вторник, 20 май 2014 г.

С ъ н и щ а


(Новела)

Мария Велчева




В сръбското провинциално градче Н се провеждаше необичаен, за началото на ХХ век, съдебен процес. Преди около година тук бе пристигнала госпожица Симза – млада и красива циганка, която гледаше на карти и на кафе и само за няколко месеца успя да се забърка в един куп скандални истории. Мъжете пощуряваха по нея, а жените бяха вбесени, че една „никаквица“ върти всички на пръста си. Дълго търсеха обвинение срещу нея, докато накрая успяха да я изправят на съд за магьосничество. Причината беше абсурдна – след нейната поява мнозина знатни дами от местното „Женско дружество” твърдяха, че са започнали да сънуват много ярки сънища, в които нещата се случват в някакъв паралелен свят, а животът им се е обърнал наопаки.
В залата на мировия съд те пристигаха, придружени от съпрузите си, а беше надошла и една пъстра тълпа, от разните слоеве на обществото, така че почти всички места вече се запълваха. Мъжете бяха облечени кои в по-елегантни, кои в по-смачкани костюми, а жените – в пищни рокли, с широкополи, богато декорирани капели. Във въздуха се носеше странна смесица от аромати на фини парфюми и дразнещи, евтини одеколони.
Отпред, на издигнат подиум, имаше поставена дълга маса, застлана с покривка от зелено кадифе. В единия ѝ край, точно срещу външната врата, седеше секретар, който водеше протокола и извикваше със силен глас свидетелите. Разсилният отваряше вратата и ги канеше да влязат, а после те минаваха по тесен коридор между дървените пейки и заставаха зад невисока катедра, за да изложат своите показания. Отстрани на другия край на масата, се беше разположил едър полицай, а отдире му стоеше изправена жена на средна възраст. Нейната задача се заключаваше в това да поднася дебела, поизтъркана Библия, върху която призованите се заклеваха, че ще говорят истината. По средата на масата бе мястото на съдията, а пред него, както си му е редът, – малко дървено чукче на поставка.
На няколко крачки срещу полицая, на разклатени столове нехайно се бяха настанили обвиняемата госпожица Симза, заобиколена от малка орда свои приятелки. Ярко оцветените им носии се открояваха на общия пастелен тон от премени на гражданите, а на шиите им висяха гердани от едри златни пендари. Циганките мълчаха, а в погледите им се четеше отчуждение, примесено с изпита меланхолия и тъга, сякаш душите им и сега се носеха като мъгливи облаци над зареяните кални друмища.
Когато камбаната на градския часовник отмерваше пет часа следобед, в задния край на залата се отвори малка вратичка. Секретарят чинно се изправи и извика:
– Станете! Влиза почитаемият съдия!
Всички последваха неговия пример, а разговорите замлъкнаха.
Мировият съдия беше ерген, среден на ръст, със замислено лице, на видима възраст около 35 години. За него се мълвеше, че е изчел повечето книги в библиотеката, знаеше се, че е написал кратка история на градчето, а в момента работеше над един роман, чиeто съдържание все още се пазеше в тайна. Той спокойно зае мястото си и се обърна към служителя:
– Хайде, господин Маркович, призовете първия свидетел.
– Да влезе госпожа Величкович! – разнесе се гласът на секретаря.
Хората отново насядаха, а разсилният отвори външната врата и повтори думите му.
Госпожа Величкович, вече на пенсионна възраст и доста понаедряла, се закле с не малка доза театралност. Съдията я подкани:
– Изложете накратко Вашата жалба.
Тя кимна и започна уверено – види се, старателно бе подготвяла речта си:
– Животът в китното ни градче си течеше тихо и спокойно. Мъжете се занимаваха със своите занятия, а ние, домакините, – с безбройните си обязаности. В „Женското дружество”, на което имам честа да бъда председател, бяхме постоянно ангажирани –изнасяхме благотворителни концерти, за да съберем пари за...
– Госпожо Величкович, говорете по същество!
– Да, господин съдия! – Тирадата ѝ бе безцеремонно прекъсната, което ѝ даде да разбере, че трябва да премине директно към обвинението. – Тогава ще кажа, че след пристигането на госпожица Симза с нас започнаха да се случват странни неща.
– Какви по-точно?
– Амии, ... взеха да ни сполетяват злощастия! – После, за да не прозвучи глуповато, побърза да изстреля най-страшното си доказателство. – Мъжът на госпожа Блажевич изчезна при неизяснени обстоятелства и никой все още няма вест от него...
– Ние знаем за съпруга на госпожа Блажевич! – магистратът намекваше, че е добре известно къде може да се е дянал въпросният господин.
Гласът ѝ стана злокобен:
– Зададе се страшен мор по добитъка...
– Стига! Ветеринарят вече разкри откъде идва заразата.
Съдията се обърна към посетителите в залата:
– Дамите от „Женското дружество“, и ред други граждани от нашето общество, заявиха на всеослушание, че са имали сериозни пререкания с госпожица Симза. Твърди се, че за да им отмъсти, нощно време тя се занимава с чародейство и ги кара да преживяват непоносими кошмари – душите им напускат тялото и се пренасят да странстват в един омагьосан свят.
– Спаси, Господи!... – Попът, леко разчорлен, с износено и позацапано расо, се беше промъкнал незабелязано на задните редове и тревожно се кръстеше. Множеството се извърна към него, а няколко души също се прекръстиха.
– Ние ще изслушаме внимателно показанията на свидетелите, които се явиха, за да се постараем да разберем основателни ли са обвиненията, които се отправят към госпожица Симза.
Съдията отново премести погледа си към потърпевшата:
– Споделете ни по-конкретно, Вие от какво се терзаете?
– Напълно сте прав, господин съдия! Аз сериозно пострадах от всичко, което преживях. Ще опиша подробно, а Вие отсъдете.
Присъстващите неусетно се потопиха в мистичната атмосфера на нейния разказ.
– Една нощ сънувах, че съм кралица и тревожно се лутам из залите на двореца. Не си давах сметка каква е причината за моето безпокойство, докато в даден момент осъзнах, че всички трофеи бяха изчезнали от стените. Внезапно си припомних, че ме чакат в балната зала, където се подготвяше маскарад за началото на ловния сезон. Тръгнах с бързи крачки нататък, обаче се сетих, че нямам маска. Понечих да се върна, но някаква стара жена, която разнасяше овехтяла кошница, ме спря и ми рече да бръкна в нея и да си извадя маска, без да поглеждам. Възразих, че маската трябва да ми подхожда и затова желая да си я избера сама. В очите ѝ се появиха присмехулни искри, тя извърна лицето си към мен и тайнствено промълви, че маската сама ще ме избере и ще ми приляга повече от собствената ми кожа!
Учудена от думите ѝ, наполовина подтиквана от любопитство, но и все още скептична, бръкнах в кошницата и започнах да опипвам предметите в нея. Опитвах се да сдобия, макар и бегла, представа за тях, съдейки по формата и размерите им. А те сякаш бяха живи създания, от плът и кръв, – разбягаха се, разшаваха се и дори ми се стори, че започнаха да издават звуци – някои наподобяваха воя на вълци, други – жалното блеене на кози, а трети – грозното грачене на гарван. „Бръкни по-дълбоко”, промърмори старицата, а очите ѝ светнаха с още по-голямо задоволство, все едно овехтялата кошница бе ракла пълна със скъпоценности.
Нещо се вкопчи с нокти в ръката ми и аз я издърпах с вик – тя здраво стискаше препарирана птица с окраска, преливаща от ярки багри. Или птицата стискаше мен? „О-о, райска птица!” промърмори бабичката с невярващ глас и изненада, която се четеше в погледа ѝ. Но после ненадейно се сепна и забързано ме подкани: „Хайде върви, какво се мотаеш! И без друго си закъсняла!”. Погледнах птицата – имаше големи одухотворени очи, но беше напълно безчувствена. Тогава си помислих, че жената е луда. Или... може би, точно тя е откраднала ловните трофеи и сега искаше да набеди мен. Извърнах се рязко, за да я хвана и заведа пред краля, но тя беше изчезнала! След кратък миг на двоумене, тръгнах към балната зала. По пътя се загледах отново в красивата маска и едва сега забелязах, че от опашката ѝ се подаваше малка пръчица. Щом я доближих до лицето си, тя се прилепи и се срасна с кожата ми, а аз цялата сякаш се превърнах на пъстроцветна птица.
Когато отворих вратата, се озовах не в разкошен салон, а в някаква приказна гора – придворните дами, херцогините и баронесите бяха насядали по клоните на дърветата, предрешени като екзотични птици; камериерките и дойките – надянали кожи на диви котки, лисици и невестулки; а младите слугинчета – в костюми на сърненца или зайци. Особено неприятната главна готвачка, една възрастна сплетница, пълзеше кротко по тревата в коруба на костенурка и само злобните ѝ игриви очички, разкриваха истинската ѝ същност.
Мъжете ги нямаше никъде?! А и на никого, като че ли, не му хрумваше да се поинтересува за тях!
Гората ехтеше от живот, чуваха се радостните викове на девойки, зашеметени от виното и опиянени от загадъчната светлина на луната, която плуваше зад сините облаци и разпръсваше лъчите си върху гладките речни камъчета. А те блестяха в различни цветове под повърхността на кристално чистата вода и ѝ придаваха розови, зелени, сини и златни оттенъци.
По едно време луната изчезна зад облаците и се изви силен вятър. Той профуча между клоните на дърветата и нежната ни гола плът затрепери от студ. Прокрадна се някакъв смътно доловим страх – зениците ни се разшириха и погледите ни станаха боязливи, подобно на птица, която усеща, че в гнездото ѝ има някой и той я приближава, без тя да го вижда. Жените потръпнахме в очакване на нещо неизвестно – възбуда премина през телата ни и ги накара да настръхнат. Бяхме колкото изплашени, толкова и развълнувани. Гората притихна. Ние затаихме дъх и пулсът ни замря в гърдите. Този миг ни се стори безкраен. Когато, след известно време, решихме, че няма нищо тревожно, се успокоихме и замаяни от приятното вино, което притъпяваше сетивата ни, отново изпаднахме в сладостни забавления.
Неочаквано от гората се появиха ловци. Те пристъпваха бавно зад храстите и се прицелваха безпощадно в нас – сякаш не забелязваха, че сме жени, а ни вземаха за истински животни. Дамите се ужасиха и захванаха да пищят, но от устите им, вместо нормални човешки звуци, се разнесоха птичи крясъци, вой и рев на диви зверове, което още повече настърви преследвачите ни.
Точно когато един от стрелците опъна тетивата на лъка си, за да ме прободе с острата си стрела, аз се събудих с пронизителен вик.
Съдията се беше облегнал на лакътя си и следеше историята съсредоточено, но в лицето му прозираше известно недоверие. Когато тя привърши, се изправи и отрони тихо:
– Можете да седнете!
Госпожа Величкович се запъти към едно от малкото останали празни места, а той отново се обърна към секретаря:
– Поканете следващия!
– Да влезе госпожа Стоянович!
Госпожа Стоянович отдавна бе загубила съпруга си, но в дрехите ѝ, все още, преобладаваха тъмните нюанси. Малкото аксесоари, които носеше към тях, обаче бяха подбрани изискано, с умел артистичен вкус. Съдията я запозна с решението си да бъдат изслушвани предимно мъчителните халюцинации на тъжителките и затова я помоли просто да разкаже съня си.
Вдовицата имаше мелодичен глас, наситен с топло очарование.
– Седях на терасата и се бях унесла да шия гоблен. Наведена над него правех ситни малки бодове, когато към три следобед започна да вали. Времето бе някак мрачно, неприветливо, но аз продължих да работя, докато дъждът ромолеше покрай мене. Ненадейно се извиваше силен вятър и дъждът се усилваше, което ме караше да надигна глава от гоблена и да се загърна по-плътно в шала си. Вятърът събори всичко, което беше наредено по масата – сервиза ми за кафе, вазата с цветя, цигарите – всичко се разхвърча на различни страни. Порцеланът се счупи, чашите се претърколиха назъбени по пода, кафето се разля и цялата атмосфера заприлича странно на художническо ателие. Не обърнах внимание – знаех, че когато се опитам да наредя нещо никога не се получаваше. В света нещата по принцип нямаха установен ред и не беше сигурно кое къде точно трябва да стои, така че редът, дори в моите вещи, ме объркваше повече, отколкото безпорядъка. Естетиката, композирана от природата, беше много по-креативна от всяка красота, която човекът можеше да сътвори.
Бях загубила представа за времето, когато нещо падна до мен, издрънча на цимента с глух метален звук и отскочи, както голяма капка дъжд се удря в ламаринен покрив. Главата ми инстинктивно се завъртя в тази посока и съзрях на земята да лежи златна монета. Вдигнах я и се огледах нагоре към небето – по диагонал се падаше една стара къща, в която отдавна не живееше никой. Тя по-скоро приличаше на обор за животни, отколкото на човешка обител – тухлите бяха неизмазани отвън и между тях стърчаха сламки, запълващи процепите. На прозореца стоеше господин с черна коса, лъщяща като намазана с боя мъжка обувка, а отстрани на темето му стърчаха няколко непригладени косъма. Господинът притежаваше два дълги мустака, спускащи се около устата му като тънки усукани въженца във форма на железен светилник и предъвкваше най-незаинтересувано края на масивна четка за рисуване като крава, преживяща овес, изпаднала в сладостно забвение. За разлика от кравата, зареяла празния си поглед в небитието, господинът обаче ме гледаше съсредоточено и сякаш очакваше моята реакция. Когато очите ми, след краткото блуждаене около лицето му, накрая се фиксираха върху неговите, той вдигна едната си вежда, а крайчетата на устните му се изкривиха в закачлива усмивка:
– Ето една монета за прекрасния ми модел! – каза той, изваждайки четката от устата си с театрален жест все едно беше дебела дървена лула.
Думите му идваха като през някаква мъгла и ми трябваха няколко секунди, за да ги проумея или по-скоро те да проникнат в съзнанието ми обвито сякаш в пелена от нереалност. Захвърлих жълтицата с всичка сила обратно към този нещастен шегаджия, който се опитваше да се подиграва с мен. Бих се зарадвала, ако успеех да го улуча по самодоволната физиономия, но, уви, женският ми размах не беше достатъчно точен и монетата не можа да стигне до желаната цел. Тя прехвърли оградата на балкона му и се удари тъпо на около двадесет сантиметра под дървената греда на прозореца, отскочи от стената, падна в градината ми и се затри от поглед в лехата с тикви, обрасла с високи плевели. Наблюдавайки ожесточението, изписало се на лицето ми, докато жълтицата летеше устремена към него, като торпедо към вражеския лагер, и бързината, с която възторгът ми помръкна след опита за неуспешно покушение, господинът се разсмя още по-гръмогласно:
– Е, не изпадайте в ярост, госпожо. Наистина заслужавате и повече пари, но за съжаление не разполагам с такива! – при което обърна джобовете си и изпразни съдържанието им демонстративно.
Аз си вирнах леко носа, в опит да демонстрирам презрението си над долнопробния му вкус за шеги и тръгнах към стола, за да довърша гоблена си. По пътя полите ми се разфучаха заплашително, издути от внезапния порив на вятъра, който се блъсна в тях като в корабно платно по време на морска буря.
– От друга страна има голяма вероятност догодина да поникне цяло дърво с жълтици на мястото, където падна с неблагодарност единствената ми златна паричка – каза той и избърса една невидима сълза, а после си издуха силно носа в бяла копринена кърпа и я прибра обратно в джоба. – Но Вие не унивайте! Ще берете богата реколта, ако не от непрекопаните Ви тикви, то от моите жълтици! Ще капят като зърна кехлибарено грозде в лехата, а после и в престилката на полата Ви!
Нещата, които казваше бяха смешни, но кой знае защо лицето ми придоби студения цвят на мраморно бял шахматен топ, докато скулите на бузите ми се сдобиха с издайнически червен цвят – почувствах, че се появиха два малки алени кръга и че заприличвам на нарисуван с руж клоун, който вместо да се смее, свива плътно устните си, за да не избухне. Той продължи:
– Наистина намирам, че бихте могли да позирате в ателието на някой известен художник, защото от вас ще излезе перфектен модел. Положително, Вашите рядко срещани качества Ви правят идеална за тази нелека работа.
Изглежда тонът му беше омекнал, защото искаше отново да си възвърне изгубеното ми внимание. Помислих си, че може би се е мъчел да ме впечатли с нескопосаното си чувство за хумор и сега, когато е видял, че не успява, е сменил стратегията.
А може би се опитваше да ме съблазни по един хитър начин, като прикриваше истинските си намерения, показвайки че не се интересува от мен и оскърбявайки моето достойнство, за да хукна аз след него, да му се доказвам, докато той се прави на недостъпен и груб и ме оставя да се оплета сама в ловките му примки? Сигурно ме е наблюдавал от седмици и е плел изкусно мрежата, с която да ме залови? Е, не беше такъв хитрец за какъвто се мислеше – дори се оказа много по-предвидим и прозрачен отколкото очаквах, което малко ме разочарова, ако трябва да бъда искрена. Сега аз щях да го накажа за дързостта му, защото бях прозряла коварния му замисъл. Естествено имаше малък шанс отново да греша, което щеше да ме доведе до още по-голямо унижение – подозрението накара двете ми вежди да се извият в дъги, сякаш крилата на орел, спускащ се стремглаво към плячката си. С навъсен поглед и рязък тон го попитах:
– Какви качества? – всъщност тайничко се надигаше женската ми гордост, която обичаше да се храни с мъжкото възхищение. Затаих дъх в очакване на това индиректно признание в любов, което щеше да ме превърне от жертва в хищник, тържествуващ сега над месата на този разгонен глиган.
– Ами, толкова сте скучна и безинтересна, че може да стоите с часове, подобно на препариран бухал, и да не помръдвате от мястото си. Наистина съм изненадан от Вашата липса на каквото и да е желание да вършите нещо, освен да съзерцавате дъжда и да мълчите. Жена, която няма никаква енергия.
– Не съм съгласна с вас. Аз шия гоблен. И ако не съм Ви интересна, защо тогава сте избрали да ме рисувате?
– Точно това е, мила моя, че аз съм нетрадиционалист и винаги избирам да рисувам неща, които на пръв поглед изглеждат безинтересни. Ако Ви бях нарисувал такава, каквато сте със сигурност моята картина нямаше да стане никакъв шедьовър – щеше да е просто едно мъртво изображение, в центъра на което стоите Вие – една попрецъфтяла роза.
– За какъв се мислите? Как си позволявате да ми говорите така?
– Но момент, мадам, нека да завърша, позволете ми. Аз съм необикновен художник, защото аз не рисувам просто образи, но аз рисувам същността на предметите и хората – аз рисувам техните души, мадам.
– Душа? Вие луд ли сте? Как може да нарисувате душата ми – тя е невидима?
– Грешите, госпожо! Елате да погледнете Вашия портрет, ако не ми вярвате!
Бях силно развълнувана, но не давах на възбудата да ме превземе, защото знаех, че има голяма вероятност да се разочаровам. Налагаше се да се държа като истинска дама, за да не позволя на този непознат да продължава да ме шантажира. Не трябваше да се показвам прекалено заинтересувана, беше възможно отново да се хвана в капана на неговото остроумие. От друга страна, този път той ми прозвуча сериозно – дори изражението му се беше променило и напълно подкрепяше думите му. Накрая естественото ми женско любопитство надделя над всякакви задръжки и аз тръгнах, стараейки се да не го издавам, вървейки бавно с умерени крачки, а сърцето ми прескачаше в гръдния кош като хванато натясно врабче. Заобиколих оградата и пристъпих през прага на студената, мрачна постройка, превърнала се в обител на този чудак.
С прекрачването усетих хлад и се загърнах по-плътно в елегантния си дантелен шал. Пред мен се издигаха каменни стълби, водещи към втория етаж. А той от своя страна се намираше точно под таванската стая, в която се бяха настанили да живеят гълъби. Те придаваха уютна атмосфера с постоянното си ходене напред-назад, което се чуваше като пукане на съчки в огъня, или честите им семейни кавги, прочувствените им молби за късче хляб, когато бяха гладни и любовта, с която се пощеха или си гукаха, щастливо притиснати един в друг, за да им е по-топло.
А, ветровете – зимни и есенни – нахлуваха през процепите на покрива, увиваха се около неговите подпори и съскаха като усойници.
Художникът изхвръкна от стаята с широко отворени ръце и се затича надолу по стъпалата с лудешки смях, прекъсвайки самотните ми размишления. Ризата му беше разкопчана на гърдите откъдето стърчаха косми, а захабените му бели панталони бяха намачкани като разгъната скица, след като е била хвърлена в кошчето за боклук. Издърпа ръката ми изпод шала, приведе се ниско напред, като за поклон, и я целуна най-тържествено.
– Моля, заповядайте! Извинявам се за неизрядния ми външен вид, както и за безпорядъка в ателието, но в своя защита ще кажа, че очаквах вие да приготвите голяма кошница сладкиши и вино, с които да ме почерпите като новопристигнал. По такъв начин щях да разполагам с малко повече време да се облека, избръсна и да разчистя, но, уви, нищо не протича така, както си го представяме в нашите глави. От друга страна, това ми дава оправдание да не се чувствам неудобно пред вас.
– И защо трябва да се чувствате неудобно?
– Защото, ако Вие бяхте истинска дама, която спазва етикета, щяхте да пристигнете по друг начин и аз бих се засрамил да Ви посрещна така, но сега се чувствам задължен, от Вашите обноски, да изглеждам непорядъчно. – и той отново се разсмя. – Моля, чувствайте се като у дома си.
Качихме се на втория етаж, който бе приспособен на ателие. На едната стена стоеше камина с пепел от скоро горели дърва и със скромна украса от наредени отгоре ѝ горски шишарки. По дървения под се гонеха петна от неизчистен прах, като огнени зайчета, хвърляни от печката по тавана през нощта, а в два от ъглите, вместо завеси, висяха „тюлени” паяжини. Постарах се да не разглеждам прекалено много, за да не изляза невъзпитана или пък да обидя домакина си, но от друга страна се ядосвах на себе си, че съм толкова тактична след като той си позволяваше да пристъпва всички норми на доброто поведение.
Стативът, заметнат с нещо, напомнящо овехтялата престилка на стар касапин, с размазани по нея сини, жълти и червени петна, седеше кротко, без да досажда, близо до десния ъгъл на прозореца.
Бръчка на лека погнуса, от мръсотията в ателието, се беше образувала между очите ми, която художникът се направи, че не забелязва и ме попита с насмешка:
– Е, осмелявате ли се да видите какво лежи под повърхността на покривалото? Или … по-скоро се колебаете?
Събрах смелост да съм искрена, понеже разбрах, че с жалките си опити да се прикривам предизвиквах бурна разобличителна реакция на смях, която се стоварваше отгоре ми като ковашки чук и ме смазваше. Явно този човек наистина притежаваше дарбата да чете в душите на хората и ме караше по странен начин да се чувствам разголена пред него. Усещах инстинктивно, че няма смисъл да слагам фалшива маска, защото не можех да го заблудя, а единствено да го накарам да ме залее със студен душ на горчива ирония и язвителни подигравки. Да, той определено беше циник, но дори някой да ми предложеше восъчни тапи за уши, за да не го слушам, аз нямаше да ги приема.
– Да, така е – отвърнах равно.
Той, изглежда, реши да не ме изтезава повече и отметна внимателно покривалото, наслаждавайки се на моята реакция, докато картината бавно се откриваше пред взора ми.
Ще кажете – на пръв поглед нищо интересно: Седях на терасата, загърната в шал от фина жълта дантела с голямо, изящно цвете, забодено над дясното ми ухо. На коленете ми лежеше кръгъл гергеф с лицето на св. Анна, наполовина извезано върху него. Имах навик да не купувам дървени икони, а да пошивам библейски сцени и персонажи върху гоблени. Едната ми ръка беше застинала във въздуха, държаща игла с копринен конец. Небето навъсено в сиво-синьо и цялата атмосфера – мрачна. Бях наклонила главата си на една страна, а в устремения ми към неизвестността поглед се четеше болка, примесена с романтичен копнеж.
Лице, чиито контури бяха стегнати от една невидима вътрешна тъга и само пламъкът на надеждата, който гореше в очите, успяваше да разтопи острите, изсечени черти и да им придаде мекота. Потънала в безвремието на картината, аз щях да остана завинаги в едно сладостно очакване на бъдещето, изглеждащо по-красиво отколкото всяко друго бъдеще, което, най-вероятно, щях да изживея. Дъждът не спираше да вали косо покрай мен, а аз никога нямаше да го забележа.
Вятърът, непостоянен и изменчив, беше хванат за миг от вечността и изобличен – палавата му игра, която по невидим начин разтваряше нездраво закопчаните копчета на моята вдовическа яка или се подмушваше в полите ми и ги разбъркваше, разрошваше издайнически дългите ми старателно пригладени коси и караше бузите ми да поруменеят от неговата милувка.
На пода още лежеше ваза с божури и момини сълзи, а в ъгъла се виждаше раздута паяжина, над която се беше разпънал паяк, разтегнал всичките си крайници до предела на своите възможности в страх да не отлети с нея, подобно на Дороти и нейната къща.
Съвършена имитация на нащърбена чаша и разляла се локвичка кафе, в която се търкаляше парче счупен порцелан, се беше появила върху платното. Ако човек поставеше картината до действителността, то той би се зачудил кое е истинската реалност – кое е било първо и кое е било създадено по негов образ и подобие.
Съдържанието на картината би могло да събуди възхищението на ценителя още от пръв поглед, но далеч не и да задържи вниманието му, ако в нея нямаше нещо необикновено! Човешкият ум бе по-заинтригуван от тъмнината, отколкото от светлината и затова, ако една картина му предложеше само светлина, то той не би бил очарован задълго. Обратно, ако картината бе изцяло тъмнина, то той би бил озадачен и дори би му било неприятно, но рядко би я изхвърлил напълно от съзнанието си, защото светлината на ума му постоянно щеше да търси начин да я озари и, когато това се случеше, той би бил безмерно удовлетворен. За мен тази картина бе смесица от тъмни и светли петна, преплитащите се в полето на моето разбиране. А ето и нейната най-озадачаваща характеристика:
Всичко в нея беше счупено! Човек би казал, че таванът на Сикстинската капела се беше отлющил на множество ситни отломки, които някой след това е събрал и наредил в загадъчни изображения, без да може да ги слепи помежду им отново.
От дясната страна, по бузата ми минаваше широка цепнатина като белег, която напукваше всичко около себе си. Сякаш дълбока резка в земната кора, останала след земетресение. Дрехите ми бяха като нарязани парчета от различни геометрични фигури – триъгълници, квадрати и многоъгълници, – които не бяха съшити помежду си – огромен брой малки частички, обединени от един общ наръфан контур. Kафето, разляло се по пода, също беше разграфено на части, подобно на неправилна мрежа на диаграма. Дори повърхността на тънката сребърна игла, чието острие проблясваше в полумрака, се беше натрошила на фини малки късчета, както обикновено се чупеха крехките коледни играчки за елха.
Паякът и неговата издута мрежа бяха като скачени образи от картина на Пикасо – едновременно се сливаха и разминаваха и изглеждаше, че всеки момент ще се разпаднат. Паяжината поразително напомняше пухкавата сфера на глухарче, миг, преди да се разлети на малки „парашутчета“, от силния порив на струята въздух, насочена от устата на игриво девойче в полята.
Розовите пъпки и бледите бяло-розови листа на божурите, окъпани в капки дъжд, се бяха залепили по неестествен начин на техните зелени стебла. Всяко цвете имаше глава, която стоеше някак изкуствено прикрепена към тялото му. Листчетата бяха изрязани, сякаш с помощта на тъничката човка на колибри, от меко и нежно разточено тесто за сладки. Изкусно подредени едно по едно, като многопластова торта, а в средата беше прибавен нектарника, който идваше да украси цветето, наместо миниатюрната фигурка на булка. Някак си, обаче, това обикновено на пръв поглед растение бе лишено от вътрешната си хармония – освен че всяка една от частите му бе сглобена и напасната болезнено и некомфортно, на него му липсваха тичинките!
Това нямаше как да се забележи, ако човек го гледаше отвън, но художникът беше направил така, че да разтвори сърцевината му и да открие вътрешността му пред погледа на наблюдателя. Определено божурът можеше да живее и без тичинки, но без тях изглеждаше несъвършен, беше изгубил завинаги своята самодостатъчност. Обречен навеки да чувства своята празнота, осъзнавайки недостижимостта на щастието, когато то е несподелено!
Идваше ми да извикам: – О, величави богове, по-завистливи и от хора, кой от вас отне единствената благодат, останала на това цвете, прокудено от райската градина? Кой от вас го раздели на две и остави да се скита, да се лута в търсене на липсващата половина, а когато я намери, най-накрая, коравосърдечно разтрогна и отне?
Жената наведе глава, а върху лицето ѝ се четеше болка и скръб. Цялата зала бе замлъкнала. Циганката стана и тихо се приближи до нея. Очите ѝ бяха светли и бистри, сякаш окъпани от летен дъжд листа. Попита с приглушен и леко дрезгав глас:
– Защо обвинявате мен за съня си, госпожо?
Вдовицата я изгледа като някаква отвратителна жаба, а после извъртя с погнуса и ужас очи към съдията, молещи го да я отърве от нея. Но той спокойно отвърна:
– И как Ви е омагьосала?
– О-оо, не! Тя не е невинна! – свидетелката бързо възвърна дързостта си.
– Онзи ден я наблюдавах как се беше свила до плета, от другата страна на оградата ми. Там започва един хълм, а наоколо е пусто и обикновено няма хора. Тя явно беше намерила някаква пътека или се беше изкачила по възвишението и спуснала надолу. Седеше сгушена като просякиня, с колене вдигнати до гърдите, и нареждаше някаква циганска песен, която вятърът заглушаваше. Изражението ѝ бе отнесено и от време на време си мърмореше нещо под носа, докато мислеше, че никой не я забелязва. После се наведе напред и затършува в пазвата си, откъдето извади очукан буркан. Развъртя капачката с усилие и го изтръска във въздуха. От него изхвръкнаха две сини пеперуди, а на лицето ѝ разцъфна усмивка – усмивка сякаш, че прави пакост! Едната пеперуда полетя над плета, а другата, вместо да потегли по свой път, също я последва. Гледах как двете пеперуди се гонеха и правеха сложни превъртания, подобно на въздушни акробати. – Вдовицата спря за миг и присви очи, за да намери по-добро сравнение. Заговори отначало бавно, наслаждавайки се на картината, която се бе открила пред вътрешния ѝ взор.
– Или може би на любовници, които преплитаха телата си в сладостен екстаз. Закачаха се и се дразнеха, а после бягаха. Биеха се и се сдобряваха, целуваха се за миг и отново се раздалечаваха. – Жената внезапно прекъсна унеса си и страхливо се огледа наоколо. Когато се увери, че всички одобрително я слушаха, тонът ѝ се покачи заплашително.
– Не може всичко да е било случайно! Тя ми е направила магия! Не бяха просто две пеперуди – аз ги виждах като че ли са хора!
Съдията се обърна към обвиняемата:
– Вярно ли е това, което каза госпожа Стоянович, че онзи ден Ви е видяла близо до дома си?
– Да, истина е! – циганката се разсмя и в погледа ѝ се върна същата надменна присмехулност, с която подминаваше всяка клевета и обида, за да не позволи на хората да оковат духа ѝ в унижение и срам.
– Да, такава съм! Аз съм вещица, която Ви кара да си настъпвате полите и да се препъвате в тях; аз съм вещица, която омагьосва мъжете да не Ви носят златен накит вкъщи, а само бърсалка за съдове; аз казвам на ветровете да Ви събарят керемидите от покрива, а на мухите – да Ви плюят яденето, на розите – да издивеят и да раздират роклите Ви всеки път, когато минете край тях.
– Моля, дръжте се сериозно! – съдията се опитваше да я смъмри. Но после допълни благосклонно: – Искате ли да ни кажете нещо във Ваша защита?
Циганката се върна на мястото си и се облегна нагло назад в стола си. Извади една дива ябълка от джоба си, плювна върху нея и я изтърка старателно в полата си, след което зарея презрителния си поглед във високото празно пространство над главите на своите обвинители и съдията.
– Да разбирам, че не. Моля, да бъде призован следващият свидетел по делото.
Мургавата госпожица се прозина от отегчение и въздъхна. Беше се отпуснала назад и предъвкваше ябълката в опит да разсее скуката, налегнала я от безкрайното съзерцаване на хората, които се нижеха пред очите ѝ като керван от мулета. Сякаш не я обвиняваха в нещо престъпно, а се оплакваха просто, че юздата ги стяга или, че самарът ръби гърба им. Тя вътрешно се смееше на тези магарешки неволи, които ѝ се струваха дребнави и глупави, но магаретата нямаше как да го осъзнаят. А пък и тя не говореше на същия език като тях, за да можеха да се разберат.
Секретарят извика:
– Да влезе, госпожа Янкович!
Вратата се отвори и в нейните очертания се появи стройна дама, на около 30 години, в изискан тоалет, който следваше плътно извивките на талията и бедрата ѝ. Разнесе се приглушен шепот, а тълпата в залата се извърна, за да я огледа по-добре. Мъжът ѝ беше известен бижутер, който имаше магазини в Белград, Виена и Париж. Живееха в живописно имение в покрайнините на градчето, с огромна къща и просторни гористи местности и ливади, напълно в европейски аристократичен стил. Младата жена ходеше по пътеката с отмерена и бавна походка, а щом стигна свидетелската катедра се спря и повдигна лице към съдията. Тя свали сатенената ръкавица от дясната си ръка и без да поглежда нито Библията, нито служителката, която я държеше пред нея, повтори без да се замисли думите:
– Заклевам се да говоря истината, само истината и нищо друго освен истината.
– Заповядайте! – нареди с жест съдията.
Когато тя зае мястото си зад катедрата, той отново се обърна към нея:
– Вие не членувате в Женското дружество, затова моля да ни обясните откъде се познавате с госпожица Симза?
– Не бих казала, че желая да имам в числото на приближените си, хора като ...
Съдията я прекъсна:
– Моля, придържайте се към добрия тон! Познавате ли, или не, госпожицата?
– Да, познавам я.
– От кога я познавате? При какви обстоятелства се запознахте с нея?
– Преди няколко месеца, съпругът ми получи поръчка от господин Карапетрович да изработи златен годежен пръстен, инкрустиран със светлосин сапфир. Двамата ни бяха на гости в лятната ни вила, за да може да бъде взета мярка за пръстена, а и понеже любовните им отношения се пазеха в тайна.
Настъпи силно стъписване, примесено с неодобрение. Господин Карапетрович беше едър земевладелец, но всички го познаваха и като благочестив и изключително набожен християнин.
– Господин Карапетрович, дойде да отмени поръчката на пръстена дни преди крайния срок, поради което бе невъзможно мъжът ми да изпълни неговото искане, нито да му върне парите. Обяснението, което получихме от господина, беше, че той е бил омагьосан, което тогава, естествено, ни прозвуча изключително неправдоподобно и съпругът ми беше принуден да го изгони от дома ни. Малко по-късно обаче, аз също станах жертва на подобни кошмари, които отнеха вътрешния ми мир и почти успяха да ме уверят, че нещата, които сънувам са действителни, а не плод на въображението ми. Моля да бъде взето предвид, че нощните ми видения бяха съвсем кратко време след срещата ми с госпожица Симза. Това ме кара да се чувствам убедена – още повече, след като не съм единствения човек в залата, на когото му се е случило подобно премеждие, – че тя е виновницата за големия душевен дискомфорт, който изживявам.
– Готови сме да Ви изслушаме!
Младата дама започна с отчетлив тон, сякаш наблюдаваше всичко наяве пред себе си:
– Сънувах, че влизам в трапезарията с бутилка отлежало Romanée-Conti от избата на мъжа ми. Извадих от бюфета гравирана кристална чаша и с огромно удоволствие я напълних почти догоре. Виното блестеше като нажежена червена лава, но, странно, – имаше неприятен вкус. Оставих го настрана. Вдигнах капака на подноса пред мен. Вътре лежеше задушен заек, заобиколен със зелено каре от маруля и малки навити лозови сърми във формата на турски възглавнички, върху които заекът бе положил морно глава. Тя бе украсена с чудесна, ръчно изработена броеница, която опасваше като венец черепа му, а лилавите ѝ седефени зърна се разстилаха по гръбначния стълб и накрая падаха близо до ребрата, покрити с тънка, прозрачна кожа. Взех вилицата и се приготвих да я забода в месото, както граблива птица забива ноктите си в плячката, която след малко ще разкъса. Изпитвах опияняващ екстаз от силата, която притежавам – усещане за надмощие на орел, самотно извисен над каменистите урви или на сова, спускаща се през нощта върху дребен бозайник с победоносен вик. Този екстаз, с който завършва всеки старателно потискан копнеж, останал твърде дълго неудовлетворен.

........................................................................





  http://vbox7.com/play:0971fb89



Няма коментари:

Публикуване на коментар