вторник, 12 май 2015 г.

За науката и религията



отец Александър Мен (1935-1990)
„Религията винаги е била и остава враг на науката“ – мнозина у нас са свикнали с това твърдение от учи­лищната скамейка, което според тях не подлежи на съм­нение и проверка. Вярно е, атеистическата пропаганда признава, че в последно време религията вече „не се произнася открито против науката“ (виж например сб. „Успехи современной науки и религия“. М., 1961, стр. 152). Но към това обикновено се добавя, че принципиално, в скрита форма, продължава да съществува „състояние на война“.
Както бе отбелязано от Вернадски и други известни учени (виж гл. I), науката дължи своя произход на рели­гията и открай време те са тясно взаимообвързани. Труд­но е да се предположи, че древноегипетските и вавилон­ските жреци, като са създавали основите на математи­ката, астрономията, медицината, са си поставили за цел да се „приспособят към новите времена“. Храмовете на старите източни цивилизации са били истинска люлка на науката. Те са първите училища, лаборатории и об­серватории. Първите анатомически атласи, първите ма­тематически формули, първите карти са дело на служи­тели на религията. Не е възможно този общоизвестен факт да се отрече.
Творците на античната наука били в същото време и религиозни мислители. Обществото на питагорейците, които направили така много за развитието на матема­тиката, било религиозен орден. Аристотел – бащата на съвременното естествознание е създател на религиозно- философски принципи, впоследствие възприети (някои от тях – б.р.) и от християнското мислене. През средновековието Църква­та останала единствено културно средище в Европа, в което са се съхранили семената на античната наука. Ма­настирите събирали древната литература, съсредоточа­вайки зад своите стени всички съкровища от знания през онази епоха. Бележити християнски мислители от къс­ната античност и средновековието били добре въоръже­ни със знания за своето време. От въпросите на естест­вознанието са се интересували св. Василий Велики, и бл. Августин. Такива енциклопедични умове като св. Алберт и Тома Аквински са отдавали на науката огромно зна­чение, изучавали са нейните различни клонове. А мона­хът Роджър Бейкън, който допринесъл много за разви­тието на средновековната наука бил богослов и мистик.
Същото се наблюдава и в нехристиянския свят. Арабските богослови изучавали Аристотел, развивали астрономията, алгебрата, анатомията, а будистките – логиката и теорията на познанието.
И така, в древноизточния свят, античната епоха и средновековието науката и религията мирно са съжителствували в полза един на друг. Едва през XVII век ста­нало първото значително стълкновение между тях (или по-скоро между науката и Католическата църква – б.р.), свър­зано с проблема за въртенето на земята. Малко по-под­робно ще се спрем на този конфликт.
* * *
Теорията за централното положение на земята във Вселената никога не е    б и л а  о т д е л н о  р е л и г и ­о з н о  у ч е н и е, и още повече християнско. Тя била изложена в съчинението „Великият градеж“ на алексан­дрийския учен от II век Птоломей. Появата на тази книга било „най-важното събитие в космологията“, тъй като била равносметка на астрономическите знания на антич­ния свят (Ю. Первель. Развитие представлений о Все­ленной. Μ., 1962, стр. 38). За онази епоха това е било, както у нас е прието да се казва, „прогресивно явление“.
Много векове геоцентричната система била крайъ­гълен камък в астрономията. Тя станала плът и кръв на научното мислене. Естествено, заедно с целия научен свят, тя била споделяна и от християнските философи, още повече, че Библията, макар и да казва, че земята е окачена „на нищо“ (Иов 26: 7), не споменава за нейното въртене (все пак Библията не е учебник по естествени науки, а книга, която има за цел да даде насоки за нашето спасение – б.р.).
През XIV и XV в. геоцентризмът започва да се про­пуква. Първите, които са проявили съмнение в него били християнските мислители. Известният немски богослов, кардинал Николай Кузански (1401-1464) пише: „Ясно е, че земята се движи и ако само ние не забелязваме това, то е защото движението се възприема от нас чрез срав­нение с нещо неподвижно“. Научна форма на новите хелиоцентрични принципи придава полският свещеник Николай Коперник. Неговата книга „За въртенето на небесните сфери“ била посветена на папата, който я приел благосклонно. Тази теория, макар и да е предиз­викала възраженията на много астрономи, в това число и на Тихо Браге, била призната от католическите учени като една от възможните за обсъждане.
Така изминали около седемдесет години. Коперник бил отдавна вече починал, починал и Тихо Браге, но внезапно около този проблем се разгоряла ожесточена идейна борба. Прелюдия към нея бил злощастният про­цес срещу Джордано Бруно Нолански (1548-1600), ко­гото обикновено изобразяват като „мъченик на науката“. Процесът „Бруно“ се състоял тогава, когато не същест­вувала цензурна забрана върху теорията на Коперник. Следователно той не е могъл да бъде съден заради нея. Тогава какво е довело на кладата смелия Бруно?
Джордано Бруно бил възпитан в религиозно семей­ство и много години прекарал в манастир. Неговият жив и поетически ум бързо възприемал новите тенденции и философски идеи, които витаели по онова време във въздуха. Под тяхно влияние в него се изградил своеоб­разен пантеистичен мироглед, близък до мистиката на неоплатониците. За него Бог бил сила, разпръсната в цялата Вселена, която, както питагорейците, той смятал за безкрайно множество от светове. Към тази философия хипотезата на Коперник се оказала важно чисто научно допълнение (виж Л. Карсавин. Джордано Бруно. Бер­лин, 1923, с. 164).
Бруно горял от желание да разпространява своето учение. Той избягал от манастира и напуснал страната. Странствал много години из столиците на различни дър­жави, в това число и враждебни на Рим. Живял в Лондон, в протестантска Женева, в Париж, скитал из италианс­ките държави: Венеция, Генуа – навсякъде с необикно­вена жар изнасял проповеди и диспути, предизвиквайки спорове. Освен това той отправял резки нападки срещу Рим и Курията. Неговите кощунствени остроти станали широко известни. Такъв опасен политически противник не е могъл да не предизвика тревога в Рим. Това е вре­мето, когато навсякъде бушували огнищата на Рефор­мацията, когато цяла Европа е въвлечена в бурята на метежите, разкола и войните. Идейната борба се подк­лаждала от политически страсти. Дж. Бруно, обявявайки се за „учител на по-съвършено богословие, син на небето и на майката-земя“, бил обвинен в лъжеучение.
Когато един венециански дворянин, поради лична мъст, го предал в ръцете на трибунала на Курията, то Бруно отначало не се разтревожил от това, тъй като смятал, че е невъзможно да бъде обвинен в някаква ерес. Действително, неговата пантеистична доктрина, макар и да не съответствала на християнството в някои точки, не принадлежала към категорията на официално осъде­ните лъжеучения. На това той наблягал пред съда.
По време на разпитите Бруно бил питан за връзките му с протестантските управници и за симпатиите му към тях, в частност: „Имал ли е беседи с Наварския крал и възлагал ли е надеждите си на него, получавайки обе­щания за поддръжка и милост?“ (Виж Джордано Бруно и Инквизицията. Протоколи от процеса. – Въпроси по история на религията и атеизма, М., 1950, с. 360). На процеса Бруно се обявил за католик и син на Църквата, а своите религиозно-философски мнения – за непротеворечащи на християнството. „Аз винаги съм се придър­жал към възгледа, към който се придържа и светата майка католическата църква“ (там, с. 448).
Тези уверения не били сметнати за искрени. И „опас­ният смутител на спокойствието, приятел на еретиците и проповедник на лъжеучения“ бил предаден в ръцете на светския губернатор на Рим с лицемерната молба нака­занието да бъде „без смъртна опасност и осакатяване“. Разправата се осъществила: Бруно е екзекутиран на 19 февруари 1600 година.
Това трагично събитие, както и цялата дейност на инквизицията, били резултат от пряката и престъпна измяна на църковните (Римокатолическите – б.р.) власти* на тяхната собствена ре­лигия. Не е нужно да се казва, че насилието във вярата коренно противоречи на Евангелието. Отците на Църк­вата недвусмислено са утвърждавали, че „религията трябва да убеждава, а не да принуждава“.
Фанатизмът, нетърпимостта, идеологическият дик­тат произтичали и произтичат не от духа на религията, а от най-лошите страни на човешката природа. Те се проявяват и тогава, когато силата е в ръцете на нерели- гиозни хора. Известно е на какви репресии са били под­лагани привържениците на новите научни концепции (ге­нетика и др.) през нашето столетие.
В името на справедливостта трябва да се подчертае, че Бруно паднал жертва не толкова заради своите  н а у ч н и  т е о р и и, колкото за това, че бил  п о л и­ т и ч е с к и опасен човек, еретик и противник на Римската курия. Забраната върху литературата на Коперник била публикувана едва 16 години след екзекуцията. Това станало при следните обстоятелства.
Идеите на Коперник бързо се разпространявали сред християнските учени. През февруари 1615 години изляз­ла книгата на монаха Паоло Фоскарини, която защита­вала хелиоцентричната хипотеза. Сред светските астро­номи неин привърженик станал знаменитият Галилео Галилей (1564-1642), който енергично пропагандирал своите научни възгледи.
Галилей бил религиозен човек и приближен на цър­ковните кръгове. Папа Урбан VIII високо ценял учения още когато бил студент и прославял Галилей в своите стихове. „Урбан – пише съветския учен Б. Кузнецов – е ценил Галилей – автора на фортификационни и хидро­технически трудове. Той ценил и трудовете по теоретич­на механика… Панегирическите стихове, отправени към Галилей, били написани по повод откриването на Медицейските звезди. Даже хелиоцентричната система не предизвиквала възражения, докато не претендирала за обективен смисъл… Подобно на теориите на съвремен­ната релативистична космогония хелиоцентризмът се струвал на учените, в това число и на папата – образован хуманист – само математически упражнения на ума“ (Б.  К у з н е ц о в. Галилей. Μ., 1964, с. 206).
Галилей се стремил да получи общо признание от последователите на учението на Коперник. Той убеди­телно доказвал, че позоваването на Писанието по въ­просите на космогонията е безсмислено. „Въпреки че Писанието не може да се заблуждава – казва той, – а да се заблуждават могат някои негови тълкуватели и изяснители… Би било грешка, ако ние бихме искали да се придържаме към буквалния смисъл на думите… Тъй като става дума за явления на природата, които непосред­ствено се възприемат от нашите сетива или, за които правим заключение с помощта на неопровержими дока­зателства, текстовете на Писанието ни най-малко не трябва да ни довеждат до съмнение“ (пак там, с. 113). На запитването на Галилей кардинал Конти отговарял, че има мнение, според което тълкуването на текстовете от Библията е напълно съвместимо с хипотезата, но това мнение „не е общоприето“ (там, с. 110).
В съдбоносния час в играта влязла политическата борба. Галилей спечелил много врагове, които се стре­мели да подкопаят авторитета му пред Рим. „Урбан не е бил религиозен фанатик, но бил типичен представител на поколението, участници и свидетели на Тридесетго­дишната война.“ (пак там, с. 199). Той живял и действал в обстановка на крайно политическо напрежение, обк­ръжен от противници. Оказвала му натиск католическа Испания, тревожело го положението в протестантския север. Неудачният съюз с шведските протестанти, обтег­натите отношения с Венеция – всичко това поставяло Римската държава в необичайно трудно положение.
В това време в протестантския свят започнали да се разпространяват слухове, че папата е враг Божий и Ан­тихрист, тъй като поддържа лъжеучението на Коперник. От тази обстановка се възползвали неприятелите на Га­лилей. Те започнали да убеждават папата, че споровете за въртенето на земята вълнуват, внасят съблазън и не­спокоен дух сред мислещите хора, че учението на Ко­перник не е научно доказана теория, а само хипотеза, която няма точно потвърждение. Било издигнато искане да се наложи забрана върху хелиоцентричната литера­тура, която носи, според тях, само вреда. Галилей от своя страна направил всичко възможно, за да отстои учението на Коперник. Според свидетелството на негов съвременник, той „повече разчитал на собственото си мнение, отколкото на мнението на своите приятели“ (там, с. 124). В сложната обстановка на придворните интриги той бил убеждаван да действа спокойно, да не се разпалва. Галилей не обърнал внимание на тези съ­вети. Той бил топло приет от папата и това му придало бодрост. Неговите врагове обаче били нащрек. Наисти­на, те не могли да постигнат обявяването на хелиоцентризма за ерес, но все пак в резултат на техните усилия била наложена забрана върху хелиоцентричните книги. Според декрета те трябвало да бъдат „временно задър­жани до окончателната им поправка“ (там, с. 122). „По­правката“, според цензорите, била длъжна да подчертае умозрителността и хипотетичността на изводите на хе­лиоцентризма. Декретът бил подписан на 5 март 1616 година.
През това време споровете, които възникнали около хелиоцентризма, приели застрашителен размах и интри­гите против Галилей продължавали. В края на краищата неприятелите на учения постигнали своята цел – той бил призован на съд в Рим. На този процес Галилей напълно се отказал от своите възгледи.
За разлика от „делото Бруно“, процесът на Галилей вече не бил свързан с някаква философска доктрина. Ставало дума за пропаганда на научна теория, която не била допусната от църковната (Римокатолическата – б.р.) цензура. Но и противо­положното становище било  с ъ щ о  н а у ч н о, макар и погрешно. Още веднъж ще напомним, че хелиоцент­ризмът не е религиозно, а чисто научно учение. Когато хелиоцентризмът станал доказана теория, той престанал да смущава и вълнува когото и да било. И сега изглежда нелепо как са могли да отдават такова огромно идейно значение на астрономическа теория.
Безспорно, намесата на политиката и идеологията в развитието на науката е отрицателно явление. За щастие, във взаимоотношенията между науката и религията това е рядък случай. Що се отнася до атеизма, той винаги превръща тази намеса в система. Мнозина помнят таки­ва събития, които по своя позор далеч надминават про­цеса на Галилей. Отдавна ли беше времето, когато съв­ременната генетика бе клеймена като лъженаука и десет­ки учени в своето разкаяние повтаряха съдбата на Гали­лей? В психологията бяха забранени психоаналитичните направления; в лингвистиката – семантиката; в истори­ческата наука – „теорията за кръговете“; в космологията – теорията за разширяването на Вселената. Имената на известните учени Мендел и Морган бяха станали почти оскърбителни думи. В това отношение като истински шедьовър на обскурантизма може да се смята учебникът „Обща биология“, излязъл през 1963 година. В него все още се игнорират всички постижения на съвременната генетика и упорито се защитават псевдонаучни доктри­ни. Читателят няма да срещне нито дума за ДНК, нито за трудовете на Мендел, нито за много други неща, които вече са приети в отечествената наука. И всичко това става не в дълбокото средновековие, а в средата на XX столе­тие. След всичко това има ли право атеизмът да оперира с примери от далечното минало? Не се ли опозори сам той съвсем наскоро?
Що се отнася до историческите взаимоотношения между науката и религията, впоследствие те не били нарушавани от инциденти, подобни на разгледаните. Нютон и Декарт, Кеплер и Паскал през XVII в. не усе­щали никакви „конфликти“ между науката и религията. Те извършвали своите научни подвизи, оставайки иск­рено религиозни хора и богослови. Даже през свободомислещия XVIII век такива учени като Ломоносов, Хершел, Айдлер изучавали природата според своя религи­озен мироглед. През XIX век виждаме същата картина. Религиозни хора били Либих и Пастьор, Кювие и Уолъс, Лайел и Фарадей, Майер и Рентген, Ом и Максуел и много други. Няма да се спираме на въпроса за дарви­низма, който е разгледан на друго място (виж гл. VI и приложение № 5 и № 6) и изказванията на известни учени за религията (виж: А. Табрум. Религиозные верования современных ученых. Μ., 1912; Куртуа. Что говорят о Боге современные ученые? Брюссель, 1960; E.Ch.Hirsch. Das Ende aller Gottesbeweise? Naturwissenschaft und Antworten auf die Religiose Frage. Hamburg, 1975).
Само ще отбележим, че през XX столетие темата „конфликт между наука и религия“ фактически губи сво­ето значение.
„Между науката и религията, – пише американският философ Хоукинг, сега няма никаква война. Има някои учени, които биха искали да поставят религията в музея на древността. Такива явления не бива да се смятат за типични. Аз се съмнявам, че сред религиозните дейци има буйни глави, които желаят да спънат науката или смятат, че това е възможно.“
* * *
Да се обърнем сега към проблема за отношението между религията и знанието.
Преди всичко: могат ли религията и науката свобод­но да се развиват без да си пречат една на друга?
Положителният отговор на този въпрос произтича от качественото различие на обектите към които те са насочени. Науката изучава видимия свят. Обект на ней­ното изследване е материалната Вселена. А религията е духовен стремеж към света на свръхсетивното, който не може да бъде постигнат с чисто научни методи.
Науката никога не трябва да прекратява своите изс­ледвания, тя трябва да се стреми да дава обяснение на възможно повече явления. Необходимо е обаче да се пом­ни, че дори ако науката е способна да обхване  ц е л и я  материален свят, сферата на нематериалното ще остане за нея затворена. Следователно ученият трябва да бъде твърде внимателен с философските изводи, направени от известни нему факти. Особено опасен в науката е догматизмът, който не само се намесва в чужди за нау­ката сфери, но и затормозява нейното развитие. Като пример на подобен догматизъм може да послужи сис­темата на Ернст Хекел, който сякаш искал да утвърди в науката непоклатими положения за всички времена (Виж Н.М.  С о л о в ь е в. „Научный атеизм. Μ., 1915, с. 27).
Има достатъчно примери, когато едни научни поло­жения се заменят с други. Няма никаква „криза на нау­ката“. Кризата възниква, когато старите истини незакон­но се абсолютизират.
В своята същност науката е неутрална по отношение на религията и философията. Учението на Платон е въз­никнало през античността, но, както сочи Вернер Хайзенберг, идеите на платонизма не са загубили своята ценност и в наши дни. Откритията на човека в прекрасния свят на изкуството и откритията в духовния свят на ре­лигията не могат и не трябва да препятстват на откри­тията на науката в материалната сфера.
Религиозното мислене нерядко използва научни методи за разкриване и осмисляне на интуитивния ре­лигиозен опит, но то може да мине и без тези методи. Точно така може да се развива и науката под знака на религиозния мироглед, но тя може да остава и извън него.
Добре е показал значението на религията в работата на учения Айнщайн, който твърди, че вярата в осмислеността на мирозданието вдъхновява изследователя. Ре­лигиозният учен, разкривайки световните закономернос­ти в просторите на Вселената или в дълбочините на атома вижда в тях проявата на световния Разум. Това придава особена значимост на неговото изследване.
При такъв възглед за границите на сферите на нау­ката и религията отпада всякакво „противоречие“ между тях. Това признават днес повечето водещи учени от цял свят, което не може да не безпокои атеистите, заинтере­сувани от раздуването на „конфликта“. „Много буржо­азни учени – с тревога пише един от тях, – говорят за „съюз“ на науката и религията. М. Борн, М. Планк, В. Хайзенберг, К.Ф. фон Вайцзекер, П.Джордан и други известни физици не веднъж са обявявали, че науката не противоречи на религията“ (М.И.  Ш а х н о в и ч. Ленин и проблемы атеизма. М., 1961, с. 185).
Науката играе в човешкия живот  о г р а н и ч е н а  роля. По своя характер тя не е морална. Човекът, извър­шващ престъпни опити с хора, както и ученият, рискуващ живота си в процес на експеримент – еднакво принадле­жат на науката.
Не съществува „научен мироглед“ построен само върху данните на естествознанието. В нашия възглед за живота винаги присъствува нещо, лежащо извън преде­лите на науката. Освен това в постъпките си човек не може да се ръководи само от онова, което му е дало изучаването на природата. Висшите категории като сми­съл и ценност, добро и зло лежат в областта на вярата. Затова, според думите на Макс Планк „науката и рели­гията не си противоречат една на друга в истината, но за всеки мислещ човек те се нуждаят от взаимно допъл­ване“ (М. Plank. Wege zur phisikalischen Erkeuntuis, S. 141).
Религията дава на човека знание за какво той живее и как трябва да живее. Науката не може да отговори на тези въпроси – тя само се опитва да разбере  к а к  е устроен материалният свят. Сферата на науката е пре­димно сфера на интелекта. Но човек не може и не трябва да се ограничава само с тази сфера (виж приложение 5). Религиозният светоглед е цялостен кръг, в който се съ­държа целият човешки живот в това число и жаждата от знания, научното изследване на света. „Религията, – според думите на френския философ Емил Бутру – пред­лага на човека по-богат и по-осмислен живот, отколкото самопроизволния или даже интелектуалния живот. Тя е род синтез или по-скоро съкровена духовна връзка на инстинкта и разума, при която всеки човек е съединен с другия и благодарение на това преобразен и възпламенен, притежава пълнота и творческа сила, която го на­пуска, когато той действува сам“ (Э.  Б у т р у. Наука и религия в современной философии. Пер. с франц. Μ., 1910, с. 180).
Следователно науката и религията – тези два пътя към познанието на реалността – трябва не просто да бъдат независими сфери, но в хармонично съчетание да помагат в общото движение на човечеството по пътя към Истината.
ЗАБЕЛЕЖКА
Като конкретно потвърждение на съвместимостта на религиозния мироглед и науката представяме данни за Папската академия на науките. Тя е била основана в Рим през 1603 година от учените Ф. Чези, И. Хек и Ф. Стелути, разширена през 1887 година от Лъв XIII и пре­устроена през 1936 година от Пий XI.
По своята многонационалност на членовете тази академия е единствена в света. В нея влизат вярващи учени от много страни. Много изследователи, избрани в Папската академия, са световноизвестни учени, напри­мер Луи де Бройл, Пол Дирак, Джон Екълс, Вернер Хайзенберг и др.
Освен Папската академия (по статистика за 1968 го­дина) съществуват 138 католически университета, 86 от­делни факултета и 240 университетски колежа. Само в Рим работят 20 католически академии и институти, изу­чаващи различни области на науката.
Из „Произход на религията“, стр. 222-234

* Римокатолическите – б. пр.

https://prespanski.wordpress.com/2015/05/11/%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/

2 коментара:

  1. Здравейте г-н Велчев. Противоречие има между атеизма и науката. Атеизмът е антинаучен. Какво трябва да направя, за да докажа, че няма Бог? Проф. Алексей Илич Осипов от Московската духовна академия е публикувал видео-беседи по темата. Слушал съм ги. Противоречие между естествените науки и християнската религия няма. Може би си струва да погледнете статията за теоремите на Курт Гьодел https://bg.wikipedia.org/wiki/Теорема_на_Гьодел_за_непълнота Теоремите на Гьодел налагат силни ограничения върху формалните математически теории и върху методите на научно изследване изобщо.

    ОтговорИзтриване
  2. Здравейте, г-н Петков. Искам да Ви попитам дали бихте могли да ми изпратите някакъв мейл адрес или сайт на проф. Виктор Николаевич Тростников. Аз се рових в интернет, но не можах да открия. Поздрави!

    ОтговорИзтриване