петък, 2 август 2019 г.


ДОКЛАД ИЗНЕСЕН НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОНФЕРЕНЦИЯ
„ФИЗИКА И БОГОСЛОВИЕ – ВЧЕРА И ДНЕС“[1]

ОПИТ ЗА ПРЕДСТАВЯНЕ НА НАУЧЕН АРГУМЕНТ
ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГА[2]

Валентин Велчев

Ричард Докинс изказва следната мисъл: "Една вселена със свръхестествено мъдър Творец със сигурност е по-различна от онази, която няма такъв. Всъщност едва ли може да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му проверка. Но този "дребен" факт срива из основи и цялата изкусително "дипломатична" теза, че науката би трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията – този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо решение"[3].

Чарлс Дарвин смята, че факторите на биологичната еволюция се свеждат до изменчивост, наследственост и естествен отбор. Ако обаче разглеждаме нещата строго натуралистично, бихме могли да отнесем неговото учение и към развитието на неживата природа. Руският физик Андрей Линде (понастоящем работи към Станфордския университет) лансира идеята за т. нар. "хаотична инфлация". Според нея квантовите флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на минивселени. Те се развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а по-нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив (фиг. 1).


Фиг. 1 Моделът на Линде се изобразява като дървовидна структура, състояща се от безкраен брой разклоняващи се "мехурчета" (инфлационни вселени). Всяка новополучена вселена може да се "пъпкува", образувайки нови дъщерни мини-вселени. (Промяната в цвета представя "мутации" във физичните закони спрямо родителските вселени.)

Тоест при всяка поява на нов свят се наблюдава изменчивост в законите и константите на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат като един вид наследственост. Действа и естествен отбор, който запазва физичните структури – атоми, молекули, небесни системи, – когато, при съчетанието на необходимите параметри, те са устойчиви. Така оцеляват най-приспособените, които могат да дадат потомство, т.е. да заченат нови бебета-вселени. По-нататък, на планети с подходящи условия, вече биологичната еволюция закономерно поражда живи, а някъде – и съзнателни същества.
Но щом като е възможно дарвинизмът да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв случай трябва да го приемем за универсална натуралистична концепция, която обуславя самоорганизацията на мирозданието.

1. Каква е демаркационната линия между съзнанието и слепия случай?

За интелекта не представлява никаква трудност да реализира процеси с безкрайно малка вероятност за осъществяване. Автомобилът е произведение на нашия разум. Възможно ли е той да се сглоби в резултат на природните стихии? Ще разгледаме само една от частите на двигателя. Да речем, имаме готов цилиндър. Каква е вероятността буталото към него да възникне случайно с подходящите форма и размери? Елементарните разсъждения показват, че тя е (1/)2, защото формите са безброй, както и размерите. А ако и самият цилиндър трябва да се появи по същия начин, така че тези два елемента да бъдат съчленени и системата да работи, общата вероятност е (1/∞)4, [4] т.е. по-малка от “абсолютна нула”[5]. Конструкторът обаче без особени усилия, от безкрайно многото възможности, може веднага да определи подходящите параметри на елементите и като извърши някои изчисления да сглоби горните изделия. (Ние много рядко си даваме сметка за необикновените способности на нашия ум!) След малко ще установим, че за появата на всемира също се получават вероятности от порядъка на 1/∞n, но построението по-нататък на заобикалящата ни действителност е доста по-сложно. Тоест за един съзнателен Бог е сто процента възможно да сътвори света, докато пред слепия случай (“часовникар” – по думите на Ричард Докинс[6]) изобщо не се открива никаква перспектива да се справи с подобно задание. (В книгата сме споменали и други специфични отличителни качества на съзнанието, но тук ще ги пропуснем.)

2. Предизвикателството.

През 2010 г. излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на науката Стивън Хокинг, написана в съавторство с американския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[7] още преди отпечатването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Вселената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница[8].
Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Млодинов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог”[9].
Редица други изследователи също се присъединяват към посоченото становище, като смятат, че науката е най-силната противоотрова срещу ретроградното философско и религиозно мислене. Известният физик Лорънс Краус дори ни съветва: „Забравете за Иисус – звездите са умрели, за да се родите вие”[10].
Ние ще приемем „хвърлената ръкавица” и ще се постараем да отговорим на предизвикателството, отправено към християнството от натуралистите измежду съвременните учени.

3. „Великият дизайн“.

Ето какво е заключението на Хокинг в края на книгата "Великият дизайн": „Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената”[11].
В посоченото твърдение обаче има няколко неиздържани предпоставки:
Първо, вакуумът се отъждествява с "нищо", поради обстоятелството, че в него не се съдържа вещество, което е доста подвеждащо, особено за хората, незанимаващи се с физика. Трябва да отбележим обаче, че вакуумът притежава известна енергия, в него непрестанно се появяват и изчезват виртуални частици и пр., което говори, че вакуумът, строго погледнато, съвсем определено е "нещо", а не – абсолютно "нищо". А щом като е "нещо" вакуумът също има нужда от обяснение за своето възникване.
Второ, говори се за "закон, като този за гравитацията", благодарение на който се поражда (а по-нататък и структурира) Вселената. Ние след малко ще видим колко проблематично е положението изобщо да има някакъв твърдо установен "закон". Тук само ще цитираме Хайнц Пагелс, който задава подобен въпрос: „Тази немислима пустота се превръща в пълнота на съществуването – необходимо следствие от физичните закони. Но къде в пустотата са записани тези закони?"[12].
Трето, не става ясно и откъде се появяват пространството и времето. В своята книга "Вселена от нищото" Лорънс Краус се опитва да доразвие тезата на Хокинг, като преодолее посочените трудности, но нашето мнение е, че той не е особено убедителен.
С други думи, Хокинг и Млодинов изобщо не са успели да отговорят на въпроса "защо има нещо, вместо нищо?", както уверяват читателите си, а само са изместили нещата към непонятния начален вакуум!

4. Сега нека разгледаме тези три предпоставки в по-големи подробности.

Първата от тях е, че материята е възникнала от вакуума, като в началото е имало процес на инфлация.


За да онагледим по-добре нещата ще използваме табл. 1.

Сингуларното начало изисква от космологията строго решение, което инфлацията не е в състояние да даде, защото все още няма добра интеграция в теорията на струните и затова не е част от сливането на квантовата механика и Общата теория на относителността.
Никой не може да каже откъде по-нататък се появява инфлатонно поле, с подходяща форма на потенциалната енергия за възникване на инфлацията. Не знаем и точните параметри на избухването – кога се случва, колко време трае, какво количество енергия преобразува в частици и лъчение и пр. Затова няма как да се избегне и впечатлението, че физиците просто нагласяват своите концепции така, че да съвпаднат с астрономическите наблюдения.
Но най-значимият проблем тук е следният. Според теорията, първичната Вселена била съставена изцяло от лъчение с висока енергия, създаващо спонтанно частици и античастици. Някъде около една микросекунда след взрива температурата спаднала под 1013К. Кварките и антикварките намалили скоростта си и били залавяни от силното взаимодействие, което ги слепвало в групи по три – образуващи съответно бариони и антибариони. Според статистическите закони обаче броят им задължително трябва да е бил еднакъв и неизбежните удари между тях са щели да водят до пълна анихилация. Енергията на получаващото се лъчение постепенно ще се е разреждала при разширяването на Вселената, поради което не биха се раждали нови двойки частици. Тоест в днешно време изобщо не би могло да съществува никаква структура.
Руският физик Андрей Сахаров предполага, че през онази епоха е имало нарушение на т. нар. СР-симетрия, поради което се е получил дисбаланс – на всеки милиард антибариони се падали милиард и един бариони[13]. След като големият фойерверк свършил, оцелелите бариони се превърнали в протони и неутрони, от които впоследствие били изградени всички атомни ядра.
Работата обаче е там, че е необходимо да е имало и лептонна асиметрия, при която са оцелели точно толкова електрони, колкото са били произведените протони (за да бъдат атомите електронеутрални), което е статистически абсурд. Нещо повече, при останалите частици броят на положителните и отрицателните електрически заряди пак трябва да е еднакъв, поради което абсурдът всъщност се оказва двоен!
(Необходимо е да поясним следното: ако съществува съвсем лек превес на положителните или отрицателните заряди, те щяха да се отблъскват със сила, която надвишава един милиард, милиарда, милиарда, милиарда, т.е. 1036 пъти тази на гравитацията, поради което щяха да се разкъсат всички структури в познатия ни свят. Разбра се, с изключение на атомните ядра, защото в тях силното взаимодействие е около сто пъти по-голямо от електромагнитното.)
С други думи, поне засега, концепция за раждането на света от вакуума е неубедителна, понеже не намира добро рационално обяснение за появата на материята.
На второ място се явява проблемът със законите.
В тази връзка изникват два подвъпроса:
а) Възможно ли е една материя, която е в състояние на абсолютен хаос, да стигне случайно до съвременното си равнище на подреждане?
Какво ще стане, ако т. нар. "неопределена изменчивост" (по Дарвин) действа на ниво фундаментални константи, закони и взаимодействия? Нека се опитаме да си представим свят, в който всичко се променя напълно хаотично. В него някои от характеристиките на елементарните частици може да са постоянни, а други непрекъснато да се преобразуват. Например, ако електричният заряд се мени произволно, той би могъл да заема съвсем случайни стойности: +1; –1; +7/8; +14/3; –112/27 и пр. Същото се предполага и за масата, спина, магнитния момент и т.н., като би следвало да допуснем дори качествена (еволюционна?) трансформация на частиците в нещо различно от онова, което са в действителност. Гравитационният закон сега може да има вида:
F=g.m1.m2/r2
а след малко:
F=k.2.m1.m23/r4/3
после да се измени в друг вид и т.н. (Поради липсата на дълготрайност, в случая не би могло да се говори и за закони.) Като се има предвид деликатния баланс на всички сили в природата, става пределно ясно, че при каквато и да била метаморфоза на взаимодействията, всичко ще рухне "пред очите ни". В един такъв свят нито биха могли да се създадат някакви стационарни или динамични структури, нито да бъдат те устойчиви във времето. Ако в материята, от която е изграден нашия свят, съществуваше подобна “неопределена изменчивост”, тя би довела до абсолютен хаос, който не е в състояние да произведе каквато и да било организация на подреждане.





На това място ще направим едно пояснение. Някои учени заявяват, че новата теория на струните предлага мощна концептуална парадигма, която има потенциала да отговори на въпроса каква е причината елементарните частици да притежават точно такива характеристики. Затова нека да кажем няколко думи по този повод. Струните могат да извършват безкраен брой резонансни вълнови трептения, което означава, че те би трябвало да пораждат безкрайна редица от елементарни частици с всевъзможни характеристики. В такъв случай защо съществуват само онези от тях, който са като елементите на идеален конструктор, позволяващи да бъде сглобен нашия свят? Отговорът, който дава теорията на струните, е, че има шест (или седем) допълнителни измерения на пространството, които на микроскопично ниво се навиват в т. нар. форми на Калаби-Яу (фиг. 2). (Наречени са на Еугенио Калаби и Шинтун Яу, които са ги открили математически още преди да стане известно тяхното значение за теорията на струните.)
а) б)

Фиг. 2 а) Една от възможните форми на Калаби-Яу. б) Голямо увеличение на област от пространството с допълнителните измерения във вид на миниатюрни форми на Калаби-Яу.

Допълнителните измерения оказват огромно влияние върху начините на трептене на струните и оттам – върху свойствата на частиците. Но уравненията показват, че има безброй форми на Калаби-Яу, като всяка от тях е също толкова валидна, колкото и всички останали. Тоест отново стигаме до задънена улица – как са избрани и "застопорени" онези форми, които пораждат точно необходимите елементарни частици? Или въпросът само се измества, а не се разрешава.
Ще напомним обаче, че теорията на струните не съответства на критериите за верифициране и фалсификация и остава чисто спекулативна изследователска област, която все още не може да претендира за статут на научна постановка.[14] В работата си върху историята на квантовата гравитация Карло Ровели отбелязва: „И така, къде сме след 70 години изследвания? Съществуват достатъчно развити пробни теории, в частност на струните и на примките и още няколко интересни идеи. И все пак няма съгласие, нито възприета теория – никаква теория, която да е получила и най-малкото пряко или косвено експериментално потвърждение. За 70 години бяха развити много идеи, модите идваха и си отиваха, от време на време се провъзгласяваше откриването на Светия граал, което след това се отхвърляше”.[15]
Хокинг и Млодинов, като се позовават на тази твърде проблемна теорията на струните, заявяват, че тя предсказва възможното съществуване на около10500 броя вселени[16]. (А според Андрей Линде те са1010^10^7.)[17] Но дори струнната теория да се окаже вярна, това все още няма да означава, разбира се, че въпросните вселени ги има в наличност. А както ще се убедим след малко, посочените числа са съвършено незначителни, за да могат да спасят натуралистичната версия за появата на някакъв подреден свят.
б) Вторият подвъпрос, на проблема със законите, е: "каква е статистическата вероятност за случайното възникване на някаква стабилна и добре устроена вселена?".
Фундаменталните константи, характеристиките на елементарните частици и пр. се измерват с непрекъснати (т.е. недискретни) величини, поради което те допускат безкраен брой стойности на своите настройки m (m ∞). Нека приемем, че за съществуването на един такъв свят е необходима система от n-броя елементи. Най-общо възможността всеки член на системата да има точно подходящите параметри е 1/m, а за всичките n-броя елементи – 1/mn. Нека допуснем, че системата има безброй устойчиви конфигурации, тогава вероятността P да се образува случайно, която и да било от тях е:
P = m/mn = /,
което математически е неопределеност. За да избегнем „неопределеността“ можем да използваме граничен запис. Тогава, търсената от нас вероятност ще бъде както следва:
P = limm® m/mn = limm® 1/mn-1 = 1∕∞ = 0
Ако положим n-1=k, то изразът придобива вида:
P = limm® 1/mk = 1∕∞ = 0
Където n е цяло положително число по-голямо от единица.
Понастоящем можем да кажем, че за нашия свят са известни поне няколко десетки параметъра, чиито стойности трябва да бъдат точно нагласени, т.е. тази вероятност е образно казано на някаква степен пъти по-малка от „безкрайно малка“. (фиг. 3)


Фиг. 3 Възможни конфигурации на стойностите на параметрите, които осигуряват от I до ∞ работещи (устойчиви и функциониращи) състояния. Системите І, ІІ, ІІІ и т.н. могат да бъдат както други светове, така и физичните структури, които се формират в тях.

С други думи при системите, които допускат безкраен брой стойности на своите параметри, се получава един изумителен парадокс. Макар че могат да притежават безброй работещи състояния, то пак вероятността случайно да се стигне до което и да било от тях е нулева, или тя на практика никога не може да се осъществи. Бихме могли да означим този парадокс и като теорема за съществуването на Бога.

Математически нещата се изразяват по следния начин. Нека приемем, че m' е броя на вселените. Тогава m' може да расте от 1, 2, 3 ... до , т.е. m' е множеството от целите положителни (т.е. естествените) числа. С m вече означихме множеството от настройките на физичните константи, като отначало ще допуснем, че те също приемат като стойности само естествени числа, т.е. m = m', а n отново е броят на необходимите параметри (физични константи). Или изразът за вероятността P за съществуването на една такава вселена придобива вида:
P = limm® m'/mn = limm® m/mn = limm® 1/mn-1 = limm® 1/mk = 1∕∞ = 0
Тук числителят и знаменателят растат с различни скорости (съответно m и mn), поради което крайният резултат е нула.
Работата обаче е там, че m на практика е множеството от всички реални числа (цели, рационални и ирационални). Затова трябва да вземем предвид, че между всеки две цели числа (например между 1 и 2) лежат безкраен брой реални числа. С други думи, множеството на реалните числа е безкрайно по-мощно от множеството на естествените числа, т.е. придобива вида m=pq, където p и q също клонят към безкрайност. Тогава вероятността P ще бъде както следва:
P = m'/(pq)n = m'/pqn
За да избегнем неопределеността, отново използваме граничен запис и тъй като в този случай m', p и q клонят по един и същ начин към безкрайност, записваме търсената вероятност както следва:
P = limm® m/mmn = limm® 1/mm(n-1) = limm® 1/mmk = 1∕∞ = 0
Може лесно да се забележи, че в този случай знаменателят расте още по-бързо. Този резултат всъщност показва, че дори световете да са , пак не е възможно да се стигне до устойчива подредена вселена или както се изразяваме метафорично ”такава вероятност е по-малка от абсолютна нула!”.
В последната си книга Роджър Пенроуз отбелязва: „Квантовата теория предпоставя определен тип пространства, известни като Хилбертови пространства, които могат да имат безкраен брой измерения. […] За едно n-реално-мерно пространство ще казвам, че притежаваn точки (което е израз на факта, че този точков континуум е организиран в n-мерен низ). В безкрайно-мерния случай ще казвам, че то притежава „“ точки.“[18]
Ако приемем, че на мястото на всяка точка в безкрайно-мерно Хилбертово пространство имаме по една вселена, тогава броят на световете може да бъде „“. Работата обаче е там, че точката е наименование за 0-мерен обект, т.е. тя няма дължина, площ или обем, каквито има една вселена. В такъв случай броят на световете, дори в посоченото пространство, ще бъде едва ∞, а не безкрайност на някаква степен. Тоест броят им винаги ще бъде изброима безкрайност, което прави още по-сигурен нашия извод, че няма никаква възможност за случайното възникване на подреден и устойчив свят.
(Можем да изразим този резултат и по друг начин. Броят на вселените всъщност отговаря на множеството N на естествените числа.
N= {0, 1, 2, 3, 4, 5…}
Кардиналното число (т.е. броят на елементите) на множеството N се означава със символа א0 (алеф-нула). Кардиналното число на множеството на реалните числа R обикновено се означава с C. Математикът Георг Кантор доказва, че: C=2א0, откъдето следва, че C>א0 (при א0=∞, се получава, че C=2).
Понеже стойностите от настройките на физичните константи вече казахме, че отговарят на реалните числа, това означава, че те винаги ще бъдат неизмеримо повече (2) от броя на вселените, с което теоремата е доказана!)
Статистическите закони на теория допускат реализирането на събития с нищожно малка вероятност, но практическият опит показва, че такива събития никога не се изпълняват. Затова някои приемат, че за всяко събитие има определен „праг на вероятност”, под който неговото осъществяване е неправдоподобно. Но колкото и невъобразимо малки да са отношения като например 1/10500; 1/1065^720 и пр., все пак е възможно да има хора, които спорят, че подобни вероятности биха могли да се сбъднат. Когато обаче се получи вероятност 1∕, тя е безкрайно по-малка и от най-малката вероятност, която бихме могли да запишем или дори да мислим. Затова, надяваме се, че и за такива “оптимисти” вероятност 1∕ съвсем сигурно ще означава абсолютна „забрана” дадено събитие да се случи на практика.
Възниква въпросът – вероятността 1∕ всъщност клони към нула, затова има ли смисъл да я повдигаме на някаква степен? Трябва да следваме обаче правилата в математическата теория, според която общата вероятност да се случат две или повече събития е равна на произведението от вероятностите за осъществяване на всяко едно от тях поотделно. Когато се получи обща вероятност 1∕k, това показва повече от абсолютна невъзможност за реализирането на подобно събитие.
Посоченото говори, че предвидените от Хокинг и Млодинов 10500 вселени са съвсем нищожно количество. Но дори да увеличат броят им до безкрайност, приведените изчисления дават да се разбере, че пак не се очертава никакъв шанс случайно да се породи свят като нашия.
При живите организми вариациите са ограничени, понеже техните компоненти (ДНК, белтъци и т.н.) са изградени от строго определен брой дискретни единици (нуклеотиди, аминокиселини и др.). Но в действителност се очертават нищожно малки, практически неизпълними, вероятности случайно да се образува протоклетка, способна да реализира всички жизнени процеси. С други думи, в посочените области, статистическите закони забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятно) самоподреждането на материята.
Фигура 3 ни позволява да направим и още едно важно заключение, а именно, че никакви еволюционни процеси не са допустими нито в мъртвата, нито в живата природа.
Според дефиницията, йерархичната система е множество от елементи, които се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определено единство, цялостност. Всички елементи на системата са взаимозависими, т.е. всеки от тях влияе на останалите и обратно – те също оказват въздействие върху него. Структурата на системата определя нейната вътрешна форма на подреждане, т.е. тя е израз на съществуващия в нея ред. Пълното описание на реда в сложно организираните системи се изучава от една сравнително нова наука – таксиологията (логиката на реда), която се разработва напоследък като една от най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните основни положения и категории се изследват с помощта на твърде сложни екстензионални математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние няма да се спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който ще ни позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на йерархично подредените системи.
При тях е в сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени в правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим параметрите дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим местата на някои елементи и пр., ще се получи смущение в работата на системата, което ще я разруши или изведе от употреба. Затова или всичко е наред и системата функционира нормално, или, в противен случай, все едно нищо не е наред и системата е ликвидирана.
Този принцип забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. В състояние ли е един малък механичен часовник плавно да се трансформира в будилник? Да предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за будилник. Тогава то ще бъде несъвместимо с всички останали механизми на малкия часовник и той няма да отчита правилно времето или въобще няма да работи. Нека и другите му части се изменят и стават като за будилник. Докато една част от механизмите му са за малък часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде значително нарушена или въобще няма да може да се осъществи. Часовникът ще изпълнява предназначението си само тогава, когато или всичките му части са малки, или всичките са големи.
А какво ще стане, ако някой от механизмите на часовника бъде заменен с елемент на компютър? Например, на мястото на пружината бъде поставен транзистор. Часовникът вече съвсем сигурно ще излезе от употреба. От друга страна и компютърът няма да реализира своята функция дори тогава, когато сме сглобили всички негови компоненти, а само един е останал на часовник.
От казаното заключаваме следното: когато един предмет постепенно се преобразува в друг такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и т.н.) функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на предмет от един вид в предмет от друг вид, функция изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко” е наред и системата функционира нормално, или, ако дори едно нещо не е наред, все едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена.
Разбира се, отношенията между елементите на системите в природата са значително по-сложни; ние си послужихме с тези примери, само за да онагледим принципа „или всичко, или нищо”.
При системите с безкраен брой стойности на своите параметри се оказва, че: Не е възможен нито постепенен, нито скокообразен („квантов”) преход на една работеща система в друга.
В първият случай, т.е. при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите ѝ параметри и системата ще излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на другата система, тя също няма да бъде годна за работа, което следва от принципа “или всичко, или нищо“.
Вторият случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се реализира. Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е по-малка от безкрайно малка (според по-горните изчисления – 1∕k).
При по-предните разсъждения вече стана дума, че всяка метаморфоза в параметрите на микросвета (характеристика на частиците, интензитет на взаимодействията и пр.) прави атомите нестабилни и води до тяхното разрушаване. С други думи, атомите на химичните елементи са дискретни структури, които не могат да преминават една в друга чрез поредица от междинни форми, а изискват строго разчетено конструиране. По подобен начин бихме могли да разсъждаваме и за небесните формирования – планетни, звездни, галактични и т.н.
Както е добре известно, при живите същества белтъците играят много важна роля – изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в реализирането на генома и др. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин, генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова на практика се явяват вредни за индивида, т.е. не му помагат в борбата за съществуване. С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция на организмите, а няма никакви сведения и за „квантова” (т.е. внезапна) поява на нови видове.
От направените разсъждения можем да заключим следното: Междинните състояния са: а) неустойчиви – при атомните и небесните структури и б) нефункциониращи – при живите организми. Това означава, че концепцията за универсална дарвинова еволюция на системите в мъртвата и живата природа е съвършено неприемлива.

Единствено интелектът е способен да реализира събития, чиято вероятност за осъществяване е от порядъка на 1∕ на някаква степен.
Вече отбелязахме, че вероятността случайно да се сглоби дори такава проста система като бутало и цилиндър е (1∕)4, но за един разумен конструктор това не представлява никакъв проблем. С други думи, вероятност едно върху безкрайност на някаква степен, както подчертахме, очертава демаркационната линия между съзнанието и слепия случай (или "часовникар" по израза на Докинс), която последният по никакъв начин не би могъл да премине.
Като се върнем на фиг. 3, нека да си припомним парадокса, свързан с онази проста сметка:
P = limm® 1/mk = 1∕∞ = 0
от която се разбира, че Бог може да сътвори неограничено разнообразие от подредени и устойчиви светове, но всеки един от тях е твърде малко вероятен (1∕ на някаква степен), което изключва случайното му възникване.
Така се отговаря и на въпроса, поставен още от Айнщайн „имал ли е Бог избор при създаването на Вселената?”, който отново задават Хокинг и Млодинов в книгата си „Великият дизайн”.

5. Пространството и времето.

Третият неразрешен проблем, в книгата на Хокинг и Млодинов, се отнася до появата на пространството и времето.
Крис Айшем обръща особено внимание на това, че до този момент не е ясно как трябва да изглежда теорията на квантовата гравитация и на какви данни ще се опира. Според него основните трудности при изработването на квантова теория на гравитацията, а оттам и на квантова космология, произтичат от обстоятелството, че „общата относителност не е просто теория на гравитационното поле, а в съответния смисъл – и на самото пространство-време и, значи, квантовата теория на гравитацията трябва да каже нещо и за квантовата природа на пространство-времето”[19].
Във "Великият дизайн" авторите не изразяват ясно становище по отношение на въпросите с: 1) произхода на времето и 2) началото на Вселената.
До настоящия момент обаче нито един от стълбовете на съвременната физика – нито общата теория на относителността, нито квантовата механика, нито дори теорията на струните – не е в състояние да обясни съществуването на пространството и времето.
Колкото до втория въпрос, Стивън Хокинг и Джим Хартъл в една своя разработка (направена още през 1982 г. и повторена във "Великият дизайн"), въвеждат т. нар. „имагинерно време”, при което "различието между пространство и време напълно изчезва". По такъв начин в тяхната теория е възможно пространство-времето да е крайно по протежение и все пак Вселената да няма начало и край, понеже се премахват сингулярностите в тези моменти. (През 2015 г. в съвместна научна публикация на А. Ф. Али и С. Дас също бе заявена подобна позиция, основана на уравнения от квантовата физика[20].)
Както признава самият Хокинг обаче, тази постановка е твърде спекулативна: "трябва да отбележа, че идеята времето и пространството да са крайни, но без граница, е само предположение: тя не може да се изведе от някакъв друг принцип". Затова не е трудно да се досетим, че той е използвал този подход, за да се стигне накрая до извода: "Доколкото Вселената има начало, можем да предполагаме, че има Създател. Но ако Вселената е напълно самостоятелна, без граница или край, тя няма нито начало, нито край: тя просто съществува. Къде тогава е мястото на Създателя"[21]?
Съвсем наскоро обаче екип под ръководството на Жан-Люк Лехнерс, в който влизат Джоб Фелбрудж и Нийл Турок, с помощта на значително по-мощни математически методи и средства успя да докаже, че моделът "без граница" на Хокинг и Хартъл е несъстоятелен (а още беше опроверган и т. нар. "тунелен преход" на Виленкин, който също изключва начало на времето)[22]!

6. Биологично доказателство на теоремата за съществуването на Бога.

Теоретиците на движението Интелигентен дизайн издигат концепцията за т. нар. "нередуцируемо сложна система", чието определение е следното: "единна система… като отстраняването на която и да било от частите прави системата неспособна да функционира". Най-популярният пример, който дават, е с двигателя на бактериалното камшиче (флагелум). Но те допускат елементарна грешка като твърдят, че "няма данни неговите части да изпълняват и други функции". Може би, когато са направили това изявление, наистина да не е имало данни, че в живия свят се случва нещо подобно, но при машините, създадени от човека, е възможно редица части да бъдат взаимозаменяеми или конструкциите им да са твърде подобни, макар да изпълняват различни функции.
Натуралистите, разбира се, веднага се възползват, за да обърнат нещата в полза на Дарвиновата еволюция. Те излизат с опростенческото обяснение, че "доказателството за редуцируемостта на флагеларния двигател се състои в това, че някои от съставните му части могат да функционират на друго място – например под формата на игличките на секреторната система тип III (injectisome, T3SS – Type III secretion system), срещаща се при болестотворни бактерии". Тази молекулярна машина има иглоподобна структура и се използва като сензорна сонда за откриване на еукариотни организми – пробива дупка в клетките на гостоприемника и отделя протеини, с които бактериите го заразяват (фиг. 4).


Фиг. 4 Флагелумът (вляво) изпълнява съвсем друга функция от игличките на секреторна система T3SS (вдясно), но и двата израстъка съдържат идентични части (изградени обаче от различни протеини). Това са: С-пръстенът, MS-пръстенът и експортният апарат, който изнася протеини извън клетъчната стена, където те се самоорганизират, за да образуват флагелум или игла.

Но въпреки сходството между двете структури учените не са в състояние да докажат, че игличките могат да се превърнат в камшиче. Когато Робърт Макнаб прави внимателно проучване на проблема, макар да говори в контекста на дарвинизма, все пак заключава, че няма смесване, т.е. двете системи са еволюирали отделно[23]. С други думи, макар флагеларният мотор да споделя някои елементи с T3SS, двете молекулярни машини не могат да се трансформират една в друга.
Оказва се, че всеки вид бактерия има уникален биологичен двигател, който се различава от тези на другите видове по форма, големина, сложност, мощност, стойност на въртящия момент, скорост и други параметри (фиг. 5). Протеините, които ги изграждат, не са едни и същи, което означава, че аминокиселините им са способни да се пренареждат в милиони различни бактериални (и не само!) флагеларни системи. Понеже компонентите на тези двигатели са изградени от различни видово специфични белтъци, имаме всички основания да смятаме, че постепенният еволюционен преход тук е невъзможен.
Археите например плуват с ротационен двигател, който няма връзка с бактериалните мотори. Двигателите на археите понякога използват и други източници на енергия, а тяхното витло расте от основата вместо от върха. През последните две десетилетия на ХХ век биолозите установиха, че археите, макар и прокариоти, са фундаментално различна форма на живот от бактериите. Този извод беше направен въз основа на филогенетичен анализ на рибозомната им РНК, наличието на етерни липиди в клетъчната им мембрана и отличаващи се ензими и биохимични пътища.

Фиг. 5 Чрез електронна криотомография е получен висококачествен 3D модел на молекулярната структура на бактериалните двигатели[24]. Те изключително напомнят обикновен електромотор, като механизмите им на същия принцип предават въртящ момент на флагелумите (витлата), движещи бактериите напред. (Виж анимацията, към която е посочен линк в бел. [[25]]).

Малко математика
Мнозина учени са се опитвали да изчислят минималната генетична информация, необходима за реализирането на най-простата организмова форма и общото мнение е за 250 до 300 гена[26]. Известните прокариоти с най-малко количество генетичен материал съдържат близо 500 гена, ДНК-молекулата им е с над 500 000 базови двойки нуклеотиди, броят на ензимите им достига няколко стотици, а поне още толкова са и другите им видове белтъци[27]. Нека отбележим, че структурите и функциите на прокариотите напомнят (без да са точно копие) на хипотетичния прародител на всички живи организми (LUCA)[28], което предполага, че той е имал и подобен набор от гени, ензими и пр.
Преди около десетина години колектив от физици, математици и други учени от Руската академия на науките публикува твърде екзотична хипотеза, според която дори сложните органични вещества са се образували заедно със Слънчевата система още в протопланетния облак, като след формирането на Земята много бързо са дали началото на живота[29].
Разбира се, тази хипотеза не може да бъде взета насериозно, защото всички такива съединения щяха да се разрушат след време в магмения океан (какъвто според хипотезите е била Земята в продължение на стотици милиони години), а и не се наблюдават в състава на кометите, метеоритите, както и на другите тела от Слънчевата система.
Ние обаче ще разширим обхвата на посочената идея, като ще допуснем, че органични съединения, и по-специално нуклеотиди, могат да се образуват из цялата наблюдаема Вселена. Ако в нея няма празни пространства и тя е здраво натъпкана с елементарни частици, според изчисленията техният брой ще бъде около 10130. Ще приемем, че на мястото на всяка частица е разположен нуклеотид и той взаимодейства с околните средно по един трилион (1012) пъти в секунда, за време 30 милиарда години (т.е. 1018секунди). В такъв случай комбинациите от нуклеотиди, които ще се получат, ще са:
10130x1012x1018 = 10160
(За незапознатите с математиката ще поясним, че 10161 е броят на комбинациите, случващи се в десет такива вселени, 10169 – в един милиард, 10178 – в един милиард милиарда, 10187 – в един милиард милиарда милиарда и т.н.)
Тук ще отговорим на молекулярния фармаколог д-р Мъсгрейв, който твърди, че креационистите (и Фред Хойл) подвеждат аудиторията, че абиогенезата е статистически невъзможна[30].
Ще направим съвсем елементарни изчисления, като ще се постараем да бъдем изключително щедри в полза на еволюционизма. Нека да предположим, че първият жив организъм (който би трябвало да се е появил едва няколко десетки милиона години преди LUCA) е притежавал само пет различни протеина. Броят на аминокиселините в полипептидните вериги на белтъците варира от стотина (рядко по-малко) до десетки хиляди, но ние ще съкратим този брой средно на тридесет (колкото е споменатия от него свръхмалък ензим-лигаза от групата Ghadiri). Макар едва ли някой учен да се съгласи, че е възможно устройството на праклетката да е било толкова опростено, то пак вероятността за нейната поява ще е: 20150≈10195, т.е. абсолютно непостижима.
Както е добре известно, една аминокиселина се кодира от кодон, съставен от три нуклеотида, т.е. за всичките 150 аминокиселини ще са необходими 450 нуклеотида. Понеже нуклеодитите (независимо дали геномът е разположен в ДНК или в РНК) са четири различни вида, то вероятността да се получи правилният ред нуклеотиди, осигуряващи възпроизводството дори на такъв нищожен "организъм" е: 4450≈10270. (Някои биолози допускат, че тогава е било възможно кодоните да са били от по два нуклеотида, като в такъв случай ще получим: 4300≈10180.)
По такъв начин става ясно, че съществува огромна бездна(!) до необходимите 10195 (респективно – 10270 или 10180) броя комбинации, които трябва да се извъртят, за да се получи действителна възможност да възникне и най-простият жив организъм! При това ние бяхме прекалено щедри – реално информацията за организъм, способен самостоятелно да извършва всички жизнени процеси, би могла да се запише на не по-малко от 50 000 нуклеотида, от което следва, че вероятността за правилната им подредба е 450000≈1030100. Както се казва, коментарът е излишен!
В отговор на предизвикателството от привържениците на интелигентния дизайн, еволюционните биолози Марк Пален и Николас Мацке пишат "или има хиляди или милиони отделни акта на създаване ... или трябва да се приеме, че изключително разнообразните съвременни флагеларни системи са еволюирали от общ прародител"[31].
На това място трябва дебело да подчертаем, че натуралистите окончателно губят играта, защото не само двигателите, но и големият брой молекулярни машини при всеки отделен вид бактерии и археи са уникални, а така е и при всички останали "по-висши" организми. По такъв начин за еволюцията става абсолютно невъзможно да произведе както стотиците молекулярни машини във всяка отделна клетка, така и да постигне милионите техни вариации в различните видове организми с колкото и години да разполага! До същия извод са стигнали и математиците още в средата на ХХ век.[32] В Библията обаче е записано, че организмите са били сътворени според родовете им, т.е. говори се за „хиляди или милиони отделни актове на създаване“, което остава и единственото възможно обяснение!

7. Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога.

Авторите на "Великият дизайн" не се противопоставят на никоя друга религия, а атакуват единствено християнството. Дори когато цитират митовете на викингите, на индианските и африканските племена и др., подтекстът е, че те са също толкова измислени и наивни, колкото разказът за Сътворението и чудесата, описани в Библията. Най-известните войнстващи атеисти като Р. Докинс, Д. Денет, С. Харис, К. Хитченс и други са приели също за свой изключителен приоритет борбата с християнството (макар да заявяват, че критикуват религията изобщо), поради което тук ще се постараем да отговорим на техните нападки.
В теистичната традиция на християнството най-важните твърдения се отнасят към съществуването, природата и дейността на Бога. Досега аргументацията в това отношение винаги е била единствено в сферата на философията, но сега ще се опитаме да включим и науката. Това ще ни позволи да използваме не само логиката, но и математиката както и емпиричната проверка при доказването на истинността на тези доктрини.
Според християнството Бог се разкрива на света по два начина: чрез общо и чрез специално откровение. Общото откровение (предмет на т. нар. естествено богословие) се осъществява посредством природата, историята и човешката личност и е предназначено за народите от всички времена и на всяко място. Специалното откровение е предадено на отделни хора, които са записали боговдъхновените слова на Библията, и чрез въплъщението на Божия Син – Иисус Христос. Според Тома Аквински съществуването на Бога и ред Негови атрибути (всезнание, премъдрост, всемогъщество и пр.) могат да бъдат доказани рационално, но ученията за Троицата, за Боговъплъщението, за Спасението и др. стават наше достояние единствено чрез специалното Божие откровение.
Естественото богословие е развило впечатляващо разнообразие от аргументи за съществуването на Бога, но само четири от тях се смятат за основни – онтологичният, космологичният, телеологичният и нравственият[33]. През втората половина на ХХ век британският философ на религията и науката Ричард Суинбърн написва трилогия за непротиворечивостта на теистичната вяра, която е принос към теологията[34]. Според него никой от изброените аргументи поотделно не потвърждава съществуването на Бога, но ако ги съберем и добавим към тях реда във Вселената и природата, провиденциалния и религиозния опит, чудесата, наличието на високо развит човешки интелект и пр., християнският теизъм става по-вероятен от неговото отрицание.
Съинбърн прилага теоремата на Бейс в опит да докаже Божието битие. През ХVIII век презвитерианският пастор и математик Томас Бейс разработва частен вариант на задачата за обратната вероятност[35]. В теорията на решението обаче се използва правилото "избирай така, че да увеличиш до максимум очакването за полза", което е една от причините критиците да смятат този метод за полезен само в тесни класове от случаи. Проблемът при прилагането на бейсианския метод в богословието е, че на различните "величини" – четирите основни аргумента, религиозният опит, чудесата и пр. – се придават съвсем субективни стойности, поради което можем да увеличим произволно "очакването за полза", т.е. за максимално приближаване към стоте процента на доказателството за съществуването на Бога.
Въз основа на направените изводи ние ще се опитаме да преодолеем ограничеността и субективизма на бейсианския метод и да постигнем някакъв напредък в тази изключително сложна проблематика.
а) Математическо доказателство.
Нека проследим по-внимателно какви са следствията от теоремата за съществуването на Бога, развита по напред. Според нея излиза, че дори световете да са безкрайност на степен безкрайност (т.е. ), пак не се оформя каквато и да било вероятност (според изчисленията – 1/∞ на някаква степен) да възникне подреден и устойчив свят (поне от същия тип вселени като нашата – с материя, пространство и време). От факта, че този свят, който е подреден и устойчив, съществува, следва, че няма как той да се е появил случайно.
Когато разглежда проблема за големината на физическата безкрайност Р. Пенроуз пише: „Нека накрая да видим как са свързани въпросите за безкрайността и построимостта с математическите теории, познати ни от предишните глави, а също и с днешните ни физични теории. []
Що се отнася до размера на безкрайността, на която понастоящем сме намерили употреба, изглежда, нито една физична теория не ни принуждава да отидем отвъд C=(2א0), т.е. кардиналното число на системата от реални числа R.“
По-нататък той пояснява нещата от чисто математическа гледна точка: „Какво да кажем за семействата на функциите, дефинирани в такива пространства? Ако разглеждаме например семейството на всички реално-числови функции в дадено пространство C, се оказва, че то има CC елемента (тъй като толкова са изображенията от пространството с C на брой елемента в пространство с C на брой елемента). Това със сигурност е много повече от C.“ (Същото се отнася и за различни типове векторни полета, чиито степени на свобода могат да достигнат k^n, което отново е повече от C.)[36]
Ако в бъдеще физическите теории създадат модел, при който стане възможно математически броят на вселените да е по-голям или равен на С, тогава би могло да се оспори онзи аспект от теоремата, доказващ съществуването на Бога. Според нас обаче, това е малко вероятно да се случи, защото не бива да разсъждаваме за каквито и да било светове изобщо, а единствено за вселени от типа на нашата, понеже тя е единствената, която познаваме и затова при анализите си трябва да обосновем точно нейното съществуване.
Но при всички случаи ще остане валиден другият аспект на теоремата, според който статистически не е възможна спонтанната поява на живота, нито неговата еволюция по пътя на мутациите. Да си припомним колко лесно е да се докаже математически, че органелите от видово специфични белтъци (например молекулярните машини, които са десетки и стотици дори при прокариотите) няма как случайно да се образуват, нито да се трансформират в клетъчни структури на друг вид организъм.

Вече нееднократно отбелязахме, че единствено разумът е способен да създава неща, чиято вероятност за поява е едно върху безкрайност на някаква степен, което представлява и демаркационната линия между него и слепия случай.
Но ако, според гореизложената теорема, не е възможно случайно да се появи и високоорганизирана структура като носител на разума (да речем, нещо от типа на т. нар. „мозък на Болцман“[37],) следва, че разумът може да съществува независимо от каквато и да било материална конструкция.
По-нататък трябва да се запитаме би ли могла материята, макар в някакво неорганизирано състояние, да съществува вечно успоредно с разума? Антропният принцип свидетелства, че за построението на нашия свят е необходимо тя да притежава редица (означихме ги с n) базисни качества. Ако приемем, че принципно са възможни безкраен брой качества, то вероятността материята реално да е с точно необходимите от тях е математически нулева.
От друга страна, ако материята притежава безброй (или поне повече от n) качества, то някои от тях ще бъдат излишни и биха могли да разбалансират равновесието в атомите, например. Затова те трябва да бъдат премахнати, т.е. превърнати в нищо. В случай, че материята не притежава някое качество, което е безусловно необходимо за нейното структуриране и/или функциониране, ще се наложи то да бъде сътворено от нищото.
От тези разсъждения излиза, че е най-правдоподобно (по-точно „задължително“) да приемем, че материята е била сътворена от нищото с точно необходимите качества. А сътворение от нищото предполага един всемогъщ съзнателен Творец. Едно от следствията на теоремата е и, че Той може да сътвори безкрайно количество от подредени и устойчиви светове (като в същото време нито един от тях не би могъл да се образува случайно). Нещо повече, от разсъжденията дотук излиза, че Бог не е идентичен с материята, от което следва, че Той е трансцендентен – вън и независим от пространствено-времевия континуум.
Появява се обаче следният въпрос: изчисленията от посочената теорема не се ли отнасят и за Бога? Тоест според тях и Той не би могъл да възникне случайно или да съществува вечно.
За решението на това затруднение спомагат две обстоятелства:
1) Бог е трансцендентен, т.е. непознаваем в Себе Си и напълно различен от каквато и да била материя. По такъв начин теоремата става неприложима към Бога.
2) Нещата в случая са асиметрични – светът не е необходим за съществуването на Бога, но Бог е безусловно необходим за битието на света.
Можем да разсъждаваме и така: Ако теоремата се отнася и за Бога и доказва, че няма Бог, тогава би трябвало да няма абсолютно нищо. От това, че нашият свят не само е в наличност, но е и подреден и устойчив, следва по необходимост, че Бог съществува! Въпросът на Лайбниц „защо съществува нещо, вместо да няма нищо?“ получава отговор „светът съществува единствено по волята на Бога!.
В допълнение на казаното ще отбележим, че има три възможности за отговор на основния философски въпрос „кое е първично?”:
– Материята
– Бог и материята
– Бог.
Както се уверихме, от теоремата следва, че материята няма как да бъде първична, защото не би могла да се организира в свят като нашия. Освен това по-горе стана дума, че материята не е вечна, понеже математически е невъзможно да притежава единствено необходимите качества. Остава третият вариант, а именно, че първичен е само и единствено Бог!
Но имаме ли право да говорим за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога, след като науката се доверява само на емперично проверими факти, а Бог е трансцендентен, т.е. няма как наличието Му да бъде установено по пряк начин?
В своята книга „Десет големи идеи на науката“[38] Питър Аткинс, професор по физико-химия в Оксфорд, обаче предупреждава, че науката ще трябва да промени своя критерий за приемливост. Това е свързано с кварките: нито един от кварките никога не е наблюдаван отделно и най-вероятно никога няма да бъде. Но ние сме все по-уверени в тяхното съществуване, защото от него произтичат много проверими факти. Тук имаме верификация чрез следствия, а не чрез експерименти, верификация по косвени доказателства, а не въз основа на пряк опит[39].
Както изрично подчертава Аткинс: "Може би е дошло времето, когато тази граница трябва да се прекрачи, но това е Рубикон на науката, който трябва да се премине с повишено внимание".
б) Експериментална проверка на теориите, отнасящи се до микрокосмоса.
През 1931 г. австрийският математик Курт Гьодел извежда "Теорема за непълнотата", която гласи, че формалните системи на логиката и математиката са семантично непълни и не позволяват строго доказателство (или опровержение). Като най-прост пример можем да посочим невъзможността за разрешение на апориите на Зенон – Ахил (най-бързият бегач от древността) не би могъл да настигне една костенурка, ако тя е стартирала само няколко крачки пред него.
Досега никой не е успял да опровергае твърденията на елейския мислител чисто теоретично[40], но на практика дори едно малко дете може лесно да се справи с подобна задача. Затова днес не е достатъчно да бъде създадена една научна постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия, които да позволяват емпирична проверка на нейната истинност.
През 2010 г. физици, работещи с американския ускорител Tevatron, обявиха, че предварителните прогнози от осемгодишните им изследвания сочат леко превъзходство на материята над антиматерията. Анализът на данните от стотици трилиони сблъсъци на протони и антипротони води до сензационен ефект: при разпада на В-мезони образуването на мюони е с 1% по-вероятно от това на антимюони. Но вероятността за грешка бе изчислена на 3,2σ (0,005%), което се оказа недостатъчно, за да се приеме подобно заключение, понеже стандартът е 5σ (0,00003%)[41].
Настоящите проучвания с Големия адронен колайдер обаче напълно изпариха и последните надежди да бъдат спасени космологичните хипотези! Публикуваните към края на месец октомври 2017 г. физични експерименти в ЦЕРН са проведени с над 350 пъти по-голяма точност от всички предишни измервания. Резултатите принудиха Кристиан Смора недвусмислено да заяви: "Всички наши наблюдения откриват пълна симетрия между материята и антиматерията, поради което Вселената всъщност не би трябвало да съществува"[42].
в) Какво говорят данните от наблюденията?
Снимка, направена с телескопа Хъбъл през 2009 г. (фиг. 6 а), ни показва над десет хиляди галактики на около 13 млрд. ly. На малко по-късна фотография от 2012 г. (фиг. 6 б) виждаме други над 5 500 галактики. Най-далечните са на разстояние около 13, 2 млрд. ly, което се потвърждава и от техните спектрални линии, получени с помощта на наземни телескопи. През 2016 г. бе съобщено, че е открита галактика с около 2-4 милиарда светила, намираща се на 13,4 млрд. ly, поради което Гарт Илънгуорт от Калифорнийския университет е стъписан напълно основателно: „Удивително е, че толкова масивна галактика е съществувала вече 200-300 милиона години след като са се сформирали първите звезди[43]. Наистина някои от тези галактики са дребни със странни и удивителни форми, на сцената откриваме и мистериозните квазари, но преобладаващата част от тях са досущ като днешните галактики.

а)б)
Фиг. 6 Hubble Ultra-Deep Field (HUDF) са фотографии на Вселената, обхващащи области от свръхдълбокия космос, направени от космическия телескоп „Хъбъл“ с експониране за повече от милион секунди[44].

Когато се коментират подобни фотографии, обикновено се набляга на обстоятелството, че част от изобразените галактики са с големина едва около 1% от тази на Млечния път, а други са толкова сини, че изглежда са изключително бедни на тежки елементи. Някои космолози смятат, че такива обекти са ключов момент за разбулването на мистерията относно първите еволюционни стъпки в образуването на Вселената.
Ричард Боуенс от Университета на Калифорния заявява: "Невижданите досега галактики са твърде сини, така че в тях трябва почти да липсват тежки елементи, т.е. те принадлежат на поколение с почти първични характеристики". В статията още се казва: "Дълбоките наблюдения предоставят нови доказателства за йерархичния модел на постепенното заформяне на галактиките, при който малки обекти трупат маса или се сливат в по-големи в един плавен и систематичен, но драматичен процес на сблъсъци и агломерация"[45].

Подобни аргументи обаче не са достатъчно убедителни!
Ето какво четем в статия още от 2005 година: "Космическият телескоп "Хъбъл" на НАСА/ЕКА и космическият телескоп "Спицър" на НАСА се опитаха да "претеглят" звездите в някои далечни галактики. Оказа се, че една от тези галактики не е само сред най-отдалечените, наблюдавани някога, но изглежда необичайно масивна и зряла за своето място в младата Вселена.
Това е изненадало астрономите, защото най-ранните галактики във Вселената обикновено се смятат за твърде по-малки агломерации от звезди, които постепенно се сливат, за да изградят големите величествени галактики като нашия Млечен път.
"Тази галактика изглежда е натрупала маса невероятно бързо, в рамките на няколкостотин милиона години след Големия взрив", заяви Бахрам Мубашер от Европейската космическа агенция и Научния институт за космически телескопи, член на екипа, открил галактиката.
"Това показва, че нейните звезди са (достигнали) около осем пъти по-голяма маса, отколкото тези в нашия Млечен път днес, и тогава, също толкова неочаквано, в нея са престанали да се образуват нови звезди. Изглежда, че звездите ѝ са остарели преждевременно.“ []
Смята се, че галактиката е на такова разстояние, на каквото са най-отдалечените галактики и квазари, които са ни известни днес. Светлината, която достига от нея, е започнала пътуването си, когато Вселената е била едва на 800 милиона години.
Предишните наблюдения представят доказателства за зрели звезди в по-обикновени, по-масивни галактики на подобни разстояния. Други съвместни анализи на Спицър и Хъбъл идентифицират повече галактики, почти толкова масивни, колкото и Млечния път, наблюдавани, когато Вселената е била на по-малко от един милиард години.
Новите наблюдения на Мубашер и колегите му драматично разширяват тази представа за изненадващо зрели "бебешки галактики", включително обект, който може би е десет пъти по-масивен и изглежда е оформил звездите си още по-рано в историята на Вселената"[46].
Няколко години по-късно трима учени от университетите на Йейл, Принстън в САЩ и на Лайден в Холандия, наблюдаваха галактика, кръстена 1255-0, на разстояние 10,7 млрд. ly, която е 4 пъти по-масивна от Млечния път, но е с 6 пъти по-малки размери от него. "Тази галактика е твърде малка, но звездите ѝ изпълват всичко наоколо, сякаш са в гигантска галактика, която можем да открием близо до нас, не толкова назад във времето", казва Питер ван Докум, професор по астрономия и физика в Университета в Йейл в Ню Хейвън, Конан, който ръководи проучването. Все още няма яснота как подобни галактики с толкова голяма маса, събрана в такъв малък обем, могат да се формират в ранната вселена и след това да се развият в галактиките, които виждаме в по-съвременната близка вселена, която е на около 13,7 милиарда години“[47].
Тези наблюдения показват, че още от зората на времето съществуват огромни галактики, за които не е било нужно да увеличават размерите си „канибалски” поглъщайки себеподобните си. Астрофизикът Карл Глейзбрук предсказва, че стотици галактики, напомнящи 1255-0, ще бъдат открити през следващите години и коментира: „Това е като да установиш, че древният Рим е имал същия брой жители като днешния Лондон с предградията”[48].
Неговите думи се оказаха пророчески и се сбъднаха за по-малко от десетина години: „Нови изследвания разкриха 574 масивни, древни галактики, които се крият в нощното небе и тяхното съществуване толкова близо до времето на Големия взрив поставя под въпрос разбирането на учените за това как се образуват големите галактики. [][49]
"Говорим за галактики, които са два пъти по-големи от Млечния път" – отбелязва Карина Капути, водещ автор на новото изследване от университета в Грьонинген, Холандия. – "В момента дори и най-съвременните модели на формиране на галактиките не могат да предскажат съществуването на тези космически структури. Би трябвало да минат най-малко 2 млрд. години след Големия взрив, за да се формират толкова масивни галактики", – добавя астрономът. […]
Сред тези новооткрити галактики най-масивните са формирани около 1 милиард години след Големия взрив, а повечето от тях са се образували между 1,1 и 1,5 млрд. години. Това е много по-рано от времето, за което предсказват теоретичните модели.
"Преобладаващите теории за формирането на галактиките имат йерархичен модел. Основно галактиките се формират чрез сливане на множество малки парченца", заяви Хенри Макракън, изследовател от Парижкия Институт по астрофизика и съавтор на доклада.
Този бавен растеж на галактиките се съгласува добре с възрастта на обектите от местната Вселена около Земята. Но този начин на нарастване просто не е достатъчно бърз, за да се образуват тези масивни галактики толкова скоро след Големия взрив. "Няма достатъчно време, за да се формират тези видове обекти", обяснява Макракън.
Изследователите смятат, че е възможно изследването да пропуска още галактики, които са дори по-близки до Големия взрив, но са закрити от прах.[50]
Оттогава досега се натрупаха огромно количество данни за десетки и стотици хиляди напълно завършени и съвършени звездни системи още от самата зора на времето, които по нищо не се различават от съвременните галактики![51]
Библейският модел предвижда точно тези емпирични следствия, а именно, че в началния миг материята се появява от нищото (но не от вакуума) с точно подходящите параметри, а малко по-късно Вселената е изцяло подредена в резултат на творческия замисъл на Бога. След Грехопадението обаче, по израза на ап. Павел, "творението е било подчинено на робството на тлението (т.е. разрушението)" (Рим. 8: 20, 21), което предполага, че в него са започнали процеси на дезинтеграция – избухване на звезди, сблъсък на галактики и т.н.
В този кратък доклад ние предложихме един аргумент за съществуването на Бога като изходихме изцяло от научни позиции: а) чрез математическа теорема, която свидетелства, че материята няма как да се е появила случайно; и б) чрез емпирични следствия – нашият прекрасно подреден свят.





[1] Физика и богословие – в търсене на диалога
[2] Пълният текст на аргумента може да се проследи в книгата "Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг", от която тук сме използвали няколко малки извадки, за да го систематизираме и обобщим в един съкратен вариант.
Велчев, В., Великият дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг, София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019.
[3] Докинс, Р., Делюзията Бог, София, изд. "Изток – Запад", 2008, стр. 73.
[4] Тук трябва да внесем известно уточнение. Според правилото за умножение на безкрайности: (∞)х(∞)=∞, а не е ∞2. Всеки отделен вид величина (дължина, площ, обем, форма, маса, време и пр.) обаче, изразява определен начин на сравнение на геометрични фигури или физични тела. Ако изразяваме отношения между еднакви величини (а дори обекти или явления), тогава валидно е първото правило: (∞)х(∞)=∞, но в случай, че те са различни – резултатът е: (∞)х(∞)=∞2. В посоченият по-горе пример формата и размерите са различни величини, а буталото и цилинърът – различни тела, което ни дава основание да приемем, че изчисленията ни са правилни.
(По смисъла на Закона за измерванията, „Величина е свойство на явление, тяло или вещество, което може да бъде различено качествено и определено количествено.“)
ЗАКОН за измерванията, ДВ, бр. 46 от 7.05.2002 г., Допълнителна разпоредба
[5] Разбира се, ние употребяваме термина „абсолютна нула“ не с неговото значение в термодинамиката. Когато имаме отношение 1/∞ казваме, че то клони към нула, но ако безкрайността е на някаква степен това, според нас означава, че е повече от невъзможно да се случи дадено събитие! Този израз обаче трябва да се схваща като хипербола, защото вероятността не може да бъде по-ниска от нула.
[6] Виж книгата на Ричард Докинс „Слепият часовникар“.
The Blind Watchmaker
[8] Всъщност Нютон говори за Слънчевата система, но по неговото време понятието Вселена се е изчерпвало със Слънчевата система и „сферата на неподвижните звезди” (за тях ученият е смятал, че може би са безброй, хомогенно разпръснати в пространството, за да се получи равномерно разпределение на гравитацията).
Най-вероятно в посочената статия става въпрос за прочутите думи на Нютон, които стоят в края на неговия фундаментален научен труд “Philosophiae Naturalis Principia Mathematica” (London, 1687): “Тази изключително красива система, включваща Слънцето, планетите и кометите, би могла да възникне единствено в резултат на замисъла и решението на едно Разумно и Всемогъщо Същество. Това Същество властва над всички неща не като една душа, въплътена в света, а като Господ над всичко; и тъкмо поради Своята власт, Той изисква да бъде наричан Господ Бог.”
[10] Краус, Л. "Вселена от нищото", Изд. "Изток – Запад", София, 2012.
[11] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 214.
Значението на цитираната мисъл е следното. Според уравнението енергията е еквивалентна на масата. Затова цялата маса на една вселена се изразява като огромна положителна енергия. Понеже енергията на гравитацията в случая, се разглежда като отрицателна, то разликата от двете е близка до нула. В известен смисъл такива вселени са свободни, т.е. могат да се появяват от вакуума почти без усилие. Изчисленията показват, че са достатъчни само няколко грама материя („плътност на енергията на инфлатонното поле”), за да се роди вселена като нашата.
Във връзка с обстоятелството, че за появата на света всъщност е необходимо вещество едва колкото шепа грахови зърна, Алън Гут често обича да повтаря, че „Вселената може да се окаже (почти) безплатен обяд”.
Виж още: “Как да си направим Вселена в лаборатория”
[12] Op. cit.: Vaas R. Time before time. Classifications of universes in contemporary cosmology, and how to avoid the antinomy of the beginning and eternity of the world. p. 11.
[13] Сахаров обаче пропуска, че при старта на Вселената раждането на двойки частица-античастица от „чиста енергия” е теоретично невъзможно според физичните теории, защото тогава не е съществувало „Дираковото море" от виртуални частици. Друг е въпросът откъде изобщо се е взело това „море“ по-късно?
(Mоделът „море на Дирак“ в съвременната физика не се възприема съвсем буквално. Понеже не дава добро обяснение за бозоните тази идея е развита по-нататък в т. нар. „океан на Хигс“.)
[14] Последните резултати от измерванията на гравитационните вълни сочат, че няма скрити допълнителни измерения на пространството, което нанася съкрушителен удар върху теорията на струните.
Няма доказателства за допълнителни пространствени измерения
[15] Rovelli, C., Notes for a brief history of quantum gravity – www.arxiv.org gr-qc/0006061.
[16] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 143.
[17] How many universes are in the multiverse?
[18] Пенроуз, Р., Пътят към реалността, София, изд. „Изток Запад“, с. 432, 433.
[19] Butterfield, J., C. Isham, Spacetime and the Philosophical Challenge of Quantum Gravity
[20] No Big Bang? Quantum equation predicts universe has no beginning
[21] Хокинг, Ст., „Кратка история на времето” ИК „БАРД” ООД, София, 2010, стр. 217-223.

[23] Type III flagellar protein export and flagellar assembly
[24] Първите подробни изображения на "загадъчните" естествени биодвигатели (видео)
[25] Bacterial Flagellum – A Sheer Wonder Of Intelligent Design – video
[26] Design and synthesis of a minimal bacterial genome
[27] Екипът на Крейг Вентър през 2016 г. съобщи, че е успял да създаде организъм с минимално възможен геном, наречен Syn 3.0, защото е получен по изкуствен път. За основа е послужил геномът на бактерията Mycoplasma mycoides, който биолозите съкратили до най-необходимите 473 гени за оцеляване и възпроизводство. (Счита се обаче, че функцията на 149 от гените на Syn 3.0 остава неизвестна. Но дори да приемем, че би могло да се мине и без тях, пак остават цели 324 гена като абсолютен минимум.)
Synthetic microbe lives with fewer than 500 genes
[28] Кой е мистериозният родоначалник на целия живот на Земята
[29] Жизнь создаёт планеты?
[30] Lies, Damned Lies, Statistics,and Probability of Abiogenesis Calculations

[31] From The Origin of Species to the origin of bacterial flagella
[32] През 1965 г. в Швейцария се организира среща между неодарвинисти и математици. На нея последните изразяват сериозни съмнения относно статистическата възможност за еволюция. След разгорещени спорове е решено на следващата година да се подготви конференция, на която обстойно да се дискутират въпросите, свързани с проблематиката на новата Синтетична теория на еволюцията.
Ранната пролет на 1966 г. се провежда симпозиум в института Уистър (Филаделфия) продължил четири дни. На него се изказват редица водещи световни математици, запознати с проблемите на биологията. В докладите им са включени изчисления, направени с най-мощните по онова време компютри. Като отчитат сложността на ДНК, протеините, ензимите и другите фактори, обуславящи пораждането и развитието на живота, те недвусмислено доказват, че статистически абиогенезата и еволюцията е невъзможно да се осъществят, независимо какъв период от време имат на разположение.
Повече сведения относно симпозиума в института Уистар можете да намерите в книгата: "Paul Moorhead and Martin Kaplan (eds.), Mathematical Challenges to the Neo-Darwinian Interpretation of Evolution, Wistar Institute Monograph No. 5."
[33] Естественото богословие използва изследователските методи и нормите на рационалността от всяка област на философията (а нашето мнение е, че в него задължително трябва да бъде включена и науката). Като централни теми тук се очертават аргументите за съществуването на Бога и проблемът за злото.
[34] Става въпрос за книгите: „Непротиворечивостта на теизма“ (1977), „Съществуването на Бога“ (1979) и „Вяра и разум“ (1981). След 1985 г., когато става професор по философия на християнската религия в Оксфорд, Суинбърн пише и тетралогия, посветена на редица от базисните църковни учения, която завършва в края на 1998 г. През 1995 г. Суинбърн приема като свое изповедание Православието и, както сполучливо се изразяват неговите приятели, представлява типичен пример за логицистичното англосаксонско морално философстване.
(Виж на линка по-долу трудовете му, излезли до този момент.)
Books by Richard Swinburne
[36] Виж Пенроуз, Р., Пътят към реалността, София, изд. „Изток Запад“, с. 431, 433.
[37] Мозъци на Болцман – хипотетични самоосъзнаващи се обекти, възникващи в резултат от флуктуация в някоя система.
Boltzmann brain
[38] Galileo's Finger: The Ten Great Ideas of Science
[39] Често не си даваме сметка колко много неща в науката се обуславят от косвени доказателства. В математиката косвеното доказателство е равносилно на прякото. В природните науки – теорията за Големия взрив и макроеволюцията например, биха могли да се докажат единствено по косвен път. А какво да кажем за историята, където всяко свидетелство за отминали събития и преди живели личности, може да бъде единствено косвено! (б.а. В.В.)
[40] Някои считат, че парадоксите на Зенон могат да бъдат разрешени чрез математическия анализ (разработен от Нютон, Лайбниц, Вайерщрас и Коши), който създава методология за работа с безкрайно малки числа и безкрайни редици. Това становище обаче е спорно, понеже диференциалното смятане използва граници (т.е. безкрайни приближения), като същото в логически аспект е и аргумент на апориите.
[41] Fermilab scientists find evidence for significant matter-antimatter asymmetry
[42] Scientists Have Concluded That The Universe Shouldn't Really Exist
[44] Hubble eXtreme Deep Field
[45] Hubble Reaches the "Undiscovered Country" of Primeval Galaxies
[47] HYPERACTIVE GALAXIES IN THE YOUNG UNIVERSE
[48] Too small to ignore
[49] При положение, че небесните светила са се образували на случаен принцип, би трябвало да е имало непрекъснати сблъсъци между тях, а по-късно и между вече формираните галактики (нещо, което се потвърждава от всички компютърни симулации на подобни процеси).
Читателите могат и сами да се уверят, че конфигурациите са нестабилни (т.е. обектите напускат системата или се сливат), а орбитите стават хаотични (заприличват на сложно преплетени конци), като се опитат да създадат компютърни модели на космически системи с произволни маси и орбитални движения на телата:
а) С една звезда и няколко планети:
б) С две звезди и няколко планети:
Виж още: „Симулация на 400 обекта с параметри, близки до тези на планетите на Слънчевата система“ (В случая обаче е ясно, че никой компютър не е достатъчно мощен, за да пресъздаде цялата хаотичност на орбитите в триизмерното пространство на този огромен брой тела.)
N-body simulation
Всичко това ни дава достатъчно основание да твърдим, че гравитационният (а и който и да било друг!) закон изобщо не е в състояние да постигне наблюдаемата структура на Вселената.
[51] При това положение може би на редица учени ще им хрумне да поизтупат от прахта т. нар. стационарен модел на Х. Бонди, Т. Голд и Ф. Хойл, разработен още през 1948 г. При него се въвежда специално "С – поле", което сътворява вещество, така че средната плътност да не се променя вследствие на разширяването на пространството. Някои от поддръжниците на въпросния възглед предполагат, че е възможно светът да е съществувал винаги, т.е. без да е бил създаван, в добре подреденото състояние, в което го виждаме и днес. Проведените тестове с далечни обекти – купове, радиогалактики и др. – обаче не се съгласуваха с тази хипотеза, която не намери отговор и на въпроса за произхода на микровълновия фон, а и на редица други възражения.
През 1993 г. Ф. Хойл, Дж. Бърбидж и Дж. Нарликар създават друга версия, наречена космология на квазистационарното състояние, която също обуславя една "вечна Вселена". Тя успява да обясни наличието на реликтовото излъчване, сегашната му температура, количеството на леките ядра и пр., но при внимателен анализ се оказа, че изводите им са, меко казано, спекулативни!
Предлагаме ви главата, разглеждаща проблемите на тези модели от „Учебник(а) по космология“ на Едуард Райт, преведен на руски език:
Ошибки моделей Стационарного состояния и Квазистационарного состояния