петък, 12 юни 2015 г.

Времето в науката и Библията




Валентин Велчев

The time as a concept in science and in the Bible

Valentin Velchev

Time is not only a key concept in philosophy, religion and science but it is also explored as a theme by poetry, painting and psychology. That is why, it is difficult for us to give one uniform and consistent definition of the concept of “time”, which will be satisfying to all of these fields. One common definition of time is that it measures the duration and consistency of the phenomenon and their states. The periodic events and movements serve as a standard for measuring the time since Antiquity – the revolving of the Earth around the Sun, the Lune phases, the movement of the pendulum and the heartbeat. In this report we will consider the views of the modern scientists about time as well as the insights of the Fathers about the way the time used to pass during the “Creation week”.
Key words: time, Bible, science, Fathers, Creation week, God


Въведение
Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно каза Алиса,  отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.
Ако познавахте времето така добре, както аз го познавам каза Шапкарят, нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност... А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!
Славно щеше да бъде, разбира се каза Алиса замислена. Но тогава… знаете, не бих била гладна…
Не веднага може би каза Шапкарят. Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато поискате.
Луис Карол, из "Алиса в страната на чудесата"
Луис Карол, разбира се, метафорично определя времето като "личност" – с него може да се разговаря, в резултат на което е възможно то да бъде убедено да избърза, да се забави или дори да спре да върви. Според християнството, Бог е личност, Той е създал времето като в своята премъдрост изглежда му е придал твърде причудливи свойства, някои от които науката тепърва открива, без да е в състояние да осмисли рационално природата на самото време.
Има две гледни точки по отношение на възгледите за времето.
Привържениците на едното становище смятат, че то не се отнася до някакво реално съществуващо измерение, а е само интелектуална концепция, която позволява на хората да проследяват, сравняват и подреждат събитията. Подобно виждане е характерно за философите-идеалисти (Беркли, Хюм, Мах), а в науката – за Готфрид Лайбниц, който заявява, че физическият свят, пространството и времето са субективни възприятия и не са нищо друго освен несъвършено сетивно изражение на истинския свят, който, според него, се състои от неделими първоелементи – монади.
Според другото гледище, изразено най-пълноценно от Нютон, пространството и времето са абсолютни – обективни самостоятелни същности, които са напълно независими както едно от друго, така и от материята, разположена и развиваща се в тях. Пространството е плоско (Евклидово) с три измерения като е безкрайно, неподвижно и еднакво навсякъде – хомогенно и изотропно. Времето е безкрайно, тече равномерно и еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще, – дори и в отсъствието на каквато и да е материя. В цялата безбрежна Вселена то е едно и също, хомогенно е и има постоянен ход във всички точки от света, като не се влияе от никакви физични процеси.

1. Времето според съвременната наука
Когато разработва теорията на относителността, Айнщайн стига до извода, че материята, пространството и времето не могат да съществуват самостоятелно – абсолютно, а са само относителни страни на едно съвършено единство. Например протичането на времето, размерите и масите на телата зависят от тяхното движение – при субсветлинни скорости времето се забавя, размерите се скъсяват, а масата нараства. Също структурата (т.е. геометричните свойства) на четиримерния пространствено-времеви континуум се изменя в зависимост от струпването на масите на веществото и поражданото от тях гравитационно поле. Около обекти с голяма маса пространството се изкривява, а времето значително намалява своя ход. Според него до идеята за пространство и време не може да се стигне ако няма материя, ако тя не се развива и възприема от човека. В този смисъл трябва да се каже, че ако няма материя – не съществува пространство и време. Материята е в непрекъснато движение, което се определя само по отношение на различните отправни системи, и затова то е относително.
Теорията предсказва, че времето в неподвижна система и в система, която се движи равномерно спрямо наблюдателя, тече различно. Експериментите, проведени през последните няколко десетилетия, потвърдиха, че нестабилните частици живеят по-дълго, когато се движат с по-висока скорост и при скорости близки до скоростта на светлината, времето им на живот нараства неограничено. Забавянето на времето е било отчетено и с цезиеви атомни часовници, поставени на борда на самолети, които предварително са били синхронизирани със същите такива хронометри, останали в наземна лаборатория. След приключването на полета, учените установили, че разликата в измерването на времето действително е била точно предвидената според изчисленията.
Силата на гравитационното поле причинява изкривяване на време-пространството, което също води до разтегляне на събитията. Оказва се, че часовниците на брега на морето, понеже са разположени по-близо до гравитационния център на Земята, тиктакат по-бавно от тези на някоя висока планина. А в околностите на една черна дупка, изоставането на времето се увеличава твърде значимо. Нека да си представим, че с помощта на мощен телескоп наблюдаваме астронавт, който се намира в орбитална станция, съвсем непосредствено до хоризонта на събитията на черна дупка.[1] На нас ще ни изглежда, че той се движи като на изключително забавен каданс, а на него (астронавтът също ни следи), – че нашите действия са със светкавична бързина, сякаш гледа видео пуснато на бързо превъртане напред. Парадоксалното е, че в космическата станция за астронавта времето ще тече също както и при нас, но той ще вижда звездите и планетите да кръжат с много висока скорост по своите орбити и, като следствие, цялата Вселена ще се състарява главоломно пред очите му. Ако се запитаме кой от двата часовника – нашият или този на астронавта – отмерва правилното време, отговорът е: „и двата в тяхната собствена рамка на отчитане”. Няма достоверен начин да се каже кое е “точното ниво”, на което върви времето – всичко зависи от това къде се намираме спрямо гравитационното поле.
Открити са още голям брой странности на времето. Учените заявяват, че виртуалните частици[2] се движат „настрани” във времето, т.е. те могат да променят положението си дори времето да е спряло. Нещо повече, в квантовата механика причинно-следствени връзки не са точно установени, а според някои решения на теорията на относителността следствието може да изпреварва причината. Ричард Файнман обяснява защо свойствата на античастиците са противоположни на тези на частиците като приема, че те пътуват обратно във времето. Например позитронът се разглежда като еквивалентен на електрон, който идва от бъдещето. Стивън Хокинг и Джеймс Хартъл, в една своя разработка, въвеждат т. нар. „имагинерно време”, което се „ражда” от пространствената размерност. По такъв начин в тяхната теория се премахва въпросът за сингулярното начало на всемира. Физичните закони са темпорално симетрични, т.е. не съществува забрана да се върнем от бъдещето към миналото. Затова все още не може да се каже на какво се дължи еднопосочното движение на „стрелата на времето” – като най-силен (но не достатъчно!) претендент за обяснение на проблема се сочи вторият принцип на термодинамиката (законът за ентропията) и т.н.

2. Възраст на Земята, Слънчевата система и Вселената
Геолозите използват няколко основни метода за определяне на абсолютната възраст на скалите посредством радиоактивно датиране. В зависимост от начина на разпад и получените крайни продукти те са: уран-оловен; рубидий-стронциев; калий-аргонов (в края е даден периода на полуразпад):
калий (K40) → аргон (Ar40) = 1, 3 млрд. год.
уран (U238) → хелий (He) + олово (Pb206) = 4, 5 млрд. год.
рубидий (Rb87) → стронций (Sr87) = 48, 8 млрд. год.
Радиоактивният изходен елемент се разпада до стабилен производен продукт, което позволява създаването на математически израз за пресмятане на геологичното време. По последни данни се изчислява, че Земята съществува от поне 4, 54 милиарда години.
Съвременното съотношение на двата дългоживеещи изотопа на урана (U235 и U238) и измерванията на отношенията на продуктите от разпада им позволяват да се определи възрастта на Слънчевата система на близо 5 милиарда години. Сравнявайки масата и яркостта на Слънцето с тези на останалите звезди също може да се заключи, че Слънчевата система наистина е толкова древна. Богатите на калций и алуминий включения – най-старите познати съставки на метеоритите, образувани заедно с нея, – са на около 4, 56 милиарда години. Това се приема за действителната възраст на Слънчевата система и същевременно горна граница за възрастта на Земята.
Въз основа на данните за ускорено разширение на Вселената чрез свръхнови от тип Ia и измерванията на спектъра и анизотропията на реликтовото излъчване, направени от спътника WMAP (Сонда за Микровълнова Анизотропия “Уилкинсън”), възрастта на Вселената е определена на 13,7 ± 0,2 милиарда години.

3. Схващанията на светите отци за творческите дни от първа глава на книгата Битие
Според християнското разбиране Бог създава Вселената ex nihilo (от нищо), но самият Той остава извън материята, пространството и времето. Моментът на възникването на света се явява и начало на времето (което е в пълно съгласие с теорията на относителността) и в този смисъл Бл. Августин отбелязва, че Бог не е творил във времето, а със времето.
Светите отци са смятали, че няма как да се определи продължителността на творческите дни. Йеромонах Серафим (Роуз), който прави обширен коментар върху техните тълкувания на книгата Битие, на едно място пише: „Но мнозинството от отците изобщо не говори за това: това не е било предмет на спор по онова време, и на тях, изглежда, и през ум не им е минавало да настояват за пренасянето на времевата скала на нашия паднал свят назад, върху изумителните и чудесни събития на тези шест дни. Блажени Августин в пълнота резюмира светоотеческата позиция: „За нас е много трудно или дори напълно невъзможно да заключим от какъв род са били тези дни: още по-невъзможно за нас е да говорим за това” (O градe Божием, ХІ, 6).”[3]
Редица християнски автори (св. Юстин Философ, св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, св. Киприан Картагенски и др.), без да уточняват продължителността на творческите дни, са допускали, че е възможно те преобразно да отговарят и на периоди от човешката история (от по хиляда години) до свършека на света.[4] Неколцина (напр. преп. Ефрем Сирин) са смятали, че това са били 24-часови денонощия, но огромното мнозинство църковни писатели, изобщо не са обсъждали тяхната дълготрайност. Интересно е да отбележим и друга обща тенденция, а именно, че разгръщането на съзиданието, според болшинството от тях, е ставало чрез последователни, но моментални творчески актове. В началото е бил оформен земния релеф: по заповед от Бога незабавно са се издигнали континентите, образували са се планините, равнините и реките; очертани са били бреговете на моретата и океаните. По същия начин по-късно се появява и живата природа – тревите, цветята, дърветата, рибите, птиците и зверовете, а накрая – човекът като "образ и подобие" на невидимия Бог.
Светите отци често повтарят, че Бог твори непосредствено и мигновено, че именно Неговото слово, и само то, привежда в битие мъртвата и живата природа. Св. Василий Велики отбелязва:
"Или, може би, понеже актът на сътворението е мигновен и не продължава във времето, затова и е казано: в началото сътвори; защото началото е нещо несъстоящо се от части и неразтегливо. Както началото на пътя още не е път и началото на къщата още не е къща, така и началото на времето още не е време и дори не е и най-малка част от времето. ... И така, за да разберем заедно, че светът е сътворен от Божието желание не във времето, е казано: в началото сътвори. За да подчертаят това, древните тълкуватели, изразявайки по-ясно мисълта, са казали: “накратко (ἐν κεφαλαίῳ) Бог сътвори”, тоест изведнъж и мигновено." (Шестоднев І: 6)
Същото нещо потвърждава и Климент Александрийски:
„И как е възможно творението да се извърши във времето когато виждаме, че самото време е било родено заедно със създадените неща? ... Така, за да можем да бъдем научени, че светът е започнал по този начин и да не предполагаме, че Бог го е създал във времето, пророчеството добавя: „Това е книгата на поколенията и на нещата в тях когато те бяха създадени в деня в който Бог създаде небето и земята” (Битие 2:4). Понеже изразът „когато бяха създадени” показва неопределено и безвременно създаване (к.м.).” (Климент Александрийски, Miscellanies 6:16).
Св. Василий Велики прави още едно изключително важно прозрение, а именно, че в началото на Сътворението е била създадена не само природата, но и законите по които тя се управлява. Той учи, че за водите не е съществувала естествената необходимост да се стичат надолу; това е закон на нашия свят, но тогава още не е имало никакъв закон, докато не е дошла Божията заповед:
„Защо … принадлежащото на водата по природа, т.е. силата да се стреми надолу по наклона, Писанието приписва на заповедта на Създателя?... Ако такова е свойството на водата, то не е нужно да й бъде давана заповед да се събере „в собрание едино”… На (този въпрос) ние отговаряме, че на тебе са ти станали известни движенията на водата след заповедта на Владиката. Сега тя се разлива навсякъде, непостоянна, по природа се стреми към наклонените и вдлъбнати места; но каква сила е имала тя по-рано, преди вследствие на тази заповед да произлезе в нея такъв стремеж към движение, това самият ти не знаеш и не би могъл да чуеш от никакъв очевидец.” (Шестоднев, ІV)
Някои от църковните учители са се опитвали да изчисляват колко години са минали от началото на света. Климент Александрийски достига до 5592 (Miscellanies 1.21), Юлий Афринакси – 5550 (Chronology, Fragment 1), Иполит Римски – 5500 (Данаил, 2.4), Ориген – по малко от 10 000 (Против Целз, 1.20), и Августин Блажени – по-малко от 5600 (За Божия град, 12.11).[5] Към средата на ХVІІ век ирландският епископ Джеймс Ашър прави някои проучвания и като се опира на патриаршеските родословия, накрая изчислява, че светът е бил създаден в 4004 г. пр. Хр. През 1890 г. обаче професорът от Принстън Уилям Грийн, въз основа на сериозен анализ на библейската хронология, стига до заключението, че тя не е последователна и непрекъсната.[6] Затова, като вземем предвид казаното по-напред и възможността да има още не малко пропуснати родословия, бихме могли да уточним, че според Библията от създаването на Адам (респективно – от Грехопадението), но не от възникването на света(!), до наши дни са изминали около десет (или най-много – няколко десетки) хиляди години.

4. Възможно ли е да съгласуваме разказа за Сътворението с науката
Актът на Сътворението е свръхестествен, т.е. той не е обусловен, подчинен и произтичащ от природните закони, поради което нито един аспект от него не може да бъде повторен и строго анализиран от учените. И все пак, последните разкрития, които направи науката за необяснимите свойства на времето могат да ни помогнат поне отчасти да добием, макар и интуитивна, представа за случилото през тази чудесна първа седмица.
Всеки пряк резултат от Божията творческа дейност по необходимост се появява в завършен вид – Слънцето, Луната, звездите, растенията и животните, Адам и Ева са изглеждали така, като че са имали вече някаква история. Същото се отнася и за редица от чудесата на Иисус – виното, появило се от водата в град Кана; хлябовете, с които Той е нахранил няколко хиляди души и др., сякаш са преминали вече през процесите на прибиране на реколтата, мелене на зърното и пр., до производството на готовия продукт.
В своята книга "Кратка история на времето" Стивън Хокинг предлага идеята за т. нар. "имагинерно време", при което "различието между пространство и време напълно изчезва".[7] (Същата постановка е повторена и в съвсем скорошни научни разработки, основани на уравнения от квантовата физика.[8]) Когато светите отци заявяват, че сътворението на мирозданието е било мигновено, от гледна точка на съвременната наука, те всъщност достигат до твърде подобен (но водещ до различни следствия!) извод, а именно, че времето се е сляло с пространствените измерения. Затова ние сега наблюдаваме една просторна Вселена, но тя, по израза на Климент Александрийски, е продукт на неопределено и безвременно създаване. За разлика, обаче, от вселената на Хокинг, която е вечносъществуваща, тази има начало и край във времето.
Друга аналогия, която ни помага да онагледим проблема с времето в Библията, е тази с астронавта. Да припомним, че докато нещата в неговата орбитална станция протичат нормално, галактическите системи ще се развиват шеметно пред очите му. По същия начин грандиозните космически еони могат да се равняват само на един творчески ден на земята (защото "за Господа хиляди години са като един ден" – ІІ Петр. 3, 8).
Ние винаги изразяваме движението като функция на времето. Но вече споменахме, че виртуалните частици са способни да променят положението си дори времето да е спряло. С други думи, напълно възможно е планетните, звездните и галактичните системи да са възникнали в движение, дори Вселената като цяло да е създадена извън времето.
Нещо повече, оказва се че радиоизотопното датиране съвсем не е толкова надежно. Съвсем наскоро са правени опити да бъде определена възрастта на скали, образувани през последните няколко десетилетия от изригването на вулкани. Измерванията са дали резултат от стотици хиляди до няколко милиона години. Закономерно изниква въпроса: ако радиоизотопното датиране не успява да даде правилни реултати за скали с известна възраст, защо да му вярваме за скали с неизвестна възраст?[9]
Както правилно отбелязва св. Василий Велики, законите при изграждането на всемира е възможно да са били различни. В първоначално създадения съвършен свят законът за ентропията не би трябвало да поражда хаос и разрушение, а да поддържа реда и хармонията. Ако той действително е свързан със стрелата на времето, неговата промяна след Грехопадението (когато творението е било подчинено на "робството на тлението" Римл. 8: 20, 21), ще води и до изменение в хода на природните процеси.
Украинският ядрен физик проф. Владислав Ольховский на питане за възрастта на Вселената (респективно Земята) отговаря следното: "За алфа активните ядра съществува закон, че на всеки един мегаелектронволт възбуждане времето на разпад може да се забави стотици хиляди пъти. А за бета разпада беше открит още един закон, че ако атомът е лишен от електронна обвивка, времето на разпад може да се забави и да стигне от десетки милиарди години до няколко десетки години. Ето защо науката не може да даде окончателен отговор на този въпрос."[10]
Неговите думи се потвърждават и от две неотдавнашни открития. Група учени установяват, че при радиоактивен разпад: уран (U238) → хелий (He) + олово (Pb206), в скалите се наблюдава твърде много хелий, което говори, че в даден момент от историята ядреният разпад значително се е различавал от днешния. Учените заключават: "Данните и нашият анализ показват, че преди много кратко време, около 4,000 до 8,000 години, е протекъл ядрен разпад, който в нормални условия би отнел повече от един милиард години".[11]
Друго изследване показва, че във въглищни проби и диаманти, датирани на стотици милиони и милиарди години, се открива (С14), което може да се обясни само ако тяхната действителна възраст e от порядъка на десет (или най-много няколко десетки) хиляди години.[12] Както обяснихме по-напред, посочените периоди чудесно се съгласуват с времето на Грехопадението.

Заключение
Мнозина богослови и учени ни уверяват, че Библията и природата са две книги, написани от Бога, които не си противоречат, а взаймно се допълват. Г. Галилей пише: "Главната цел на Св. Писание е преклонението пред Бога и спасението на душите... Славата и величието на всемогъщия Бог са съвършено видими във всичките Му творения и могат да бъдат прочетени в отворената книга на небесата."[13] Щом природата е другата "книга", в която Бог е записал своите мисли, то нейното свидетелство трябва съвсем независимо да потвърждава казаното в Библията! За съжаление, днес еволюционната теория има повсеместна хегемония, като не допуска никаква интерпретация на научните резултати, която не е в съгласие с нея. Все пак, ние се надяваме, в бъдеще, на една по-голяма коректност и съдействие от страна на учените, което ще отвори врата за научното обяснение на разказа за Сътворението.


Бележки
[1] Черна дупка
[2] Виртуални частици
[3] "Битие: Сътворението на света и първите ветхозаветни хора"
Виж Глава ІІ:
[4] "Научният креационизъм – догма или алтернатива"
[5] Пак там.
[6] "Древната хронология"
[7] "Кратка история на времето"
[8] "Големият взрив не се е състоял? Квантово уравнение прогнозира, че Вселената няма начало."
[9] "Дали радиометричното датиране доказва, че земята е стара?"

[10] Профессор в области ядерной физики Владислав Ольховский: «Вся Вселенная создана под человека»
[11] Виж бел. 9
[12] "Датирането с въглерод-14 не опровергава ли Библията?"
[13] „50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”

Библиография
Айнщайн, А. „СПЕЦИАЛНА И ОБЩА ТЕОРИЯ НА ОТНОСИТЕЛНОСТТА”, изд. „Прометей – И. Л.”, София, 2005.
Бъчваров, М., М. Драганов, С. Г. Стоев (гл. ред. колектив) „ФИЛОСОФСКИ РЕЧНИК”, Партиздат, София, 1978.
Димитров, Т. „50 НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ И ДРУГИ ВЕЛИКИ УЧЕНИ ЗА ВЯРАТА СИ В БОГА”, Рекламно-издателска агенция “Спектра”, Варна, 2006. 
Карол, Л., "Алиса в страната на чудесата", изд. Хермес, София, 2012
Св. Василий Велики, "Шестоднев", изд. "Народна култура", София, 1999.
Хокинг, Ст. „КРАТКА ИСТОРИЯ НА ВРЕМЕТО” ИК „БАРД” ООД, София, 2010.
Хокинг, Ст., Р. Пенроуз „ПРИРОДАТА НА ПРОСТРАНСТВОТО И ВРЕМЕТО” изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1999.
„ФИЛОСОФСКИ РЕЧНИК”, Кеймбрич, книгоиздателска къща "Труд", 2009.
Davies, P., "ABOUT TIME: Einstein's Unfinished Revolution", Simon & Schuster; 1st Simon & Schuster Pbk. Ed edition (April 9, 1996)
Ham, K., „THE BOOK OF ANSWERS 1”, Master Books, 2006.
Fr. Seraphim Rose, "GENESIS, CREATION AND EARLY MAN", Saint Herman Pr (March 16, 2000)

петък, 5 юни 2015 г.

Защо са изгорили Джордано Бруно



Автор: Владимир Легойда
Независимо, че идеята за религията като „опиум за народа” вече не е актуална, много остарели възгледи все още не са се променили и продължават да прехождат от поколение в поколение. Една от тях е представата за борбата на религията с науката „не на живот, а на смърт”. Защитниците на този възглед обикновено играят с известни имена: Коперник, Галилей, Бруно. Най-поразително е, че митовете за тези „мъченици на науката” до такава степен са вкоренени в масовото съзнание, че понякога изглежда, че няма как да бъдат премахнати. Времената се променят, историята е подложена на скрупульозен анализ, единствено апологетите на сякаш обидените от християнството учени продължават да обвиняват „проклетите попове” в унищожаване на науката. Причината за устойчивостта на тези митове е тема за отделен, сериозен разговор с участието както на историци и културолози, така и на психолози и социолози. Целта на тази публикация е различна – да направим опит да се ориентираме, първо, какво се е случило в действителност и, второ, доколко то има отношение към конфликта между науката и религията, ако такъв изобщо е възможен. Ще стане дума за Джордано Бруно.
Ще започна с фактите: в крайна сметка Джордано Бруно (1548-1600) е пострадал от инквизицията. На 17 февруари 1600 г. мислителят е изгорен на клада на Площада на цветята в Рим. При всички интерпретации и трактовки на събитието фактът остава факт: инквизицията осъжда Бруно на смърт и изпълнява присъдата.[1] Подобен акт едва ли би могъл да бъде оправдан от гледна точка на евангелския морал, поради което и смъртта на Бруно завинаги ще остане скръбно събитие в историята на Католическия запад. Но въпросът в случая е различен. За какво точно е пострадал Джордано Бруно? Съществуващият стереотип на „мъченика на науката” дори не ни и позволява да се замислим над този въпрос. Че как за какво? Разбира се, заради научните си възгледи! Само че при проверка този възглед се оказва най-малкото повърхностен, а по същество – и изцяло неверен.
Измислям хипотези!
Безусловно, Джордано Бруно оказва влияние върху философската традиция на епохата, а по този начин, косвено, и върху развитието на науката в Новото време, преди всичко като продължител на идеите на Николай от Куза, който е оспорил физиката и космологията на Аристотел. Самият Бруно обаче не е бил нито физик, нито астроном. Идеите на италианския мислител не могат да бъдат наречени научни не само според съвременното знание, но и според мерките на 16 век. Бруно не се е занимавал с научни изследвания в смисъла, в който са го правели онези, които наистина са създавали наука по това време: Коперник, Галилей, а по-късно и Нютон. Неговото име е известно днес преди всичко заради трагичния край на живота му. И може с цялата отговорност да се заяви, че Бруно не е пострадал заради своите научни възгледи – просто защото… не е имал такива.
Бруно е бил религиозен философ, а не учен. Естественонаучните открития са го интересували най-вече за да ги използва в подкрепа на своите възгледи върху съвсем ненаучни въпроси: смисъла на живота, смисъла на съществуването на Вселената и т. н. Разбира се, в епохата на възникването на науката тази разлика (учен или философ) не е била така отчетлива, както днес. Недълго след Бруно един от основоположниците на съвременната наука, И. Нютон, ще определи границата така: „Не измислям хипотези!” (т. е. всички мои твърдения са потвърдени от фактите и отразяват обективния свят). Бруно е „измислял хипотези”. Собствено той с нищо друго не се е и занимавал.
Да започнем с това, че се е отнасял с отвращение към известните му и ползвани от учените тогава диалектически методи: схоластическия и математическия. Но какво е предлагал в замяна? На размишленията си Бруно предпочитал да придава не строгата форма на научни трактати, а поетична и образна със съответните ѝ реторични украси. Освен това той е бил почитател на т. нар. Лулиево изкуство на свързването на мислите – комбинаторна техника, състояща се в моделиране на логически операции с помощта на символични обозначения (по името на испанския поет и богослов Раймонд Лулий). Мнемониката помагала на Бруно да запомня важни образи, които мислено помествал в структурите на космоса и които трябвало да му помогнат да овладее божествената сила и да постигне вътрешния порядък на Вселената.
За Бруно най-точната и най-жизнена наука била… магията! Критерии за неговия метод са стихотворният размер и Лулиевото изкуство, а философията му е своеобразно съчетание от литературни мотиви и философски разсъждения, често слабо свързани помежду си. Затова и не е учудващо, че Галилео Галилей, който подобно на много свои съвременници е признавал големите способности на Бруно, изобщо не го е смятал за учен, а още по-малко – за астроном, и избягвал по всякакъв начин дори и да споменава името му в трудовете си.
Смята се, че идеите на Бруно са били продължение и развитие на възгледите на Коперник. Само че фактите говорят, че познанството на Бруно с учението на Коперник е било твърде повърхностно и в тълкуванията на трудовете на полския учен ноланецът допуска груби грешки. Безусловно е, че хелиоцентризмът на Коперник е имал голямо влияние върху Бруно и върху оформянето на възгледите му. Ала той твърде лековато и смело е интерпретирал идеите на Коперник, обличайки ги, както вече беше казано, в поетична форма. Бруно твърди, че Вселената е безкрайна и съществува вечно, че има безброй светове, всеки от които по строеж напомня Коперниковата Слънчева система.
Така той отива доста по далеч от Коперник, който проявявал тук изключително внимание и отказвал да се занимава с въпроса за безкрайността на Вселената. Истината е, че смелостта на Бруно не се е основавала върху научното потвърждение, а върху окултно-магическия му светоглед, формиран под влиянието на популярния тогава херметизъм.[2] Херметизмът в частност предполагал не само обожествяване на човека, но и на целия свят, поради което и възгледите на Бруно често се характеризират като пантеистични (пантеизмът е религиозно учение, което обожествява материалния свят). Ще цитирам само две места от херметически текстове: „Ще се одързостим да кажем, че човек е смъртен Бог, а Бог е безсмъртен човек. Така всички неща са управлявани от света и човека”; „Господарят на вечността е първият Бог, светът е вторият, а човекът – третият. Бог, творец на света и на всичко в него, го управлява като цяло, подчинявайки го на човека”. Както се казва, без коментар.
Ето защо Бруно не просто не може да бъде наречен учен. Той не може да бъде наречен дори и популяризатор на идеите на Коперник. От научна гледна точка той по-скоро компрометира учението му, опитвайки се да го изрази на езика на магическите суеверия. Което неизбежно води до изкривяване на самата идея и унищожава нейната научна стойност и ценност. Съвременните историци на науката смятат, че в сравнение с упражненията на Бруно не само системата на Птолемей, но още и средновековният схоластичен аристотелизъм могат да се приемат за образци за научен рационализъм. При Бруно няма никакви собствено научни резултати, а аргументите му „в подкрепа на Коперник” са само сбор от безсмислици, на първо място демонстриращи невежеството на своя автор.
Бог и вселената – „братя близнаци”?
И така, Бруно не е бил учен и, следователно нямало е как да му бъдат повдигнати такива обвинения, каквито, например, срещу Галилей. Защо тогава е изгорен Бруно? Отговорът се крие в религиозните му възгледи. С идеята си за безкрайността на вселената той обожествява света, придава на природата божествени качества. Тази представа за Вселената фактически отхвърля християнската идея за Бога, сътворил света от нищо.
Според християнските възгледи Бог, Който е абсолютно и несътворено Битие, не се подчинява на създадените от Него закони на пространство-времето, а сътворената вселена няма абсолютните характеристики на Твореца. Когато християните казват, че Бог е вечен, това не означава просто, че Той „няма да умре”, а че не се подчинява на законите на времето, че е извън времето. Възгледите на Бруно водят до това, че Бог се разтваря във вселената, премахват се границите между Творец и творение, унищожава се принципна разлика. В това учение Бог, обратно на християнството, престава да бъде Личност, откъдето и човекът се превръща единствено само в прашинка в света – така, както и самият земен свят е просто прашинка в Брауновото „множество от светове”.
Учението за Бога като Личност е принципно важно и за християнското учение за човека: човекът е личност, защото е сътворен по образ и подобие на Личността на Твореца. Създаването на света и на човека е свободен акт на божествената любов. Наистина, и Бруно говори за любовта, но при него тя губи личностния си характер и се превръща в хладен космически стремеж. Тези му възгледи се усложнявали значително и от увлеченията му по окултните и херметическите учения – ноланецът[3] не просто се е интересувал от магията, но, съдейки по всичко, и активно е практикувал „магическото изкуство”. Освен това, той е отстоявал идеята за преселението на душите (душата може да пътува не само от тяло в тяло, но и между отделните светове), съмнявал се е в смисъла и в истинността на християнските тайнства (преди всичко Причастието), иронизирал е идеята за раждането на Богочовека от Девица и т. н. Всичко това нямало как да не доведе и до конфликт с Католическата църква.
Защо инквизиторите са се страхували от присъдата
От всичко, казано дотук, неизбежно следва, че, първо, възгледите на Бруно не могат да бъдат окачествени като научни. Затова и конфликтът му с Църквата не е бил и не може да бъде борба между религията и науката. Второ, светогледните основи на философията на Бруно са твърде далеч от християнството. За Църквата той е еретик, а по онова време еретиците са били изгаряни.
За днешното толерантно съзнание изглежда твърде странно човек да бъде осъден на клада за това, че обожествява природата и практикува магия. Във всяко булевардно издание сега се публикуват десетки обяви за магия, за унищожаването ѝ и т. н.
Бруно живее в други времена – в епохата на религиозните войни. Еретиците тогава не са безобидни мислители „не от този свят”, които инквизиторите са изгаряли безогледно. Водела се е борба. Борба не просто за властта, а за смисъла на живота, на света – за светоглед, който се е налагал не само с перо, но и с меч. И ако властта бяха взели, например, онези, чиито възгледи са близки на ноланеца, огньовете пак щяха да продължат да горят, както са горели и през 14 век в Женева, когато протестантите-калвинисти изгаряли инквизиторите католици. Разбира се, всичко това не приближава епохата на лова на вещици към Евангелието.
За съжаление целият текст на присъдата с обвиненията против Бруно не е бил запазен. От достигналите до нас документи и свидетелства на съвременници става ясно, че коперниканските идеи, на които Бруно по своему бил изразител и които също били включени в обвиненията, не са били първостепенни в разследванията. Независимо от забраната за разпространение на възгледите на Коперник, неговите идеи никога не са били еретически за Католическата църква в строгия смисъл на думата (което, между другото, малко повече от тридесет години след смъртта на Бруно предопределило и меката присъда срещу Галилей). Което за пореден път доказва основната теза на тази статия: Бруно не е и не би могъл да бъде осъден за научни възгледи.
Част от идеите на Бруно в един или друг вид не са били чужди и на много от неговите съвременници, но все пак инквизицията изпратила на кладата само упорития ноланец. Каква е била причината за тази присъда? По-скоро трябва да се говори за поредица от причини, принудили инквизицията да прибегне към крайни мерки. Не трябва да се забравя и че разследването по делото срещу Бруно продължило осем години. Разследващите са се стремили подробно да разберат възгледите му, щателно изучавайки неговите трудове. Съдейки по всичко, те, като признавали уникалността на мислителя, искрено са искали той да се откаже от антихристиянските си и окултни разбирания. И в продължение на осем години опитвали да го склонят към покаяние. Ето защо известните думи на Бруно, че инквизиторите произнесли присъдата му с по-голям страх, отколкото той я е изслушал, може да се схващат и като свидетелство за явното нежелание на Римския престол да я поиска. Според свидетелствата на очевидци съдиите наистина са били по-потиснати, отколкото обвиняемият. Обаче упоритостта на Бруно, който не е признавал обвиненията срещу себе си и е отказвал да се отрече от възгледите си, не са оставяли и никакъв шанс за помилването му.
Основната разлика между Бруно и онези мислители, които също са влизали в конфликт с Църквата, е била в неговите съзнателни антихристиянски и антицърковни схващания. Той е бил съден не като учен и мислител, а като избягал монах и като отстъпник от вярата. Материалите по делото му обрисуват портрета не на безобиден философ, а на съзнателен и активен враг на Църквата. Ако Галилей никога не е стоял пред избора „Църквата или собствените научни идеи”, то Бруно е направил избора си. А на него му се е наложило да избира между църковното учение за Бога, човека и света и собствените му религиозно-философски идеи, които той определил като „героичен ентусиазъм” и „философия на изгрева”. Ако Бруно беше повече учен, отколкото „свободен философ”, той би избегнал конфликта с Римския престол. Именно естествознанието е изисквало при изучаването на природата да се опираш не на поетичното вдъхновение и магическите тайнства, а на строги рационални методи. Само че Бруно по-малко от всичко е бил склонен към последното.
Според големия руски мислител А. Ф. Лосев, много учени и философи от онова време са предпочитали да се покаят не заради страха от изтезания, а защото ги е плашел разривът с църковната традиция, разривът с Христос. По време на процеса Бруно не се е страхувал да изгуби Христос, тъй като в сърцето му тази загуба – съдейки по всичко – е била осъществена далеч преди това.
Превод: Марио Коев



* Легойда, В. „За что сожгли Джордано Бруно” – В: Правмир.ру (бел. прев.).
[1] Всъщност инквизицията предава осъдения на светската власт, която решава съдбата му и изпълнява присъдата (бел. прев.).
[2] „Херметизмът е магико-окултно учение, възхождащо, според адептите му, към полумитичната фигура на египетския жрец и маг Хермес Трисмегист, чието име срещаме в епохата на господството на религиозно-философския синкретизъм от първите векове на новата ера – учение, изложено в т. нар. „Херметически корпус”… Освен това, херметизмът разполагал с обширна алхимическа, астрологическа и магическа литература, по традиция приписвана на Хермес Трисмегист, приеман за основател на религията, пророк и спасител в езотеричните херметически кръгове и гностически секти… Главното, което различава езотерично-окултните учения от християнското богословие, … е убедеността в божествената – нетварна – същност на човека и вярата, че съществуват магически средства за очистването му, които го завръщат към невинността на Адам преди грехопадението. Пречиствайки се от греховете, човек се превръща във втори бог. Без всякакво съдействие и помощ свише той е в състояние да управлява природните сили и по този начин да изпълни завета, даден му от Бога преди изгонването от рая” (Гайденко, П. П. „Христианство и генезис новоевропейского естествознания” – В: Философско-религиозные истоки науки, М.: „Мартис” 1997. с. 57).
[3] Прозвище на Бруно по името на рождения му град – Нола.


Краткък адрес на настоящата публикация: http://dveri.bg/9h93y