегетика): „И вие станахте подражатели на нас (апостолите) и на Господа, като, всред много скърби, приехте словото с радост, която е от Светия Дух; така щото станахте пример на всичките вярващи в Македония и в Ахаия… Защото вие, братя, станахте подражатели на Божиите в Христа Иисуса църкви“ (I Сол. 1: 6,7; 2: 14). (Виж още I Кор. 4: 6 и 11: 1; Ефес. 5: 1; Филип. 3: 17 и др.)

Ние често не си даваме сметка, че при разрешаването на огромен брой богословски проблеми, имплицитно си служим с множество практически примери от живота на Христос и апостолите.[23]

В) Догматиката ни запознава с основните и непроменими истини на християнската вяра, които са постановени на Вселенските църковни събори. Но те не са приети изведнъж, а са се утвърждавали в продължение на много столетия. Например, въпреки че на Никейския събор през 325 г арианството е осъдено като ерес, впоследствие е реабилитирано на Антиохийския (341) и Миланския (355) поместни събори. В Римската империя е премахнато окончателно на Цариградския събор (381), но е било възприето от някои германски племена и продължило да съществува в техните кралства чак до края на VІ в. Всичко това е едно чудесно потвърждение на уверението на Иисус, че истината ще победи в историческия опит на Църквата, защото „портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16: 18).

По-голямата част от нашите учения всъщност са изведени от събитията, описани в Библията: Сътворението – Бит. 1 (глава); 2: 1-4; Грехопадението – Бит. 3; Възкресението (а оттам и Изкуплението) – Мат. 28; Марк 16; Лука 24; Йоан 20; 21 (глави) и пр. Когато ап. Павел говори за спасение чрез вяра, той също обяснява нещата със случки от еврейската история – Римл. 4; 9; Гал. 3; 4; Евр. 3; 4; 6; 7; 9; 11 и др., нещо, което прави и Господният брат Яков, за да отчете и каква е ролята на делата – Яков 2: 20-26. Практическият опит, макар и частично (защото не е напълно приложим[24]), може да ни открие истината още и в: а) Отношенията между личностите, например Христовата саможертва говори за Божията любов, а за човешката – описаното от ап. Павел в І Кор. 13; б) Божиите атрибути – премъдростта Му се манифестира в световния порядък, а всезнанието – в изпълнението на пророчествата и пр. в) Дълго време догматите за Троицата и богочовешката природа на Христос оставаха неразбираеми за другите религии, поради което християнството беше упреквано в многобожие от исляма и юдаизма. Принципът на допълнителността на Нилс Бор показа, че е възможно да има обединение между противоречиви твърдения, а експерименталната база на квантовата механика доказа неговата правдивост. Нещо повече, понеже тези догмати не могат да бъдат постигнати чрез обичайната човешка логика, в тях е изявена мъдрост, която е надразумна и не се среща в никоя религия или древна философия.[25]

Затова в богословието се налага да балансираме – от една страна, без санкцията на практическия опит, стигаме до релативността (по-скоро, абсурдността) на постмодернизма, т.е. еднаквата основателност на всички идейни системи, които трябва да приемем единствено на сляпа вяра. Но от друга – той не е изцяло приложим към личностните взаимоотношения, учението за атрибутите на трансцедентния Бог, при изясняване както на същността на Триединството, така и на връзката между божествената и човешката природа на Христос и т.н.

Накрая да обобщим:

Ние имаме специални указания от Бога да се позовем на потвърждението на написаното слово от действителността (Исая 41: 23; 46: 9, 10; II Петр. 1:16 и мн. др.). Изпълнението на пророчествата ни позволява да заявим, че християнството е боговдъхновена религия, историческа достоверност на библейските събития – да търсим правилния екзегетичен смисъл на вероученията и да доказваме тяхната догматична правдивост. Макар че не е възможно да приложим практическия опит като едностранен критерий за цялата апологетика, екзегетика и догматика, в повечето области от тях, той дава изключително добри резултати, което ни помага да отстраним редица неразрешими по теоретичен път проблеми в богословието.

ІV Женското свещенство – какво говори практическият опит от библейската и църковната история?[26]

Съществуват само две възможности:

Жените могат да бъдат свещеници.

Жените не могат да бъдат свещеници.

Във втората част на статията ще разгледаме коя от тях се потвърждава конкретно от библейските текстове, но тук ще допуснем, че те са еднакво доказуеми (нещо, за което стана въпрос още в началото). Би могло да бъде така, ако:

1. Библията е вътрешно противоречива.

Непротиворечивостта е главното изискване към знанието, което се състои в това, че в рамките на една теория не могат да бъдат едновременно изводими някое твърдение и неговото отрицание. Неизпълнението на това изискване води до разрушаване на теорията, понеже в нея се оказва възможно да се докаже, което и да било твърдение. Ако Библията е вътрешно противоречива по въпроса за женското свещенство, съществува реалната опасност тя да е такава и по отношение на много други доктрини. От тук ще следва, че с нея могат да се докажат всякакви еклектични становища, т.е. заедно с християнството Св. Писание подкрепя същевременно и ересите, окултизма, метафизичните култове и пр.

2. Библията не е противоречива, но е източник на парадокси.

При условие, че в някое християнско учение бъде установен парадокс, би следвало да се потърсят начини за неговото отстраняване. (Парадоксите могат да се появят както в научните теории, така и в обикновените разсъждения. Например привежданата от Б. Ръсел перифраза на неговия парадокс за множеството на всички нормални множества: „Селският бръснар бръсне всички онези и само онези жители на своето село, които не се бръснат сами. Трябва ли той да бръсне самия себе си?”)

3. Двете твърдения, макар и противоречиви, са едновременно верни (според принципа на допълнителността на Н. Бор).[27]

Женското свещенство категорично не се отнася към този случай.

4. Теоремата за непълнотата на К. Гьодел не ни позволява да определим със сигурност кое твърдение е вярно.

5. В Библията не намираме достатъчно основание, за да докажем едно от двете твърдения.[28]

При последните две точки се получава така, че никое от посочените твърдения няма как да бъде доказано или опровергано, т.е. очертава се едно непълнота на теорията, която допуска множество възможни интерпретации по отношение на женското свещенство.

Но при всичките пет случая сме в състояние да приложим практическия опит, за да установим каква в действителност е библейската концепция по въпроса за свещенството, без да се страхуваме, че ще бъдем измамени от някакви подвеждащи разсъждения.

В Бит. 1: 27 четем: „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.” Ако обусловеното от текста равентсво между двата пола, е необходимо да се схваща и като еднаквост на служението, би трябвало в цялата библейска и църковна история съотношението между мъжкото и женското свещенство да е 50 на 50 процента. Нека проследим дали това е така:

Първият споменат случай за свещенство на Бога е около 2000 г. пр. Хр. и се отнася към Салимският цар Мелхиседек (Бит. 14: 18, 19), за когото се разисква нашироко в посланието към Евреите, като специално е отбелязано, че той е уподобен на Божия Син (Евр. 7: 3). Ако Св. Дух желаеше да ни представи мъжът и жената като преобраз на Първосвещеническото служение на Христос, при благославянето на Авраам, заедно с Мелхиседек, трябваше да присъства и жена-свещеник (каквито са се намирали сред околните народи).[29]

Петстотин години по-късно, евреите излизат от египетско робство и се настаняват да живеят в ханаанската земя, разполагащи с пълната свобода за самоопределение. Бог им нарежда, обаче, да не се съобразяват с порядките на езическите племена и въздига Аарон и неговите потомци от мъжки пол да бъдат свещеници в скинията, а после – и в храма (Изх. 27: 21). Това положение се е запазило повече от 1500 години (с известни прекъсвания) чак до 70 г. сл. Хр., когато Йерусалим е превзет от римляните, храмът – разрушен, а жителите – избити или отведени в робство.

Христос, макар да проповядва едно радикално ново учение, което не се вмества в разбиранията на главните свещеници, книжниците и фарисеите, също избира за апостоли единствено мъже. В тази връзка нека припомним изявлението на френския калвинистки богослов Жан-Жак фон Алмен: „Новият Завет, въпреки че осигурява възможността за цялостно обновление и на жените, и на мъжете, никога не свидетелства, че една жена може да бъде публично упълномощен представител на Христос. На никоя жена Иисиус не казва: „Който слуша теб, слуша Мен“. На никоя жена не обещава да утвърди в небето това, което тя е вързала или развързала на земята. На никоя жена не дава наставлението да кръщава или да извършва причастяването с Неговите Тяло и Кръв. На никоя жена не поверява Своето паство.”[30]

На събора в Йерусалим, към средата на І век, апостолите отменили задължителната сила на Мойсеевия закон, но продължили да ръкополагат единствено мъже за презвитери и епископи, въпреки че женското свещенослужение (в култовете към различните езически богове) било широко разпространено и се ползвало с големи привилегии сред народите, влизащи в границите на Римската империя (виж бел. [29]). През следващите няколко века Църквата била подложена на жестоки гонения, но успяла да съхрани истините на вярата непокътнати, поради което с увереност можем да заявим, че ако ръкополагането на жени беше една от тях, християните с цената на мъчения и дори на живота си, щяха да я отстояват.

В своята статия митр. К. Уеър отбелязва, че „различни схизматични групи през втори и четвърти век са имали жени свещеници или епископи; например гностиците маркосианци, монтанистите и колиридианките”.[31] Тоест щом като дори по времето на репресиите еретиците са били в състояние да поддържат женското свещенство в своите общества, то колко повече биха могли да сторят същото и християните (а какво да говорим за периодите, когато не са били преследвани). Но големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов осъждат тази практика като “противозаконна и нечестива” и дори “демонична”.[32]

Християнството било обявено за равноправна религия през 313 г. от император Константин Велики, а за официална – 380 г. (според други 394 г.) при Теодосий І. В настъпилата симфония с държавната власт, Църквата разполагала с вътрешната автономия да урежда своите дела в областта на вероизповеданието и духовния живот. Затова нека дебело да подчертаем, че Православната позиция (още от Апостолско време) си е останала непроменена до ден днешен, т.е. жените нямат право да свещенодействат:

В “Дидахията” (“Учение на Дванадесетте апостоли” – един от най-ранните християнски документи от II век) пише следното: “Ръкополагайте си, прочее, епископи и дякони, достойни за Господа, мъже кротки и несребролюбиви, истинни и изпитани. Защото и те ви служат службата на пророците и учителите” (XV.1). За отбелязване е, че е подчертана думата “андрас” (мъже – във винителен падеж) и всички останали служби са в мъжки род. А това е индикация за служители мъже, а не жени.

Дори и проблемът за отношението на жените към свещенството никога да не е бил централен в ранната Църква, той е бил поставян в редица случаи. В началото на III век Тертулиан заявява недвусмислено: „не е разрешено на жена да говори в църквата или да поучава, или да помазва, или да прави приношение, или да настоява за която и да служба, изпълнявана от мъже, или за свещенослужение“.[33] Около 300 г. „Апостолските правила” заявяват категорично, че на Тайната вечеря не е присъствала нито една жена: очевидният извод е, че жена не може да служи на евхаристия.[34] „Апостолските постановления” (от края на IV век) дискутират малко по-подробно служението на жени в същия дух като Тертулиан. Жените не могат да проповядват или да кръщават и a forteriori се заключава, че те не отслужват евхаристия. Специфичната причина, която се посочва, е вярност към Христовия пример: Той никога не е поверил такива задачи на жени, макар че лесно е можел да го направи, и следователно Църквата няма право да упълномощава жени за такъв тип дейност.[35]

Единствените оторизирани „законодателни органи” в Православието, които се произнасят по всички въпроси, са Вселенските и Поместни събори. Затова ще цитираме няколко правила, които са ратифицирани от тях:

1) Правила 69-70 на Шести вселенски събор (680-1), известни още като “Трулски правила” изрично посочват, че в олтара, който е за “свещените лица” (дякони, презвитери и епископи), е “отделен” за тях. Нито един представител на миряните не може да влиза там (с изключение на царя). В прав. 70 изрично е посочена забраната “жени да влизат там” по какъвто и да било повод! Един от ранните тълкуватели на тези правила – Зонара, пише: “Великият Павел заповядва на жените да мълчат не само във време на литургия, а и при всяко събрание на вярващи (1 Кор. 14: 34). Това се считало за прилично у външните; защото един от поетите казва: жено! мълчанието дава на жените украса. И настоящото правило им заповядва да мълчат във време на литургия, а ако, казва, желаят да се научат нещо, нека питат мъжете си вкъщи. И това е апостолска заповед. Но тук правилото нарекло апостолските заповеди закон”.

2) Трулско правило 69 е препотвърдено на поместния Лаодикийски събор под № 44. Тълкувателят Аристин заявява буквално: “За жени олтарът е недостъпен. Не се позволява на жени, па дори и на мъже миряни, да влизат в олтара, както това постановява шестдесет и деветото правило на Трулския събор”. Ето защо, тъй като има нужда в олтара да се почиства или да се подаде нещо отвън, то там могат да прекрачат само хора, имащи поне “иподяконски чин”. В историята на Православието не разполагаме с данни за жени, които са били ръкополагани за свещенодействащи в олтара. Поради тази причина няма как да не се съгласим с думите на св. Епифаний Кипърски, които остават валидни и до настоящия момент: „Бог никога не е определял за това служение никоя жена на света“.[36]

(Католическата и възникналите на по-късен етап Протестантски църкви също са притежавали вътрешна свобода за своето вероопределение, но теорията и практиката им по този въпрос, принципно, никога не са се различавали от тези на Православието.)

На фона на историческата действителност, аргументът, че жените не са били ръкополагани за свещеници поради преобладаващите културни и социални условия, изглежда съвършено несъстоятелен.

Да обобщим:

Библейската и църковната история за цели 4000 години не свидетелстват за нито един случай на женско свещенство, поради което намираме чисто теоретичните (т.е. лишени от всякакви примери) разсъждения на неговите поддръжници за напълно спекулативни.[37]

Бог-Отец, Който дава закона на израилтяните, Господ Иисус Христос – полагащ основите на Църквата и Св. Дух – водещ я през вековете (за разлика от „измамителните духове”, слушани от езичниците и еретиците – І Тим. 4:1) никога не са допускали жени-свещеници – на Божия олтар винаги са служили само и единствено мъже.

V Какъв отговор намират възраженията на поборниците за женско свещенство.

Ще се спрем на трите най-важни техни аргумента:

1. Наистина, Христос избра само мъже за апостоли; но те бяха също така обрязани евреи. Ако Църквата е изоставила Христовата практика, като е започнала да приема езичници за апостолското и свещеническото служение, дали не може да започне да приема и жени? Ако примерът на Христос не може да се третира като нормативен в първия случай, защо трябва да го смятаме за такъв във втория?

Нашият Господ отвърна на сирофиникианката, че е пратен до „изгубените овце от Израилевия дом” (Мат. 15: 22-28), което означава, че, в изпълнение на пророчествата, Той е трябвало да се роди, да живее, да умре и да възкръсне сред еврейския народ. Затова избраните дванадесет апостоли са единствено евреи, на които споделя: „Истина ви казвам, че във време на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, тоже ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена” (Мат. 19: 28).

Иисус, обаче, многократно е споменавал, че Неговата жертва е за всички хора по целия свят:

На Никодим отговаря: „Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3: 17).

На самарянката, на кладенеца, заявява, че поклонението на истинския Бог ще бъде всеобщо: „Жено вярвай Ме, че иде час, когато нито само в тоя хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца” (Йоан 4: 12).

На тайната вечеря говори на учениците Си, че ще обедини вярващите от всичките народи: „И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един Пастир” (Йоан 10: 16).

Преди да се възнесе заръчва на последователите Си: „Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал“ (Мат. 28: 19, 20).

От книгата „Деяния на апостолите” научаваме, че първо на апостолите Петър и Павел, вече съвсем явно, е разкрита тайната, че „езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло, и са съпричастници на обещанието в Христа Исуса чрез благовестието” (Еф. 3: 4-6). Когато ап. Петър се моли на един къщен покрив в Йопия, изпада в духовно изстъпление и Бог му подсказва, че трябва да посети дома на римския стотник Корнилий. Още докато Петър излага благовестието, върху всички събрани слиза дарът на Св. Дух, след което те са кръстени с вода в Христовото име (Д.А. 10). На пътя за Дамаск на ап. Павел се явява сам Иисус Христос, малко след което пророк Ананий му съобщава, че Господ ще го изпрати да прогласява името Му „пред народи и царе и пред израилтяните” (Д.А. 9: 15). Десетки години по-късно апостолите Павел и Варнава ще разказват как Бог е извършил чудесни дела чрез тях и е отворил врата за огромен брой езичници да повярват и да се присъединят към Църквата (Д.А. 14: 27; 15: 3).

След отхвърлянето на задължителната сила на Мойсеевия закон, вече не е имало никакви пречки, поне сред езичниците, освен мъжете и жените да стават свещеници (по-напред отбелязахме и несъстоятелността на аргумента за спънките от културен и социален характер). В такъв случай, апостолите са извършвали огромна несправедливост като са лишавали християнките от църковен сан и са препятствали тяхната пълноценна духовна реализация. Но тук закономерно изникват въпросите:

а) Щом Иисус е посочил толкова много указания за присъединяването на всичките народи към вярата, защо не е дал нито едно наставление за ръкополагането на жени?

б) Защо Бог не е съдействал за възприемането на женското свещенство, както е способствал, например, за утвърждаването на езичниците – изливал е над тях Св. Дух, отварял е врати за обръщането им в християнството и пр.

в) Поради каква причина Св. Дух не е поправил апостолите, след като Иисус изрично заявява, че след Неговото заминаване, Утешителят постоянно ще ги „упътва на всяка истина”? (Йоан 16: 13)?

Ап. Павел е бил наставляван свише с „премного откровения” (ІІ Кор. 12: 7), чрез пророци (Д.А. 21: 9-11), относно ученията, които излага в своите послания (І Кор. 14: 37) (за твърде малко от тях заявява, че няма заповед от Господа – І Кор. 7: 25). Нещо повече, когато казва, че познава човек, който е бил занесен до третото небе и в рая (ІІ Кор. 12: 1-5), той явно говори за себе си. Възможно ли е дори в небето, Бог да не го е коригирал, ако действително е имал някакви погрешки в обходата и служението си?

В края на жизнения си път ап. Йоан се грижел за църквите в Мала Азия. Поради своята дейност около 90-100 г. сл. Хр., той бил заточен на остров Патмос. Там Господ Иисус Христос му се явил във видение и му дал послания до седем от тези църкви (Откр. 1; 2; 3). В тях има изобличения за допускането на ереси (ученията на николаитите и на Валаама), за търпението към „блудницата“ (по-точно „чародейката“) Езавел, за охладняването на вярващите и др., но никъде не се съдържа упрек, че християните ръководители („ангелите на църквите”), за повече от половин век, не са посветили в епископско или презвитерско достойнство дори една единствена жена.

Най-показателният пример, обаче, ни е представен в Д.А. 11: 1-18, когато ап. Петър се изправя пред укоряващите го апостоли и братя, да отговоря затова, че е общувал с езичници. От думите му всъщност се разбира, че Бог го е подтикнал да отиде при стотника Корнилий, а после, чрез изливането на Св. Дух, му е дал недвусмислено да разбере, че трябва да кръсти целия му дом. Накрая Петър възкликва: „... кой бях аз та да можех да възпрепятствам на Бога?” Това свидетелство е било най-силната апология на неговите действия, която е послужила моментално да престанат възраженията на юдеите-християни. По същият начин Бог можеше да инициира, да подкрепи и да защити женското свещенство, ако това Му беше угодно!

2. Все пак, какво да кажем за робството? За почти всеки съвременен християнин е самоочевидно, че практиката едно човешко същество да притежава и продава други човешки същества е напълно несъвместима с християнското разбиране за достойнството на човека. Но ако не през деветнадесет, то на всяка цена поне през седемнадесет или осемнадесет века повечето християни са приемали институцията на робството за нормална житейска практика. Ако на Църквата бяха нужни осемнадесет века, за да признае порочността на робството, защо след още един-два века тя да не може да приключи с неоправданата дискриминация по отношение на жените? Ако християнската общност имаше право на „нововъведения“ в един случай, защо да няма право и в друг?

В своите книги и статии поддръжниците на женското свещенство описват сърцераздирателно ужасяващите картини на робството, като по някакъв начин се стремят да ги свържат с дискриминацията на жените. Намираме един такъв подход, при който „се свири на тънката струна на нашата душевност”, за изключително манипулативен. Целта е не само да бъде предизвикано състрадание, но и да се стигне до вменяване чувството на вина у християните (за дълготърпението им към робството), която им се внушава, че е необходимо да изкупят като допуснат жените до свещен сан.[38] Налага се да споменем обаче, че положението на жените никога не е било сравнимо с робството, а и те вече се ползват с всички граждански права и дали ще бъдат свещеници или не, това не прибавя или отнема нещо от техните привилегии в обществото. В тази връзка ще изтъкнем няколко довода, които много умело се заобикалят или премълчават:

а) Разликата между мъжа и жената е вътрешно присъща на човешката природа във вида, в който тя е сътворена от Бога (т.е. тя е нещо „добро”), докато тази между свободните хора и робите е следствие от злото, навлязло в света след грехопадението. Ап. Павел съветва робите при удобен случай да променят своето неравностойно положение „но ако можеш и свободен да станеш, по-добре използувай случая” (I Кор. 7: 21), но никъде не призовава жените да се стремят към свещенство. Към мъжете обаче, той съвсем недвусмислено отправя такъв апел "Вярно е това слово: Ако се ревне някому епископство, добро дело желае. Прочее, епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена..." (І Тим. 3: 1,2).

Както подчертава митр. К. Уеър „няколко отци, и особено св. Григорий Нисийски,[39] са се противопоставяли яростно на робството като зло – необходимо зло, може би, но все пак зло. Но нито един отец никога не е говорил за ограничаването на свещенството до мъжете като необходимо зло.”

б) На едно място Господ отговаря на фарисеите: „Поради вашето коравосърдечие Мойсей ви е оставил да си напущате жените; но отначало не е било така“ (Мат. 19: 8). Първите четири заповеди от Декалога бяха свързани със знанието и служението на Бога, т.е. към тях се отнасяха и всички действия, които извършваха свещениците в храма – принасянето на жертви върху олтара, каденето на тамян, очистванията, умиванията и т.н. Вторите шест заповеди обуславяха нормалния живот в обществото и те обхващаха още гражданските, правните, етичните, санитарно-хигиенни и други норми, дадени за доброто на хората.

Когато определя социалните взаимоотношения, Бог взема предвид нашата сърдечна нагласа, т.е. доколко сме допуснали любовта в своя живот. Затова неправдите между мъжете и жените, господарите и робите, белите и цветнокожите трябва да се преодолеят в непрестанната борба с егоистичното ни плътско естество, докато цялото общество узрее и в него победи справедливостта. Но колкото до сакраменталното, там редът е постановен единствено от Бога и никой не може да го променя. (Нека си припомним, че Мойсей направи скинията по образеца, който му беше показан на планината (Изх. 25:40). Тази палатка беше построена според модела на небесния храм (Евр. 8:4-5), за който се говори в Пс. 8:6, Ис. 6:1, Откр. 11:19; 15:5-8.)
    в) Българското законодателство е съобразено с всички международни декларации и конвенции за правата на човека (в това число и правата на жените). В „Закона за защита от дискриминация” е записано:

Чл. 7. (1) Не представлява дискриминация:

....................................................................................

3. различното третиране на лица на основата на религия, вяра или пол по отношение на занятие, осъществявано в религиозни институции или организации, когато поради естеството на занятието или условията, при които то се осъществява, религията, вярата или полът е съществено и определящо професионално изискване с оглед характера на институцията или организацията, когато целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането й;[40]

Дори според каноните на светското законодателство, недопускането на жените до свещенство не представлява дискриминация, което говори, че обратните претенции са изява на някаква радикална форма на феминизъм!

3. Христос никъде не дава наставления на своите ученици да ръкополагат жени, но Той също така никъде не им забранява да правят това. Същото, продължава този аргумент, се отнася и за следващите векове: може да няма нищо, което експлицитно да постановява ръкополагането на жени за свещеници, но нима има и експлицитна забрана срещу това?

  

Богословие, което се базира на аргумент за липсваща забрана е не само слабо и нищожно (понеже излиза, че е лишено както от практическа, така и от теоретическа подкрепа), но е възможно то да се окаже и изключително опасно!

Ще си послужим с един пример. В Новия завет никъде не откриваме забрана за кръвосмешение и според горната логика инцеста би трябвало също да се въведе като практика в Църквата. Но едно добро богословие е необходимо да огледа всички страни на даден проблем, за да му намери най-подходящия библейски, църковно-исторически, а за нашата съвременност – дори научен отговор. И за да не се подведе някой, че е възможно християнството да подкрепя подобно явление, ще се наложи да направим малко отклонение, за да разясним този въпрос.

Вярно е, че първите синове на Адам и Ева трябва да са били женени за сестрите си, но с умножаването на човечеството тези родствени връзки са ставали все по-далечни. Наистина хиляди години по-късно Авраам също е бил женен за своята полусестра Сара, но от контекста на повествованието се разбира, че това е било някакво изключение, а не общоприета практика. Когато е странствал в чужди земи той я е представял за своя сестра, за да не помислят, че му е жена и да го убият заради нея (т.е. в съзнанието на хората от онова време сестрата не би трябвало да е жена) (Бит. 12: 10-20; 20: 11-13). Примерът с Лот отново не е показателен – дъщерите му първо са се наговорили да го напият, защото явно са знаели, че в трезво състояние той никога не би се съгласил да участва в техния план, колкото и благочестиво да е изглеждало намерението им да продължат неговия род (Бит. 19: 30-38). Но понеже земните племена и народи не са имали строги нормативни уредби относно кръвосмешението, в Закона, даден на Мойсей, категорично се забраняват браковете между кръвни роднини (Лев. 18: 1-20).[41] В 13-та глава на ІІ Царе е описан кроежът на Амнон да легне с полусестра си Тамар, но тя отказва да го направи, защото подобен акт вече се третира като престъпление. Последвалото изнасилване води до неговото убийство от брат й Авесалом, който не е наказан, понеже е извършил въздаяние според Закона (Лев. 18: 29).

В тази връзка, за нас от съществен интерес представлява разрешението на случая, споменат в І Кор. 5-а глава: „Дори се чува, че между вас имало блудодеяние, и то такова блудодеяние, каквото нито между езичниците се намира, именно, че един от вас има бащината си жена”. Най-вероятно обаче, тук не става въпрос за инцест, а по-скоро това е била втора жена на бащата, с която синът е прелюбодействал, а по-късно се е оженил за нея. Ап. Павел счита станалото за много тежко прегрешение, като очевидно се позовава на моралните норми от Стария завет: освен постановлението в Левит 18: 8, за подобно нещо още на Рувим е била отказана благословията на първородния син (Бит. 49: 4), а Авесалом става омразен на баща си Давид (ІІ Царе 16: 20-23). Затова апостолът нарежда християнинът, извършил този грях да бъде отлъчен от Църквата (жената явно не е била вярваща) „Защото аз, ако и да не съм телесно при вас, но като съм при вас с духа си, като че ли съм при вас, - осъдих вече, в името на нашия Господ Исус, оногова, който така е сторил това... да предадем такъв човек на сатана за погубване на плътта му, за да се спаси духа му в деня на Господа Исуса”. (Когата забранява на жените да говорят в църквите, което обезсмисля всякаква литургична дейност, ап. Павел също се позовава на Закона – І Кор. 14: 34, а не на светски разпоредби от неговото време, като да речем „Римското право”, както ще видим в следващата точка, че правят защитниците на женското свещенство.)

В своята история Църквата е постановила, че при определени родства (кръвни или основани на отношения, свързани с християнската вяра) не се позволява (и/или не е приемливо) сключването на брак:

а) Кръвно родство по права линия от всички степени.

б) Кръвно родство по съребрена линия до пета степен включително.

в) По двоеродие (сватовство) до трета степен и от четвърта степен само случаите: двама братя да вземат две сестри и брат и сестра да земат сестра и брат.

г) По св. Кръщение – първа степен и от втора степен следните: кръстници да встъпят в брак с родителите на своите кръщелници.[42] 
     Св. Йоан Кръстител открито изобличавал цар Ирод за престъпната му връзка с братовата му жена (Лука 3:19; Марк 6:18). А св. Теодор Студит обявил император Константин VІ за отлъчен от Църквата, понеже принудил жена си да приеме монашество и се оженил за своя близка роднина.

В науката е доказано, че при близкородственото размножаване (англ. – инбридинг) в поколенията се стига до намаляване на генетичното разнообразие. Съпътстващото увеличение на хомозиготността на рецесивните белези с времето най-често довежда до инбридингова депресия, в резултат на която се наблюдава влошено здравословно състояние, намалена приспособимост и фертилност, както и засилена смъртност.[43]

Макар да не съществува изрична забрана за инцеста, внимателният богословски анализ показва, че такива деяния се класифицират като неморални (защото дори според Новия завет Законът служи за разграничение между доброто и злото – Римл. 7: 7[44]), отричат се от дългогодишния опит на Църквата и според науката водят до твърде тежки аномалии в поколенията. (По сходен начин бихме могли да разсъждаваме и за други подобни явления – педофилия, многоженство, наркомании, хазарт и т.н.)

Аргументът за липсваща забрана, когато е част от едно неиздържано и манипулативно богословие, създава изключително тревожен прецедент, който може да послужи за привнасяне в християнството на твърде опасни учения и практики!!![45]

VI Борба за равенство.

Оказва се, че по-голямата част от протестантските деноминации, които първоначално допуснаха женското, много скоро след това възприеха и хомосексуалното свещенство – анкликани, лютерани, епископални, презвитерианци и др.[46] Но ако за първото, някои от техните богослови „благочестиво” се опитваха да намерят библейски основания (макар и, както се убедихме, твърде спекулативни и повърхностни), то относно второто и Старият, и Новият завет са категорично против (Лев. 18: 22; Римл. 1: 27), което неопровержимо потвърждава, а и те самите признават, че в основата на тези съвременни „църковни” феномени не е Св. Писание, а „борбата за равенство”.

В своите дневници протойерей Александър Шмеман на едно място изтъква: „Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален” опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни” – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. „Всички хора са равни” – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.). Всяко ограничение е репресивно.

Докато самите християни приемат всички тези „принципи” и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост”. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки.” (Виж линкът, посочен в бел. [10])

Девизът „Свобода, братство, равенство” е издигнат от безбожната „Френска буржоазна революция”, която стимулира развитието на либералните движения, като стремежът е традицията и йерархията на Църквата да бъдат заменени със секуларните идеали на Просвещението.[47] Не е трудно да се досетим защо прот. А. Шмеман обаче, намира борбата за равенство, обусловена от светската ценностна система, за демонична. Нека проследим какво казва Библията по въпроса:

В основата на падението на дявола е било желанието му да се уподоби (в някакъв смисъл „изравни с”) на Бога: „Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите; А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, Ще възвиша престола си над Божиите звезди... Ще бъда подобен на Всевишния” (Исая 14: 12-14).

При изкушението на Ева в Едемската градина Сатана също й подмята, че ако ядат с мъжа си от забранения плод, ще „бъдат като Бога”: „Никак няма да умрете; но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете, като Бога” (Бит. 3: 4, 5).

Когато се укрепил на престола Цар Озия решил, че короната му е недостатъчна и пожелал да се изравни със свещениците (защото, изглежда, смятал, че заради служението им пред Бога те стоят по-високо от него). Той влязъл в храма, за да покади пред олтара, но бил възпиран от свещеник Азария (заедно с осемдесет негови събратя), който се опитал да го вразуми с думите, че само Аароновите потомци са посветени за тази цел. Накрая сам Господ се намесил и възпрял неговото нечестиво намерение: „А Озия, който държеше в ръката си кадилница, за да кади, разяри се; и като се разяри на свещениците, проказата му избухна на челото му пред свещениците в Господния дом, близо при кадилния олтар. И първосвещеник Азария и всичките свещеници погледнаха на него, и, ето, бе прокажен на челото си; и побързаха да го извадят от там; и даже сам той побърза да излезе, защото Господ го беше поразил. И цар Озия остана прокажен до деня на смъртта си; и живееше в отделна къща като прокажен, понеже беше отлъчен от Господния дом” (II Лет. 26: 16-21). Така и днес, когато желаем да вземем на себе си нещо, което не ни е дадено от небето (Йоан 3: 27), биваме обладани от надменност и гордост, които, също като живеница, непоправимо разлагат нашата духовна обхода в Христа! 
   Крайният феминизъм се опитва да внуши на последователите си, че щом жените не упражняват всички професии наравно с мъжете, тогава не може да има истинско равенство между двата пола. Но както справедливо отбелязва една православна християнка „онези, които не се бунтуват срещу това, че няма жени миньори, остро се бунтуват против това, че няма жени свещеници”![48] Ако се съди по горните библейски цитати, стремежът към такъв вид „равенство” явно е разпалван от нечестив светски дух, който се стреми подмолно да наруши установения от Бога ред в Църквата и както ни уверява прот. А. Шмеман (а и светите отци – виж текста преди бел. [32]) представлява скрит сатанизъм. (При хомосексуалното свещенство сатанизмът вече е съвсем открит, защото, по думите на св. Йоан Шанхайски, „когато беззаконието стане норма, тогава нищо вече не може да те извади от тинята на греха”.[49] Тоест в този случай напълно се премахват границите между доброто и злото, грехът става неразпознаваем, а оттам покаянието, освещението и спасението – невъзможни!)

За да онагледи думите си, че „дарбите, службите и действията са различни, но Бог е същият“, ап. Павел е представил един много удачен пример с членовете на човешкото тяло, които не са взаимно заменяеми, например ръцете не могат да изпълняват функцията на очите, а нозете – на главата и пр., но всички заедно изграждат единството на организма (І Кор. 12).

В Старият завет никъде не е писано, че войници трябва да бъдат единствено мъжете, но от контекста на стихове като Второзак. 24: 5 и мн. др., това категорично се подразбира (аналогично е със свещенството в НЗ). Например пророчицата Девора, когато е избухнала война, е извикала Варак да застане начело на войската, а не е предвождала израилтяните като съдиите, които са били мъже (Съдии 4: 4, 6).

Женската биология изисква постоянни грижи, свързани с месечния цикъл, зачеването, износването на плода, раждането, кърменето и отглеждането на децата, поради което недопускането на жените до определени служения, всъщност е проява на загриженост от страна на Бога. Затова онези, които искат да надянат хомота на свещенството на шията на жените, не само се противопоставят на Божиите разпоредби, но и не проявяват никаква милост към тях. Православното богословие тълкува думите на св. ап. Павел, че жените „ще се спасят чрез чадородието, ако пребъдат във вяра, в любов и в светост с целомъдрие” (І Тим. 27 15), като „майчинското свещенство на жената”![50]
    На мъжете не е дадено да раждат, а на жените – да свещенодействат, като по такъв начин те взаимно се допълват в единната цялост на Христовото тяло, т.е. Църквата. С други думи, тук е изпълнен принципът за единство в многообразието, без да е нарушен принципът за равенството (никой пол не е по-висш от другия), засвидетелстван, както отбелязахме, още в Бит. 1: 27.
   Христос наставлява жадните си за власт ученици с думите: „Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга;“ (Мат. 20: 25-27). Феминизмът, който обвинява християнството в сексизъм, всъщност изпуска, че ръководната роля на мъжа в семейството и Църквата е свързана не с облагодетелстване, а с една непрестанна грижа за съпругата и децата, както и за цялото паство. 
  И за да се убедим, че ценностната система на светите отци е диаметрално противоположна на светската, нека си припомним още, че в Православната и Католическата църкви Пресвета Богородица се смята не само за най-видната представителка на човешкия род, но и за издигната над ангелските чинове „по-чтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите“ (Божествена литургия от св. Йоан Златоуст). Преданието нарича Дева Мария новата Ева, понеже тя е извършила онова, което първата Ева не е успяла – да бъде жена образец, пример за подражание на всички жени, както по отношение на покорството към Бога (Лука 1: 26-38), така и в майчинската й отдаденост при раждането и отглеждането на Човешкия Син (Лука 2: 40-50).[51] По думите на сръбската психоложка Александра Янкович „църковното, библейско и евангелско разбиране за жената не само не дискриминира нейния капацитет и свобода, но й придава такова достойнство, каквото не е идвало на ум и на най-свободното феминистко въображение!”. (Виж линка, посочен в бел. [47])
      Има голям брой дяконии (служения), които са отредени за жените – благовестие, пророчество, съветване на други жени, възпитание на децата във вярата, грижа за бедните и немощните и мн. др.[52] Затова християнките трябва да са винаги уверени, че са равни на мъжете във всичко и да не се поддават на феминистките провокации да бъде променян Божия йерархичен ред в Църквата.

VІІ Заключение

При абстрактно-логическите разсъждения често са възможни спекулации, които позволяват едни и същи библейски текстове да се тълкуват по най-различни (понякога напълно противоречеви) начини. Затова в основата на настоящето изследване ние поставихме практическия опит, който се явява като най-добрия критерий за истинността на човешкото познание и е в състояние да разреши множество проблеми, там където чисто теоретичните знания са безсилни. (Теорията винаги може да ни подведе, докато практиката никога не греши.) Разгледано от една такава перспектива богословието, издигнато в защита на женското свещенство, допуска редица съществени слабости, които сериозно дискредитират неговите позиции:

1) В библейската и църковната история няма нито един пример на жена, която е изпълнявала свещенически функции. Сред езичниците, обаче, това е била обичайна практика (а в някои исторически периоди, и сред еретиците).

2) Не е вярно, че културните и социалните условия са били пречка за женското свещенство в древността. Жените-свещеници в езическите племена и народи са се ползвали със специални привилегии и са били на голяма почит в обществото.

3) Бог е подкрепил приемането на езичниците в християнската вяра, но и между тях е способствал да бъдат избрани единствено мъже за презвитери и епископи.

4) Примерът с робството е манипулативен! Жените в съвременните демократични държави се ползват с всички граждански права, но и според светското законодателство не допускането им до свещен сан не представлява дискриминация.

5) Аргументът за липсваща забрана създава изключително тревожен прецедент за привнасяне в християнството на твърде опасни учения и практики. (А и както една къща не е възможно да бъде издигната върху несъществуваща основа, така и подобно богословие остава да виси във въздуха, понеже е лишено от всякаква теоретическа и практическа подкрепа.)
   6) Борбата за равенство е в услуга най-вече на хомосексуалното свещенство, защото „хората с нетрадиционна сексуална ориентация“ в миналото са били обект на дискриминация в значително по-голяма степен, отколкото жените. Но в светската ценностна система твърде често е заложен прикрит, а понякога и съвсем открит, антагонизъм с християнството (онова, което се цени високо между човеците, е мерзост пред Бога – Лука 16: 15). Поради тази причина е напълно недопустимо подобна фразеология да се използва като основание за извършване на промени в сакраменталния ред, постановен от Бога в Църквата.

Затова всячески е необходимо да се противопоставим на тази порочна практика да се адаптира библейската традиция към изискванията на постмодерността, която все повече прониква, завладява и води до разложение на християнството!

Господ ни е предупредил, че няма да ни бъде открито кога точно ще бъде Неговото пришествие, но Той ни е дал указания за разчитане белезите на времената. След завръщането на евреите, от различните крайща на земята, в Палестина и образуването на държавата Израел през 1948 г., мнозина християни смятат, че вече е започнало изпълнението на пророчествата за последните времена. Тези подозрения се подсилват и от обстоятелството, че вече са направени всички приготовления за строителството на Третия храм, в който се очаква да влезе Антихристът.[53] Но ето какво пише ап. Павел на Тимотей „А Духът изрично казва, че в послешните (според други преводи – „последните”) времена някои ще отстъпят от вярата, и ще слушат измамителни духове и бесовски учения” (І Тим. 4:1).

Женското и хомосексуалното свещенство са феномени на последното време и са прояви на една политическа и религиозна коректност[54] от страна на множество църковни лидери, които по такъв начин твърде удобно избягват конфронтацията със секуларната идеология на Западните правителства. За разлика от тях, християните, отстояващи библейските принципи се натъкват на все по-ярко очертаваща се тенденция на преследване и наказателна отговорност. По думите на юриста Пол Колман: „Тези, които изразяват непопулярно мнение или такова, което е встрани от политически коректната общоприетост на европейското общество, могат да загубят работата си, да бъдат глобени или дори да се окажат в затвора.”[55]

Либералните доктрини, навлезли напоследък в християнството водят до много тежки следствия:

1) Теистичната еволюция разрушава базисните догмати на вярата. (Виж бел. [6])

2) Допускането на женско и хомосексуално свещенство подкопава моралните устои на Църквата. (Виж бел. [10])

3) Учението за плурализма полага основите за създаването на единна световна религия. (Виж бел. [12])

За разлика от Албрехт Ричл обаче, ние считаме прегръщането на светската ценностна система за „богословие на отстъплението”, което е в състояние да превърне Църквата в „Голямата блудница” от 17-ата глава на книгата „Откровение“[56] и да я доведе до присъединяване към единната световна религия на идещия Антихрист!

БЕЛЕЖКИ:

[1] Виж цялата статия:

http://goo.gl/9RmPyD

[2] Постмодернизмът постулира наличието на безброй еквивалентни „относителни истини” (религии, философии, идеологии и пр.), а коя от тях ще изберем за светогледна, зависи от собствените ни предпочитания за онова, което смятаме, че е най-полезно за нашето добруване на определен етап от развитието на обществото. Този възглед е тясно свързан с психоанализата, феминизма, изследванията на пола и др. и представлява течение с доста сложна философска интерпретация. На вашето внимание предлагаме едно интересно изследване в тази област:

http://harta-bg.info/resources/papers/postmodern_thought.pdf

Вж. още Макдауъл, Дж., „Доказателства, които изискват присъда”, изд. „Нов човек”, София, 2004, стр. 611.

[3] http://ru.wikipedia.org/wiki/Ричль,_Альбрехт

Вж. още Пеев, В., „Екзистенциалност на оправданието”, изд. „АБАГАР”, В. Търново, 2014, стр. 189.

[4] Mc Grath, „Al. The Making of Modern German Christology” (1750-1990). 82 ff.

[5] „Времето в науката и Библията. Съвременни възгледи за Сътворението”, вж. точка „Теория за паузата”:

http://kosmos-21.blogspot.com/2011/04/blog-post.html

[6] Милард Ериксън на едно място отбелязва: „Опитайте се да измените доктрината за Сътворението по какъвто и да е начин, и ще сте променили и всички останали аспекти на християнската вяра”. (Ериксън, М., „Християнско богословие“, изд. „Нов човек”, София, 2000., стр. 370)

Правдивостта на неговото заключение може да бъде отнесена в пълна степен до концепцията за „теистична еволюция“, чиято качествено нова интерпретация на Сътворението, коренно видоизменя и ученията за Грехопадението и Изкуплението. В крайна сметка се оказва, че тя подкопава и разрушава базисните догмати на християнската вяра:

Вж. „Теистичната еволюция и православното богословие”:

http://www.pravoslavie.bg/Философия/Теистичната-еволюция-и-православното-богословие

[7] „Социалното евангелие – друго благовестие”

http://pastir.org/news/9262

[8] „Основни аспекти на християнския феминизъм“

http://kosmos-21.blogspot.com/2014/03/blog-post.html

[9] Макконъл, Д. Р., „Друго благовестие”, ДФ „АБАГАР”, В. Търново, стр. 170.

Книгата в интернет, вж. „Доктрината за просперитета”:

http://rado76.wordpress.com/2012/03/09/drugo_9-2/

[10] Прот. Александър Шмеман изтъква, че действителната причина за приемането на женското и хомосексуалното свещенство, не се крие в библейската обосновка. Всъщност това е продължение на борбата за тяхното „равноправие” (схващано, обаче, според светската ценностна система), което либералните протестантски теолози желаят да им осигурят във все повече от своите деноминации.

http://dveri.bg/xhx8u

В края на статията прот. А. Шмеман е обезпокоен от засиления натиск върху Западните правителства да бъде узаконено кръвосмешението (а в по-ново време, и педофилията). Няма да се учудим, ако скоро бъде намерена необходимата „библейска” подкрепа за легализацията на тези явления и в църквите.

[11] Hick, J., „An Interpretation of Religion: Human Responses to the Transcendent.” Palgrave, 2004; 2^nd ed., 33

[12] „Религиозният плурализъм – сериозна опасност за българския евангелизъм”:

http://pastir.org/news/11699

[13] Логическият закон за непротиворечието гласи, че две взаймно изключващи се (противоречиви) твърдения не могат да бъдат едновременно истинни. Ако едното от тях е истина, то другото, по необходимост, е неистина.

[14] Ще се опитаме да направим едно допълнение към теоремата на Гьодел (което обаче е извън контекста на статията и читателят може да не се съобразява с него):

http://bg.wikipedia.org/wiki/Теорема_на_Гьодел_за_непълнота

За всяко вярно твърдение V от безкрайната област G, което не може да се докаже чрез формалната теория Т₁, е възможно да съществува друга формална теория Т₂ , в която твърдението V е или теорема (изведена чрез синтактичната конструкция на Т₂) или аксиома.

По такъв начин е възможно да има от Т₁ до Т _∞ формални теории, които да обхващат всички верни твърдения в областта G. Ако това положение се докаже, от него ще следва:

1) Математическа възможност за изразяване на цялата истина за дадена предметна област с формални средства.

2) Ако V е твърдение, което обуславя непротиворечивост на Т₁ (но е недоказуемо или външно за Т₁) и се окаже, че истиността на V е доказуема в Т₂, от тук ще следва, че непротиворечивостта на Т₁ е доказуема.

(В теоремата на Гьодел се крие един много съществен проблем: как е била доказана, щом като, според нея, нещата логически и математически са недоказуеми? Той би могъл да се отстрани, ако допълнението към нея, което направихме, се окаже вярно.)

Като християни, ние допускаме възможността Бог да е създал безкрайно разнообразие от „сфери на разума”, всяка със своя собствена логика. Една такава сфера, може би е светът на квантовата физика, за която ще стане въпрос след малко. (Последният абзац е следствие от Божието всезнание и премъдрост, а не от по-горните разсъждения.)

[15] Ап. Павел пише: „Защото сега виждаме нещата неясно, като в (метално) огледало, а тогава ще ги видим лице в лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.” (І Кор. 13: 12). С други думи, в този живот знанията ни винаги ще бъдат непълни, точно както твърди и теоремата на Гьодел, но в небето ще придобием изчерпателно и всеобхватно разбиране за нещата, което посочихме като възможност в бел. [14].

[16] Теорията и практиката се намират в органично единство, т.е. те са неразривно свързани и имат само относителна самостоятелност. Още от най-дълбока древност хората се ръководят от познанията, формирани при осмислянето на емпиричните резултати от тяхната трудова, религиозна и обществена дейност. По такъв начин теорията винаги е била вплетена и извеждана от практическия опит на реалния живот (с уговорката, че тук изключваме знанията, получени свише). Както гласи една мисъл, приписвана на Айнщайн: „Теория без практика е мъртва, а практика без теория – сляпа”.

[17] Принципът на допълнителността е в сила, когато опитно установените признаци на един обект имат вид на взаимно изключващи се, например корпускулярно-вълновите свойства на елементарните частици. Последните като че ли съчетават в себе си напълно противоречиви качества, понеже от една страна частиците са дискретни, а от друга – вълните се разпространяват безкрайно в пространството. Тоест някои аспекти на физическата реалност макар да изглеждат несъвместими, трябва да се приемат като взаимно допълващи се, обуславящи единната същност на обектите и явленията.

[18] The Character of Physical Law (1965) Ch. 6; also quoted in The New Quantum Universe (2003), by Tony Hey and Patrick Walters

[19] E P M`Ilvaine, The Evidences of Christianity, p. 238.

[20] Pinnock, C. H. Set Forth Your Case. Nutley, N. J., The Craig Press, 1967, p. 6.

[21] Каква е възможността за научна верификация на различните философии и религии можете да се запознаете от статията:

„Идейните системи“

http://kosmos-21.blogspot.com/2011/09/1.html

[22] Понеже традиционният подход не дава резултат, аз съм разгледал твърде сложната проблематика около съботата и неделята по един нов начин, като съм показал, че от решаващо значение за утвърждаването на християнското становище е именно практическият аргумент от живота на Христос, апостолите и ранната Църква.

Виж книгата „Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма“

II гл. „Критика на адвентните доктрини“:

http://kosmos-21.blogspot.com/2011/07/blog-post_8349.html

[23] В екзегетиката историческият метод често се схваща като изучаване на реалностите на конкретната епоха, за да бъде разгледано тяхното отражение върху библейските събития. В този аспект обаче, историческият контекст не винаги е много сигурен като помощно средство при откриването на правилния смисъл. Учението и поведението на Христос и апостолите, в повечето случаи, изобщо не се вписват в разбиранията и традициите на тяхното време. Нашият Господ не спазва съботата и преданията на старейшините, проповядва едно радикално ново учение, което е в разрез със законническите схващания на книжниците и фарисеите. Същото се отнася и за апостолите, които отменят задълженията на Мойсеевия закон, съветват езичниците да не се покланят на лъжливите богове, както и да не се съобразяват с порочните практики на обществото и пр. Затова от най-значима роля за екзегетиката, т.е. за правилното разбиране на едно християнско учение, което не е добре изяснено, се оказва примерът на техния живот.

[24] Вж. Ериксън, М., „Християнско богословие“, изд. „Нов човек”, София, 2000., стр. 127.

[25] Нека да уточним – тези два догмата изцяло са основани върху Библията, а само правдивостта на логиката, по която те са изведени, се потвърждава от постиженията на квантовата механика. Нещо повече, тук съществува и една далеч отиваща (но, все пак, непълна) аналогия:

Микрообектите са 100 % вълни и 100 % частици, като първите са безкрайни, а вторите – дискретни (вж. бел. [17]). По подобен начин Христос е абсолютно неограничен Бог и напълно обикновен човек.

Принципът, че единичното е възможно същевременно да бъде и множествено (Бог е един, но в три Лица) също се онагледява чрез необикновен феномен. Например електронът е частица, която може да бъде едновременно на много места (суперпозиция) и то не като „облак”, а като единичен обект.

[26] За да изясним накратко положението на мъжете и жените в църковната йерархия ще си послужим с православния речник:

Свещенослужителите са лица от мъжки пол, които принадлежат към една от трите благодатни степени на свещенослужение: епископска, презвитерска, дяконска. Надлежно подготвени, избрани, ръкоположени и поставени за служение, свещенослужителите притежават благодатта да извършват тайнствата (архиереи и свещеници) или да участват в тяхното извършване (дякони). Поставят се чрез ръкополагане (хирoтония).

Дякониса (diaconissa; от гр. – "служителка") – в Източната църква през IV-VIII век девойка или вдовица, която след приемане на посвещение имала определени църковни задължения без да взема участие в извършването на светите тайнства. Дяконисите следели съблюдаването на религиозните обреди, помагали при кръщението на жени и ръководели раздаването на милостиня и грижата за болните. Предшественици на дяконисите били т.н. вдовици-служителки, споменати в посланията на св.ап. Павел (напр. в Римл. 16:1). От 1Тим. 2:11-12, както и от съчиненията на църковните писатели от I-III век, се вижда, че дяконисите не били допускани до презвитерско служене. С разпространението на монашеството чинът на дяконисите в Източната църква постепенно изчезнал.

[27] Възможно е това положение да бъде използвано и от Антихриста с обяснението, че макар в религиите да се съдържат взаимно изключващи се твърдения, те могат „надразумно” да се обединят в единна система. Библията, обаче, категорично опровергава подобно схващане, понеже Бог всякога, твърде рязко, се е разграничавал от боговете на другите племена и народи: „Аз съм Йеова твоят Бог ... Да нямаш други богове освен Мене” (Изход 20: 2, 3). С други думи, принципът на допълнителността не е приложим винаги, когато някъде се открива противоречие, а само при по-особени случаи, които трябва внимателно да обособим.

[28] Законът за достатъчното основание е един от четирите основни закони на формалната логика, съгласно който всяка правилна мисъл трябва да бъде обоснована с други мисли, чиято истинност е вече доказана.

Бихме могли да разгледаме закона за достатъчното основание и в един друг аспект. Когато знанието в дадена област е недостатъчно, тогава са възможни множество интерпретации, а неговото разширяване и задълбочаване би трябвало накрая да разкрие единствената истина за нещата. Например, в древността познанията на хората за земята и космоса са били нищожни, което е разпалвало въображението да създава огромен брой митове за появата на всемира. Но днес, все по-засилващия се поток от данни, получавани от съвременната наземна и спътникова апаратура, прочиства полето от космогонични хипотези и в крайна сметка ще ни открие истината за възникването на Вселената.

В редица от природните и обществени науки (математика, физика, юриспруденция и пр.) е необходимо да разполагаме с необходимото и достатъчно количество аргументи, за да изведем някакво доказателство. Както отбелязахме и по-напред обаче, поради теоремата на Гьодел, ограниченията на физическата реалност и несъвършенството на сетивата, ние може би никога няма да бъдем в състояние да приведем стопроцентово доказателство в която и да било област от човешкото знание.

[29] Жени-свещенослужителки към храмовете на различните богове е имало във всички древни цивилизации – Египет, Вавилон, Персия, Гърция, Рим и мн. др. Те изпълнявали култови обреди и ритуали, отлично владеели мантика (гадания и предвещания), изкуството на заклинанията и заговорите, били посветени в религията и митологията. От услугите им непрекъснато са се ползвали владетелите, управниците, пълководците и видните граждани, поради което те са притежавали твърде висок социален статус. Например весталките в древен Рим били избирани от най-знатните патрициански семейства и заемали почетно положение в обществото – техните показания в съда имали решаващо значение, ползвали се от правото да помилват престъпници, а обида отправена към весталка се наказвала със смърт.

[30] J.-J. von Allmen, “Is the Ordination of Women to the Pastoral Minis­try Justifiable?”, in H. Karl Lutge (ed.), Sexuality-Theology-Priesthood (San Gabriel, n.d.), 35.

[31] Irenaes, Against the Heresies 1:13:2 (ed. Harvey, 1:116-7); срв. Tertullian, The Prescription of Heretics 41:5 (CC 1:221).

Epiphanius, Panarion 49:2:2, 49:2:5, 49:3:2 (ed. Holl, 234-4).

Panarion 79:1:7 (ed, Holl, 476); срв. 78:23:4 (473) за антидикомарианитите.

[32] Вж. протопр. Д. Вакарос, Цит. съч., сс. 144-149.

[33] On the veiling of virgins 9:1 (CC 2:1218-9). Това е писано преди Тертулиан да се присъедини към монтанистите.

[34] Вж. бел. [33].

[35] Apostolic Constitutions 3:6:1-2 и 3:9:4 (ed. Funk, 191, 201); срв. 8:28:6 (530).

[36] Panarion 79:2:3-79:7:4 (477-82).

[37] За да илюстрираме спекулативния характер на писанията на защитниците на женското свещенство ще си послужим с един пример. В края на своята статия „Юния: жена-апостол”, Денис Преато се опитва да ни внуши, че Юния е притежавала всички прерогативи на апостолското служение (допускаме, че останалата част от изводите му са верни, макар далеч да не са доказани на сто процента):

http://rado76.wordpress.com/2013/03/04/junia/

Мнението на автора обаче се основава на чисто теоретични разсъждения, без да е подкрепено с нито един случай на жена-апостол от онова време. Ако жените са могли да бъдат апостоли, тогава би трябвало те да са заемали около 50% от тези „длъжности“ в Църквата. Иисус избира единствено мъже за Свои ученици и това се отнася не само за дванадесетте, но и за седемдесетте (Лука 10: 1-17). Не разполагаме и с никакви по-късни исторически сведения за жени-апостоли. Затова, като вземем предвид този практически аргумент, се оформят следните две възможности като най-вероятни:

1) Ап. Павел нарича Юния “апостол” в смисъл, че тя е била благовестителка на християнската вяра сред езичниците. По подобен начин и св. Нино е наречена „равноапостолна” и смятана за просветителка на Грузия. Но тази благовестителска функция не е свързана с ръкополагането на епископи и презвитери, отслужването на литургия (включваща проповядване, евхаристия и пр.), т.е. изобщо не може да се говори за апостолско и свещеническо служение в пълния смисъл на думата.

(Ако трябва да бъдем по-изчерпателни, до времето на св. Нино в Грузия е имало много църкви, поради което народът е наречен християнски. Светителката, по-скоро е била в ролята на благовестител за царското семейство, което е изиграло ключова роля за приемането на християнството като официална религия. Православната църква признава и други жени за „равноапостолни“, например св. Мария Магдалина, първомъченица Текла и св. Елена, майката на император Константин.)

2) Понеже Андроник и Юния са споменати заедно като двойка, твърде допустимо е да са били семейство. Тогава е възможно те да са имали апостолско служение, като Андроник е изпълнявал функциите, които върши мъжът – ръкополагане, евхаристия и пр., а Юния е била негов съратник в живота и попрището на вярата. Тоест Павел нарича двамата “бележити апостоли” в този смисъл.

Както е видно, щом прибавим практическия аргумент нещата си идват на мястото.

[38] Ноам Чомски на едно място изброява 10 техники за медииното манипулиране на общественото мнение. За съжаление, много от тях се прилагат и в църквите, когато трябва да се прокара някаква спорна доктрина или задкулисна игра. В нашия случай се използва следната:

„Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …”

http://b2bnews.bg/index.php/10-nachina-da-vi-manipulirat-994295.html?utm_campaign=B2bnewsWeeklyNewsletter-2014-14&utm_medium=email&utm_source=newsletter

Във втората част на статията ще отбележим и какви софистични методи се прилагат в екзегетиката с цел подмяна на смисловото значение на библейските текстове.

[39] Homoly 4 on Ecclesiastes (PG 44:664C-668A; ed. Jaeger-Alexander, 334-8).

[40] Вж. „Закон за защита от дискриминация”:

http://lex.bg/laws/ldoc/2135472223

[41] В първоначалната човешка природа не е имало „дефектни” гени, поради което браковете между близки роднини не са криели опасност за поколението. След Грехопадението „творението е било подчинено на робството на тлението” (Римл. 8: 20, 21), т.е. в него са станали възможни редица аномални явления, в посока към зло и разрушение. В гените са започнали да се натрупват мутации, водещи в хомозиготна форма до влошени здравословни състояния (за което ще говорим след малко) и на определен етап от човешката история, се е наложило Бог изключително строго да забрани близкородствените връзки.

[42] Вж. „Изисквания за сключване на църковен брак”

http://nmitev.com/blog/църковен-брак-изисквания/

[43] Вж. „Близкородствено размножаване”:

http://bg.wikipedia.org/wiki/Близкородствено_размножаване

[44] За повече подробности относно отношението на Новия завет към Мойсеевият закон виж линкът, посочен в бел. [22].

[45] „Децата на Бога” („Семейството на любовта”) е съвременна християнска секта, придобила печална известност с практикуването на инцест, педофилия, многоженство, свещена проституция и др.:

http://pravoslavieto.com/inoverie/cog/index.htm

До всички тези извръщения се е стигнало в резултат от умелата манипулация на библейските текстове. Затова ние трябва да бъдем особено предпазливи, когато водещите принципи, според които тълкуваме Св. Писание крият риска нещата да бъдат отклонени в такава посока.

[46] Вж. „Църкви отварят врати за хомосексуални двойки”:
http://pastir.org/news/4121

[47] Ще направим кратко сравнение между значението на думите „свобода”, „братство”, „равенство” според 1) християнството и 2) светската култура (развила се като следствие от идеите на френската революция):

1) Христос премахна робството на греха, следователно християнството се стреми към освещение, т.е. свобода от грях.

2) Ние трябва да следваме естествените наклонности на плътското си естество, а свободата се изразява във възможността да разчупим оковите на евангелската нравственост и да вършим всякакъв грях.

1) Братство между християните и любов към всички хора, дори към враговете.

2) Братство между хората от една класа, но винаги съществуващ явен или скрит антагонизъм между висшите и нисшите класи („пролетариатът е гробокопач на капитализма”).

1) Равенството между половете е разбирано като „единство в многообразието”, а любовта е възможна само между мъжа и жената.

2) Равенството се изразява в унификация и взаимна заменяемост на половете (трансексуалност), а оттам любовта е допустима и между представителите на един и същи пол.

(В християнството равенството се отнася и към справедливостта: не само хомосексуалистите, но също и хетеросексуалните блудници и прелюбодейци няма да бъдат допуснати в Божието царство: „Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Недейте се лъга. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито малакийците, нито мъжеложниците, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите няма да наследят Божието царство” – І Кор. 6: 9, 10.)

[48] Вж. „Ролята на жените в Църквата”:

http://www.svet.bg/?p=1007

[49] Вж. „„Скандално” писмо на висш представител на съдебната система раздели обществото у нас”:

http://www.budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=992:2014-04-01-14-26-05&catid=1:latest-news

[50] Както свещеникът „ражда” (І Кор. 4: 15; Филим. 1: 10), възпитава и отглежда вярващите, така и жената-християнка ражда, възпитава и отглежда децата в Христа.
[51] Но въпреки че, според светите отци, Пресв. Богородица е издигната на най-високото стъпало сред сътворените същества, на нея също й е отказана свещеническа благодат. Отново ще приложим цитат от статията на митр. К. Уеър, т. „Позоваване на преданието”: „Св. Епифаний Кипърски изследва подробно възможността за жени свещеници. „В Новия Завет, макар че откриваме жени пророци (Деян. 21:9), няма жена сред апостолите, епископите или презвитерите. Сред близките следовници на Христос има много жени – майка Му Мария, Саломия и други галилейки, сестрите на Лазар Марта и Мария, – но на никоя от тях Той не повери апостолство или свещенство. „Безспорно, в Църквата съществува чинът на дяконисите, но на тях не им е разрешено да изпълняват никаква свещеническа функция. “Освен дяконисите, в Църквата има също чинове на вдовици и на възрастни жени, но ние никога не откриваме „жени презвитери или свещеници“. „След толкова много поколения“ християните не могат сега да започнат за пръв път да ръкополагат жени за „свещенички“. Такова е заключението на Епифаний относно жените и свещенослужението: „Бог никога не е определял за това служение никоя жена на света.“

[52] Вж. „Жени свещеници?”
http://synpress-classic.dveri.bg/23-yyyy/zheni_swesht.htm

[53] Вж. „Последни стъпки до идването на Антихриста – съграждането на Соломоновия храм“:

http://dostoinoest.com/bg/index.php?option=com_content&view=article&id=194:2010-03-30-10-28-10&catid=87:inoslavie-i-inoverie&Itemid=118

Като се абстрахираме от някои фундаменталистки намеци (а именно, че освен ултра-правосланите едва ли ще има други християни, които да се противопоставят на Антихриста), статията ни дава ценна информация за наближаването на последното време.

[54] Вж. „Гейове и феминистки превзеха властта. Започна нова Оруелска епоха.”:

http://e-vestnik.bg/7218

[55] Вж. „Опасните европейски закони за „речта на омразата””:

http://svobodazavseki.com/broj-32/322-opasnite-evropeiski-zakona-za-rechta-na-omrazata.html

[56] Мнозинството християнски богослови през вековете смятат, че "Голямата блудница" ще е упадъчната и формална религия, която ще се появи в последните времена. В нея ще се провежда едно фалшиво богослужение, защото поклонението й ще е според човешките религиозни идеи, философии и разпътни страсти. Господ Иисус Христос ни е предупредил, че "неприятелят ще посее своите плевели и в Неговата нива” (Мат.13:24-30), т.е. и от трите християнски конфесии ще има вярващи, които ще бъдат част от тази единна световна религия, прокламираща и възвеждаща Антихриста. Висшите й духовници, под натиска на конформистките правителства, ще извършат големи мерзости пред Бога и ще пролеят кръвта на непокорните Христови мъченици. Но заедно с това нелегално ще продължи да съществува и действителната Църква от искрени последователи на Господа, определена от Словото като "Невяста на Агнето", която е „без петно, бръчка или недостатък” (Ефес. 5:27), води началото си от Неговите апостоли и пророци и ще пребъде до века.

  

----------------------

* Понеже статията е провокирана от дебат за женското свещенство между християни от евангелските деноминации и е предназначена най-вече да бъде в помощ на онези от тях, които се стремят да се противопоставят на богословието на отстъплението, всички цитати са според протестантския превод на Библията от 1940 г.