понеделник, 20 август 2012 г.

Отпечатъци от пръстите на Бога



Възможно ли е емпирично да бъде тестван космологичният модел на Сътворението, описан в Библията

През 1931 г. австрийският математик Курт Гьодел извежда теоремата за непълнотата, според която формалните системи на логиката и математиката са семантично непълноценни и не позволяват строго доказателство (или опровержение). Като най-прост пример можем да посочим невъзможността за разрешение на апориите на Зенон – Ахил (най-бързият бегач от древността) не би могъл да настигне една костенурка, ако тя е стартирала само няколко крачки пред него. Досега никой не е могъл да опровергае твърденията на елейския мислител чисто теоретично, но на практика дори едно малко дете може лесно да се справи с подобна задача. Затова днес не е достатъчно да бъде създадена една научна постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия, които да позволяват емпирична проверка на нейната истинност.
Най-същественият недостатък на християнския възглед за Сътворението си остава обстоятелството, че той се основава най-вече на критиката на еволюционното учение, а не развива своя собствена теория, която да бъде подложена на верификация. В тази статия за пръв път ще се опитаме да представим библейски модел, който позволява неговите следствия да бъдат изведени теоретично с помощта на физиката и математиката, както и да могат да бъдат проверени наблюдателно, експериментално, чрез компютърна симулация и пр.

І Теория за Големия взрив

Добре известно е, че теорията на Големия взрив се крепи на три наблюдателни стълба – разширението на Вселената, реликтовото излъчване и изобилието от леки елементи. Класическата постановка на тази концепция обаче не е в състояние да се справи с редица предизвикателства, които се изправят пред нея, като например проблемите с космическия хоризонт, плоския характер на пространството, магнитните монополи и др. Към края на 1979 г. Алън Гут и Хенри Тай в една своя статия разработват т. нар. инфлационна космология, която отстранява посочените трудностите, стоящи пред стандартния модел. Според тях, малко след началото, енергията на Вселената се носела от инфлатонно поле с отрицателно налягане. Благодарение на него за период около 10-35 секунди било предизвикано грандиозно избухване и Вселената се раздула експоненциално повече от 1030 пъти. Полето постепенно освобождавало съдържащата се в него енергия под формата на почти еднородно море от частици и лъчение, като по-нататък нещата се развили според конвенционалния сценарий (виж табл 1).

Време след Големия взрив
Събитие
Години преди нашето време
0
Голям взрив (сингулярност).
13,7 млрд. год.
10-35 до 10-33 сек.
Инфлационна ера.

10-33 сек.
Кварк – глуонна плазма.

10-5 сек.
Кварките се свързват в протони и неутрони.

10-3 сек.
Синтезиране на водородни и хелиеви атоми.

1 до 3 мин.
Образуване на леките елементи до бор.

380 хил. год.
Вселената става прозрачна. Излъчва се космическият микровълнов фон (КМФ).

200-500 млн. год.
Раждане на първите звезди и протогалактики.
13,5-13,2 млрд. год.
3,3 млрд. год.
Формиране на зрели галактики, квазари и на най-старите звезди в Млечния път.
10,4 млрд. год.
8,1 млрд. год.
Появява се Слънчевата система, включително Земята.
5,6 млрд. год.
Табл. 1

По съвместен проект на НАСА и Принстънския университет през 2001г. беше изведен в орбита спътникът WMAP (Wilkinson Microwave Anisotropy Probe – Сонда за Микровълнова Анизотропия “Уилкинсън”), който измери реликтовото лъчение с около 40 пъти по-голяма точност и разделителна способност от от предишния спътник – COBE. В началото на 2003г. са анализирани резултатите от него и благодарение на потока от най-точни данни полето от космологични предположения беше прочистено. Като единствени претенденти останаха инфлацията (по-точно някои от нейните варианти) и цикличният модел (но за плоска вселена!) на Стайнхарт-Турок[1]. Последният предвижда ускорителното разширение на пространството[2], докато при инфлацията то изглежда като нескопосана добавка. Ако обаче ускоряването на галактиките не бъде потвърдено, инфлационният модел може да оцелее, но тогава отново ще възникне загадката около недостигащите 73% от енергийния бюджет на Вселената (виж фиг. 1).


Фиг.1 Еволюция на Вселената. През първите 7 млрд. години скоростта на разширяване се забавя, а след това постепенно започва да нараства, от което физиците предполагат наличието на т. нар. тъмна енергия. (Наблюдаваните количество вещество и енергия в космоса осигуряват само 4 % от критичната плътност на Вселената, затова се допуска, че тъмната материя добавя някъде около 23%, а тъмната енергия – още към 73%.)

През месец май 2009г. Европейската космическа агенция (ЕКА) изведе на орбита обсерваторията „Хершел” заедно с телескопа “Планк”, който има 10 пъти по-добра разделителна способност от WMAP. Планира се и друг спътников експеримент – CMBPol (Cosmic Microwave Background Polarization experiment – Експеримент за Поляризацията на Космическия Микровълнов Фон). Според редица инфлационни модели, гравитационните вълни от Големия взрив трябва да са оставили отпечатък върху поляризацията на реликтовото лъчение. Затова тези спътници няма просто да отчитат отклоненията в температурата му, но ще измерват и неговата поляризация (средната посока на спиновете на регистрираните микровълнови фотони). Тук нещата стоят точно обратно, т.е. при засичане на първични гравитационни вълни ще се изключи цикличния подход, а ще се потвърди инфлационния апарат.

Накратко ще изтъкнем само някои от по-основните недостатъци на стандартния сценарий.

Сингуларното начало изисква от космологията строго решение, което инфлацията не е в състояние да даде, защото все още няма добра интеграция в теорията на струните и затова не е част от сливането на квантовата механика и Общата теория на относителността.
Никой не може да каже откъде по-нататък се появява инфлатонно поле, с подходяща форма на потенциалната енергия за възникване на инфлацията. Не знаем и точните параметри на избухването – кога се случва, колко време трае, какво количество енергия преобразува в частици и лъчение и пр. Затова няма как да се избегне и впечатлението, че физиците просто нагласяват своите концепции, така че да съвпаднат с астрономическите наблюдения.
Най-значимият провал на хипотезата за Големия взрив обаче си остава въпроса за барионната и лептонната асиметрии. Като се допълни и статистическия абсурд произведените протони и електрони да са точно равни количества (иначе всички структури, с изключение на атомните ядра, ще бъдат разкъсани) се оказва, че тази концепция изобщо не би могла и да стартира, понеже няма как рационално да обясни появата на материята.[3]
Не по-малко фундаментални са и проблемите на теорията относно невероятно сложното построение на атомите, звездите и космическите системи. Затова не бива да ни учудва мнението на критиците, че макар да решава някои второстепенни въпроси, съвременната хипотеза за “Големия взрив”, всъщност не може да намери задоволително обяснение за произхода на Вселената.

Емпиричните данни, чрез които се тестват космологичните модели, се отнасят за времето от момента на Големия взрив до около 380 хил. г. по-късно, т.е. до появата на КМФ. Тук обаче ще се опитаме да включим и интервала от 200 – 500 млн. г., когато се раждат първите звезди и протогалактики до оформянето на зрелите галактики – приблизително 3, 3 млрд. г. след старта на Вселената (виж табл. 1).

ІІ Диалектически материализъм.

Няма единно мнение за възможните етапи при възникването на галактиките. В началото на ХХ век големият английски астроном Дж. Джийнс предлага една от първите хипотези в това направление. Според него отначало е съществувало пространство, равномерно запълнено с разреден газ. В резултат на гравитационното му свиване и въртене се образували отделни мъглявини с правилна сферична форма. После, като продължава да се свива, а следователно и като ускорява своето въртене, мъглявината се сплесква до елипсовиден диск. Гравитационните полета на съседните мъглявини предизвикват изтичане на вещество от диска, което при въртенето му се завива в спирални ръкави. Повишената плътност на газообразната материя в тези разклонения спомага за първоначалното образуване на звезди именно в тях. Хъбъл допълва, че така образуваните спирални галактики накрая може би разрушават своята структура и умират като неправилни.
Съществува и точно обратният възглед. Според една хипотеза на К. Вайцзекер отначало светът представлява хаос от дифузна газова материя, намираща се в силна турбулентност. Това означава, че навсякъде в първичната мъгла бушуват гигантски вихри, под чието действие се появяват и първите сгъстявания, първите облаци от прах и газ с неправилна форма. Облаците се въртят около своята ос, сплескват се и се превръщат в спирални галактики. В спиралните разклонения започва образуването на звезди. С течение на времето спиралните галактики губят своите ръкави и се превръщат в устойчиви елептични системи.
Създадени са всякакви хипотези, показващи различни възможности за образуване на галактиките и прехода им от един вид в друг. Но задълбоченият анализ и пресмятанията дават да се разбере съвсем ясно, че нито една от тях не може да се счита за особено убедителна.[4]
Ако приемем натуралистичната позиция, според нея небесните тела и системи би трябвало да са се образували чрез хаотични сблъсъци, с подредба на случаен принцип. С други думи, в периода от 200-500 млн. до 3, 3 млрд. години би трябвало да се очаква генерирането на мощни гравитационни вълни, защото ще има извънредно чести сливания между телата в системите и колизии между протогалактики, водещи до тяхното нарастване, както и до образуването на едромащабните структури (купове, гигантски облаци от галактики и др.) на Вселената. Друг проблем е дали на случаен принцип изобщо би могло да се стигне до изключително красивата и сложна йерархическа подредба на небесните формирования – планетни, звездни, галактични и пр. – както и до тяхната огромна устойчивост във времето (изчислено е например, че Млечният път ще остане стабилен за около 1016, т.е. десет милиона милиарда години).

ІІІ Християнски теизъм

Повествованието в началото на книгата Битие ни разкрива, че Бог сътворява материята от нищо и разгръща своя грандиозен замисъл при построяването на Вселената. Ние трябва да си дадем сметка, че създаването на подобна динамична конструкция е неимоверно сложно задание, защото във всеки един момент тя е организирана по различен начин и при това винаги запазва равновесието си. Нека да припомним, че само Метагалактиката (видимата част от нея) съдържа повече от 1022 тела и над 1011 космични системи (асоциации, купове, галактики и т.н.), чието взаимно влияние трябва да се вземе предвид.
Когато се опитаме да проектираме Млечният път например, с неговите над 200 милиарда светила (а още и звездни купове, планетни системи и пр.), веднага ще проумеем, че нещата са извънредно комплицирани. Всеки член на галактичното "семейство", ако го приемем за абсолютно твърдо тяло (което не изпитва никакви деформации), има степени на свобода, т.е. може да се движи в три различни направления и да се върти около три взаимно перпендикулярни оси. В такъв случай, за да се определи положението на тялото в пространството, трябва да се дават числени стойности на трите координати и на трите ъгъла на въртене (като се следи и скоростта на изменение на тези параметри във времето). За да бъде прецизирано решението на задачата обаче, е необходимо да се уточни, че нито едно от небесните тела не е абсолютно твърдо. Модификациите в неговата форма, приливите и отливите, променят скоростта на въртенето му и направлението на оста на въртене, откъдето варират силите на взаимно привличане и се нарушават орбитите на другите тела. Нужно е да се отчетат и: електричните и магнитни взаимодействия; дефекта на масата (звездите постоянно губят част от масата си); да се вземе под внимание променящото се гравитационно поле на останалите обекти в системата (а дори за три тела координатите и скоростите вече стават неизчислими[5]); срещаните понякога резонанси (например между спътниците и планетите в Слънчевата система); влиянието на междузвездната среда; някои релативистки ефекти и още много, много други неща, които е трудно дори да изброим.
При търсене на общото решение на задачата за съвкупността от по-високи йерархични образувания (купове и свръхкупове от галактики), които изграждат Вселената, ето в какво още се изразява спецификата на нейната трудност. Да допуснем, че всяка една небесна система има огромен брой, например N, подредени състояния при различни стойности на масите и орбиталните характеристики на телата в нея. (Приемаме, че този брой е голям – N, но не и безкраен, понеже количеството вещество и размерите на реалните космически системи са ограничени.) Когато системите са две и ги разглеждаме като подсистеми на една цялостна система, тогава поради взаимните им влияния множеството от подредени състояния на цялата система ще представлява сечението само от онези подредени състояния, които са общи и за двете подсистеми. Ако подсистемите са три, множеството от допустими състояния на общата система се ограничава още – до тези положения, в които и трите подсистеми ще са в равновесие. И така, колкото повече са подсистемите, толкова по-малко остава множеството от общите им равновесни състояния. Нищо чудно за огромния брой небесни системи във всемира да има само една-единствена възможност, при която всички те са в хармония помежду си и изграждат цялостната динамична структура на Вселената.
Но при посочените разсъждения не взехме предвид измененията, които стават във всяка подсистема. Ако една система е съставена от две подсистеми например, редът в нея не е "механичен сбор" от две устойчиви състояния на подсистемите й. (При йерархичните структури цялото е по-голямо от сумата на своите части.) Редът във всяка подсистема вече се изчислява като нещо качествено ново, защото се вземат предвид външните влияния, оказвани от другата подсистема. В такъв случай новият ред във всяка подсистема не е подмножество на множеството от устойчивите й състояния (понеже тук са отчетени единствено влиянията между собствените й тела). Изобщо при всяко увеличаване на броя на подсистемите се изменя не само общият ред в цялата система, но и реда във всяка подсистема, защото те са взаимозависими и трябва при свързването си да изграждат единна цялостна структура. Но, ако е необходимо да се проектира Вселената като единно цяло, то и изпълнението на задачата трябва да следва именно зададения план, в който всичко е предвидено; в противен случай този прекрасен "архитектурен храм" е възможно да рухне твърде бързо.[6]
Грандиозното построение на всемира е накарало Пол Дирак, един от най-големите експерти по математическа физика, да възкликне: ”Човек сигурно би описал ситуацията с думите, че Бог е математик от висока класа и е използвал доста сложна математика, когато е конструирал Вселената. Слабите ни математически постижения ни помагат да разберем една малка част от Вселената и колкото повече се развива математиката, толкова повече можем да се надяваме, че ще разбираме Вселената по-добре.”[7]
(Бог, разбира се, не е необходимо да прави изчисления – Той притежава пълното знание, премъдрост и всемогъщество, поради което извиква едно съвършено мироздание в съществуване без никакво интелектуално и творческо усилие!)
Но както показват наблюденията, редът в тези системи се руши – звездите избухват, галактиките се сблъскват и т.н. Посочените промени водят до драстично изменение на взаимовръзките между членовете в системите, като в крайна сметка ще доведат и до тяхната гибел. Тези заключения удивително добре се съгласуват с библейското становище по въпроса. Там е отбелязано, че в началото "Вселената е била утвърдена, та да не може да се поклати" (Пс. 95:10), но в следствие греха на човека, цялото създание е било подчинено на "робството на тлението", т.е. разрушението (Римл. 8: 20, 21)[8].

Както е видно, според материализма посоката на процесите в природата би трябвало да е от хаос към ред, а при теизма се очертава точно обратната тенденция – от ред към хаос (което е в пълно съгласие и с ІІ принцип на термодинамиката – законът за нарастването на ентропията[9]).
През 70-те години на ХХ век, като разглеждат началните условия за възникването на света, Б. Колинс и С. Хокинг, чрез надлежен математичен анализ, показват, че „... вселена, която не е абсолютно правилна, е неустойчива. С други думи една хаотична при възникването си вселена би ставала все по-хаотична впоследствие".[10] Получава се "ефектът на доминото" – с течение на времето хаосът се мултиплицира, т.е. увеличава се безпорядъкът, дезорганизацията, докато напълно се разруши редът в цялата система.
Като приложим съотвените математически методи и средства, а също и подходяща компютърна симулация, бихме могли да проверим дали този принцип се запазва същият и за по-сложните структури на Вселената – планетни, звездни, галактични и пр.
Ако се направи вероятностна крива на разпределението на устойчивостта на небесните системи (възникващи на случаен принцип) във времето, би могло да се отчете валидна ли е тя при огромния брой наблюдавани галактики – над 175 млрд., който ни позволява отлично да тестваме статистическите прогнози. Например, резонно е да се очаква, че даден процент от галактиките не ще успее да стигне до устойчиво динамично равновесие и по такъв начин би трябвало да забелязваме не малък брой от тях, които са в момент на колапс. Друг проблем е дали галактиките ще са способни да увеличават своите размери в резултат на последователни колизии и да се пренареждат в нови дълготрайни конфигурации и т.н.
(Още отсега сме в състояние да кажем обаче, че целият Космос е невероятно добре балансиран и подреден – сблъскващите се звезди и галактики са съвсем нищожен брой, – което ни навежда на мисълта, че едва ли е организиран на случаен принцип!)


Фиг. 2. Hubble Ultra-Deep Field (HUDF) са фотографии на Вселената, обхващащи области от свръхдълбокия космос, направени от космическия телескоп „Хъбъл“ с експониране за повече от милион секунди.

Снимката, наречена “Ултрадълбочинно поле на Хъбъл” (фиг. 2) ни показва над десет хиляди галактики на около 13 млрд. ly, което се потвърждава и от техните спектрални линии, получени с помощта на наземни телескопи. Наистина доста от тях са дребни със странни и удивителни форми, на сцената откриваме и мистериозните квазари, но не малка част са досущ като днешните галактики.[11]
Ако приемем, че сме станали свидетели на възникването на едни от първите протогалактики (формиращи се едва 700 милиона години след Големия взрив), би трябвало сблъсъците между звездите в тях, както и помежду им, да са съвсем обичайно явление. (Според теорията, зрелите галактики се образуват цели 2, 6 млрд. години по-късно – виж табл. 1). Налага се да се замислим защо наблюдаваната картина толкова много се разминава с нашите очаквания?! Тоест защо никъде не съзираме процеса на зараждането на галактиките, а те навсякъде се появяват пред нас в напълно завършен вид? Това ни кара да се запитаме дали учените, с помощта на следващото поколение телескопи, няма да открият, че всички галактики са били подредени още от самото начало на Вселената?! „Оглушителното мълчание” на наличните детектори на гравитационни вълни, свидетелства в абсолютно същата посока![12]

ІV Библейски космологичен модел.

Разказът в книгата Битие възвестява, че сътворението на Земята и небесните светила става през първия и четвъртия творчески дни:
„В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един.
...................................
И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете големи светила; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя Бог, че това е добро. Биде вечер, биде утро – ден четвърти.”

Според християнската теология Бог сътворява световете ex nihilo, т.е. от нищо. Почти всички библейски тълкуватели смятат, че под „небе” в първия стих се разбира невидимият свят, където е престолът на Бог, заобиколен от ангелите, херувимите, серафимите и пр. Този трансцедентен свят е описан по-подробно в книгите на Исаия, Иезекиил, Откровение и др., но ние няма да се спираме на него. По отношение на думата „земя” мненията се разделят основно на две категории:
А) Едни приемат, че освен Земята, с нея е означена цялата материя в космоса, например като газово-прахови облаци. В такъв случай, по заповед от Бога, по-нататък в тях трябва да са се оформили небесните тела и да са започнали да кръжат по своите орбити, образувайки планетни, звездни и галактични системи.
Б) Други намират, че словото „земя” се отнася само за нашата Планета, а Слънцето, Луната и звездите се появяват на четвъртия ден, следователно Вселената възниква изведнъж изцяло подредена.

Емпирични следствия:

1.) При библейския модел с „Голям взрив” можем да означим мигновеното сътворение на пространствено-времевия материален континиум ex nihilo, но за разлика от стандартния сценарий, нещата тук не започват от една точка.
Математическият опит да бъдат обединени Общата теория на относителността и квантовата механика убедително показа, че Вселената няма как да е стартирала от точка с нулев размер и безкрайна плътност, което поставя въпроса какъв е бил първоначалният й обем?
Към 2020 г. НАСА и ЕКА планират да изведат в орбита най-съвършения детектор на гравитационни вълни – LISA (Laser Interferometry Space Antenna). Както се изразяват някои учени: „той ще бъде в състояние да снеме отпечатъци от пръстите на Бога, оставени върху тъканта на космоса още в първите моменти на Сътворението, за да разберем по какъв точно конкретен начин е възникнала Вселената”.[13]
2.) Библейският модел предвижда, че образуването на звездите е станало само веднъж, в зората на времето. В такъв случай би трябвало да наблюдаваме тяхното зараждане единствено в най-ранните галактики (или да открием, че в началния миг Вселената се появява изцяло подредена).
Чрез съвместните усилия на НАСА, ЕКА и Канадската космическа агенция през 2018 г. в хелиоцентрична орбита ще се позиционира космическият телескоп Джеймс Уеб, чиято мисия ще бъде търсенето на светлина от първите формирали се звезди и галактики.
Според класическата теория обаче, небесните светила не се появяват само в началните ери от възникването на всемира, а се образуват непрекъснато и до днешен ден. Щом като е така, броят на звездите, намиращи се в дадена фаза от развитието си, е пропорционален на времето, което те прекарват в нея. Стадият на протозвезда е около сто пъти по-кратък от времето, което звездите престояват върху Главната последователност. Това показва, че наблюдаваните протозвезди трябва да са около 100 пъти по-малко, отколкото нормалните звезди. В Млечния път и другите над тридесет галактики от Местната група много добре се виждат не само ядрата и структурните особености, но и отделните звезди, куповете, мъглявините и т.н. Общият брой на звездите в тях се определя между 2000 и 3000 милиарда, така че те дават една много добра основа да правим статистически изводи затова как протичат различните стадии от развитието им. Елементарните изчисления показват, че в Местната група би трябвало да откриваме поне няколко десетки милиарда протозвезди. Как ще обяснят тяхната липса защитниците на класическата концепция за звездната еволюция?[14]

 


Фиг.3 Големият взрив, по последни данни, трябва да се е случил преди 13,7 млрд. год. С космическият телескоп Хъбъл ние днес стигаме почти до "границата" на Вселената.

И защо никой все още не може да твърди със сигурност, че е видял междинните етапи от "излюпването" на звездите, даже когато се разглежда цялата достъпна за наблюдение част от Вселената? На колкото по-голямо разстояние са галактиките, толкова и процесите, които съзираме да се извършват в тях, трябва да са ставали в по-отдавнашни епохи. Ако приемем, че най-отдалечените наблюдавани обекти са на около 13 млрд. ly, това би означавало, че в един смисъл можем да проследим всички епохи от развитието на Метагалактиката за този период от време (фиг. 3).[15] Така че бихме могли да станем свидетели на зараждането на звездите, ако то се е извършвало някъде дори в далечното минало. Но къде са на небето това огромно количество протозвезди?!

Още към средата на 2009 г. телескопът "Хершел" изследва космоса в инфрачервения и субмилиметровия диапазон, което му позволява да вижда през праха, пречещ на "Хъбъл". По такъв начин той е в състояние да надзърне в газово-праховите облаци, от които се предполага, че са се зародили звездите, за да разгледа "условията в утробата". Днес, когато мисията му вече приключва, след близо четири години почти непрекъсната работа, в цялата Метагалактика той не е успял да направи дори една-единствена снимка, на която доказано да се наблюдават протозвезди?!
3.) Нека изкажем още едно допускане, а именно, че космическият микровълнов фон е възможно да е остатък от онази „светлина, огряла небесните простори през първия ден от Сътворението. Ако действително е така, бихме могли да уточним кой от двата библейски сценария е по-вероятно да се е реализирал на практика.
Според първия вариант, Земята и газово-праховете облаци се появяват преди КМФ, а при втория – цялата материя, под формата на готови звездни системи, идва след него. Също така, при постепенно изграждане на телата и формиране на космическите структури, характерът на гравитационните вълни и флуктуациите (а може би и поляризацията) на КМФ би трябвало да се различават от тези в случай, че Вселената е изникнала мигновено.
(Все пак не бива да забравяме, че „Господните пътища са неведоми!”, т.е. Бог е възможно да е реализирал своя замисъл по начин, за който изобщо не бихме могли да се досетим и предвидим.)

Заключение:

След провала на стотиците (а вече дори – хиляди!) хипотези за образуването на Слънчевата система, звездите и галактиките, е резонно да мислим, че диалектико-материалистичният подход е неприемлив като обяснение за възникването на Вселената! Християнската църква днес е изправена пред предизвикателството, с помощта на екип от експерти – космолози, астрономи, физици, математици, богослови и др., – да разработи подробен модел на Сътворението, който да позволява емпирична проверка на своята достоверност. Тепърва предстои осъществяването на решителните две спътникови програми – LISA и Джеймс Уеб, – които в най-значителна степен ще ни помогнат да разберем дали везните се накланят към натурализма или към теизма.
Ние определено смятаме, че науката е най-добрият съюзник на християнството, понеже тя предлага най-обективния метод за изучаване устройството и установяване произхода на мирозданието. Нашето очакване е, че научните разкрития в крайна сметка ще утвърдят истината за съзиданието на света от интелигентен Бог-Творец.


Бележки:

[1] В началото на ХХІ век Пол Стайнхарт и Нийл Турок, в рамките на теорията на струните, разработват едно радикално въплъщение на цикличната космология, този път с плоска вселена. Те изказват предположението, че нашият свят е трибрана, която през няколко трилиона години се сблъсква с друга успоредна вселена – трибрана. “Взривът” от удара дава началото на всеки нов космологичен цикъл.
[2] През 1998 г. две групи астрономи, едната под ръководството на Саул Пърлмутър от Националната лаборатория “Лорънс” в Бъркли, а другата оглавявана от Брайън Шмит от Австралийския национален университет, съобщиха за сензационно откритие. При наблюдение на свръхнови от тип Іа, намиращи се в галактики на различни разстояния от Земята, двата екипа стигат до съвсем неочаквано заключение: разширението на Вселената не само, че не се забавя (както предвижда теорията), а напротив – нараства.   
[3] Според теорията, първичната Вселена била съставена изцяло от лъчение с висока енергия, създаващо спонтанно частици и античастици. Някъде около една микросекунда след взрива температурата спаднала под 1013К. Кварките и антикварките намалили скоростта си и били залавяни от силното взаимодействие, което ги слепвало в групи по три – образуващи съответно бариони и антибариони. Според статистическите закони обаче броят им задължително трябва да е бил еднакъв и неизбежните удари между тях са щели да водят до пълна анихилация. Енергията на получаващото се лъчение постепенно ще се е разреждала при разширяването на Вселената, поради което не биха се раждали нови двойки частици. Тоест в днешно време изобщо не би могло да съществува вещество.
Руският физик Андрей Сахаров предполага, че през онази епоха е имало нарушение на т. нар. СР-симетрия, поради което се е получил дисбаланс – на всеки милиард антибариони се падали милиард и един бариони. След като големият фойерверк свършил, оцелелите бариони се превърнали в протони и неутрони, от които впоследствие били изградени всички атомни ядра.
Работата обаче е там, че е необходимо да е имало и лептонна асиметрия, при която са оцелели точно толкова електрони, колкото са били произведените протони (за да бъдат атомите електронеутрални), което е статистически абсурд. (Ако съществува съвсем лек превес на положителните или отрицателните заряди, те щяха да се отблъскват със сила, която надвишава 1036 пъти гравитацията и да разкъсат всички структури в познатия ни свят, с изключение на атомните ядра, защото в тях силното взаимодействие е около сто пъти по-голямо от електромагнитното.)
[4] В огромната част от хората е затвърдено мнението, че теорията за Големия взрив много добре обяснява раждането и организацията на Вселената. Налага се да отбележим обаче, че според мнението на експертите, това изобщо не е така! М. Харвит недвусмислено признава: „Вселената, която виждаме като погледнем към нейните най-далечни хоризонти, съдържа (над) сто милиарда галактики. Всяка от тези галактики притежава (средно) по сто милиарда звезди. Това е общо 1022 звезди. Тайният срам на съвременната астрофизика е, че не знаем как е успяла да се образува даже една единствена от тези звезди.” (Martin Harwit, “Book Reviews,” Science, March 1986, pp. 1201-1202.)
Дж. Трефил не скрива огорчението си: „Проблемът относно появата на галактиките се оказва един от най-трънливите в космологията. По всички правила те не би трябвало да съществуват, но те са там. Трудно е да се предаде дълбочината на разочарованието, което този необясним факт причинява сред учените.” (James Trefil, Dark Side of the Universe 1988, p. 55.)
В своята книга „Вселената във времето”, стр. 302, П. Мафей пише: "На 14 и 15 февруари 1979г., се състоя среща между специалисти, организирана от У.Х. Маккрей и М.Дж. Рийс от английското Кралско дружество с цел да се обсъди произхода и първите фази от еволюцията на галактиките. Както по-късно писа самият Маккрей, "когато започна обсъждането, почти сигурно никой от присъстващите не е могъл да претендира, че знае как са се образували галактиките; не биха могли да го сторят и онези, които бяха на закриването.""
По този повод един критик отбелязва: „Когато отворите обикновена научна книга по астрономия, ще бъдете засипани с картинки на газови облаци и протозвезди; ще откриете теориите относно произхода на Вселената и звездите заявени с голяма увереност.
Ако посетите обаче затворена конференция или симпозиум, ще намерите притеснени хора, отчаяни теории, научни факти, които опровергават тези теории, липса на алтернативни обяснения, атмосфера на безнадеждно отчаяние пред недоказани и недоказуеми идеи, и никакви решения или научни експерименти, които да са способни да облекчат положението.”
В такъв случай има две възможности:
1) Задачата за произхода на галактиките да намери натуралистично обяснение в бъдеще.
2) Изключително сложната конструкция на Вселената да не се дължи на самоорганизация на материята, а за построението на мирозданието задължително да е необходима интелигентна намеса.
[5] Като се абстрахираме от другите подробности, ще опишем накратко колко непосилни са нещата дори само по отношение на гравитацията. За целта ще си послужим с цитат от един учебник по астрономия: „Най-знаменитата задача в небесната механика е задачата за трите тела, която е била (и е!) обект на внимание от страна на велики математици и астрономи. Тя се състои в следното: за някакъв начален момент са дадени координатите и скоростите на три тела с известни маси; да се определят положенията и скоростите на телата за произволен момент.
Аналогична е постановката на задачата за n тела.
В действителност разглежданията се провеждат не за тела, а за материални точки. Въпреки това достатъчно е да си представим, че на всяка материална точка действува сложно променящото се с времето гравитационно поле на другите точки, което е в състояние да довежда до тесни сближения, за да бъде ясно, че решението, описващо невъобразимото разнообразие от последствията на тези сближения, би имало извънредно сложен вид.
Може да се покаже, че в задачата за n тела са известни само 10 интеграла. Тъй като за три тела имаме 18 диференциални уравнения от първи ред, а могат да се определят само 10 интеграционни константи, задачата изглежда нерешима. ...
Общата задача за трите тела е аналитично решена през 1912 г. от финландския учен Зундман, който показва, че е възможно развитието на координатите на трите тела, разстоянията между тях и времето t в редове по степените на помощна променлива, които са абсолютно сходящи. През 1931-1933г. френският учен Белорицки установява, че за да се получат положенията на големите планети с точността на астрономическите ежегодници, от редовете на Зундман трябва да се използуват суми, съдържащи не по-малко от 108 000 000 члена. (Това число излиза извън пределите на въображението ни – б.а. В.В.) Може да се счита, че аналитично решение на задачата за трите тела е намерено, ала то има само теоретично, но в никакъв случай не и практическо значение." (Николов, Н., М. Калинков. „АСТРОНОМИЯ”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1998, стр. 76, 77.)
[6] Атомите са основни градивни "тухлички" в природата, защото влизат в състава на веществата, предметите и живите организми. Много е трудно да повярваме, че толкова елегантно разчетени и изящни конструкции са се сглобили на случаен принцип в бушуващите стихии на първоначалния хаос и недрата на звездите. Прави впечатление, че голям набор от условия – взаимодействия, закони, константи и пр., – както и параметрите на „елементарните” частици трябва да са в точно определени граници, иначе всичко в микросвета ще се разпадне на "парчета". Атомът като съставен от динамични частици в ядрото и електронната си обвивка, в известна степен е аналогичен на небесните системи, но за неговото брилянтно построение способстват и твърде многото „чудеса” на квантовата действителност.
[8] Вселената, живите същества и човекът при сътворението са били в неразривна връзка с Бога, поради което те вероятно са могли да съществуват вечно. След грехопадението на Адам тази връзка е била прекъсната и в цялото мироздание са настъпили деградивни процеси, които водят до неговото стареене и смърт. (Така, както един дом напуснат от своя стопанин започва бавно да се руши.)
[9] Роджър Пенроуз на едно място пише: “Но за да се направи Вселената в състояние на ниска начална ентропия ... Творецът трябва да уцели значително малък обем от фазовото пространство”. Неговите пресмятания го водят до заключението, че “целта на Твореца” трябва да е била прецизна до 1 към 10 на степен 10123, което е 1, последвано от 10123 нули – “число, невъзможно да се изпише по обичайния десетичен начин, защото дори ако поставим по една нула на всяка елементарна частица във Вселената, пак няма да има достатъчно частици за целта”. (Пенроуз, Р. „НОВИЯТ РАЗУМ НА ЦАРЯ”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1998, стр. 415.)
[10] Погледни книгата на италианския астроном Паоло Мафей “Вселената във времето”, ДИ „Наука и изкуство”, София, 1989., стр. 321.
[11] Когато се коментира тази снимка, обикновено се набляга на обстоятелството, че не малка част от изобразените на нея галактики са с големина едва около 1% от тази на Млечния път, а други са толкова сини, че трябва да са изключително бедни на тежки елементи. Някои космолози смятат, че такива обекти са ключов момент за разбулването на мистерията относно първите еволюционни стъпки в образуването на Вселената. Ричард Боуенс, от Университета на Калифорния, заявява: „Дълбоките наблюдения предоставят нови доказателства за йерархичния модел на постепенното заформяне на галактиките, при който малки обекти трупат маса или се сливат в по-големи в един плавен и систематичен, но драматичен процес на сблъсъци и агломерация.”
Подобен аргумент обаче не е достатъчно убедителен, особено след като трима учени от университетите на Йейл, Принстън в САЩ и на Лайден в Холандия, наблюдаваха галактика, кръстена 1255-0, на разстояние 10,7 млрд. ly, която е 4 пъти по-масивна от Млечния път, но е с 6 пъти по-малки размери от него. Откритието показва, че още от зората на времето съществуват огромни галактики, за които не е било нужно да увеличат размерите си, „канибалски” поглъщайки себеподобните си. Астрофизикът Карл Глейзбрук предсказва, че стотици галактики, напомнящи 1255-0, ще бъдат открити през следващите години и коментира: „Това е като да установиш, че древният Рим е имал същия брой жители като днешния Лондон с предградията”.
Нека добавим, че количеството на свръхновите е съвсем нищожно, за да се твърди, че именно техните взривове по-нататък са разпръснали из Вселената елементите след желязото. Затова в посочения коментар очевидно се премълчава и фактът, че една част от първичните галактики изобщо не са бедни на тежки химични елементи, т.е. акцентира се само върху данните, които са в съгласие с теорията (нещо, твърде разпространено като практика).
[12] В момента шест от настоящите детектори на гравитационни вълни работят в синхрон и по такъв начин тяхната чувствителност позволява да се регистрират сигнали, идващи от растояние до около 100 млн. ly., в който обхват влизат хиляди галакники като нашата. Според теорията, звездите се образуват непрекъснато и до днес (виж текста малко по-нататък), вследствие гравитационата фрагменация на междузвездните облаци от газ и прах. Може да се очаква, че поради небалансираните сили на взаимни привличания, ще има чести сливания между формиращите се протозвезди (а оттам и генериране на гравитационни вълни) – в най-лошият случай поне 20 – 30 за една година. (Числото е силно занижено в полза на еволюционистите – в действителност, по груби пресмятания, би трябвало да са десетки и стотици пъти повече.) За близо 7 години безупречна работа на детекторите обаче, не е отчетено нито едно такова събитие!
Единствените гравитационни вълни, са косвено измерени от Ръсел Хълс и Джоузеф Тейлър при наблюдаване на неустойчива двойна система от неутронни звезди (а не на протозвезди), разположени на около 16 000 светлинни години от нас. Техните орбити бавно се разпадат поради загубата на енергия, излъчена под формата на гравитационни вълни, което след известно време ще доведе и до неизбежния им сблъсък.
[13] Експериментът LISA представлява група от три сателита, които ще обикалят около Слънцето по орбита, отдалечена на около 45 милиона километра от тази на Земята. Те ще образуват равностранен триъгълник със страна 5 милиона километра, като на всеки от тях ще има лазери, чрез които ще се осъществява непрекъснат контакт помежду им. LISA ще бъде толкова прецизна, че ще може да улови ударните вълни от първата трилионна част от секундата след Големия взрив. (За сравнение измереното от WMAP космическо фоново лъчение е от 380 000 години след началото, когато се смята, че са започнали да се образуват атомите.)
[14] Всички астрономи са съгласни (включително атеистите), че има само няколко десетки (най-много – стотици?!) обекта, които показват признаци на протозвезди. Но всички те са спорни, понеже подобни явления се наблюдават и при звездите от Главната последователност. Като допълним, че това е съвсем нищожно количество (само в Местната група протозвездите трябда да са от порядъка на няколко десетки милиарда), става ясно, че теорията за звездната еволюция напълно се проваля.
Ето какво пише д-р Джейсон Лайсл в статията „Небесните звезди потвърждават библейската история за Сътворението”: „Затова много от учените-креационисти са убедени, че при обичайните обстоятелства е невъзможно спонтанното формиране на звезди. Въпреки всички заявления за обратното, ние никога не сме били свидетели на формирането на една нова звезда.5
......................................................
5 Астрономите понякога говорят за области на звездообразуване”, като че ли тяхното съществуване е вече доказано. Един лаик би  предположил, че астрономите фактически наблюдават как в тези области се образуват звезди. Но това не е така. Тези области съдържат горещи сини звезди, които, по предположение на астрономите, са се формирали неотдавна от колапсиращия облак.”
[15] Тук не казваме, че сме в състояние да проследим индивидуалния живот на галактиките (или на звездите в тях), а само, че всички те се виждат в някакъв минал момент от своето съществуване. Например, ако една галактика се намира на разстояние 250 млн. ly, ще я съзрем такава, каквато е била преди 250 милиона години, защото толкова време е било нужно на светлината от нея да стигне до нас. С други думи различно отдалечените обекти, се наблюдават в различни периоди от миналото. В този смисъл говорим, че можем да бъдем свидетели на (почти) всички епохи от развитието на Метагалактиката. И ако числото на звездите в нея е около 1022, в такъв случай протозвездите трябва да са към 1020, т.е. сто милиарда милиарда – твърде значителен брой, за да не ги забележим?!

Библиография:

1. "БИБЛИЯ – Свещеното Писание на Стария и Новия Завет", Синодално издателство, 1992.
2. Велчев, В. „ВЯРА И НАУКА”, Фондация „Покров Богородичен”, София, 2010.
3. Гилмор, Р. „АЛИСА В КВАНТОВИЯ СВЯТ”, изд. „Литера Прима”, 2002.
4. Грийн, Б. „ЕЛЕГАНТНАТА ВСЕЛЕНА”, изд. „Изток – Запад”, София, 2004.
5. Грийн, Б. „ТЪКАНТА НА КОСМОСА”, изд. „Изток – Запад”, София, 2005.
6. Каку, М. „ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ”, ИК „БАРД” ООД, София, 2004.
7. Каку, М. „ФИЗИКА НА НЕВЪЗМОЖНОТО”, ИК „БАРД” ООД, София, 2010.
8. Калинков, К. „ТЕОРИЯ НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ И СТАТИСТИКА”, Нов български университет, София, 2002.
9. Мафей, П. „ВСЕЛЕНАТА ВЪВ ВРЕМЕТО”, ДИ „Наука и изкуство”, София, 1989.
10. Мей, Б., П. Мур, К. Линтът. „ВЗРИВЪТ! – Пълна история на Вселената”, „СИЕЛА”, София, 2007.
11. Морис, Х., "НАУЧЕН КРЕАЦИОНИЗЪМ", изд. „Нов човек”, София 1995.
12. Николов, Н., М. Калинков. „АСТРОНОМИЯ”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1998.
13. Панчев, С. „ТЕОРИЯ НА ХАОСА”, АИ „Проф. Марин Дринов”, София, 2001.
14. Пенроуз, Р. „НОВИЯТ РАЗУМ НА ЦАРЯ”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1998.
15. Славов, Б. „УВОД В ТЕОРЕТИЧНАТА ЯДРЕНА ФИЗИКА”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 2009.
16. Томилин, А. „ЗАНИМАТЕЛНА КОСМОлогия” изд. „Народна младеж”, София, 1975.
17. Томилин, А. „ЗАНИМАТЕЛНА КОСМОГОНИЯ” изд. „Народна младеж”, София, 1979.
18. Уертхайм, Д., К. Окслейд, К. Стокли, „ИЛЮСТРОВАН РЕЧНИК ПО ФИЗИКА”, КК „Труд”, София, 2005.
19. Уилямс, У. „ФИЗИКА НА ЯДРОТО И ЕЛЕМЕНТАРНИТЕ ЧАСТИЦИ”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 2000.
20. Хартри, Д. „РАСЧЁТЫ АТОМНЫХ СТРУКТУР”, ИИЛ, Москва, 1960.
21. Хокинг, Ст. „КРАТКА ИСТОРИЯ НА ВРЕМЕТО. От големия взрив до черните дупки” ИК „БАРД” ООД, София, 2010.
22. Хокинг, Ст., Л. Млодинов "ВЕЛИКИЯТ ДИЗАЙН" ИК „БАРД” ООД, София, 2012.
23. Ham, K., „THE BOOK OF ANSWERS 1”, Master Books, 2006.
24. Джейсон, Л. „Звёзды небесные подтверждают библейскую историю Творения”


 


Няма коментари:

Публикуване на коментар