Автор: Владимир Легойда
Независимо, че идеята за
религията като „опиум за народа” вече не е актуална, много остарели възгледи
все още не са се променили и продължават да прехождат от поколение в поколение.
Една от тях е представата за борбата на религията с науката „не на живот, а на
смърт”. Защитниците на този възглед обикновено играят с известни имена:
Коперник, Галилей, Бруно. Най-поразително е, че митовете за тези „мъченици на
науката” до такава степен са вкоренени в масовото съзнание, че понякога
изглежда, че няма как да бъдат премахнати. Времената се променят, историята е
подложена на скрупульозен анализ, единствено апологетите на сякаш обидените от
християнството учени продължават да обвиняват „проклетите попове” в унищожаване
на науката. Причината за устойчивостта на тези митове е тема за отделен,
сериозен разговор с участието както на историци и културолози, така и на
психолози и социолози. Целта на тази публикация е различна – да направим опит
да се ориентираме, първо, какво се е случило в действителност и, второ, доколко
то има отношение към конфликта между науката и религията, ако такъв изобщо е
възможен. Ще стане дума за Джордано Бруно.
Ще започна с фактите: в крайна
сметка Джордано Бруно (1548-1600) е пострадал от инквизицията. На 17 февруари
1600 г. мислителят е изгорен на клада на Площада на цветята в Рим. При всички
интерпретации и трактовки на събитието фактът остава факт: инквизицията осъжда
Бруно на смърт и изпълнява присъдата.[1] Подобен акт
едва ли би могъл да бъде оправдан от гледна точка на евангелския морал, поради
което и смъртта на Бруно завинаги ще остане скръбно събитие в историята на
Католическия запад. Но въпросът в случая е различен. За какво точно е пострадал
Джордано Бруно? Съществуващият стереотип на „мъченика на науката” дори не ни и
позволява да се замислим над този въпрос. Че как за какво? Разбира се, заради
научните си възгледи! Само че при проверка този възглед се оказва най-малкото
повърхностен, а по същество – и изцяло неверен.
Измислям хипотези!
Безусловно, Джордано Бруно
оказва влияние върху философската традиция на епохата, а по този
начин, косвено, и върху развитието на науката в Новото време, преди всичко като
продължител на идеите на Николай от Куза, който е оспорил физиката и
космологията на Аристотел. Самият Бруно обаче не е бил нито физик, нито
астроном. Идеите на италианския мислител не могат да бъдат наречени научни не
само според съвременното знание, но и според мерките на 16 век. Бруно не се е
занимавал с научни изследвания в смисъла, в който са го правели онези, които
наистина са създавали наука по това време: Коперник, Галилей, а по-късно и
Нютон. Неговото име е известно днес преди всичко заради трагичния край на
живота му. И може с цялата отговорност да се заяви, че Бруно не е пострадал
заради своите научни възгледи – просто защото… не е имал такива.
Бруно е бил религиозен
философ, а не учен. Естественонаучните открития са го интересували най-вече за
да ги използва в подкрепа на своите възгледи върху съвсем ненаучни въпроси:
смисъла на живота, смисъла на съществуването на Вселената и т. н. Разбира се, в
епохата на възникването на науката тази разлика (учен или философ) не е била
така отчетлива, както днес. Недълго след Бруно един от основоположниците на
съвременната наука, И. Нютон, ще определи границата така: „Не измислям
хипотези!” (т. е. всички мои твърдения са потвърдени от фактите и отразяват
обективния свят). Бруно е „измислял хипотези”. Собствено той с нищо друго не се
е и занимавал.
Да започнем с това, че се е
отнасял с отвращение към известните му и ползвани от учените тогава
диалектически методи: схоластическия и математическия. Но какво е предлагал в
замяна? На размишленията си Бруно предпочитал да придава не строгата форма на
научни трактати, а поетична и образна със съответните ѝ реторични украси. Освен
това той е бил почитател на т. нар. Лулиево изкуство на свързването на мислите
– комбинаторна техника, състояща се в моделиране на логически операции с
помощта на символични обозначения (по името на испанския поет и богослов
Раймонд Лулий). Мнемониката помагала на Бруно да запомня важни образи, които
мислено помествал в структурите на космоса и които трябвало да му помогнат да
овладее божествената сила и да постигне вътрешния порядък на Вселената.
За Бруно най-точната и
най-жизнена наука била… магията! Критерии за неговия метод са стихотворният
размер и Лулиевото изкуство, а философията му е своеобразно съчетание от
литературни мотиви и философски разсъждения, често слабо свързани помежду си.
Затова и не е учудващо, че Галилео Галилей, който подобно на много свои
съвременници е признавал големите способности на Бруно, изобщо не го е смятал
за учен, а още по-малко – за астроном, и избягвал по всякакъв начин дори и да
споменава името му в трудовете си.
Смята се, че идеите на Бруно
са били продължение и развитие на възгледите на Коперник. Само че фактите
говорят, че познанството на Бруно с учението на Коперник е било твърде
повърхностно и в тълкуванията на трудовете на полския учен ноланецът допуска
груби грешки. Безусловно е, че хелиоцентризмът на Коперник е имал голямо
влияние върху Бруно и върху оформянето на възгледите му. Ала той твърде
лековато и смело е интерпретирал идеите на Коперник, обличайки ги, както вече
беше казано, в поетична форма. Бруно твърди, че Вселената е безкрайна и
съществува вечно, че има безброй светове, всеки от които по строеж напомня
Коперниковата Слънчева система.
Така той отива доста по далеч
от Коперник, който проявявал тук изключително внимание и отказвал да се
занимава с въпроса за безкрайността на Вселената. Истината е, че смелостта на
Бруно не се е основавала върху научното потвърждение, а върху
окултно-магическия му светоглед, формиран под влиянието на популярния тогава
херметизъм.[2] Херметизмът в
частност предполагал не само обожествяване на човека, но и на целия свят,
поради което и възгледите на Бруно често се характеризират като пантеистични
(пантеизмът е религиозно учение, което обожествява материалния свят). Ще
цитирам само две места от херметически текстове: „Ще се одързостим да кажем, че
човек е смъртен Бог, а Бог е безсмъртен човек. Така всички неща са управлявани
от света и човека”; „Господарят на вечността е първият Бог, светът е вторият, а
човекът – третият. Бог, творец на света и на всичко в него, го управлява като
цяло, подчинявайки го на човека”. Както се казва, без коментар.
Ето защо Бруно не просто не
може да бъде наречен учен. Той не може да бъде наречен дори и популяризатор на
идеите на Коперник. От научна гледна точка той по-скоро компрометира учението
му, опитвайки се да го изрази на езика на магическите суеверия. Което неизбежно
води до изкривяване на самата идея и унищожава нейната научна стойност и
ценност. Съвременните историци на науката смятат, че в сравнение с упражненията
на Бруно не само системата на Птолемей, но още и средновековният схоластичен
аристотелизъм могат да се приемат за образци за научен рационализъм. При Бруно
няма никакви собствено научни резултати, а аргументите му „в подкрепа на
Коперник” са само сбор от безсмислици, на първо място демонстриращи
невежеството на своя автор.
Бог и вселената – „братя
близнаци”?
И така, Бруно не е бил учен и,
следователно нямало е как да му бъдат повдигнати такива обвинения, каквито,
например, срещу Галилей. Защо тогава е изгорен Бруно? Отговорът се крие в религиозните
му възгледи. С идеята си за безкрайността на вселената той обожествява
света, придава на природата божествени качества. Тази представа за Вселената фактически
отхвърля християнската идея за Бога, сътворил света от нищо.
Според християнските възгледи
Бог, Който е абсолютно и несътворено Битие, не се подчинява на създадените от
Него закони на пространство-времето, а сътворената вселена няма абсолютните
характеристики на Твореца. Когато християните казват, че Бог е вечен,
това не означава просто, че Той „няма да умре”, а че не се подчинява на
законите на времето, че е извън времето. Възгледите на Бруно водят до това, че
Бог се разтваря във вселената, премахват се границите между Творец и
творение, унищожава се принципна разлика. В това учение Бог, обратно на
християнството, престава да бъде Личност, откъдето и човекът се превръща
единствено само в прашинка в света – така, както и самият земен свят е просто
прашинка в Брауновото „множество от светове”.
Учението за Бога като Личност
е принципно важно и за християнското учение за човека: човекът е личност,
защото е сътворен по образ и подобие на Личността на Твореца.
Създаването на света и на човека е свободен акт на божествената любов.
Наистина, и Бруно говори за любовта, но при него тя губи личностния си характер
и се превръща в хладен космически стремеж. Тези му възгледи се усложнявали
значително и от увлеченията му по окултните и херметическите учения – ноланецът[3] не просто се е
интересувал от магията, но, съдейки по всичко, и активно е практикувал
„магическото изкуство”. Освен това, той е отстоявал идеята за преселението на
душите (душата може да пътува не само от тяло в тяло, но и между отделните
светове), съмнявал се е в смисъла и в истинността на християнските тайнства
(преди всичко Причастието), иронизирал е идеята за раждането на Богочовека от
Девица и т. н. Всичко това нямало как да не доведе и до конфликт с
Католическата църква.
Защо инквизиторите са се
страхували от присъдата
От всичко, казано дотук, неизбежно
следва, че, първо, възгледите на Бруно не могат да бъдат окачествени като
научни. Затова и конфликтът му с Църквата не е бил и не може да бъде борба
между религията и науката. Второ, светогледните основи на философията на Бруно
са твърде далеч от християнството. За Църквата той е еретик, а по онова време
еретиците са били изгаряни.
За днешното толерантно
съзнание изглежда твърде странно човек да бъде осъден на клада за това, че
обожествява природата и практикува магия. Във всяко булевардно издание сега се
публикуват десетки обяви за магия, за унищожаването ѝ и т. н.
Бруно живее в други времена –
в епохата на религиозните войни. Еретиците тогава не са безобидни мислители „не
от този свят”, които инквизиторите са изгаряли безогледно. Водела се е борба.
Борба не просто за властта, а за смисъла на живота, на света – за светоглед,
който се е налагал не само с перо, но и с меч. И ако властта бяха взели,
например, онези, чиито възгледи са близки на ноланеца, огньовете пак щяха да
продължат да горят, както са горели и през 14 век в Женева, когато
протестантите-калвинисти изгаряли инквизиторите католици. Разбира се, всичко
това не приближава епохата на лова на вещици към Евангелието.
За съжаление целият текст на
присъдата с обвиненията против Бруно не е бил запазен. От достигналите до нас
документи и свидетелства на съвременници става ясно, че коперниканските идеи,
на които Бруно по своему бил изразител и които също били включени в
обвиненията, не са били първостепенни в разследванията. Независимо от забраната
за разпространение на възгледите на Коперник, неговите идеи никога не са били
еретически за Католическата църква в строгия смисъл на думата (което, между
другото, малко повече от тридесет години след смъртта на Бруно предопределило и
меката присъда срещу Галилей). Което за пореден път доказва основната теза на
тази статия: Бруно не е и не би могъл да бъде осъден за научни възгледи.
Част от идеите на Бруно в един
или друг вид не са били чужди и на много от неговите съвременници, но все пак
инквизицията изпратила на кладата само упорития ноланец. Каква е била причината
за тази присъда? По-скоро трябва да се говори за поредица от причини, принудили
инквизицията да прибегне към крайни мерки. Не трябва да се забравя и че
разследването по делото срещу Бруно продължило осем години. Разследващите са се
стремили подробно да разберат възгледите му, щателно изучавайки неговите
трудове. Съдейки по всичко, те, като признавали уникалността на мислителя,
искрено са искали той да се откаже от антихристиянските си и окултни разбирания.
И в продължение на осем години опитвали да го склонят към покаяние. Ето защо
известните думи на Бруно, че инквизиторите произнесли присъдата му с по-голям
страх, отколкото той я е изслушал, може да се схващат и като свидетелство за
явното нежелание на Римския престол да я поиска. Според свидетелствата на
очевидци съдиите наистина са били по-потиснати, отколкото обвиняемият. Обаче
упоритостта на Бруно, който не е признавал обвиненията срещу себе си и е
отказвал да се отрече от възгледите си, не са оставяли и никакъв шанс за
помилването му.
Основната разлика между Бруно
и онези мислители, които също са влизали в конфликт с Църквата, е била в
неговите съзнателни антихристиянски и антицърковни схващания. Той е бил съден
не като учен и мислител, а като избягал монах и като отстъпник от вярата.
Материалите по делото му обрисуват портрета не на безобиден философ, а на
съзнателен и активен враг на Църквата. Ако Галилей никога не е стоял пред
избора „Църквата или собствените научни идеи”, то Бруно е направил избора си. А
на него му се е наложило да избира между църковното учение за Бога, човека и
света и собствените му религиозно-философски идеи, които той определил като
„героичен ентусиазъм” и „философия на изгрева”. Ако Бруно беше повече учен,
отколкото „свободен философ”, той би избегнал конфликта с Римския престол.
Именно естествознанието е изисквало при изучаването на природата да се опираш
не на поетичното вдъхновение и магическите тайнства, а на строги рационални
методи. Само че Бруно по-малко от всичко е бил склонен към последното.
Според големия руски мислител
А. Ф. Лосев, много учени и философи от онова време са предпочитали да се покаят
не заради страха от изтезания, а защото ги е плашел разривът с църковната
традиция, разривът с Христос. По време на процеса Бруно не се е страхувал да
изгуби Христос, тъй като в сърцето му тази загуба – съдейки по всичко – е била
осъществена далеч преди това.
Превод: Марио Коев
* Легойда, В. „За что
сожгли Джордано Бруно” – В: Правмир.ру
(бел. прев.).
[1] Всъщност
инквизицията предава осъдения на светската власт, която решава съдбата му и
изпълнява присъдата (бел. прев.).
[2] „Херметизмът е
магико-окултно учение, възхождащо, според адептите му, към полумитичната фигура
на египетския жрец и маг Хермес Трисмегист, чието име срещаме в епохата на
господството на религиозно-философския синкретизъм от първите векове на новата
ера – учение, изложено в т. нар. „Херметически корпус”… Освен това, херметизмът
разполагал с обширна алхимическа, астрологическа и магическа литература, по
традиция приписвана на Хермес Трисмегист, приеман за основател на религията,
пророк и спасител в езотеричните херметически кръгове и гностически секти…
Главното, което различава езотерично-окултните учения от християнското
богословие, … е убедеността в божествената – нетварна – същност на човека и
вярата, че съществуват магически средства за очистването му, които го завръщат
към невинността на Адам преди грехопадението. Пречиствайки се от греховете,
човек се превръща във втори бог. Без всякакво съдействие и помощ свише той е в
състояние да управлява природните сили и по този начин да изпълни завета, даден
му от Бога преди изгонването от рая” (Гайденко, П. П. „Христианство и генезис
новоевропейского естествознания” – В: Философско-религиозные истоки науки,
М.: „Мартис” 1997. с. 57).
Краткък адрес на настоящата публикация: http://dveri.bg/9h93y
Няма коментари:
Публикуване на коментар