Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма

Виж І Глава: http://kosmos-21.blogspot.com/2011/07/blog-post_28.html

ІІ ГЛАВА
English: http://kosmos-21.blogspot.com/2011_08_01_archive.html

КРИТИКА НА АДВЕНТНИТЕ ДОКТРИНИ

       А. Учението за съботата и неделята.

    Адвентистите считат, че от Синайския кодекс остават валидни само десетте заповеди от каменните скрижали, които те наричат морални. Всички други разпоредби на закона се определят като церемониални, нямащи задължителна сила през новозаветното време. Четвъртата от нравствените заповеди се отнася до съботата и, според тях, ако не я почитаме вършим грях. Но "... който упази целия закон, а съгреши в едно нещо, виновен е във всичко" (Яков 2:10), т.е. християните няма да бъдат спасени, понеже систематично и целенасочено нарушават тази заповед (така както и онези, които престъпват някоя от останалите заповеди в Декалога: "идолопоклониците, крадците, лъжците, прелюбодейците ... няма да наследят Божието царство" – ІКор. 6:9, 10). Колкото и парадоксално да им прозвучи, след малко ще се уверят, че християните съвършено спазват новозаветната събота, докато тяхното учение не я съблюдава както трябва, защото предвижда само един ден за служение на Бога.

     Неделята, според адвентното становище, започнала да измества съботата в периода от 70 до 135г. сл. Хр. [*] Те свързват утвърждаването на неделята като ден за поклонение на Бога с католическата църква, в която "действа духът на Антихриста, променящ времена и закони" (ІЙоан 4:3; Дан. 7:25).

    Понеже в Новия завет въпросът за съботата и неделята не е изяснен пряко, ще използваме всички стихове свързани с него, за да видим какви изводи могат да се направят въз основа на тях.

      І. Съвършеното изпълнение на съботата.

    На теория християните допускат една много съществена грешка в разбирането си за новозаветната събота, поради което всичките им опити да повлияят на адвентистите в това отношение удрят на камък. Те смятат, че четвъртата заповед от Декалога била отпаднала. Повечето от тях не отчитат обаче, че това е станало само в буквален, но не и в духовен аспект.[1] Духовният закон е отражение на Божия свят характер, затова той е съвършен, непроменим и вечен. Христовият живот и учение са в пълно съгласие с този закон и са ни посочени за пример, който трябва да следваме. Божият закон е даден, за да извади на показ човешкия грях, да ни помогне да разберем, че със собствени сили не можем да задоволим неговите изисквания и да ни доведе до безусловно покаяние. Единствено Христос изпълни закона и на кръста понесе вината за нашите прегрешения. Бог ни вменява Неговата праведност по благодат (незаслужена милост) поради вярата, която сме приели да следваме. От всичко споменато дотук заключаваме, че евангелието ни освобождава от наказанието на закона, но не и от задължението да живеем в съгласие с него.[2]

    Нека да обърнем внимание на думите на Исус в Матея 5:17-19: "Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото истина ви казвам, докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко се не сбъдне. И тъй, който наруши една от тия най-малки заповеди и научи така човеците най-малък ще се нарече в небесното царство, а който ги изпълни и научи така човеците, ще се нарече велик в небесното царство." Той заявява, че не е дошъл да отмени, а да изпълни всички постановления на закона и предсказанията на пророците. Ние също сме призовани да съблюдаваме дори най-малките заповеди в целия Мойсеев закон. На друго място Исус казва: "По лесно е небето и земята да преминат, отколкото една точка от закона да падне" (Лука 16:17). В новото небе и земя ще царува правдата, т.е. Божията справедливост, основаваща се на съвършения "закон" на любовта, под който и сега живеят християните (ІІПетр. 3:13).

   Но Исус говори за едно съвършено изпълнение на закона. Нека първо разгледаме двете заповеди от Декалога, които са споменати на това място: "Чули сте, че е било казано на старовременните: "Не убивай"; и "Който убие излага се на съд". А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си (без причина) се излага на съд, и който рече на брат си: "Рака (безделниче)" се излага на Синедриона, а който му рече: "Бунтовни безумецо" се излага на огнения пъкъл." И още: "Чули сте, че е било казано: "Не прелюбодействай". Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си" (Мат. 5:21-22; 27-28). Явно тук Исус ни поучава не само физически да не извършваме тези деяния, но и духовно (като последното дори е по-важно).

----------

[*] "Четвъртата заповед валидна ли е за християните" стр. 11

1

      От цялостния контекст на Новия завет можем да си направим извод по какъв начин сме длъжни да спазваме и сега в духовен аспект Божиите заповеди (Изх. 20:1-17). Първата заповед е: "Аз съм Господ, твоят Бог, Който те изведох от египетската земя, из дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене". Дякон Стефан обвини израилтяните, че макар да са носели скинията на Бога в пустинята, в сърцата си те са следвали други богове (Д.А. 7:42-43; Ам. 5:25-27). (За това нещо Бог ги е упреквал постоянно чрез устата на старозаветните пророци.) Исус казва, че ще рече на някои Свои последователи, които твърдят, че са сторили велики дела в Неговото име: "Аз никога не съм ви познавал. Идете си от Мене вие, които вършите беззаконие" (Мат. 7:22-23). Също така на фарисеите, които са били лицемери, но са смятали, че единствено Бог е техният Отец, Той е отговорил: "Вие сте от баща дявола...", който е "човекоубиец и ... лъжец" (Йоан 8:41, 44). Ап. Павел заявява на всеки, който изопачава благовестието, че се е отлъчил от Христос (Гал. 1:6-9). Т.е. човек може да бъде в храма (църквата), да се моли на Бога, да чете Неговото слово, но ако прави някои от горепосочените неща, в действителност служи на един друг бог. Но както Бог изведе израилтяните от Египет, така и Исус ни освободи от робството на греха и на дявола, за да не следваме вече плътските страсти, а да вършим Неговата воля (Римл. 8:2; Евр. 2:14-15; ІПетр. 4:2). На втората заповед: "Не си прави кумир или каквото и да е подобие на нещо, което е горе на небето, или което е на земята долу, или което е във водите под земята: да не им се поклониш, нито да им послужиш ...", също е обърнато внимание. В Откровение 9:20 е посочено, че до края ще има хора, които ще се прекланят пред идолите. Е. Тоузър има интересни разсъждения по този въпрос: "Нека внимаваме в своята гордост да не би да възприемем погрешното понятие, че идолопоклонството се състои само в коленичене пред видими обекти на почит и че цивилизованите хора са свободни от него. Същността на идолопоклонството е в съхраняване на мисли за Бога, които са недостойни за Него. То започва в ума и може да се появи там, кьдето няма явно поклонение. "Защото като познаха Бога - писа Павел, - не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи" (Римл. 1:21). После дойде поклонението на идоли, изработени по подобие на човеци, птици, зверове и влечуги. Но тази серия на деградиращи действия започна в ума. Погрешните идеи за Бога са не само изворът, от който изтичат замърсените идеи на идолопоклонството; те самите са идолопоклоннически."[*] Ако поставяме нещо по-високо от Бога – баща, майка, жена, деца, дори собствения си живот (Мат. 10:37), ако считаме парите за всесилни (Кол. 3:5) и т.н., също се превръщаме в идолопоклонници.[3] Третата заповед гласи: "Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен оногова, който изговаря напразно името Му". Исус допълва, че "за всяка празна дума, която кажат човеците ще отговарят в съдния ден" (Мат. 12:36). Не можем по повод и без повод да произнасяме Господното име, нито да се подиграваме, защото "каквото посее човек, това ще и да пожъне" (един превод гласи: "Бог поруган не бива") (Гал. 6:7). Някои дори напусто проповядват Божието слово, защото с делата си повече допринасят да се хули Неговото име между невярващите (Римл. 2:24). Четвъртата заповед е: "Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дена да работиш и да вършиш всичките си работи, седмият ден е събота на Господа , твоя Бог. Да не вършиш в него никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре портите ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що е в тях, а на седмия ден си почина. Затова Господ благослови съботния ден и го освети." В книгата на пророк Исая 58:13-14 е изяснено как трябва се да изпълнява тази заповед: "Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в светия Ми ден; и наречеш съботата наслада, свята на Господа, почитаема; и я честваш като не следваш в нея своите си пътища, и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа ...". Заповядано ни е да не угаждаме на прищевките си през този ден, а да го отдадем на Бога. В Новия завет е казано: "Първо търсете Божието царство, а всичко останало ще ви се прибави" (Лука 12:31). Т.е. тук сме призовани изцяло да се посветим на служение пред Бога във всичко, което вършим. (Въпроса с новозаветната събота ще бъде изяснен по-подробно след малко.) Петата заповед се отнася до отношението към близките ни: "Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог". И сега сме длъжни да уважаваме родителите си и да се грижим за тях: "... деца, покорявайте се на родителите си в Господа" (Еф. 6:1-3; Кол. 3:20), "...но, ако някой не промишлява за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата и от безверник е по-лош" (ІТим. 5:8). Чрез вниманието, което им оказваме ние засвидетелствуваме и преклонението си пред Бога "... имали сме бащи по плът, които са ни наказвали и сме ги почитали, не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем?" (Евр. 12:9).

----------

[*] "Познаването на святия Бог" стр.12

2

      Шестата заповед е: "Не убивай". Можем да убием някого не само физически, но и духовно, като го нараним с думите и постъпките си и съдействаме за неговото отпадане от вярата. Това е много по-сериозно, защото по такъв начин се стига до неговата духовна смърт, т.е. до отделянето му от Бога. Който върши такива неща сам се излага на "огнения пъкъл" (Мат. 5:21-22). При това ние доведохме Божия Син до злочеста смърт "... и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни" (Ис. 53:6). Както много точно се е изразил някой: "не пироните държаха Исус на кръста, а нашите грехове". Седмата заповед е: "Не прелюбодействай". Исус недвусмислено е пояснил, че не само всяка сексуална връзка извън семейството е грях, но и въображаемото пожелание за тези неща (Мат. 5:27-28). В старозаветно време Бог много пъти е обвинявал израилтяните в духовно прелюбодейство, т.е. че те са Му изневерявали като са следвали други богове (виж Еремия, Езекиил, Осия и др.). В своето послание Яков ни заявява: "Прелюбодейци, не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога?" (Як. 4:4). Осмата заповед повелява: "Не кради". Кражбата може да се изразява не само в присвояване на чужди ценности – предмети и идеи (плагиатство), но и в ограбване на труда на работниците (физически или интелектуален), като не им се заплаща пълния размер възнаграждение за това, което са изработили: "Дойдете сега вие, богатите, плачете и ридайте поради бедствията, които идат върху вас ... Ето, заплатата на работниците, които са жънали нивите ви, от която ги лишихте вика, и виковете на жетварите влязоха в ушите на Господа на Силите" (Як. 4:4). Ние крадем и Бога, когато не отдаваме необходимите за служение време, труд и средства, вършим Неговата работа “през пръсти” и т.н. "Ще краде ли човек Бога? Вие обаче, Ме крадете. А думате: В какво Те крадем? В десятъците и приносите ..." (Мал. 3:8). "Проклет да бъде оня, който върши делото Господно небрежно" (Ер. 48:10). Деветата заповед е: "Не лъжесвидетелствай". Лъжа е всяко невярно представяне на нещата от действителността, с което съзнателно се цели въвеждането на другите в заблуда. По такъв начин можем да се стремим да ги манипулираме, да извлечем някаква изгода, да представим себе си в невярна светлина и т.н., но лъжците няма да влязат в небесното царство (Откр. 21:27; 22:15). Ние можем да се опитваме да измамим и Бога относно истинските мотиви за постъпките ни като си мислим, че Той не вижда скритите ни намерения и дела. Апостол Петър отговори на Ананий и Сапфира: "не сте излъгали човеци, но Бога" (Д.А. 5:1-10). Десетата заповед се стреми да ни предпази от съблазните още в техния зародиш. Тя гласи: "Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито каквото и да било нещо, което е на ближния ти". Пожеланието често пъти прераства в завист за материалните неща, служебното положение, таланта, почитта и т.н., които са притежание на някой друг. Тайно в сърцето си ние искаме да му ги отнемем, за да бъдат наши. Всеки, който се стреми към неограничена власт, узурпира Божието суверено владичество над света. Антихристът, който ще е човек, ще поиска да бъде признат за Бог, т.е. да управлява всички и всичко. (Вижда се, че и последните шест заповеди също могат да бъдат отнесени до взаимовръзките ни с Бога.) От казаното дотук можем да направим извод, че буквалното спазване на десетте заповеди не е достатъчно, а трябва да се стремим към тяхното съвършено духовно изпълнение.

     Исус посочи и примери от обрядите, които израилтяните са вършели: "И тъй като принасяш дара си (жертвата) на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред олтара и иди първо се помири с брат си, тогава дойди и принеси дара си" (Мат. 5:23-24). Церемониите всъщност трябваше да ги водят към някакви духовни истини. В случая кои са жертвата, олтара, свещениците, храма според новозаветното учение? "И тъй моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си като жертва жива, света и благоугодна на Бога, като ваше духовно служение" (Римл. 12:1). Старият човек в нас трябва да умре (да бъде "принесен в жертва"), а да възкръсне новият, т.е. да се откажем от своя си живот, за да вършим Божията воля. В края на житейския си път ап. Павел говори: "... аз вече ставам принос" (ІІТим. 4:6). Нашето духовно служение в попрището, което Бог ни е определил, е като благоуханен принос върху Неговия олтар. Ние всички сме свещеници на Бога (ІПетр. 2:9) и работата, която вършим, е определена като свещенодействие (Римл. 15:16). Йерусалимският храм вече не съществува, но ние като живи камъни се вграждаме в църквата – Христовото тяло, което е Божият храм (ІПетр. 2:5; Откр. 21-22). С други думи и ритуалните заповеди остават валидни, само че в техния съвършен духовен аспект.[4]

3

     Исус припомни и ония заповеди, които бяха предназначени да установят справедливост: "Чули сте, че е било казано: "Око за око, зъб за зъб" (Мат. 5:38). Това са юридическите норми в Мойсеевия закон, които са свързани с гражданското, съдебното, наказателното, наследственото, облигационното право и др. Този ред между хората в обществото също ще съществува винаги, макар че в Божието царство няма да се основава на наказанието, а на взаимопомощта и любовта към ближния.

     Някои смятат, че след като се оправдаваме само чрез вяра, това ни освобождава от закона. По времето на апостол Павел е имало една група "християни" (т. нар. "антономиани"), които са считали, че колкото повече съгрешават, толкова в по-голяма степен се изявява Божията благодат спрямо тях. Те са тълкували погрешно неговите думи: "... а гдето се преумножи грехът, преумножи се и благодатта" (Римл. 5:20). Но той им отговаря: "Обаче, казваш ти, ако с моята невярност Божията вярност стане по явна за Негова слава, то защо и аз въпреки това да бъда осъждан като грешник? И защо да не вършим зло, за да дойде добро? (както някои клеветнически твърдят, че ние така говорим.) На такива осъждането е справедливо ..." (Римл. 3-8). И накрая завършва разсъжденията си така: "Тогава чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона" (Римл. 3-31).

     Също и ап. Йоан ни заявява, че който люби Бога, той се стреми да пази заповедите Му и който обича ближния си, няма да извърши никакво престъпление спрямо него (ІЙоан. 2:4-5; 3:10-11). "Следователно любовта изпълнява закона" обобщава ап. Павел (Римл. 13:10). Както много точно се е изразил нашият юрист В. Вълчанов: "Духовният закон е Божие изявление на онзи ред на отношения, който се основава на любовта".[*]

     Накрая заключаваме, че в Новия завет се говори за един съвършен духовен закон, който изпълняваме като следствие от вярата ни и който изхожда от любовта. Той създава прекрасен ред и хармония в отношенията между Бога и хората.

      Но за кой закон тогава се казва, че е преминал и е бил "прикован на кръста"? "Законът и пророците бяха до Йоана" (Мат. 11:13; Лука 16:16), "... умряхме към това, което ни държеше, освободихме се от закона" (Римл. 7:6), "... в плътта Си унищожи враждата, сиреч закона със заповедите му изразени в постановления" (Ефес. 2:15), "... и като изличи противния нам в постановленията му закон, който беше враждебен нам, махна го отсред и го прикова на кръста" (Кол. 2:14). От всички тези цитати се разбира, че е снета (премахната) старата буквална форма на Мойсеевият закон – Синайският завет.

     Следователно Старият завет е преминал в Христос (ІІКор. 3:14) и е заменен с един Нов вечен завет (Евр. 13:20), в който е изявена самата същност на нещата. "Защото, ако първият завет беше без недостатък, Бог не би търсил място за втори" (Евр. 8:7), с други думи всичко в Стария завет (включително и съботната заповед) е било с някакъв недостатък, сиреч непълно. Но: "Старото премина – ето всичко стана ново" (ІІКор. 5:17). Писано е още, че старото вино се държи в стари мехове, а новото – в нови, т.е. двата завета са разделени (самостоятелни), макар че тяхното духовно съдържание е в единство (Мат. 9:17; Лука 5:37-38).[5]

     В тази връзка трябва да търсим какво означава съвършеното съблюдаване на съботата според новозаветното учение. (Щом като "всичко е станало ново" следва, че и четвъртата заповед трябва да се разглежда по един нов начин. Не е възможно другите заповеди да имат по-разширено и по-задълбочено духовно тълкуване, а тази да остава в буквалната си форма.) Съботната заповед в Мойсеевият закон съдържа два аспекта: Първо, съботата е ден за служение на Бога. Второ, тя е ежеседмичен празник, в който се извършват специални жертвоприношения в храма.

    Сега ще разгледаме как тези две направления, свързани с нейното изпълнение са отразени в християнството:

     Първо, съботата като служение. Бог беше заповядал на израилтяните през шестте дни от седмицата да вършат всичките си работи, а в седмия ден (който е събота), да не ходят в своите си пътища и да не следват желанията на сърцата си, но да имат свято събрание, т.е. да посветят този ден за служение на Господа (Изх. 20:8-11; Ис. 58:13).

   Авторът на посланието до еврейските християни (който най-вероятно е апостол Павел) им е разяснил по какъв начин трябва да се изпълнява сега съвършено тази заповед. Той посочва един пример от тяхната история: "Защото, ако Исус Навиев беше им дал почивка, Бог не би говорил след това за друг ден" (Евр. 4:8). При обсадата на Йерихон, Бог беше заповядал на израилевите войски седем дена да обикалят града, като посред тях вървят свещениците с ковчега на завета и с тръби от овнешки рог. Последният ден те трябваше да направят седем обиколки, да изсвирят гръмко с тръбите и като паднат стените да превземат града (Ис. Нав. 6 гл.). Не се казва в кой ден е започнала обсадата, нито в кой е завършила. Фактът, че са обикаляли седем дена, обаче показва, че са го направили и в събота. Ако Исус Навиев беше им дал почивка в този ден, щеше да си остане съботата като такава и Бог не би говорил след това за друг ден. Но в Давидовите псалми Той определя един ден – "днес", като казва чрез Св. Дух: "Днес, ако чуете Неговия глас, не закоравявайте сърцата си" (Евр. 4:7; Пс. 95:7-8). Но "днес" може да бъде всеки ден и ако човек слуша Неговия глас, трябва незабавно да откликне, независимо кога ще бъде призован. Точно това ни внушава и старозаветният пример с превземането на Йерихон – Бог заповяда на израилтяните да обикалят (т.е. да служат) и седемте дни. Неговият народ по всяко време е бил длъжен да Му се покорява във всичко и да изпълнява разпоредбите Му. Неслучайно още при влизането в обетованата земя Исус Навиев е получил указание: "Тази книга на закона да не се отдалечава от устата ти; но да размишляваш върху нея денем и нощем, за да постъпваш внимателно според всичко каквото е написано в нея ..." (Ис. Нав. 1:8).[6]

----------

[*] "Библия и право. Божият закон" стр. 53

4

     Нека да видим как този призив за служение е изпълнен в живота на Исус Христос, Който ни е даден за пример във всяко отношение: "Ето Моят Служител, Когото избрах, Моят възлюбен, в Когото е благоволението на душата Ми; ще положа Духа Си на Него и Той ще възвести съдба на народите" (Мат.12:18; Ис. 42:1-4). Исус непрестанно обикаляше и проповядваше благовестието, без да има почивен ден. През дните от седмицата говореше по градовете, селата и сред природата, а в съботен ден влизаше в синагогите, където беше събран целият народ. Той изцеляваше болни, изгонваше бесове, вършеше чудеса и знамения всеки ден, включително и в събота. (Същото правеха и апостолите, дори след Неговото заминаване. Нека да си припомним по-късно и деянията на Павел.) Но нашият Спасител във всичко се покоряваше на Своя Отец, затова каза: "... слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е пратил" (Йоан 6:38).

   Ще се спрем на случая, когато Исус оздрави немощния човек, който беше лежал цели тридесет и осем години в къпалнята Витесда (Йоан 5:1-20). На обвинението на юдеите, че нарушава съботата, Той отговори: "Отец Ми работи до сега и Аз работя".[7] Когато Бог е създал света – невидимия (небето) и видимия (земята и вселената), в него е царял съвършен ред – любов, мир и красота. Всичко се е движело в чудесна хармония, според физическите и духовните закони. Творението е било "твърде добро" – завършено и съвършено (Бит. 1:31). Неговата намеса не е била необходима повече и Той си е почивал (Бит. 1:2-3).[8] Грехът първо е навлязал в небесните селения, чрез бунта на Люцифер (Езек. 28:15), а после и в материалния свят при съгрешаването на Адам (Бит. 3гл.). Поради греха цялото създание физически и духовно е било подчинено на робството на тлението (т.е. разрушението) и немощта (Римл. 8:19-22). Във вселената астрономите съобщават за сблъскващи се галактики, разпадащи се звездни ансамбли, избухващи звезди. В заобикалящата ни природа на земята се наблюдават всякакви катаклизми – бури, наводнения, земетресения, вулканична дейност и др. В света цари злото – насилия, грабежи, болести и смърт. Затова след грехопадението Бог отново е започнал "да работи" по осъществяването на великия Си план за спасението на човечеството чрез кръстната жертва на нашия Господ – Исус Христос (Бит. 3:14-15). Но Той също ежедневно ни помага да преодолеем своите духовни и физически немощи, за да станем съобразни с образа на Сина Му и да наследим Неговото царство (Филип. 2:13; Римл. 8:29; Кол. 1:13). Накрая Бог ще премахне злото (нечестивите ще бъдат съдени и хвърлени в огненото езеро), ще унищожи това творение и ще създаде ново небе и земя, в които ще живеят праведните. Тогава Той ще влезе в Своята вечна почивка (ІКор. 24:28; Откр. 20:10-15; 21 и 22гл.).

    Когато Исус лекуваше, това беше творческа дейност – поправяне структурата на увредените органи в човешкото тяло, за да могат да функционират нормално.[9] Посоченият пример не беше инцидентен (изолиран) случай на изцеление в събота – нека да си припомним сгърбената жена (Лука 13:10-17), човека с изсъхналата ръка (Мат. 12:9-14), слепородения (Йоан 9 гл.), а вероятно е имало и още много други, които не са описани в евангелията (Йоан 21:25). Болестите, за които става въпрос, не са изисквали спешна намеса. Могло е да се изчака, за да не се нарушава съботата, ако Бог наистина си е почивал този ден. Но Исус казва: "Пребъдващият в Мене Отец върши Свойте дела" и още "... каквото върши Той подобно и Сина го върши" (Йоан 14:10; 5:19). Писано е още, че и Св. Дух е участвал в Неговите действия: "... понеже Той (Бог) не Му дава Духа с мярка" (Йоан 3:34). Исус чрез Божия Дух е изгонвал бесовете (а също е вършел чудеса и знамения) (Мат. 12:28).[10]

   Верните на Бога небесните същества също непрекъснато Му служат. Серафимите денем и нощем не престават да викат: "Свят, свят, свят Господ Бог Всемогъщий ..." (Откр. 4:8; Ис. 6:3), а херувимите винаги стоят пред Неговия престол (Езек. 1 и 10 гл.). Архангелите и техните войски постоянно воюват със Сатана и поднебесните сили (Юда 1:9; Откр. 12:7-9). (Великият княз Михаил двадесет и един дена без почивка се биеше с демоничния княз на Персийското царство – Дан. 10:13). Ангелите, като служебни духове, безспирно са изпращани да помагат на тия, които ще наследят спасение (Евр. 1:14). (Те едва ли си почиват в събота и ни оставят без закрила, защото "дяволът като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне" (ІПетр. 5:8) – той със сигурност не зачита никакви законови разпоредби за отдих през този ден.)

5

      А що се отнася до християните, как те трябва да спазват новозаветната събота във връзка с тяхното служение пред Бога? В евангелията има описан един много показателен пример в това отношение (Мат. 12:1-8; Марк 2:23-28; Лука 6:1-5). Една събота, когато Исус върви с учениците си през посевите, те започват да късат класове, да ги стриват в ръцете си и да ядат. Те вършат нещо, което не е позволено от закона да се прави този ден, защото първото действие представлява всъщност жънене, второто – вършитба, а третото – мелене на зърното.[11] Фарисеите не пропуснаха да ги обвинят поради това нарушение. Исус не опроверга тяхното твърдение, че не се спазва буквата на закона, но им отговори като припомни случая с Давид и неговите мъже, които ядоха от присъствените хлябове (ІЦаре 21:1-6). Само свещениците имаха право да се хранят с тях, защото те се употребяваха с ритуално значение. На първо място обаче ролята на хляба е да поддържа живота. Ако Давид и войниците му не бяха яли от тях, щяха да умрат от глад (или поради изтощението си да бъдат заловени от преследвачите си и убити). Те употребиха хляба като животоспасяващ, защото първо закона е даден за благоденствието на човека и на второ място има обрядно, т.е. преобразно значение.[12] Така също и съботата е за доброто на хората "съботата е направена за човека, а не човека за съботата", защото ние сме създадени за Бога. Затова Исус каза, че като Човешки Син е господар и на съботата, т.е. може да постъпва в този ден според това, което е най-полезно за народа.[13]

       По този повод нашият Господ отбеляза още нещо много важно: "Или не сте ли чели в закона, че в съботен ден свещениците в храма нарушават съботата и пак не са виновни? Но казвам ви, че тук има повече от храма." През всичките дни от седмицата (включително и в събота), свещениците колеха и приготвяха животните, палеха огън и ги пренасяха в жертва.[14] Вече споменахме, че според Новия завет всички християни са свещеници, които трябва като тях денонощно да служат на Бога в Неговия храм – Христовото тяло, т.е. църквата. На друго място Исус отново напомни на израилтяните, че служението на Бога, дори по закона, трябва да бъде непрестанно. Когато се налага обрязването на младенеца да стане в съботен ден (ако той е осмият след раждането), те отнасят детето при свещениците, за да бъде извършен този обряд независимо, че така нарушават заповедта да не се прави нищо през този ден (Йоан 7:22-24).[15]

      Откакто Исус призова учениците Си, те бяха постоянно с Него (и Той с тях "до свършека на света" – Мат. 28:20). Веднъж един богат младеж заяви, че е спазвал заповедите за любов към ближния и Го попита, какво още не му достига, за да наследи вечен живот. А Той му отговори: "Продай всичко, което имаш и раздай на сиромасите и ще имаш съкровище на небето; и дойди та ме следвай" (Мат. 19:16-22; Лука 18:18-24). Тези думи се отнасят и до нас (макар че не всякога е необходимо да продадем имота си), но ние не трябва да сме привързани в сърцето си към това, което имаме, за да бъдем винаги на Негово разположение: "... които имат жени, нека бъдат като че нямат, ... които купуват, като че нищо не притежават и които си служат със света, като че не са предадени на него" (ІКор. 7:31). Непрестанното следване на Господа представлява всъщност изискването за съвършеното новозаветно съблюдаване на четвъртата заповед, което не всеки е готов да изпълни. Ап. Павел е отразил много добре това положение с думите: "Който пази деня за Господа го пази, а който не пази деня, за Господа го не пази" (Римл. 14:6). Който пази всеки един ден от седмицата го пази, за да служи на Бога, а който не го пази ходи в свойте си пътища, т.е. върши намеренията на сърцето си. (В тази връзка, дали някои адвентисти ще бъдат безкрайно учудени, ако Бог им заяви, че неспазват съботата както трябва.) Един неизвестен автор е казал: "Не е малко да умреш за Христа, но още повече е да живееш всеки ден за Него".

     Исус не упрекна апостолите, че вършеха работа през почивния ден, когато късаха класове, стриваха ги и ги ядяха. (Той като свят Бог пръв трябваше да ги обвини, че престъпват закона). Посоченото говори, че ако ние се трудим за снабдяването на нуждите си, но всичко това е в контекста на служението ни пред Бога, по такъв начин не нарушаваме съботата. Но, ако чрез действията си се стремим да се обогатим неимоверно и да живеем добре на този свят, а не се задоволяваме с "потребното за храната и облеклото", ние вече не служим на Бога, а на себе си и в крайна сметка ще отпаднем от вярата (ІТим. 6:8-10). Апостолът на езичниците също ни е дал пример в това отношение: "... тия мои ръце послужиха за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене" (Д.А. 20:34). Той и спътниците му неуморно са се трудили, за да обезпечат служението си с всичко, което е необходимо: "нито даром ядохме хляб у някого, но с труд и усилие работихме ноща и деня, за да не отегчим никого от вас" (ІІСол. 3:8). Като християни всеки труд, който вършим е нужно да е за Бога: "Не работете само за пред очи като човекоугодници, но като Христови слуги изпълнявайте от душа Божията воля" (Ефес. 6:6). По примера на нашия велик Първосвещеник и ние трябва да посветим и отдадем целия си живот в служение на Бога – всичко, което вършим да бъде за изпълниние на волята Му и за Негова прослава: "Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небето" (Мат.5:16).

6

      Накрая Господ укори фарисеите за коравосърдечието им: "Но ако бяхте знаели, що значи тая дума: "Милост искам, а не жертви", не бихте осъдили невинните". Израилтяните са били закоравили сърцата си и са правили жертвоприношения без действително да разбират, че всички наредби в закона са само проекции на повеленията за любов към Бога и ближния. Четвъртата заповед разкрива своята същност в любовта към Бога, която произвежда в нас желанието да бъдем винаги с Него и да Му се покоряваме във всичко и в обичта към ближния, правеща ни състрадателни и готови да му помогнем по всяко време.[16]

      Но, ако със собствени сили не успяваме да спазим дори Мойсеевия закон (който е само сянка на това, което е в Христос), тогава възможно ли е да изпълним този съвършен духовен закон, написан на "плочи от плът", т.е. в сърцата ни (Езек. 11:19-20; ІІКор. 3:3)? Апостолът казва: "За всичко имам сила чрез Оногова, Който ме подкрепя" (Фил. 4:13). Затова ние трябва винаги да се ръководим от Св. Дух "понеже, които се управляват от Божия Дух, те са Божии синове" (Римл. 8:14). Той е, Който произвежда в нас Своите плодове – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, верност и ни прави способни да "ходим по Бога" (Гал. 5:22; Бит. 5:24).

     Мойсей направи скинията по образеца, който му беше показан на планината (Изх. 25:40). Тази палатка беше построена като модел на небесния храм (Евр. 8:4-5), за който се говори в Пс. 8:6, Ис. 6:1, Откр. 11:19; 15:5-8. С други думи, старозаветната форма на служение беше сянка на нещата в сегашното небе, което ще съществува до края на този свят. Новозаветното служение обаче е вечно и ще продължи в бъдещите небе и земя. Апостол Йоан говори за светия град Йерусалим, който слиза от небето: "И храм не видях в него, защото неговият храм е Господ Бог Всемогъщий и Агнето. И градът нямаше нужда от слънце, нито от луна да го осветява; защото Божията слава го осветяваше, и негово светило е Агнето. И народите ще ходят по неговата светлина: земните царе ще донасят в него своите славни неща; портите му не ще се затварят деня (а нощ не ще има там); па и народите ще донасят в него славните си и ценни неща. И в него никак няма да влезе нещо нечисто, нито оня, който върши мерзост и който лъже, а само записаните в книгата на живота на Агнето" (Откр. 21:27).[17] От тези стихове научаваме, че портите на новия Йерусалим винаги ще бъдат отворени и земните народи постоянно ще донасят най-прекрасните си дарове в него. Старозаветната четвърта заповед е преобраз на новозаветната "събота", която ще пребъде като непрестанно поклонение и служение на Бога.

     Второ, съботата като празник. В 23 глава на Левит съботата е посочена като първия от Господните празници: "Господ още говори на Мойсея казвайки: ... Мои празници са следните.
Шест дена да се работи, а седмия ден е събота за тържествена почивка, за свето събрание; в нея да не работите никаква работа; във всичките ви жилища е събота на Господа" (Лев. 23:1-3).

    Но всички празници са имали обреден характер, чиито смисъл е разкрит в Новия завет. Пасхата например е символизирала проливането на кръвта на Божия Агнец за очистването на греховете ни (Лев. 23:4-8; ІКор. 5:7; Евр. 9:22). Първите плодове се принасят в деня след събота. Христос възкръсна в този ден, затова е казано, че Той е първият плод на починалите, а при пришествието Му по същия начин ще оживеят и тия, които са Негови (Лев. 23:9-14; ІКор. 15:20-23). Петдесетница е празникът на седмиците. Подробностите в неговото описание се отнасят преобразно до изливането на благодатните дарове на Св. Дух над християните (Лев. 23:15-22; Йоил 2:28-32; Д.А. 2:1-4). Празникът на тръбите вероятно говори за възкресението и грабването на вярващите (Лев.23:23-25; ІКор. 15:51-52; ІСол. 4:16-17). Ден на умилостивението – денят, в който евреите трябва да изповядат греховете си. Това пророчество се отнася до Голямата скръб, когато ще има общонационално покаяние на Израил (Лев. 23:26-32; Зах. 12:10; Откр. 1:7). Празник на колибите, след прибирането на реколтата – посочва към крайната цел, когато Божият народ ще почива и ще се радва на спасението си в Господа (Лев. 23:33-44; Пс. 16:11; Евр. 4:10; Откр. 21 и 22 гл.).

    Съботата също има церемониално значение, защото е свързана със служението в храма. В нея е ставала смяната на присъствените хлябове: "И да вземеш пшеничено брашно и да опечеш от него дванадесет пити; ... И да ги сложиш на два реда, по шест на всеки ред, върху масата от чисто злато ... Всеки съботен ден свещеникът да слага това пред Господа ..." (Лев. 24:5-8). За този празник са определени и специални жертвоприношения: "А в съботен ден да принасяш две едногодишни агнета, без недостатък, и две десети от ефа чисто брашно смесено с дървено масло за хлебен принос, с възлиянията му. Това е всеизгарянето за всяка събота, освен ежедневното всеизгаряне с възлиянията му" (Чис. 28:9-10).[18]

7

      Какво означава почивката в празничния съботен ден? В посланието към Евреите 4:9-10 ни е разкрит и този аспект от нейната духовна същност: "Следователно за Божиите люде остава една съботна почивка. Защото оня, който е влязал (чрез вяра – б.а. В.В.) в Неговата почивка, Той си е починал от своите дела както и Бог от Неговите Си".

    "Бог е светлина и в Него няма Никаква тьмнина" – Той е абсолютно свят (ІЙоан 1:5). Святостта е отсъствие на греховност, поради което Бог има съвършен мир, т.е. по отношение на Себе Си, Той е в състояние на почивка. Но в света цари злото – физическият и духовен ред в него е дестабилизиран. Затова от грехопадението до окончателната победа на доброто Бог по отношение на света е в активна деятелност, която ще завърши с унищожаването на старото и създаването на новото мироздание.

     Поради нашата греховност вътрешната ни хармония е нарушена, както е писано: "няма покой за нечестивите" (Ис. 48:22; 57:21). Но, ако чрез вяра сме очистени в кръвта на Сина Му, Бог ни вменява Неговата праведност (святост) и ние имаме съвършен мир в Христос (Ефес. 2:14-22; Филип. 4:7). Затова когато повярваме влизаме в Неговата духовна почивка (Евр. 4:3).

     Някой обаче ще запита: "Нали сме съработници Божий и участваме в Неговата дейност (ІКор. 3:9). Тогава нямаме ли необходимост и от телесна отмора?" В духа ние не отслабваме, защото сме едно с Бога (ІКор. 6:17) и Неговата благодат действа в нас (ІКор. 15:10), но физическата ни плът, в която владее греховния закон (Римл. 7:23) има нужда от почивка. Както е казал нашият Господ на изтощените Си ученици: "духът е бодър, а тялото немощно" (Мат. 26:41).[19] Кога обаче да бъде тази почивка? Още в Стария завет е писано, че "има време за всяко нещо" (Екл. 3:1). Ако човек е под ръководството на Св. Дух, Той не само ще му дава сили за всяка работа, но ще му осигурява време и за телесен отдих. Но, понеже ни е заповядано непрестанно да благовестваме на невярващите: "проповядвай Словото, настоявай на време и без време ..." (ІІТим. 4:2), т.е. да съдействаме (да "работим" заедно с Бога) за спасението им трябва, както отбелязахме, винаги да сме в служение. В такъв случай и телесната почивка, която Св. Дух ни дава може да бъде по всяко време, а не само в събота. В този ден ние като свещеници на Бога можем да Му служим или да почиваме, според Неговата воля, както и през всичките други дни. (Ако адвентистите не са съгласни с този извод нека да си зададат въпроса: "Кога са почивали старозаветните свещеници?".)

    Новозаветното значение на съботната почивка е много добре разяснено от редица християнски автори, затова не е нужно отново да "преоткриваме Америка". Ще дадем думата на Димитър Христов, който може би най-изчерпателно е разгледал този въпрос в своята монография "Съботната проблема":

       "1. Извод за съботната проблема от евангелския стих Евр. 4:9.
       Този стих гласи: "Следователно за Божиите люде остава една съботна почивка".
Общоизвестно е, че всеки библейски стих не трябва да се разглежда самостоятелно, изолирано, сам за себе си, а заедно със свързаните с него предходящи и следващи стихове (в контекст), както и да се преценява в светлината на цялата Библия. Даденото по-долу обяснение върху стих Евр. 4:9 е в съгласие с немалко библейски текстове, имащи връзка със съботната проблема, разгледани по-нататък в монографията.
    Като проследим мисълта на апостола, изложена последователно от стих 1 до стих 11 (включително) на Евр. 4 глава, разбираме, че:
    - Бог е дал обещание на човеците да влязат в Неговата почивка; не всички обаче ще достигнат до нея (1 ст.).
   - За да влезем в Божията почивка, е необходимо Божието Слово и благовестието, което сме чули, да се съедини чрез вяра в нас (ст. 2).
     - В Божията почивка влизат повярвалите (ст. 3).
    - Божията почивка е започнала след като Бог е свършил делата Си още при основаването (сътворението) на света (ст. 3). Следователно, днес всеки ден е ден от тази Божия почивка, тъй като сътворението е завършено дело – то не продължава и сега. ...

    - Времето, в което Бог си е починал от всичките Си дела, е наречено "седми ден" (ст. 4). ...

    - Божията почивка, т.е. седмият ден, е не само един период от време, но още и състояние, в което човеците могат да влязат или да не влязат (ст. 5).
   - Бог е предоставил на човеците възможността да влязат в Неговата почивка и някои действително ще влязат в нея. Онези, на които по-напред се благовести, т.е. еврейте, не са влезли в Божията почивка (с изключение на верните – Второзак. 1:35, 36, 38; ІІІЦаре 19:18 и др. и много повярвали в Исуса евреи) поради неверието си (ст. 6). И тъй, понеже остава да влязат някои в Божията почивка, тези някои могат да произхождат от която и да е народност; Божията почивка е достъпна за човеци от всички народи! (Мат. 22:1-10; Римл. 11:11, 15, 25).

8

    - За тези други люде, т.е. за всички народи по лицето на земята, Бог е определил като ден за почивка всеки ден – "днес". Всеки ден те могат да влязат в Божията почивка, щом не закоравяват сърцата си, когато чуят благовестието, а като повярват в него (ст. 7).
    - Следователно всеки ден може да стане за човека този "друг ден" (ст. 8), който Бог е определил, за да влизат повярвалите в Неговата почивка.
   - Ето защо за Божиите люде, т.е. за повярвалите в Божието Слово и в благовестието на Новия завет "остава една съботна почивка" (ст. 9).

   - В какво се състои тази Божия съботна почивка за новозаветните вярващи? – Вярващият си почива от своите дела, като влиза в състояние, подобно на Божието (ст. 10). А Божието състояние е състояние на святост. Следователно светостта или свободата от грях е, която дава истинска почивка на човека. Тя е, която го въвежда в "Божията почивка". "Без святост никой няма да види Господа" (Евр. 12:14).
    - Как можем да влезем в тази почивка? – Още веднъж разбираме, че това става само чрез вяра (ст. 11).Чрез вяра, а не чрез дела се оправдаваме и спасяваме, т.е. влизаме в Божията почивка (ІІКор. 5:21; Римл. 4:5; Фил. 3:9; Гал. 3:11; Евр. 10:38). Вярата ни, която е условие и предпоставка за това, се основава на изкупителното дело на Христа. То е завършено дело, както е завършено дело сътворението, на което се основава Божията почивка (Бит. 2:2; Изх. 20:11). Аналогията е очевидна.
     Искреността на вярата ни обаче се потвърждава и доказва чрез дела (Яков 2:17, 21, 25). А дали буквалното изпълняване на старозаветната съботна заповед е дело, което потвърждава нашата вяра и послушанието ни на Божието слово? – Не! По-скоро то е израз на маловерие и непослушание – не вярваме на ясните и категорични думи на Светото Писание, че Старият завет е преминал и изчезнал и е бил заменен изцяло и напълно от Новия завет (Евр. 8:6, 7, 13; ІІКор. 3:6, 14); също не вярваме на ясните и категорични думи на Светото Писание, че съботата е белег на Стария завет (Изх. 31:13, 16, 17; Йезек. 20:12, 20). Стремежът да се спазва буквално старозаветната съботна заповед представлява частично възвръщане към изискванията на Стария синайски завет, даден на потомците по плът на Авраам, Исаак и Яков (Изх. 19:8; 20:1, 2; 24:3, 7; Лев. 26:42, 46). Да се твърди, че съботната заповед от Синай е задължителна за християните, противоречи още и на думите на Господа Исуса Христа от Лука 5:38, че "трябва да се налива ново вино в нови мехове". Изобщо това твърдение на защитниците на съботата е противно изцяло на буквата и духа на новозаветните книги.

   Заключение: Божието слово ни учи, че "Праведният чрез вяра ще живее" (Римл. 1:17). Когато повярваме в Господа Исуса Христа, ще възложим на Него греховния си товар и земните си грижи (Мат. 6:30-34; 11:28, 29; ІПетр. 5:7; Ефес. 2:14-22; Фил. 4:7) и така ще получим живот на Божествен мир и жадувано успокоение ("съботна почивка") – Исус дава всеки ден на повярвалите в Него мир, успокоение, почивка. Тази "духовна почивка" на новозаветните вярващи ("духовния Израил") има своя старозаветен преобраз или сянка в юдейската телесна седмична съботна почивка (Кол. 2:16, 17). Истинската превъзходна добрина за човека (Евр. 10:1) е духовната, а не телесната почивка. Тя се постига чрез вяра, която го води към свят живот, към святост. В този духовен смисъл, а не в буквален смисъл, съботната заповед има сила и валидност за християните. За да влязат в Божията почивка на небето, т.е. да достигнат до спасението на душите си и вечния живот, те трябва да живеят в Христовия мир всеки ден чрез Божията благодат, да се управляват от Божия дух (Римл. 8:14). В новозаветна светлина съботната заповед не изисква вече празнуването на един определен ден, а постоянен живот в Господа по дух, по благодат. "Съботната почивка" е не седмична телесна почивка, а ежедневна духовна почивка.
      В допълнение на казаното дотук ще дадем обяснението на стих Евр. 4:9, което намираме в книгата "Нашата любов" от архимандрит Серафим, Синодално издателство, София 1958 год., стр. 116. Там е показано, въз основа на гръцкия оригинал, за каква всъщност "съботна почивка" се говори в стих Евр. 4:9. Ето и самото обяснение:
     "... Но ако видим, как е това място (Евр. 4:9 – б.а. Д.Х.) в гръцкия оригинал, ще се убедим, че там съвсем не става реч за съботата в обикновения смисъл на думата, понеже там не е употребено съществителното събота (на гръцки "сабат" – б.а. В.В.), а съвсем друга дума – "сьботство" (на гръцки "сабатизмос"). Съботство пък не значи почивка в седмия ден от седмицата, а нещо съвсем друго – почивка в небесното Христово царство. Тълковниците, даже и от протестанското вероизповедание, са единни по това, че тук под съботство се разбира онзи духовен покой, който Иисус Христос е донесъл за душата на повярвалите, като им е казал: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си!" (Мат. 11:28, 29). Ето за каква съботна почивка става дума в Евр. 4:9, за почивка във висок духовен смисъл! Към достигане на този благодатен покой се призовават повярвалите измежду евреите в посочената глава от посланието към евреите! Съботната почивка от Вехтия Завет е била само блед предобраз на този благодатен духовен покой на Новия Завет, който се дава на осветените и изкупените чрез кръстния подвиг на Спасителя."[20]
9


     Както е известно доста много личности, постановления, събития, обреди, неща и пр. от старозаветното време представляват предобрази или сенки на Исуса и на Неговото изкупително дело, на неща от новозаветното време. Така например за Исуса Христа могат да се посочат твърде много старозаветни предобрази. Един от тези предобрази е пасхалното агне (Изх. 12:3). Обрезанието на плътта е предобраз на обрезанието на сърцето (Римл. 2:29). Египет е предобраз на света с неговите греховни похоти. Извеждането на евреите от египетското робство е предобраз на извеждането на новозаветните вярващи от света, от робството на греха. Агар и Сара са предобрази на Стария и Новия завети (Гал. 4:24), а Исмаил и Исаак – на старозаветните юдеи и на новозаветните вярващи – християните (Гал. 4:28). Ноевият ковчег е предобраз на спасението чрез вяра, а потопът – на унищожението на земята чрез огън (ІІПетр. 3:6, 7). Счупването на първите оригинални "плочи на завета" (Изх. 32:19; Второзак. 9:9, 11, 17) е предобраз на преходността на старозаветния закон (Евр. 7:12). Старозаветният закон е предобраз или "сянка на бъдещите добрини" (Евр. 10:1). Една от тези бъдещи, т.е. новозаветни добрини, е душевният покой, който човеците получават, като се отзовават на поканата на Исуса Христа от Мат. 11:28, 29: "Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си." Чудно и необяснимо би било, ако душевният покой от и в Христа, наречен още "Божият мир" или "Христовият мир" (Йоан 14:27; Римл. 5:1; Фил. 4:7; Кол. 3:15) не би имал свой старозаветен предобраз или старозаветна сянка. Като изследваме старозаветните книги не можем да намерим по-подходящ предобраз или сянка на новозаветния Божи или Христов мир за човешката душа от старозаветната съботна телесна почивка (Кол. 2:16, 17). Който не е съгласен с това наше мнение нека да посочи друг по-подходящ и по-убедителен старозаветен предобраз за душевния мир, който християните получават чрез вяра в Христа.

       2.Извод за съботната проблема от евангелския стих Римл. 14:15.
      Този стих гласи: "Някой уважава един ден повече от друг ден, а друг човек уважава всеки ден еднакво. Всеки да бъде напълно уверен в своя ум."
     Безспорно тук става въпрос за уважаване на един седмичен ден повече от друг седмичен ден или за уважаване всички седмични дни еднакво. Този евангелски принцип може да се разпростре и по отношение на дни, които се празнуват веднъж годишно – един човек може да уважава някой ден през годината по особен начин като годишен празник – църковен, обществен и личен, например рожден и имен ден. Явно е, че този евангелски принцип говори за свободата, която християните имат кои седмични дни и годишни празници да уважават повече от другите дни през седмицата и годината. Този принцип е в пълно противоречие с буквата на старозаветния закон – Изх. 20:8-11; Лев. 23 глава. Ако съботната заповед от Синай е задължителна в буквален смисъл през новозаветното време, ап. Павел не би дръзнал да пише този стих.
    Стих Римл. 14:5 дава право на християнина да избере който седмичен ден желае за почивка и Богопоклонение. Той може да избере и съботния ден – не обаче поради съботната заповед от Синай, а по собствен избор, напълно свободно. Той трябва "да бъде напълно уверен в своя ум" защо прави това, да постъпва с пълна вяра и цялостно убеждение (Римл. 14:22, 23). Когато е избрал доброволно (а не по заповед) съботния или кой да е друг ден от седмицата за почивен, на него няма да тежат строгите изисквания на старозаветната съботна заповед. ...

    (В римската църква е имало и не малко юдеи-християни, което личи от поздравите на ап. Павел до неговите сънародници – Римл. 16 гл. След идването на Христос постановленията на закона са загубили своята валидност, но спазването на съботите, новомесечията, религиозните празници и пр., са свиделствали за тяхната принадлежност към еврейската нация. За да не се опитват последните да се налагат или пък езичниците да им забраняват да следват традициите си, е била дадена свобода на всички да тачат своите народностни и лични празници, които не са накърнявали устоите на християнската вяра. Тези, които са почитали всичките дни еднакво, също са били насърчени, че постъпват правилно, защото всякога е необходимо да стоим както трябва пред Бога. Посоченото говори съвсем ясно, че не е действала никаква задължителна наредба някой ден да бъде уважаван повече от другите дни. – б.а. В.В.)

10

      3. Извод за съботната проблема от евангелския текст Гал. 4:9-11.
     Този текст има следното съдържание: "А сега, когато познахте Бога или по-добре когато станахте познати на Бога, как се връщате назад към слабите и сиромашки първоначални учения, на които изново желаете да робувате? Вие пазите дните, месеците, времената и годините. Боя се за вас да не би напусто да съм се трудил помежду ви."
   Текст Гал. 4:9-11 показва, че ученията да се пазят дни, месеци и пр. представляват "първоначални учения" – от преди християнската ера (диспенсация). Апостолът ги характеризира като "слаби и сиромашки". Такива учения за пазене на дни (съботата), месеци (новолуния – Чис. 10:10; 28:11-15), времена (празници – Лев. 23 глава) и години (съботна година и юбилей – Лев. 25:2-13) са били задължителни за старозаветните вярващи. Ап. Павел порицава новозаветните вярващи от Галатия, че се връщат назад към тези учения, на които изново желаят да робуват (ст. 9). Те са обредни, плътски постановления. Тези учения не са присъщи на Евангелското слово. Те са противни на свободата, за която Христос ни освободи (Йоан 8:32; Гал. 5:1).
   Евангелската вяра, християнският живот, поклонението на Бога и Богослуженията имат две страни – външна, видима, обредна и вътрешна, скрита, духовна. Старозаветното служение и поклонение на Бога е характерно с множество заповядани обреди. Те са външна, видима изява на вярата и упованието на старозаветните вярващи в Бога, на любовта и послушанието им към Него. Самарянката не бе на ясно къде е по-правилно да се покланят вярващите по нейно време – като отиват на хълма Гаризин или в Ерусалим. Исус й каза: "Бог е Дух, и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят" (Йоан 4:24).
   Безспорно пазенето на дни и празници представлява обредна или плътска изява на нашата вяра. То е сравнително лесно постижимо, освен ако е свързано с много строги изисквания. Трудното и възвишеното в християнската вяра е вътрешното поклонение на Бога "с дух и истина". Трудното е сърдечното обръщение към Бога с цяло сърце, дълбокото и искрено покаяние, сърдечната чистота (чистата съвест), постоянното бдение над мислите, думите и постъпките, постоянното молитвено общение с нашия Създател, твърдата вяра, доверие и упование в Бога при всички обстоятелства, особено когато минаваме през големи изпитания. Трудното е да постигнем в тяхната цялост блаженствата от Мат. 5 глава, "Плода на Духа" от Гал. 5:22, 23, любовта според ІКор. 13 глава, ІЙоан 3:18, Йоан 13:34; 15:12. Трудното е да се радваме искрено с онези, които се радват, и да плачем от сърце с онези, които плачат (Римл. 12:15). Трудното е да достигнем до висока степен на освещение на личността си (Евр. 12:14). Предпоставка и начало на цялостното духовно израстване на вярващия е новорождението (Йоан3:3, 5). В християнския живот е от значение "новото създание", а не изпълняването на разни плътски постановления (Гал. 6:15).
    Изводът от Гал. 4:9-11 допълва извода от Римл. 14:5, до който достигнахме в предната точка. В новозаветното време вярващите, ако пазят някой ден за Господа, пазят го доброволно, по собствено убеждение и решение, а не поради дадена в Светото Писание заповед за това. Заповедта поставя строги, не винаги буквално изпълними от всички хора условия. Празнуването на ден за Господа трябва да ни изпълва с радост. Строгата заповед не ни води до радост, а до страх и притеснение. Както разбираме от евангелските книги, християните трябва да живеят не със страх и притеснение, а с радост и свободен дух (Йоан 8:32; Гал. 5:1). Възможно е обаче за някои вярващи да е трудно да се ориентират в обстановката и да се справят с условията на новозаветната свобода. Затова те като че предпочитат онова, с което вече са свикнали – да живеят под ръководството и опеката на строги обредни заповеди за пазене на дни и празници, за ядене и неядене, за изпълнение на разни църковни традиции и пр. По този начин те вероятно изпитват задоволство, че правят нещо определено за Бога и че християнската им деятелност е ясно и точно насочена и канализирана.
................................................................................................................

      8. Извод за съботната проблема от евангелския стих Кол. 2:16.
     В новозаветните книги на Библията намираме три евангелски текста, които опровергават направо, без заобикалки, без да са необходими каквито и да са тълкувания, становището, че старозаветната съботна заповед била задължителна в буквален смисъл за християните. Тези тексове са: Римл. 14:5; Гал. 4:9-11 и Кол. 2:16. Първите два от тях вече разгледахме в т.2 и т.3. Сега ще спрем вниманието си върху третия стих Кол. 2:16. Той гласи: "И тъй, никой да не ви осъжда за това, което ядете, или което пиете, или за нещо относно някой празник, или новомесечие, или съботи" (в други преводи – "събота").
11


       От този евангелски стих се разбира напълно ясно, че вярващите в Колоса (град във Фригия – Мала Азия) са били укорявани за неща, които ядат и пият, както и за празници, новомесечия и съботи (събота), които те не са спазвали. Без съмнение укорителите са били повярвали в Христа юдеи, които са държали още на старозаветния закон. За подобни смутители на църквата в Антиохия се говори в Деян. 15:1, 5, 24. От думите на ап. Павел в Кол. 2:16 се разбира, че повярвалите в Христа езичници от Колоса са съветвани от него да се чустват свободни от старозаветните постановления относно ядене и пиене, празници, новомесечия и съботи За какви обаче съботи говори тук ап. Павел? Защитниците на съботата твърдят, че ставало въпрос не за седмичните съботи, а за годишни празници – съботи от Лев. 23 глава. Според нас това тяхно обяснение и твърдение е толкова нелогично и неубедително, че представлява само една "сламка", за която те се захващат, за да защитят своето становище по съботната проблема.
     Нека сега сравним Кол. 2:16 с ІІЛет 2:4, Йезек. 46:4, 6, 11. Явно е, че ап. Павел е просто цитирал от тези библейски стихове в обратен ред израза "празник или новомесечие или съботи". Дали в тези стихове, когато се говори за всеизгаряния в съботите се имат предвид празничните съботи от Лев. 23 глава или седмичните съботи от Синайския кодекс? Когато сравним с Числа 28:9, 10, разбираме, че за седмичните съботи също са заповядани всеизгаряния. При това седмичните съботи са били по-важни от празничните съботи. Ето защо нямаме никакво основание да приемем, че седмичните съботи са били пренебрегнати в израза "празник или новомесечие или събота".
     ... Но има нещо по разглеждания стих Кол. 2:16, което е сигурно и неоспоримо. А то е, че ап. Павел е писал под вдъхновението на Св. Дух. Сятият Дух безспорно е знаел, че това послание ще бъде съставна част от новозаветните книги, канонизирани и задължителни за всички християни през всички следващи векове, включително и до наше време. Не е възможно обаче това послание като Божествено изявление да внася неяснота и несигурност за вярващите, да съдържа двусмислени изрази. Недопустимо е да помислим, че то би ни подвело да съгрешаваме, като не спазваме седмичните съботи, ако тяхното празнуване е било задължетелно в новозаветното време. Всеки нормален човек, всеки непредубеден вярващ през вековете до ден днешен, когато чуе думата "събота" или "съботи", мисли веднага за седмичните съботи. Още децата научават наименованието на дните и знаят значението на думата "събота".
    Във всеки език срещаме думи, които имат по няколко значения – обикновено едно главно или основно, а другите допълнителни или производни. Така например думата "зъб" има като главно или основно значение човешки или животински зъб. Допълнителното или производно значение на тази дума се употребява за означаване на остър издатък като елемент на инструмент, машина и пр. – зъби на зъбно колело, зъби на брана и пр. Когато кажем думата "зъб" ние мислим веднага преди всичко за основното й значение. Така е и при думата "събота" или "съботи". Основното или нормалното значение на тази дума се отнася до седмичните съботи.
      Думата "събота" е употребена в книгите на Новия завет 60 пъти (според Х.М. Ригл). От тях 59 пъти се говори безспорно за седмичните съботи. Когато Исус е бил укоряван, загдето в събота е изцерявал болни, това са били седмични съботи, а не някой годишен празник – събота (Лука 13:10-16). Когато Исус е казал, че е "Господар на съботата" (Мат. 12:8; Марк 2:28), разбира се седмичната събота, а не някой годишен празник – събота. Нелогично и неубедително е при това положение да се твърди, че в шесдесетото място – Кол. 2:16 ставало въпрос за годишни празници, наречени "съботи", а не за седмичните съботи или дори за всички съботи – седмични и годишни. (Щом Св. Дух не е обяснил изрично в контекста, че с думата "съботи" са означени "годишните празници" от Левит 23 глава следва, че тук се говори за седмичните съботи, както и навсякъде в целия Нов завет – б.а. В.В.)

       Да се върнем за малко към твърдението на защитниците на съботата, че в разглеждания в тази точка стих Кол. 2:16 думата "събота" или "съботи" се отнасяла до годишните празници от Лев. 23 глава. Когато прочетем внимателно тази 23 глава от Левит, установяваме следното: в нея думата "събота" е употребена в стих 3 два пъти и се отнася до седмичната събота; в стих 32 – два пъти и се отнася до деня на умилостивението в десетия ден на седмия месец; в стих 38 – говори се веднаж за "съботи" в множествено число и се имат предвид седмичните съботи (Господните съботи). Другите празници описани в Левит 23 глава, макар и дни на почивка, не са наречени с думата "събота", при все че думата "събота" означава "почивка".
12


      Нека защитниците на съботата посочат, къде в цялата Библия думата "събота" е употребена за означаване на някои годишен празник, освен в Лев. 23:32. На нас такова място досега не ни е известно. Твърдението на защитниците на съботата относно думата "съботи" в Кол. 2:16 е явно тенденциозно и пресилено. Те умишлено преувеличават значението на думата "събота" относно някои годишен празник и омаловажават значението на тази дума относно седмичните съботи. Също те в някои свои по-стари издания тенденциозно отдават голямо значение на това, дали в Кол. 2:16 думата "събота" е казана в единствено число или в множествено число. Те твърдят, че там тя е употребена в множествено число. От това, според тях, трябвало да се разбира, че се имало предвид годишните празници – съботи. Фактите обаче говорят нещо друго. В годината има 52 седмични съботи и само един празник на умилостивението, наречен в Лев. 23:32 "събота". Освен това, както казахме вече, в Лев. 23:38 се говори за седмичните съботи в множествено число. В множествено число се говори за седмичните съботи и на други места в Библията – напр. в Изх. 31:13; Йезек. 20:12, 20. Най-после множественото число може да се приеме в смисъл, че се говори едновременно и за седмичните и за годишните празнични съботи. В Лев. 23 глава, като се изброяват Господните празници (ст. 2) се започва именно със седмичните съботи (ст. 3). Те са поставени на първо място. Следователно при споменаването на Господните празници, както и на думата "събота", нямаме право да пренебрегваме седмичните съботи. Накрая в този ред на мисли трябва да отбележим още следното: Като се сравнят българските и някои чуждестранни преводи на Библията се идва до заключението, че в Кол 2:16 не е определено дали думата "събота" е в единствено или множествено число.

     (Ако ап. Павел считаше съботи = празници, тогава в думите му се появява една ненужна тавтология: "... никой да не ви осъжда за ... някой празник, или новомесечие или празници". Щом вече е споменал "празник" явно в края на изречението става въпрос за седмичните съботи. Защо адвентните богослови не искат да проумеят толкова просто нещо, а в своите тълкувания трябва да "пренасят от девет кладенчета вода", за да изопачат ясния смисъл на този стих – б.а. В.В.)[21]

...................................

      Ние отделихме твърде много място за разглеждане на стих Кол. 2:16. Някои автори намират този стих толкова важен за разрешаване на съботната проблема, че го поставят като мото на своята разработка. Кол. 2:16 показва по един съвършено непосредствен начин, че пазенето на съботната заповед и на съботния ден през новозаветното време от повярвалите между езичниците не е било задължително още в апостолско време. Този стих е написан във формата на заповед. Защитниците на съботата, като укоряват другите християни, че не пазят съботния ден, нарушават тази ясна евангелска заповед. Знаем обаче, че нарушаването на всяка Божия заповед, която е задължителна в днешно време за нас, представлява грях.

       Защо законът е бил даден на израилтяните?

     Бог е обявил единствено евреите за Свой народ, отделен от всички други народи по земята (Изх. 33:16; ІІЦаре 7:24). Той е сключил с тях завет на планината Синай и им е дал Своя закон (Изх. 19:5; Второзак. 4:13, 14). Съботата е определена като "знак на завета" (Изх. 31:13, 16, 17; Йезек. 20:12, 20). Мойсеевият закон винаги е придавал облика на еврейската нация. Той е помогнал да се съхрани тя от възникването си до наши дни, въпреки че израилтяните близо две хиляди години са били пръснати между всичките народи. Този народ играе много важна роля в Божия план за човечеството (Римл. 9:4, 5; 11:12, 15) и макар временно отхвърлени поради неверието си (Римл. 11: 17-25), в края на времената отново ще бъдат приети (Мих. 2:12; Римл. 11:26). Но след идването на Месия задължителната сила на Синайския закон премина, а с него и "знака на завета", т.е. съботната заповед (ІІКор. 3:14).

      Ще се обърнем отново към Д. Христов, за да ни изясни целта, с която е била дадена съботата: "Съгласно библейските текстове Изх. 31:13, 16, 17; Второзак. 5:15 и Йезек. 20:12, 20 Бог е дал съботата или съботите Си изрично само на израилтяните, за да ги пазят, освещават и празнуват и то със следната четворна цел:
       - Да познаят, че Той Господ е техен Бог (съгласно Йезек. 20:20).
       - Да им напомня, че Той е Творецът на всемира (съгл. Изх. 31 :16, 17).
       - Да познаят, че Той ги освещава (съгл. Изх. 31:13 и Йезек. 20:12).
     - Да помнят, че са били роби в Египетската земя и Господ ги е извел оттам със силна ръка и издигната мишца (съгл. Второзак. 5:15).

13

    Съботите, които Господ е дал на израилтяните с горепосочената четворна цел, за да Го опознават като Бог, Творец, Осветител и Спасител, са изгубили значението и валидността си след идването на Христа. Новозаветните вярващи опознават Бога-Отца като свой Бог, Творец, Осветител и Спасител не вече чрез седмичните съботи, а по много по-ясен, по-цялостен и по-възвишен начин – чрез Исуса Христа, Божия Син (Йоан 14:9, 10; 17:19; Римл. 4:25; Евр. 1:2, 3; 10:10). В този смисъл и по тази причина съботата е била сянка на онова, което е щяло да дойде, т.е. на Христа (Кол. 2:17), а старозаветната съботна почивка е представлявала предобраз на успокоението, което християните получават чрез вяра в Спасителя (Мат. 11:28; Йоан 14:27; Фил. 4:7). Ето защо да се възвръщаме към буквата на старозаветната съботна заповед, означава да омаловажаваме благодатното дело на Христа и по-превъзходния път на Новия завет (Йоан 14:6; Евр. 8:6, 7). Така попадаме под опасността да бъдем може би осъдени от евангелския стих Евр. 10:29 (вж. Йоан 12:48; Римл. 2:16; ІКор. 4:5).

    Има някои обстоятелства, които правят невъзможно езичниците да изпълняват буквално съботната заповед според Мойсеевия закон. На първо място са причините от географски характер. Народите, които живеят в по-студените райони, където през зимата температурите са много ниски, ако не палят огън ще измръзнат (Изх. 35:3).[22] Освен това лапландци, ескимоси, чукчи и др., които се намират отвъд северната полярна окръжност няма как да празнуват всяка седмична събота от залез до залез слънце, защото там около 22 юни например, редица денонощия слънцето не се скрива зад хоризонта, а в началото на зимата –22 декември, също толкова време изобщо не се показва.[23] Д. Христов изтъква още една подробност: "Нека да видим какво ще се получи, ако кораб или самолет пресича 180-тия меридиан в момента, когато там се сменя един ден с друг – напр. от западната му страна съботата става неделя, а от източната му страна петъкът става събота. При пресичане от запад на изток хората в кораба или самолета ще трябва да имат два последователни съботни дни, а пресичащите в обратна посока ще преминат от петък направо в неделя и няма да имат през тази шестдневна седмица никаква събота. ...
     От тези примери се разбира, че отчитането на съботния ден, както и на всеки друг седмичен ден, има условен характер поради сферичната форма на земята. Не можем обаче да приемем, че спасението на човешката душа зависи от такива географски условности за отчитане на дните..."

     На второ място, спазването на старозаветната събота пречи на човешкия прогрес. Не е възможно хората, които служат на корабите за далечно плаване, орбиталните космически станции, атомните електроцентрали, предприятията с непрекъснат производствен цикъл и т.н., да спират работата си в събота. Едно такова действие неминуемо би довело до катастрофи, аварии и дори бедствия. В такъв случай всички ония, които упражняват подобни професии нямат никакъв шанс да се спасят. (Напускането не е разрешение на проблема, защото на тяхно място ще трябва да дойдат други, които също ще бъдат обречени.) Излиза, че Бог не е промислил за хората, трудещи се за всеобщото благо (например подсигуряващи здравеопазването, пожарната и полицейската безопасност и пр.), дори ги онеправдава, понеже те не могат да влязат в небесното царство. Как тогава апостолите казват, че: "Господ ... не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние", и още "... желае да се спасят всичките човеци и да достигнат до познание на истината" (ІІПетр. 3:9; ІТим. 2:4).[24]

     На трето място, няма как да се изпълнят ритуалните изисквания и наказанията свързани със съботната заповед.[25] Вече споменахме, че в този ден са сменяни хлябовете на предложението и освен ежедневната жертва са принасяни допълнително две агнета за всеизгаряне (Лев. 24:5-8; Чис. 28:9-10). Трябва ли да бъдат възстановени храма, свещениците и жертвоприношенията, за да сме в състояние да извършим всички нареждания относно този седмичен празник? Освен това, в закона е заповядано людете, неспазващи съботата да бъдат умъртвявани (Изх. 31:14; 35:2). Дали след време няма да се намери достатъчно луд "пророк", който да заповяда на някое фанатично адвентно крило да избие всички, работещи през този ден (историята помни не малко подобни случаи)?[26]

14

    Адвентистите на теория твърдят, че се спасяват "само чрез вяра". Християните много пъти са им правили забележка, че на практика обаче се опитват да вършат "дела по закона". За тях явно е трудно да разберат това положение, затова още веднъж ще се опитаме да им го разясним съвсем просто. В Д.А. 15:1-5 се съобщава, че някои от еврейските християни (т. нар. "легалисти") са учели езичниците, че ако не се обрежат, не могат да се спасят. Т.е. спасението според тях се получава не само чрез вяра в Христа, а като се спазва и Мойсеевия закон. Полемиката свързана с този въпрос е разгледана от ап. Павел в редица негови послания, но основно в писмото до галатяните. Самият той навремето е донесъл благовестието по този край и е основал местните църкви (Гал. 4:13). Навсякъде е обяснявал на вярващите, че закона остава валиден единствено в неговото духовно измерение: "... нито е обрязване онова, което е вънкашно в плътта; ... а обрязване е това, което е на сърцето, в духа" (Гал. 6:15; Римл. 2:28, 29). Легалистите са дошли след него, като са искали да наложат и буквалното съблюдаване на заповедите (Гал. 1:6-9; 3:1-3). В посланието си апостолът казва на своите духовни чада, следното: "Ако желаете да следвате дори една заповед според плътското й постановление, длъжни сте да изпълните и всичкия Мойсеев закон, защото той представлява едно неразривно цяло" (Гал. 5:3). Например, за да се извърши обрязването са необходими свещениците, а те са свързани с храма и цялата ритуална жертвена система.[27] Проблемът е бил много съществен и затова е разгледан на апостолския събор в Йерусалим. Под ръководството на Св. Дух е взето решение, от физическите разпоредби на закона, езичниците да изпълняват само следните необходими неща – "да се въздържат от ядене на идоложертвено, кръв и удушено, а тоже и от блудство" (Д.А. 15:20, 29). Въпросът със съботата е съвсем аналогичен. Щом адвентистите искат да я спазват напълно според Синайския кодекс, длъжни са да изпълнят и всички изисквания свързани с нея – забрани, обреди, наказания и т.н. (виж 25-а заб.). Вече отбелязахме, че наредбата за обрязването е била по-голяма от закона за съботата (Йоан 7:22-24). Така е и в духовен аспект – без "обрязано сърце", т.е. искрено посвещение на Бога, всяко "съботно служение" ще бъде само формално. Щом като обрязването е останало в сила единствено в духовно отношение, колко повече това се отнася за по-малката съботна заповед. Евангелското учение е абсолютно отделено от системата на старозаветния закон. Наставникът на езичниците е категоричен: "Вие, които желаете да се оправдавате чрез закона, сте се отлъчили от Христа, отпаднали сте от благодатта" (Гал. 5:4).[28]

   Затова дебело ще подчертаем, че задължението за буквално изпълнение на старозаветната съботна заповед води до връщане към Мойсеевия закон и отпадане от благодатта, която ни е дадена в Христа Исуса.

      Законът в историята на човечеството.

    Господ ни направи по Свой образ и подобие. Какво щеше да стане, ако бяхме останали в Неговата любов, която твори висше добро? В такъв случай щяха ли да са необходими заповедите на закона?[29] Човекът познаваше и обичаше единствено истинския Бог, никакви други богове. Поради това той не би си направил и кумири, на които да се кланя. От уважение към Създателя винаги би произнасял името Му само когато е необходимо и то с пълно благоговение. Служението на Бога щеше да е непрестанно – всичко, което се вършеше трябваше да бъде за изпълнение на волята Му и за Негова прослава. Семейната обич би водила до голяма почит към родителите. Любовта дава живот, тя не уврежда, не върши зло, не убива. Щом мъжът и жената са истински влюбени един в друг, те не си изневеряват, не прелюбодействат. Кражбата нямаше да бъде възможна, защото всичко щеше да е общо. Когато обичаме другите, не градим отношенията си с тях върху измама, т.е. никога не лъжем. На човека бе дадено в изобилие всичко най-прекрасно на земята и той нямаше какво още да пожелае. Вижда се, че щом любовта към Бога и ближния изпълва сърцата на хората законът е напълно излишен.[30] Когато човекът вкуси от забранения плод, той не умря физически, но духовно, защото се отдели от Бога (Бит 2:16, 17; 3:24). Съвестта остана в нас като единствен съдник за добро и зло. Тя се ръководи от принципите: "не прави на другите така, както не желаеш те да постъпят с теб, а върши онова, което искаш и те да ти сторят" (Д.А. 15:29 [*] ; Мат. 7:12;). Освен това цялото творение свидетелствува за Създателя, пред Когото трябва да отговаряме (Пс. 19:1-4). Всички хора по земята винаги са имали това общо откровение, така че са без извинение (Римл. 1:20; 2:14, 15). Авраам и потомците му бяха избрани от Бога за Негов собствен народ (Бит. 12:2; Изх. 33:16). Те получиха и специални откровения – Авраам за оправданието чрез вяра, а по-късно на Мойсей беше даден законът (Бит. 15:6; Йоан 1:17). Човекът, отделен от своя Създател обаче, не е в състояние да върши добро (Йоан 15:5). Над него владее плътският закон на егоизма, гордостта и омразата (Римл. 7гл.). Синайският завет изяви престъпленията ни, но той не можеше да усъвършенствува нищо (Гал. 3:19; Евр. 7:19). Господ Исус Христос дойде, за да ни очисти от греховете, да ни подари отново Божията любов и да ни върне изгубения рай (Мат. 26:28; Йоан 15:9, 10; Кол. 1:13).

----------

[*] Виж този стих в синодалното издание на Библията.

15

      След създаването на света Бог е обявил, че Си е починал от всичките Си дела. Неговата почивка обаче не е свързана с умора, а означава прекратяване на творческата Му дейност (виж 8-ма заб.). По думите на един автор: "Той изпитал удовлетворение, блаженство от сътвореното, затова благословил и осветил седмия ден".[31] Текста в Битие 2:2, 3: "И на седмия ден Бог ... си почина от всичките Си дела. И Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от ... всичко, което беше създал и направил", е в повествувателна, а не в повелителна форма (т.е. не е изказан като заповед). Не е имало нужда да се напомня на човека да пази само един ден за Господа, защото той е живял изцяло в Божието присъствие и всичко, което е вършел е било най-доброто, според Неговото намерение (Бит. 2:15). Адам явно не е съгрешавал, когато е работил в събота, иначе щеше да му бъде забранено да се труди през този ден. Единствената заповед, която е получил обаче е следната: "... От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото да не ядеш от него; защото в деня когато ядеш от него непременно ще умреш" (Бит. 2:16, 17). Поради нарушаването й човекът е отделен от Бога и изгонен от рая. Наредено му е да обработва земята с пот на челото, без да е посочено никакво ограничение в кои дни да работи и в кои да почива. Ето коментара на професор Тотю Коев към това място: "Вярно е, че “Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази” (Бит. 2:15). От тези думи е ясно, че трудът е благословен от Бога и че Адам и Ева са се трудили още преди грехопадението. Но трябва да се прави разлика между труда преди грехопадението и след него. Преди грехопадението първата човешка двойка с чистите си духовни очи е съзерцавала Бога. Трудът й е носил райска удовлетвореност, а не умора и необходимост от почивка. Като създадени по образ Божи (Бит. 1:26-27) Адам и Ева в творческия си труд са отобразявали Божията дейност (т.е. също не са се "изтощавали и отслабвали" – б.а. В.В.). Наказателният характер на труда е резултат от грехопадението: “С мъка ще се храниш от нея (земята, ск. м.) през всичките дни на живота си … с пот на челото ще ядеш хляба си" (Бит. 3:17, 19), казва Бог на Адам. Почивката след такъв непосилен труд е необходима, но това още не означава, че тази почивка е била в съботен ден. Ако би била в този ден, би трябвало след думите “през всичките дни” да се добави “освен в събота”." [*]

      Всички хора по земята – праведните Авел, Сит, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Яков и др., както и грешните, не са имали друг съдник освен собствената си съвест. От никой библейски текст не може да се направи извод, че преди да е бил даден законът четвъртата заповед е съществувала според изказа й в Синайския кодекс.[32]

      По време на египетското робство евреите били принуждавани да вършат най-тежката работа (Изх. 1:8-14). Ако е трябвало задължително да имат почивка на седмия ден, при своята постоянна заетост, са щели непрекъснато да я нарушават (защото фараона изобщо не се е съобразявал с постановленията на техния Бог – Изх. 5:2). Мойсей обаче никъде не споменава подобно нещо, което говори, че те не са отбелязвали този седмичен празник. Едва когато Господ ги е извел от Египет и им дал манната в пустинята Син, за пръв път получили нагледен урок как трябва да спазват съботата (Изх. 16 гл.). (Това нямаше да е необходимо, ако те познаваха отпреди тази наредба.) Малко по-късно съботата била учредена като една от десетте заповеди. Отново ще се обърнем към същия автор: "Всъщност кога и защо е установено празнуването на съботата у израилския народ през старозаветната епоха? Отговорът на този въпрос с оглед на разглежданата тук тема е от изключителна важност. При това той ясно е даден в Стария завет. Цитирам най-важните места: “Господ, Бог наш, сключи с нас завет на Хорив. Тоя завет Господ сключи не с нашите отци, а с нас, които сме тука днес всички живи. Лице с лице говори Господ с вас на планината изсред огъня… Тогава Той каза: “Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството… Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ Бог твой; шест дена работи и върши всичките си работи, а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог …, и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе от там с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)” (Втор. 5:2-6, 12-15). От тези думи е съвсем ясно, че заповедта за празнуването на съботния ден е: 1) заповед, отнасяща се само до богоизбрания до Христа израилски (еврейски) народ; 2) дадена му е след извеждането му от египетското робство; 3) трябва винаги да му спомня, че е бил под това робство и че не със собствени сили се е освободил, а Господ го е извел оттам (ст. 15) и 4) тя е белег, печат на сключения завет (свещен съюз) между Бога и еврейския народ след извеждането му от робството." [**]

    В съгласие с изложените дотук разсъждения можем да съдим категорично, че от създаването на човека до извеждането на израилтяните от египетско робство не е съществувала заповед за почивка през седмия ден, а съботата е била въведена едва със синайското законодателство.

----------

[*] "Вяра и живот" стр. 398

[**] Пак там – стр. 399

16

     Дори след възкресението и възнесението на Спасителя, еврейските християни са продължили да се придържат към всички постановления на Мойсеевия закон, макар той вече да не е бил валиден (виж Д.А. 21:17-26). Те са вършели това не като условие за спасение, а за да декларират принадлежността си към своята нация. След разрушаването на Йерусалим, евреите били разселени по всичките страни на света, но благодарение на традициите си са съхранили народностната си идентичност.[33] В края на времената Бог отново ги събра в пределите на родината им, защото има да играят много важна роля в последните събития описани в откровението на ап. Йоан.

      Направените от нас изводи за двете духовни проявления на новозаветната съботна заповед намират блестящо потвърждение и в съчинението на св. Климент Александрийски "Стромати" (194 г. сл. Хр.): "От самото Писание узнаваме, че Бог и обрязването дал не като дело на праведност, но като знамение, по което се разпознава рода на Авраама. (Родоначалникът на евреите първо е бил оправдан чрез вяра, а после приел обрязването като знак и печат на правдата от вяра Римл. 4:9-12 – б.а. В.В.). Защото се казва: "И рече Бог на Авраама ... Целият мъжки пол у вас да бъде обрязан: обрязвайте крайната си плът: това ще бъде знак на завета между Мене и вас" (Бит. 17:9-11). Също говори на евреите за съботата: "Съботите ми пазете, защото това е знак между Мене и вас в родовете ви, за да знаете, че Аз съм Господ, Който ви освещавам" (Изх. 31:13). И така, тези установления били дадени като знаци. Плътското обрязване предизобразявало духовното, защото ние сме обрязани, според апостола чрез "неръкотворно обрязване" (Кол. 2:11), и пророкът говори: "Обрежете крайната плът на сърцето си и занапред не бъдете твърдоглави" (Второзак. 10:16), а съботите приучавали да се привиква всеки ден да бъдем в служба Богу. Защото ап. Павел казва: "Заради Тебе всеки ден ни умъртвяват: смятат ни като овце за клане" (Римл. 8:36), т.е. ние сме се посветили на Бога и през всяко време служим на нашата вяра и пребиваваме в нея, като се въздържаме от всяко любостежание (користолюбие), не придобиваме и не владеем никакви земни съкровища. Освен това съботата посочва и на Божия покой след творението, т.е. на царството Божие, в което човек след като премине в служение Богу, ще се успокои и ще бъде участник в Божията трапеза."

      ІІ. Неделята – символ на новото създание.

    Първият ден е свързан с творческото начало. В него бяха направени небето и земята, а по-късно и всичко, което е в тях (Бит. 1 гл.). След грехопадението обаче, старото създание беше подчинено и предадено на разрушението (Римл. 8:20, 21). Но Бог промисли едно дело на изкупление за цялата вселена, което се осъществи чрез кръстната смърт на Спасителя (Йоан 3:16). С възкресението на Исус Христос започна обновяването на всичко (ІІКор. 5:17). Заедно с Него Бог ни съживи и ни направи първи плодове на новото създание (Ефес. 2:5-7; Як. 1:18;). Накрая Той ще построи съвършен свят, който ще населяват всички праведни същества (Откр. 21:1-7).

   За най-великото събитие, с което бе дадено началото на новия век, е пророкувано още в Псалмите: "Затова се зарадва сърцето ми и се развесели езикът ми; а още и плътта ми ще почива в надежда, защото Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя Светия да види изтление" и още "Господи, Ти изведе душата ми от преизподнята и ме оживи, за да не сляза в гроба" (Пс. 16:9-11; 30:3). На друго място се казва: "Камъкът, който отхвърлиха зидарите, стана глава на ъгъла. От Господа е това и чудно е в нашите очи. Този е денят, който Господ е сътворил; да се зарадваме и развеселим в него" (Пс. 118:22-24). Христос е камъкът, който зидарите отхвърлиха (ІПетр. 2:4-8). Но Той стана глава на ъгъла и върху Него беше съградена църквата (Ефес. 2:20, 21). В "деня", в който нашият Господ възкръсна, ние трябва да се веселим, да се радваме и да ликуваме, защото победи смъртта, пъкъла и дявола. Както е писано: "Унищожи смъртта и осия живот и безсмъртие", "О, смърте, къде е жилото ти? О, шеол, къде е победата ти?", "За да премахне ... този, който има властта на смъртта, сиреч дявола" (ІІТим. 1:10; Ос. 13:14; Евр. 2:14). В една стара пасхална песен се пее: "Да се радва цялата природа: Небесата справедливо да се радват, земята да се весели и целият свят видим и невидим да празнува, защото Христос вечната правда възкръсна".

      В кой ден е било официалното християнско богослужение?

  Адвентистите смятат, че посещенията на Исус и апостолите в синагогите показват одобрението им богослужението да се провежда в събота. Затова първите християни, според тях, са се събирали именно в този ден.

17

    Нашият Спасител е живял в края на старозаветната епоха, когато всички израилтяни редовно са ходили в синагогите, където всяка събота се е прочитал Мойсеевия закон. Поради тази причина не е чудно, че Той е използвал за своята обществена проповед събранието на вярващите (Мат. 4:23; Йоан 18:20). През останалите дни, Господ е поучавал людете на всяко място – по градовете, в селата, сред природата. Значимите годишни празници Той най-често е прекарвал в Йерусалим, като е прогласявал "благовестието на царството" на стеклия се там народ. (Означава ли това, че ние също трябва да спазваме еврейските религиозни традиции? – виж Йоан 2:13-23; 5:1-47; 7:2-39; 10:22-42; 12:12-50 и др.)

     След Неговото възнесение учениците Му отначало ходели ежедневно в храма и синагогите, като проповядвали в Христовото име покаяние за прощение на греховете (Д.А. 2:46-47; 3:1-26; 5:12-14, 42; 6:7-10). По-късно им е било забранено от главните свещеници да разпространяват вярата си, а след трагичното убийство на дякон Стефан от освирепелите противници на християнството, престанали да посещават еврейските религиозни средища и се събирали само по домовете (Д.А. 4:18; 5:40; 7:60; 12:12-17).

    Когато ап. Павел влизал в някой град, първо се отправял към синагогата в съботен ден, защото е трябвало най-напред да донесе благовестието на евреите. Но след като опозиционно настроените среди го изгонвали от там, той заедно с всички повярвали образувал нова църква (Д.А. 13:14-52; 14:1-7; 16:13-15; 17:1-17; 18:4-21; 19:8-10).

    Във всички подобни случаи, отбелязани в Новия завет, става въпрос за богослужения според юдейската религия, на които Исус и апостолите са канени като гости да четат Писанията и да проповядват. Никъде в тези пасажи не откриваме дори намек, че християнските събрания също са се провеждали в събота.
    Съществуват обаче достатъчен брой текстове, които косвено и пряко свидетелстват кой ден са празнували християните. Когато Исус възкръсна, в първия ден сутринта се откри отначало на жените мироносци, следобяд – на двамата пътника за Емаус, а вечерта – на всички Свой ученици, които бяха заедно в една стая (Мат. 28:1-9; Лука 24:13-32, 33-42). С повторното Си явяване след осем дни пак в неделя, Той затвърди този ден като време за християнско общение (Йоан 20:26-29). Показателен е и фактът, че изливането на Св. Дух на Петдесетница, при което църквата е била учредена и облечена със сила, също е станало на събранието в неделя (Д.А. 2:1-4; виж Лев. 23:15, 16).

    Ап. Павел пише на коринтяните: "В първия ден на седмицата всеки от вас да отделя според успеха на работите си, и да го има при себе си, за да не стават събирания когато дойда" (ІКор 16:2). Защо е посочен първият ден, а не някой друг ден от седмицата? Очевидно Павел не е знаел точно кога ще пристигне при тях, но общото им събрание е щяло да бъде в неделя. Поради тази причина е трябвало да носят със себе си това, което са приготвили, за да му го предадат лично, а не тепърва да започват да събират дарения. (От Д.А. 11:27-30 знаем, че по това време в Юдея е имало голям глад. Явно апостолът е бързал да изпрати помощите в Йерусалим, за да бъдат разпределени между ония, които са били в нужда – ІКор 16:3, 4).[34]

   Има един текст, който с абсолютна сигурност посочва кога християните са провеждали своите богослужения: "И в първия ден на седмицата, когато бяхме събрани за разчупването на хляба, Павел беседваше с тях, понеже щеше да отпътува на сутринта; и продължи словото си до среднощ" (Д.А. 20:7). Адвентните богослови обаче се стремят с всички сили да замъглят напълно ясното значение на тези редове и да им придадат съвършено друг смисъл. Те твърдят, че в случая става въпрос за едно извънредно събиране в събота вечер след залез слънце (тогава е започвал първият ден), защото ап. Павел е трябвало да замине на другата сутрин. Поради оспорването от тяхна страна на този пасаж, ще го разгледаме по-обстойно в цялостния му контекст. Ап. Павел е бил в Троада от седем дни (ст. 6). Ако се е налагало да отпътува толкова спешно, могъл е да нареди за един-два дни да бъде съобщено на всички хора от църквата да се съберат, за да им предаде своите наставления и веднага да тръгне за Йерусалим (ст. 16). Но да предположим, че не е имало възможност християните от града и околностите да бъдат извикани през седмицата. В такъв случай, според адвентистите, те е трябвало да бъдат в общение през съботния ден. Нашите опоненти ще могат ли да отговорят на следните въпроси? Защо тогава не е написано, че поклонението в църквата е било на седмия ден? Началото на изречението в Д.А. 20:7: "И в първия ден на седмицата, когато бяхме събрани за разчупването на хляба..." говори за обичайно, повтарящо се действие. Поради какви причини вярващите са пропускали светлата част от деня в събота, та са правили своите събрания чак след залез слънце? През този период не е съществувало повсеместно гонение, за да се налага да се крият и общуват през нощта. Но дори да беше така, богослужението трябваше да се състои в петък след залез слънце, т.е. в началото на съботата (по такъв начин апостолът щеше да разполага и с повече време за пътуването си). Какво събитие са отбелязвали християните вечерта при започването на първия ден? Възкресението на Исус е станало около изгрев слънце, затова напълно логично е богослуженията да са се провеждали именно в неделя сутринта.[35] Така всичко си идва на мястото – ап. Павел е разисквал с учениците и ги е увещавал през целия ден (може би с малки почивки) и словото му е продължило до среднощ. Той е давал последните си наставления на църквите в края на третото си мисионерско пътешествие, защото никой от тях е нямало да го види повече (от 17 до 38 ст.).[36]

    В заключение ще кажем, че християните изпълняват съвършено новозаветната събота като имат посветен живот на непрестанно служение пред Господа и намират своя духовен мир в Него. Те провеждат своите богослужения в първия ден от седмицата според образеца даден ни от апостолската църква. Неделята напомня възторжено за Христовото възкресение, с което беше прогласена победата над смъртта, и символизира новото творческо начало на духовна и физическа промяна на цялото създание.[37]

18

         Исторически свидетелства.

     Имаме всички основания да считаме, че адвентните историци умишлено манипулират своите последователи относно учението на ранната църква за съботата и неделята. Те не цитират обективно най-важните твърдения в това направление на християнските писатели от следапостолския период, а дават най-вече собствената си интерпретация на техните трудове, която често е напълно погрешна и преиначена. Тук ще приведем кратки откъси от съчиненията на светите отци от началото на ІІ до средата на ІV век, за да може всеки читател да си направи сам заключение, какво е тяхното мнение по този въпрос.

      В края на жизнения си път ап. Йоан отговарял за църквите в Мала Азия. Поради своята дейност около 90-100г. сл. Хр., той бил заточен на остров Патмос. Там Господ Исус Христос му се явил във видение и му дал послания до някои от тези църкви (Откр. 1, 2, 3 гл.). В никое от тях обаче няма изобличение, че християните са нарушили "най-важната заповед", като са променили седмичните богослужения от събота в неделя (според адвентистите това било станало между 70 и 135г. сл. Хр.).

      Отбелязваме горепосоченото, защото има и запазен документ от неговия ученик св. Игнатий Богоносец, епископ по това време в антиохийската църква (която е била в същата област). В посланието си до магнезийците (107г.), той казва: “Всеки любящ християнин нека свято да почита Възкресния (неделния) ден, като празник на Христовото възкресение, най-славен от всички дни. … Нека не се поддаваме на измамата на чужди учения и стари разкази, от които няма полза. Защото, ако живеем, като пазим Стария еврейски Закон, с това ще докажем, че благадатта не ни е докоснала. Затова възпитания в стария закон и дошел в светлината на новата надежда, нека остави пазенето на съботата и да почита деня на Възкресението (неделята), установен чрез Христовата смърт и изявил на нас живота в Христа”.

       Друг (независим) източник от този период също ни говори, че християните са се събирали в неделя сутринта. Проконсул Плиний в писмо до император Траян (106 г.), пише: “Християните имат обичай да се събират в определен ден преди разсъмване и да пеят песни на Христа, като на Бог. Тоя определен ден е осмият, когато Исус Христос възкръснал”.

      В “Послание на св. ап. Варнава” (120 г.), гл 14, четем: “Ето защо пазим осмия ден с радост, денят именно, в който Исус възкръсна от мъртвите”.

    “Апостолски постановления” (125 г.), кн. VІІ, гл. 30: “В деня Господен се събирайте винаги, благодарете на Бога и изповядвайте с какво сте облагодетелствани от Него чрез Христа. … Събирайте се в Божия дом в деня на Христовото възкресение. … В Господния ден отивайте в храма заради учението за благочестието и за спомен на възкресението Христово”.

    От някои писания на св. Юстин Мъченик (които се потвърждават и от Евсевий), се разбира, че той е празнувал неделята още когато е живял в Ефес, т.е. преди 135 г. (по-късно се е преместил в Рим). В своята “Първа апология” (155 г.) до император Антонин, гл. 67, той казва: “Което отначало не е било задължително, то не е задължително и сега при Христа. Ако до Авраам е нямало нужда от обрязване, а до Мойсей от събота, то и сега, когато по волята на Отца, Син Божи Исус Христос се родил без грях от дева, също няма нужда от тях”. По-нататък продължава: “… Но неделята е денят, в който всички ние правим своето събрание, защото той е първият, в който Бог направил изменение в тъмнината и веществото – създал света, а Исус Христос, нашият Спасител, в същия ден възкръснал от мъртвите. Защото Той бил разпнат в деня преди онзи на Сатурна (събота), а в деня след онзи на Сатурна, който е ден на Слънцето (неделя), като се явил на своите ученици, Той ги учил на тия неща, които ние ви представихме за Ваше размишление”. (За да не злоупотребяват адвентистите с тезата, че християните почитат един езически ден на Слънцето, какъвто е неделята, ще им припомним, че по същата логика, те почитат съботата, която е ден на Сатурн – б.а. В.В.)

     Същият църковен учител в книгата си “Разговор с Трифон юдеин” (165 г.), гл. 19, като споменава имената на Адам, Авел, Енох, Лот и Мелхиседек, споделя: “Всички тези праведни мъже, макар че не почитали съботите, са угодили на Бога”. На друго място пита: “Има ли нещо друго, приятелю мой, за което да ни осъждате, освен това, че ние не живеем по закона, не се обрязваме по плът като вашите прадеди и, че не пазим съботите като вас”?

     Св. Ириней Лионски в съчинението си “Против ересите” (203 г.), кн. ІV, гл. 30, заявява кратко и ясно: ”Авраам повярвал в Бога без обрязване и без събота”.

19

    Тертулиан “Срещу юдеите” (223 г.): “Понеже Бог е поставил Адама без обрязване и празнуване на съботата, Той благоволил и към сина му Авеля, който е принасял жертва без обрязване и пазене на съботата. Той приел снизходително онова, което Авел Му принесъл чистосърдечно, а отхвърлил жертвата на Каина, който неправилно осветил жертвата си. И Тоя Бог спасил от потопа (Ной и семейството му) без обрязване и празнуване на събота. Даже съвсем праведния Енох взел от тоя свят без обрязване и празнуване на събота. Той не вкусил смърт и е посочил, че и без игото на Мойсеевият закон може да се угоди на Бога. Дори Мелхиседек, свещеник на Бога Всевишний, бил въведен в свещенство без обрязване и празнуване на събота”.

     Св. Петър Александрийски (311 г.), правило 15: “Ние празнуваме неделния ден, като ден на радост, заради възкресението в него”.

     Евсевий Кесарийски (340 г.), кн. І, гл. 4, като говори за патриарсите отбелязва: “У тях нямало обрязване, нито съблюдавали съботи, както и ние … такива неща не са за християните”.

Най-добре становището на християните от онова време е изразено на църковните събори. Двайсето правило на първия вселенски събор, проведен в град Никея (325 г.), гласи: “Понеже някои коленичат в неделния ден и в дни на Петдесетница, то за да има еднаквост във всичко и във всички епархии, светия събор постанови в поменатите дни стоешком да се възнасят молитви към Бога”.

   По-късно местният Лаодикийски събор (343 г.) със своето 29-то правило постановил: “Не се позволява на християните да юдействат и да празнуват съботата, а в тоя ден да работят. Като християни да празнуват неделния ден”. (Противно на мнението на някои адвентни автори, на този събор папата не е присъствал, нито е изпращал делегати.)

  От всичко казано дотук се разбира, че учението за съботата и неделята има своето категорично основание в Новия завет, било е спазвано още от възникването на християнството и е останало до ден днешен непроменено в църквата. (Претенциите на адвентистите, че то е наложено най-вече от римо-католицизма едва след ІV век и разпространено по целия свят са напълно безпочвени. Както отбелязахме още в първа глава, папата никога не е имал власт над цялата църква.[38])

   Ще завършим с изповедта на бившия адвентен проповедник Д.М. Кенрайт, който заемал високи длъжности в тяхното общество в Съединените щати: "След като приех седмия ден и най-широко го проповядвах повече от четвърт век, аз съм доволен, че това беше една заблуда, и че благословението Божие не върви с нейното приемане. Като хиляди други, когато прегърнах седмодневната събота, аз мислех, че всички доводи бяха на едната страна тъй пълни, тъй ясни, че никой човек не би могъл да отхвърли съботата и да бъде честен. Очудваше ме само, че не всеки ги вижда и не всеки ги приема.
   След като пазих седмия ден двадесет и осем години; след като бях убеден повече от хиляди, които да я пазят; след като изчетох Библията стих по стих повече от двадесет пъти; след като изследвах според крайните си способности, всеки текст, ред и думи, които имаха макар и най-далечно отношение към въпроса за съботата, след като ги прегледах в оригинала и в много преводи; след като рових и речници и конкордации, тълкувания и дикционарии; след като четох много товари книги по въпроса за и против; след като четох всеки ред във всички древни отци по тоя въпрос; и след като написах няколко съчинения в полза на съботния ден, които задоволяваха моите братя; след като видях плодовете от пазенето на съботния ден; след като прецених всички данни със страх Божий, аз окончателно реших в ума и съвеста си, че фактите са против пазене на съботния ден."[*]

   Мнозина адвентни водачи твърде добре разбират несъстоятелността на редица от своите учения, но поради обвързаността си с тази църква, служебното си положение и материалната си обезпеченост продължават да ги поддържат. По такъв начин те затвърждават в последователите си една заблуда, която ги отдалечава от християнството. Нека да им обърнем внимание обаче, че така рискуват да загубят не само тяхното, но и своето собствено спасение в Христа Исуса (дори отговорността им пред Господа ще бъде много по-голяма, отколкото тази на слушателите им).[39]
   Днес все повече редови членове на това движение започват да се запитват доколко издържани са техните учения и практики в светлината на Новия завет. Затова нашият приятелски съвет към адвентните ръководители е по-скоро да преминат на християнски позиции – само така ще могат да спасят своите църкви от сътресенията, които ги очакват.

   (Във втората част на книгата ще разгледаме останалите еретични доктрини на това движение – есхатологията (2300 денонощия, изследователския съд, тълкувание на Откровението), ученията за безсъзнателното състояние на душите след смъртта, за унищожаването на нечестивите в огненото езеро, за грешната природа на Исус Христос и др.)

----------

[*] "Съботата и неделята в светлината на Светото Писание" – стр. 69

20

БЕЛЕЖКИ:

[1] Наредбата за съботата е била една от десетте лично написани от Бога заповеди, които са основни в Мойсеевия закон. Първите четири от тях регламентират правилните отношения между човека и Бога, а другите шест – нравствените отношения между хората. В нашето изследване ще покажем, че в Новия завет съвсем ясно е разкрита както духовната същност на всички заповеди от Синайския кодекс, така и на съботата. (Има две много важни духовни измерения на четвъртата заповед, които продължават да са в сила за християните).

[2] Природните закони са създадени и предназначени да поддържат структурата на Вселената. Тяхното нарушаване би довело до хаос и дезорганизация в материалния свят. Същото важи и за Божиите заповеди, но в духовната сфера. Те във вертикален план определят правилните взаимоотношения между Бога и човека, а в хоризонтален – тези между хората. Какво ще стане, ако някоя заповед, от Декалога например, бъде нарушена? Да речем, първата допусне поклонение на много богове. Всеки от тях ще има различни (често напълно противоречащи си) изисквания към човека, които няма да може да се изпълнят. Или деветата се промени в "лъжесвидетелствай". Ако си предаваме заблудителна и невярна информация, никакво целенасочено действие или работа няма да е възможно да бъдат извършени. А заповед "убивай" ще доведе до унищожаването на човечеството – хората ще се избият помежду си (дори накрая да остане един от тях, той ще трябва да умре без да има потомство). Читателят може и сам да си направи изводи до какви последствия би водило нарушаването на останалите заповеди. С други думи престъпването на закона носи само зло, а изпълнението му съдейства изключително за благото на човека. Вижда се, че без него не е възможно установяването на някакъв духовен ред в обществото и съзидание на онова, което е добро, прекрасно и справедливо. (В текста по-нататък ще изясним, че казаното касае духовната същност не само на заповедите от двата каменни скрижала, но и на целия Божий закон.)

[3] Когато обаче някой създава картини, скулптури и др., които изобразяват сцени от небесния или земния живот, като произведения на изкуството, това още не е идолопоклонство. Бог заповяда на Мойсей да извезе на завесата в храма небесни херувими, а така също да постави два херувима от чисто злато на умилостивилището, което стоеше върху ковчега на завета. Но ако човек започне да оказва особена почит на такива изображения или предмети, да ги счита като обект на поклонение, да им приписва чудодейни свойства, това вече го прави престъпник на заповедта.

[4] За заповедите свързани с различните ритуали също е казано, че са вечни (виж книгите Изход, Левит, Второзаконие и др.). Церемониите в духовен план изявяваха справедливостта и милостта Божия – престъпление, наказание, изкупление и опрощение. Техните картини и символи трябваше да помогнат на старите вярващи да разберат спасението чрез жертвения "Агнец". В този смисъл те са сянка, която преминава, но остава тяхната неизменна същност – Христос (Евр. 10:1-10). Изобщо за целия Мойсеев закон е писано, че е "вечен завет" (Второзак. 5:29), но непреходното в него е не "буквата" – постановленията, а "духа" – принципите на любов към Бога и ближния.

[5] Адвентистите разделят старозаветния закон на "морален" (нравствен) – десетте заповеди върху каменните скрижали и "церемониален" – всички останали. Според нас това е неправилно – никъде в Библията не се среща такова разграничение. Но нека за момент приемем тази гледна точка. Те твърдят, че "моралният" закон остава в сила, а "церемониалният" е отпаднал. Тогава свещеника и левита не са извършили нищо лошо като са заобиколили наранения човек и не са му оказали помощ (притчата за добрия самарянин), защото не са нарушили никоя от десетте заповеди (Лука 10:30-35). Така също Исус няма пълно основание да отлъчи "овците" от "козите", тъй като последните може да не са направили никакво добро на тия, които са Негови, но да не са съгрешили според "моралните" заповеди (Мат. 25:31-46). Такива грехове като егоизъм, гордост, предателство, безсърдечност, неблагодарност, невъздържаност, сребролюбие, пиянство и др., също не се санкционират от Декалога, но се осъждат в Новия завет (ІІТим. 3:2-5). Двата призива за любов към Бога и ближния са дадени към "церемониалните" заповеди и следователно трябва да са отпаднали или да са само преобразни (Второзак. 6:5; Лев.19:18). Всичко това ясно показва, че горното деление, даже да го счетем само като условно, е неприемливо.

   От библейска гледна точка моралът може да се дефинира като: "норми, определящи поведението на човека към Бога и в обществото". Сьздателят на всемира е постановил дадени нравствени принципи с цел поддържане на ред и справедливост. Всяко съзнателно същество носи отговорност пред Него за това как ги изпълнява в своя живот.

    Церемониите (ритуалите и обредите), които извършваха свещениците в храма – принасянето на жертви върху олтара, каденето на тамян, очистванията, омиванията и т.н., бяха свързани със служението на Бога, затова могат да бъдат отнесени към първите четири заповеди. Всички граждански, правни, етични, санитарно-хигиенни и други норми са дадени за доброто на хората и обуславят нормалния живот в обществото – те спадат към вторите шест заповеди. Вътрешното съдържание на тези две основни групи разпоредби изкристализира във вечните духовни заповеди: "Да възлюбиш Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичката си сила" и "да обичаш ближния си като себе си" (Второзак. 6:5; Лев.19:18). Мойсеевият закон обаче е цялостен (единен и неделим) – това е "завета", който Бог е сключил с израилтяните на планината Синай. "Новият завет", в кръвта на Христос, също е цялостен (единен и неделим).

    По такъв начин цялата старозаветна буквална форма на закона е отпаднала (а не само "церемониалните заповеди") и е заменена с една нова съвършена форма, която представлява неговата духовна същност и остава във вечността. Сам ап. Павел заявява, че не е под ("юдейския" – б.а. В.В.) закон, но не е и без ("духовен" – б.а. В.В.) закон спрямо Христос (ІКор. 9:20-21). На друго място казва: "... Бог, Който ни направи способни като служители на един Нов завет, – не на буквата (Стария завет – б.а. В.В.), но на духа; защото буквата убива, а духът оживотворява" (ІІКор. 3:5, 6).

[6] Ако проследим внимателно съдържанието на Стария завет ще се уверим, че разкриването на по-дълбокото духовно съдържание на заповедите е започнало още там (а и на спасението само чрез вяра). В Новия завет всичко това е систематизирано и обобщено, като е изведена напълно и цялостно самата духовна същност на нещата (Сравни Бит. 15:6 – Гал. 3:8/ Бит. 17:10; Второзак. 10:16 – Римл. 2:28, 29; Кол. 2:11/ Второзак. 6:5; Лев. 19:18 – Лука 10:27/ Ис. Нав. 6 гл. – Евр. 4:8/; виж още разясненията, които дадохме за духовното значение на Декалога, ритуалните заповеди и т.н.).

[7] Нарушаваше ли Исус съботата когато накара този човек да вдигне постелката си (Ерем. 17:21-22)? Под стените на Йерихон свещениците носеха ковчега на завета и в събота, като по този начин изявяваха Божието славно присъствие. Болният също вдигна одъра си за Негова слава – да покаже пред всички чудното си изцеление.

[8] Почивката тук не е свързана с умора, а с прекратяване на творческата дейност: "... вечният Бог Йеова, Създателят на земните крайща, не отслабва и не се уморява" (Ис. 40:28).

[9] В началото на книгата Битие творческата дейност на Бога е изразена в две направления. Първо, сътворяване на земята (а по-късно и на вселената) от нищо. Второ, подреждане на пустата и неустроена земя и създаване на високоорганизираните системи на живите същества – растенията, животните и човека. Повечето вярващи смятат, че Бог може би е направил фигури от глина, на които е вдъхнал живот (а на съществата сътворени от водата трябва да е създал модели от тази течност). Такава представа обаче е погрешна, защото процентният състав на химичните елементи, които изграждат живите организми не съвпада с този на елементите, които влизат в състава на почвата и водата. Посоченото говори, че Бог е "вземал" само атомите на необходимите елементи и ги е "подреждал" в сложните молекули на неорганичните и органичните вещества, като едновременно от тях е "образувал" тялото на организмите. (По-точно е да се каже, че Той е заповядвал и това е ставало – Бит. 1:3, 6, 9, 14, 20, 24, 26; Пс. 33:9).

   Когато е изцелявал Исус също е "подреждал" правилно биологичната структура на повредените клетки, тъкани, органи и системи, за да могат да изпълняват своята функция, т.е. да оздравеят. В случая със слепородения – Йоан 9:1-7, дори е възможно да е липсвала някоя част от зрителната система и Господ да я е "направил" от кал (иначе защо ще използва "строителен материал"). Следователно когато е правел чудеса Той всеки ден е вършел същата дейност ("трудел се е", "работел е") както при сътворението.

[10] Ако учението на адвентистите за съботата беше вярно, Исус би трябвало да каже на хронично болните следното: "Бог Си почива през този ден и Аз също не работя. Затова послушайте думите Ми, които ще ви донесат вечен живот, а като отмине съботата ще ви изцеля."

[11] Бог беше разрешил да се яде от лозето или нивата на ближния, колкото човек да насити глада си (Второзак. 22:24-25). Но в събота не бяха позволени каквито и да било дейности свързани със сеитбата и жетвата, затова формално погледнато действията на учениците изглеждаха като вършене на работа през този ден, поради което противниците им ги упрекваха (Изх. 34:21).

[12] Бог гледа и мотивите, с които вършим едно нещо. В случая, Давид и хората му желаеха да опазят живота си, за да Му служат. Във ІІЛет. 26:16-23 е описан един друг случай на нарушаване на закона. Цар Озия искаше да бъде и свещеник, т.е. да приеме служение, което не му е дадено. Неговото действие много прилича на желанието на Люцифер да бъде нещо повече от "херувим помазан да засенява" (Езек. 28:14; Ис. 14:12-15). Затова Озия е бил наказан за възгордяването си с проказа и отнемане на трона, както и Сатана е бил низвергнат и свален от небето (Ис. 14:15; Лука 10:8; Откр. 12:9).

[13] Щом като нещо е направено за човека, значи той му е господар. Например земята беше създадена за човека и той трябваше да владее над всичко, що има по нея (Бит. 1:28). (Строго погледнато Бог е Създател и суверен Господар над цялото творение, а ние сме само настойници над онова, което ни е поверено.)

[14] В събота е било забранено и приготвянето на храна (печенето, варенето), кладенето на огън, събирането на дърва, превозването на всякакви стоки, търгуването, пренасянето на товари и изобщо вършенето на каквато и да било работа (Изх. 16:21-30; 35:3; Чис. 15:32-36; Неем 13:15; Амос 8:5; Ерем. 17:21-22).

[15] Исус не съблюдаваше съботата според разбиранията на свещениците, книжниците и фарисеите, поради което те говореха помежду си: "Този Човек не е от Бога, защото не пази съботата" и желаеха да Го убият за това нещо "юдеите искаха още повече да Го убият, защото ... нарушаваше съботата..." "И тъй, от оня ден те се съветваха да Го умъртвят" (Йоан 9:16; 5:18; 11:53). Но ако Той беше нарушил дори една точка от закона, щеше да е виновен за грях и нямаше да може да бъде наш Изкупител "защото заплатата на греха е смърт" (Римл. 6:23). А щом собственият Му живот не Му принадлежеше (т.е. ако беше осъден на смърт) нямаше да може да го предложи като откуп за нашето спасение. Знаем обаче, че не е така. Той запита юдейте: "Кой от вас доказва и Ме провинява в грях" (Йоан 8:46). Даже най-големите Му противници не можеха да представят някакво доказателство, че Той е извършил нещо нередно. Неговите апостоли също свидетелствуват: "В Него няма грях", "... Агнец без недостатък и пречист", "... не е знел грях" (ІЙоан 3:5; ІПетр. 1:19; ІІКор. 5:21). Следователно Исус като Първосвещеник според Мелхиседековият чин изпълняваше съботата съвършено, по един нов начин. Не по старозаветната буква, както някои и досега се опитват да я спазват, а в духа на новозаветното време, като служеше на Бога непрестанно (да си припомним действията на израилтяните под стените на Йерихон). И ние като Божии свещеници трябва да правим същото, защото ни е дал пример за подражание.

[16] Ако древните евреи са имали правото да поят, да хранят и да се грижат за животните всеки ден (нещо повече – дори да полагат всякакви усилия, за да ги спасят даже в събота), колко в по-голяма степен ние сме длъжни винаги да помагаме на нашите ближни. Добре е да помислят върху това адвентистите, защото и те като тях са готови да извадят животното си от ямата, но не и да се притекат на помощ на съседа си през този ден. "Кой човек от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, не ще я улови и извади? А колко по-скъп е човек от овца! Затова позволено е да се прави добро в съботен ден." (Мат. 12:11-12). Щом оставим Бог според волята Си да работи в нас онова, което вършим ежедневно ще съдейства единствено за добро – да води всички към покаяние (Ефес. 2:13; Яков 1:17; Римл. 2:4).

[17] Защо небесният храм (с ковчега на завета) ще стои до "Страшния съд", след като на земята старозаветното служение е преминало (Откр. 11:19)? От Писанието се разбира, че всички невярващи ще бъдат възкресени тогава и ще бъдат съдени по закона, според делата си (Откр. 20:11-15). Но християните не са "под закон, а под благодат", защото греховете им са простени и "няма да дойдат на съд, но са преминали от смъртта в живота" (Римл. 6:14; Йоан 5:24). Те ще участват в този съд, но заедно с Христос ще бъдат съдии (Йоан 5:22; Мат. 19:28; ІКор. 6:3). В новия Йерусалим няма да съществува храм, защото всички, които живеят в него, ще бъдат праведни, а съвършеният "закон" на любовта ще бъде написан в сърцата им.

[18] Преобразите на тези два ритуала са следните:

     Исус рече на евреите: "Истина, истина ви казвам, не Мойсей ви даде хляб от небето, а Моят Отец ви дава истинския хляб от небето ... и хлябът, който Аз ще дам е Моята плът" (Йоан 6:32, 51).

     Смяната на двата завета, както и на одушевеното с духовното тяло (ІКор. 15:42-49), т.е. на стария с новия хляб е станала, когато Той е бил в гроба през съботния ден.

[19] Когато се облечем в духовно тяло може би вече няма да се уморяваме.

[20] Целият контекст на пасажа Евр. 3:7-19; 4:1-11 ни говори, че за християните "остава една съботна почивка" в небесното царство. Евреите са пазели многото седмични съботи, но въпреки това, поради неверието си, не са влезли в Божията почивка. Вярата ни се вменява за правда, на чиято основа влизаме в почивката на спасението (б.а. – В.В.).

[21] В някои свои по-късни издания адвентистите признават, че тук може би става въпрос за седмичните съботи, но допълват, че колосяните не трябвало да бъдат укорявани, че не изпълняват равинските предписания относно съботата. (Това са били допълнителни забрани, какво не бива да се прави през този ден, измислени от старейшините.) Т.е. наставлението, според тях, гласяло следното: "Никой да не ви прави забележки, че не се съобразявате с човешките постановления свързани с четвъртата заповед. Вие трябва да освещавате съботата единствено според посоченото в Декалога". Но ако имаше подобно нещо предвид ап. Павел, непременно щеше да го поясни в контекста или някъде в посланията си. В изречението "празници", "новомесечия" и "съботи" са поставени на едно и също ниво, което говори, че езичниците няма нужда да спазват законовите разпоредби относно всички тях, а не еврейските предания.

     По подобен начин се тълкува и Гал. 4:10, 11: "... Вие пазите дните, месеците, времената и годините. Боя се за вас да не би напусто да съм се трудил помежду ви". Те твърдят, че "дните" (т.е. съботите) били натоварени от юдеизираното законничество с поклонение на ангели и небесни тела. Ап. Павел съветвал галатяните да не почитат така съботата. Но с какво са натоварени тогава "месеците" (новолунията), "времената" (празниците) и "годините" (юбилейните години)? Като опровержение можем да им приведем същите аргументи, които посочихме и по-горе.

     Еврейските християни, които са настоявали езичниците да спазват Мойсеевия закон, не биха посмели да изискват от тях да се съобразяват и с преданията на старейшините, защото Исус изрично ги е отхвърлил – Мат. 15:1-9; Марк 7:1-13. В новозаветната книжнина изобщо не се споменава, че "поборниците на обрязването" са учили да се съблюдават някакви наредби извън закона. Ако беше така, на апостолския събор със сигурност щяха да бъдат атакувани много остро и по тази точка. Стиховете в Д.А. 15 глава: 1, 5, 21, 24, 28 и 29 разкриват съвсем ясно, че е ставало дума само за старозаветния закон.

    (Някои казват, че щом като на събора не е бил поставен проблема за съботата, следователно езичниците са я спазвали и не е имало какво да се разисква по този въпрос. Д.А. 15:5 обаче ни говори, че повярвалите от фарисейската секта са настоявали езичниците не само да се обрежат, но и да се придържат към целия Мойсеев закон. Когато ръководителите на християнската църква са отхвърлили постановленията на закона (с няколко изключения) като непотребни за езичниците, с това те са отменили и необходимостта от буквално изпълнение на четвъртата заповед (Д.А. 15:6-29). /Ап. Павел е имал разногласия с противниците си не само за обрязването, но и относно съботата – виж коментара, който представихме към Римл. 14:5; Гал. 4:9-11 и Кол. 2:16. По този начин всички те са били изгладени от решенията на събора./)

[22] Днес отоплението може да бъде чрез електрически ток, парно, газ и др., но при всички случаи някой трябва да работи всеки ден, за да го поддържа.

[23] Въз основа на едно библейско изследване направено през 1855г. от Дж. Н. Андрюс адвентистите са взели решение да освещават съботата от залез слънце в петък до залез слънце в събота (както са го правили още древните евреи).

[24] Ако знаем, че някой е откраднал едно агне, но въпреки това го изядем заедно с него, няма ли и ние да станем престъпници на закона? Така и адвентистите, всеки ден използват различните блага на съвременния живот – електричество, водоснабдяване, отопление, транспорт и т.н., но обвиняват онези, които се трудят в събота. Как ли ще погледне Господ на тяхното лицемерие?

     Ще им дадем за размисъл един такъв пример. Адвентно семейство живее в село, където няма църква. Петък вечер със собствения си автомобил отиват на богослужение в съседния град. На връщане обаче колата се поврежда. Какво ще направят? Ще стоят на пътя почти двадесет и четири часа, докато отмине съботата и тогава ще я поправят? Или може би ще чакат да се зададе някой невярващ, който да я ремонтира (и така да поеме греха върху себе си)? Ако подобно нещо се случи на други хора, те самите биха ли помогнали? Животът предлага много такива идентични ситуации, по какъв ли начин се справят с тях?

[25] Някой обаче ще каже: "Ние трябва да съблюдаваме само онези изисквания за съботата, които са посочени в Декалога". Но това не е вярно! Останалите заповеди в закона са свързани с тези десет и поясняват как те да бъдат изпълнени. Например, открили сме изгубен добитък на ближния си. Можем да си речем: "Не сме го откраднали, всяко намерено нещо си е наш късмет, следователно ще си го задържим". Но има едно допълнително пояснение към заповедта "не кради", което ни задължава да му го върнем: "Когато видиш изгубено говедото или овцата на брата си ... непременно да ги върнеш ..." (Второзак. 22:1-3). В противен случай все едно сме ги задигнали, т.е. престъпили сме заповедта да не присвояваме нищо чуждо. Така е и със съботата. Трябва да се извършат всички други указания свързани с нея – принасянето на жертви, санкциите и пр., иначе тя ще бъде нарушена.

     (Драги адвентисти не се доверявайте сляпо на вашите "теолози"! Отворете си библиите и се уверете сами, че в Мойсеевия закон има още много такива заповеди като Второзак. 22:1-3, които изобщо не са "церемониални".)

[26] В съдебната система, ако бъдат премахнати наказанията, свързани с нарушаването на една заповед, тя ще се превърне само в препоръка. Също така ще се обезличи и старозаветната събота, щом не се привеждат посочените от закона санкции при неизпълнението й.

   За съжаление най-лошите ни очаквания се оправдават - т. нар. "реконструкционисти" са готови да прилагат екзекуции по отношение на всички, които не спазват заповедите (включително и съботната) на Мойсеевия закон: http://kosmos-21.blogspot.com/2011/07/blog-post_22.html

[27] Второзаконие 27:26 категорично ни заявява, че не можем да вършим някои наредби на закона, а други да пренебрегваме: "Проклет да е всеки, който не изпълни всички думи на тоя закон и не постъпи според тях". Господният брат Яков ни потвърждава същото: "... който упази целия закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен във всичко" (Як. 2:10).

[28] Адвентистите сигурно си мислят, че угаждат повече на Бога, като се опитват да изпълнят някои неща от закона – спазват съботата, ядат само чисти животни, дават десятък и т.н. Но нека да отбележим още веднъж, че или се спасяваме чрез "дела по закона", или чрез "вяра в Христа". Не е възможно и по двата начина едновременно, защото те са напълно несъвместими. Ап. Павел говори за евреите: "... Израил, които търсеше закон за придобиване правда, не стигна до такъв закон. Защо? Затова, че не го търси чрез вярване, а някак си чрез дела." (Римл. 9:31, 32).

[29] Отначало адвентистите твърдяха, че десетте заповеди от Декалога били валидни още в Едемската градина. По-късно промениха схващането си, че Бог ги вложил само принципно в Адам и Ева. Но какво разбират под "принципно", това никой не знае.

[30] Представете си, че с някой човек ви свързва голямо приятелство. Той ви кани на гости, но ви дава следните нареждания: "Когато дойдеш вкъщи, да не откраднеш нещо, да не убиеш децата ми и да не прелюбодействаш с жена ми". Как ще се почувствате след тези предупреждения? В любовта няма нужда от заповеди за въздържане от злото, понеже тя върши единствено добро. Всеки такъв закон я разрушава и убива. "Законът не се налага за праведния, а за ... непокорните, нечестивите и грешните ..." (ІТим. 1:9).

[31] Не се знае със сигурност колко са продължавали "творческите дни" описани в първа глава на Битие. (Тук не твърдим, че става въпрос за милиони години, през които се е извършила някаква "теистична еволюция", защото тази концепция е в противоречие с библейския разказ за сътворението.) За земно денонощие от двадесет и четири часа може да се говори едва след четвъртия "творчески ден", когато са били създадени Слънцето, Луната и звездите.

    Нека да видим какво се е случило на шестия “творчески ден”, описан в Битие 2:7-25. В началото на деня Бог е създал Адам, който е обработвал и пазил Едемската градина. Човекът е трябвало да поживее известно време с животните, за да може да ги опознае и наименува според някаква тяхна характерна особеност (както правят и днес живеещите близо до природата племена). Ако приемем, че са били кръстени само няколко хиляди сухоземни гръбначни животни, за 12 часа (колкото е светлата част от денонощието), нашият прародител едва ли би могъл да назове всичките. Човекът е общувал известно време с тях докато се е убедил, че нито едно същество не може да му бъде подходящ помощник. После Бог го е приспал и от реброто му е направил Ева, която Адам е обикнал – с това творението е било завършено. По такъв начин разбираме, че един "творчески ден" в никакъв случай не се равнява на едно земно денонощие. (Земните дни са преобраз на "творческите дни", но това не означава, че те са еднакви по продължителност.)

    За последния, седми "творчески ден", не е споменато, че е приключил (след него не е "станало вечер и утро"), т.е. той е трябвало да бъде безкраен. В такъв случай благословената и осветена от Бога почивка след сътворението ("съботата"), е онова безгрешно състояние на физически и духовен порядък, хармония и мир, в което се е намирал съвършено построения свят.

    Извода, който се налага от тук е, че Адам и Ева не са пазили съботата като двадесет и четири часов период от време, а са живеели непрекъснато в Божия мир (т.е. в положение на невинност), докато не са нарушили заповедта да не ядат от забранения плод.

   (Поради изкуплението ние също влизаме в Божията почивка и празнуваме една вечна "събота". Както радостно е възкликнал св. Йоан Златоуст: "... ще кажеш, че Христос разрушил такова велико благо (съботата). Съвсем не, но даже го умножил повече ... Нямало вече нужда да празнуват един ден тези, на които било заповядано да празнуват цял живот ... И тъй, каква нужда от съботата има този, който празнува винаги и живее на небето? Нека празнуваме постоянно, като избягваме всяко зло. В това се състои истинският празник" – Цит. съч., бес. 39, с. 289.)

[32] Бог оправдава тези, които са ходили по закона на съвестта си (Римл. 2:12-16). Но чрез нея можем да разберем кога правим добро или зло на ближния си, ала не получаваме никакво изобличение, затова че не съблюдаваме съботата. Следователно старозаветните праведници са били оправдани и без буквалното спазване на четвъртата заповед от Мойсеевия закон.

     Текста в Римл. 2:14-15, ни казва още, че ще има и езичници, които ще бъдат спасени, защото са слушали съвестта си. Но и те ще бъдат оправдани, ако непрестанно през целия си живот са се ръководили от нея (а не само в определени дни), т.е. един вид сьщо са изпълнявали съвършено в духовно отношение съботната заповед.

[33] Дали казаното в Мат. 24:20 трябва да се тълкува като указание за пазенето на съботата? Ще приведем кратък цитат от книгата на православния автор Г. Ибришимов "Съботата и неделята в светлината на Светото Писание" стр. 48: "... думите на Иисуса Христа: "Молете се да не се случи бягството ви зиме или в събота" не означават, че трябва да се пази съботата, защото в такъв случай и зимата, като период от време, също трябва да се пази. При това зимата е поставена на първо място, а съботата на второ място. Св. евангелист Марко, като цитира горния случай, дори не споменава съботата. Той предава думите на Спасителя: "Затова молете се, да не се случи бягството ви зиме" (Мар. 13:18). Иисус Христос посочил зимата и съботата, не за да означи тяхното пазене, а като пречка за бягство.
     Той казал посочените думи, защото еврейте ги грозяла опасност. В 70-та година, при опит на евреите за въстание, римската войска нахлула в Иудея и обсадила Йерусалим в съботен ден. По това време в града имало празник и в него, според еврейския историк Йосиф Флавий имало събрани около два милиона евреи. Понеже било събота и градските порти били заключени, никой не можел да избяга. Обсадата била тежка и продължителна. Според същия историк ония, които се опитвали да избягат през градските стени, били улавяни и разпъвани. Цялата околност на Йерусалим била осеяна с много кръстове на разпънати евреи. Гледката била страшна. Храната била привършена и глад измъчвал обсадените. Една жена обезумяла от глад, заклала, опекла детето си и половината вече изяла, когато престъплението й било разкрито (Второзак. 28:57). Това ужасило жителите на града и градските порти били отворени. Йерусалим бил превзет и опожарен, а храмът разрушен до основи, тъй че камък върху камък не останал върху него (Мат. 24:1, 2). Голяма част от народа била избита, а останалите живи били пленени и продадени като роби.
     Повярвалите в Христа евреи не били засегнати от това бедствие. Според свидетелството на църковния историк Евсевий Кесарийски, те били предупредени чрез откровение, да се изселят отвъд река Йордан в Пела.
   При това бедствие две неща били препятствие за бягане от града, зимата и съботата. Зимата била препятствие, защото поради студеното време, бягащите нямало къде да се подслонят. Съботата също била препятствие, защото градските порти били заключени в съботен ден и никой не могъл да излезе извън града (ср. Неем. 13:19).
    Тези две препятствия имал предвид Иисус Христос, когато казал: "Молете се, да не се случи бягството ви зиме или в събота", а не пазенето на съботата."

[34] За обичая да се събират волните пожертвувания в неделя свидетелстват и църковните отци. Например св. Юстин Мъченик в своята “Първа апология” (155 г. сл Хр.) до император Антонин, гл. 67, казва: "И в деня, наричан ден на слънцето (неделя), които живеят в градовете или в областта, се събират на едно място и паметните записки на апостолите или писанията на пророците се четат, доколкото допуска времето. И които са добротворци и желаят, дават каквото всякой мисли за прилично; а каквото се събере, оставя се у предстоятеля, който помага на сираци вдовици и на онези, които поради болест или друга някоя причина, се нуждаят, и на онези, които са затворени, и на странниците, пребиваващи между нас, с една дума, грижи се за всички, които са в нужда". Тази практика се е запазила и до ден днешен, затова събирането на помощи в християнските църкви става главно в неделя.

    (Ние се стремим да докажем всяко християнско учение изключително върху основата на Новия завет. Цитатите, които сме използвали извън Писанието, могат да свидетелстват за нещо (например, че някаква теория или практика се е поддържала от църквата през вековете), но нямат силата нито да потвърдят, нито да опровергаят, която и да било библейска доктрина.)

[35] Израза "разчупването на хляба" очевидно е свързан с Господната вечеря, защото е споменато, че ап. Павел се е нахранил по-късно (ст. 11). Адвентистите казват, че ако се налага да се спазва хронологията около Христовата смърт и възкресение, тогава евхаристията трябва да бъде в четвъртък вечер. Първите християни обаче са чествали в едно тези събития. Виното и хляба са символизирали кръстната смърт на "Божия Агнец", а неделята – Неговото възкресение (ІКор. 11:23-26; Лука 24:1-8).

    Разполагаме и с други сведения от първите векове, в които също е отбелязана тази християнска традиция. Например, Викторин Пиктивийски в своето съчинение “Създаване на света” (300 г.), ч. 48, пише: “В Господния ден (неделния) ние пристъпваме към хляба (причастието), като отправяме благодарност. Затова в петък трябва да пазим строг пост, за да кажем, че не пазим никакви съботи наравно с юдеите. За нея сам Господ, Господарят на съботата, говори чрез пророците Си, че душата Му я ненавижда и че тая събота Той отменил с тялото Си”. За съжаление днес малко църкви взимат Господна вечеря всяка неделя.

[36] Кога са извършвали своите богослужения евреиските християни? В Писанието не е отговорено пряко на този въпрос, но можем да разсъждаваме така: 1) Денят определен от Бога в Новия завет за християнско събрание е неделя. 2) Те, като евреи, е трябвало да спазват съботата (в противен случай сънародниците им са имали правото да ги убият с камъни – Изх. 31:14; Чис. 15:32-36). Следователно най-вероятно те са почивали в събота, а са се събирали на богослужение в неделя.

   Нашите разсъждения се подкрепят и от ранните християнски писатели. Например, св. Игнатий Богоносец в посланието си до магнезийците (107 г.) пише: "Ние вече не празнуваме съботата, но живеем в Господа, защото в Него е нашият живот. Престанаха да тачат съботата и ония, които живееха по древния ред, след като заживяха с живота на възкресението... Нелепо е да признаваме Христа, а да живеем по юдейски." (От тези думи можем да заключим, че еврейските християни са "престанали да тачат съботата" едва по негово време, ако не беше пояснението, че посоченото е станало щом са "заживели с живота на възкресението", т.е. около 30г. сл. Хр., когато се е случило това велико събитие.)

    Евсевий в своята църковна история (340 г.), кн. ІІ, гл. 24, потвърждава същото: "Те – приелите християнството юдеи, пазят съботата и другите постановления като всички юдеи, но пазят с нас и деня Господен, като възпоминание за Неговото възкресение."

[37] Някои смятат, че неделята е поела прерогативите на старозаветната събота. Според нас това е съвършено неправилно. Все едно връщаме четвъртата заповед от Мойсеевия закон, само че в някаква извратена форма, т.е. изпълняваме я в първия ден от седмицата – нещо, за което нямаме абсолютно никакви библейски основания.

[38] Наистина някои католически богослови заявяват, че тяхната църква била постановила неделята като ден за поклонение на Бога. Намираме такива изявления за твърде несъстоятелни поради следните причини: Първо, неделята е посочена като такъв ден още в Свещеното Писание – Д.А. 20:7. Второ, дори в първите векове, когато църквата не е била разделена на деноминации, всички писатели свидетелстват, че християнските богослужения са се провеждали в първия (осмия) ден. (Има източници от ІV век и по-късно, които споменават, че в някои църкви събранията са били в събота и неделя, но Д.А. 20:7 не подкрепя подобна практика.) Католическата църква би могла да заяви, че тя е създала и ученията за Триединството на Бога, Богочовешката природа на Исус Христос и др. – в такъв случай адвентистите ще се откажат ли от тях? Трето, ако някой дръзне да отнеме или да прибави нещо в Божието Слово, това ще бъде за неговата собствена погибел (Откр. 22:18,19).

     Може да възникне въпроса "не трябва ли четвъртата заповед да се изпълнява и буквално, както останалите наредби в Декалога?". Подобно възражение намира следния отговор: След като всички дни служим на Бога, това означава и в събота. Щом непрестанно сме в Божията почивка, същото се отнася и за съботата. Променен е единствено деня на официалното богослужение. Още веднъж ще повторим на какво основание. Съботата свидетелства за първоначалното сътворение и е знак на вехтия завет, т.е. тя преминава заедно с тях. Неделята посочва на новото съзидание, което започва с възкресението на Христа, духовното обновление на всички, които са Негови и завършва с построението на вечния и непреходен съвършен свят.

[39] Убедените привърженици на Елена Уайт правят всичко възможно да скрият от съвременните адвентисти онези нейни "откровения", които особено много я компрометират. Например, тя е твърдяла, че на Юпитер има народ от триметрови хора, които спазват съботата (Писмо на г-жа Трусдейл 27. І. 1891 г.). По нейно време обаче не е било известно, че тази планета няма твърда повърхност (мантията й се състои предимно от течен и металичен водород). Освен този елемент в атмосферата й влизат още хелий, метан, амоняк, амониев сулфид, водни пари и др., а ефективната й температура е около минус 150 градуса по Целзий, което също я прави непригодна за живот. Планетата се изследва съвсем отблизо от космическата сонда "Галилей", която я достигна на 7 декември 1995 г. и на нея досега не е открита никаква цивилизация. (Астрономите със сигурност биха се усъмнили в психичното здраве на човек, който твърди подобно нещо.) Ако след всички разкрития направени дотук, някой все още продължава да вярва, че Елена Уайт е била вдъхновена от Св. Дух, за такъв ще кажем както ап. Павел: "кръвта му да бъде на собствената му глава" (виж Езек. 3:16-21; Д.А. 18:5, 6).

БИБЛИОГРАФИЯ

1. "Библия" – Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Цитатите са предимно според ревизираното издание от 1924 г., но са ползвани и всички останали протестантски преводи излезли на български език до настоящия момент (т.е. 2003 г.).

2. "Основно Богословие" – Издателство "Верен", София, 1997 г., Ч. Райри

3. "Християнството през вековете" – Издателство "Нов човек", София, 1998 г., Ъ. Кернс

4. "Коментар на Новия Завет" – Издателство "Верен", п. к. 91, София 1408, У. Макдоналд

5 "Познаването на святия Бог" – Издателство "Нов човек", София, 1993 г., Е. У. Тоузър

6."Заблудата" – Сдружение ДАР, София, 1993 г., Д. Макдауъл, Д. Стюарт

7."Тайната на Откровението" – Издателство "Логос и Рема", Пловдив, 1998 г., П. Рогозин

8."Адвентизмът в критично осветление" – Отпечатано в "Болид", София, 2000 г., Д. Митев

9. "Вяра и живот" – Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий" Велико Търново, 1994 г., И. Петев, Т. Коев, Д. Киров

10. "Съботата и неделята в светлината на Светото Писание" – Издава Православния просветен център "Св. Благовещение" при светата старозагорска митрополия, 1993 г., Г.П. Ибришимов

11. "Съботната проблема" – Издава ББЦ, София, 1992 г., Д. Христов

12. "Адвентизъм или ..." – Издава авторът, София, 1993 г., Н. Николов

13. "Религиите и сектите в България" – Полиграф ООД Перник 2300, София, 1998 г., Б. Асенов

14. "Адвентистите от седмия ден вярват ..." – Издателска къща "ИНТЕРПРЕС – 67", София, 1991 г.

15. "Кратка адвентна енциклопедия" – Издателска къща "Интерфин", Русе, 1994 г.

16. "Автобиография" – Издателство "Пазител на истината", София, 1996 г., Е.Г. Уайт

17. "История на християнската църква" – Издателство "Нов живот", София, 1999 г., М. Голубич

18. "Събитията на последните дни" – Издателство "Нов живот", София, 1997 г., Е. Вайт

19. "Подарена светлина" – Издателство, "Нов живот", София, 1998 г., Р. Куун

20. "Избрани вести" от писанията на Е.Г. Уайт, Книга трета – Издава ЦАСД Реформаторско движение, София, 1994 г.

21. "Библия и право. Божият закон" – И.К. "СВЕТРА", 1995 г., В. Вълчанов

22. "Четвъртата заповед валидна ли е за християните" Издателство "Нов живот", София, У. Уорън

23. "Астрономия" – Университетско издателство "св. Климент Охридски", София, 1998 г., Н. Николов, М. Калинков

24. "Звезди и планети" – Издателска къща "Хермес", Пловдив, 2000 г., Д. Мюрдън

25. "Йога" – Издателство "Медицина и физкултура", София, 1982 г., М. Маринов, С. Станев, И. Карачолев