ВЪПРОСЪТ ЗА ВРЕМЕТО В НАУКАТА И В БИБЛИЯТА.
СЪВРЕМЕННИ ВЪЗГЛЕДИ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО.
Русская версия: http://kosmos-21.blogspot.com/2011_12_01_archive.html
Времето е не само основна категория във философията, религията и науката, но е обект на интерес и от страна на поезията, живописта и психологията. Затова е трудно да се даде единно и непротиворечиво определение на понятието „време”, което да удовлетворява всички тези области. Казано най-общо с него се измерва продължителността и последователността на явленията и състоянията. Периодичните събития и движения още от древността служат като стандарт за определяне на времето – въртенето на Земята около Слънцето, фазите на Луната, движението на махалото или биенето на сърцето.
І Времето според науката
Има две гледни точки по отношение на възгледите за времето:
Привържениците на едното становище смятат, че то не се отнася до някакво реално съществуващо измерение, а е само интелектуална концепция, която позволява на хората да проследяват, сравняват и подреждат събитията. Подобно виждане е характерно за философите-идеалисти (Беркли, Хюм, Мах), а в науката – за Готфрид Лайбниц, който заявява, че физическият свят, пространството и времето са субективни възприятия и не са нищо друго освен несъвършено сетивно изражение на истинския свят на неделимите първоелементи – монадите.[1]
Според другото гледище, изразено най-пълноценно от Нютон, пространството и времето са абсолютни – обективни самостоятелни същности, които са напълно независими както едно от друго, така и от материята, разположена и развиваща се в тях. Пространството е плоско (Евклидово) с три измерения като е безкрайно, неподвижно и еднакво навсякъде – хомогенно и изотропно.[2] В наличност е дори, когато в него няма никакви физически обекти. Всъщност то е само едно празно вместилище, където се извършват движенията на телата (и измененията на полетата), без при това да се променят неговите свойства.
Времето е безкрайно, тече равномерно и еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще, – дори и в отсъствието на каквато и да е материя. В цялата безбрежна Вселена то е едно и също, хомогенно е и има постоянен ход във всички точки от света, като не се влияе от никакви физични процеси.
Времето в „Теория на относителността”
Когато разработва теорията на относителността, Айнщайн стига до извода, че материята, пространството и времето не могат да съществуват самостоятелно – абсолютно, а са само относителни страни на едно съвършено единство. Например протичането на времето, размерите и масите на телата зависят от тяхното движение – при субсветлинни скорости времето се забавя, размерите се скъсяват, а масата нараства. Също структурата (т.е. геометричните свойства) на четиримерния пространствено-времеви континуум[3] се изменя в зависимост от струпването на масите на веществото и поражданото от тях гравитационно поле. Около обекти с голяма маса пространството се изкривява, а времето значително намалява своя ход. Според него до идеята за пространство и време не може да се стигне ако няма материя, ако тя не се развива и възприема от човека. В този смисъл трябва да се каже, че ако няма материя – не съществува пространство и време. Материята е в непрекъснато движение, което се определя само по отношение на различните отправни системи, и затова то е относително.
Теорията предсказва, че времето в неподвижна система и в система, която се движи равномерно спрямо наблюдателя, тече различно. Експериментите, проведени през последните няколко десетилетия, потвърдиха, че нестабилните частици живеят по-дълго, когато се движат с по-висока скорост и при скорости близки до скоростта на светлината, времето им на живот нараства неограничено. Забавянето на времето е било отчетено и с цезиеви атомни часовници, поставени на борда на самолети, които предварително са били синхронизирани със същите такива хронометри, останали в наземна лаборатория. След приключването на полета, учените установили, че разликата в измерването на времето действително е била точно предвидената според изчисленията.
Силата на гравитационното поле причинява изкривяване на време-пространството, което също води до разтегляне на събитията. Оказва се, че часовниците на брега на морето, понеже са разположени по-близо до гравитационния център на Земята, тиктакат по-бавно от тези на някоя висока планина. А в околностите на една черна дупка, изоставането на времето се увеличава твърде значимо. Нека да си представим, че с помощта на мощен телескоп наблюдаваме астронавт, който се намира в орбитална станция, съвсем непосредствено до хоризонта на събитията на черна дупка.[4] На нас ще ни изглежда, че той се движи като на изключително забавен каданс, а на него (астронавтът също ни следи), – че нашите действия са със светкавична бързина, сякаш гледа видео пуснато на бързо превъртане напред. Парадоксалното е, че в космическата станция за астронавта времето ще тече също както и при нас, но той ще вижда звездите и планетите да кръжат с много висока скорост по своите орбити и, като следствие, цялата Вселена ще се състарява главоломно пред очите му. (Ако се запитаме кой от двата часовника – нашият или този на астронавта – отмерва правилното време, отговорът е: „и двата в тяхната собствена рамка на отчитане”. Няма достоверен начин да се каже кое е “точното ниво”, на което върви времето – всичко зависи от това къде се намираме по отношение на гравитационното поле.)
Пътуване във времето
Времето в класическата физика на Нютон е като стрела, носеща се равномерно и еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще. Според теорията на Айнщайн времето се превръща в река, която ускорява или забавя своя ход, докато извива меандрите си из изкривеното пространство на всемира. Великият учен обаче се безпокоял, че в нея се спотайват скрити водовъртежи и разклонения, които могат да объркат еднопосочното й течение. Неговият кошмар се оправдал, когато през 1937г. У. Дж. ван Стокъм открил решение на уравненията на общата теория на относителността, което позволява връщане в миналото. По-късно учени като К. Гьодел, К. Торн, Дж. Р. Гот и др. доразвиват идеята за пътуване във времето. Но техните проекти все още са неосъществими – за реализацията им са необходими огромни количества отрицателна материя и енергия, "космически струни" с колосална маса и скорост близка до светлинната и пр.[5]
От гледна точка на науката „завръщане в бъдещето” е възможно и това е било потвърждавано експериментално хиляди пъти. В своята „Популярна физика” Джей Орир дава релативистичен пример, при който единият от двама двадесетгодишни братя се отправя с космически кораб към недалечна звезда (т. нар. „парадокс на близнаците”). Ако се движи със скорост близка до тази на светлината, той може да отиде до там и да се върне, да речем, само за 10 години собствено време. Когато каца обратно, на Земята обаче са изминали 80 години и неговият брат-близнак е на преклонната възраст от 100 години, докато той е само на тридесет и по такъв начин е пристигнал цели 70 години напред в бъдещето. (Нашите космонавти действително правят кратко пътуване в бъдещето – всеки път когато се завръщат от полет бордовите часовници сочат, че те са с няколко частици от секундата по-млади, отколкото ако бяха си останали вкъщи.)
Нека накратко да споменем до какви парадокси се стига обаче, когато се отправим на пътешествие в миналото и нарушим причинно-следствената връзка в хронологията:
1. „Убийство на дядото”. Връщате се 40-50 години в миналото и блъскате неволно с автомобил момчето, което трябва да стане ваш дядо. Поради неговата смърт, става невъзможно раждането на един от родители ви, оттам и вашето съществуване – абсурдно.
2. „Знание от бъдещето” (информационен парадокс). Оксфордският философ М. Дъмет предлага история за бездарен художник, който вижда свои, още ненарисувани, картини в албум, донесен от познавач на изкуството, пристигнал от бъдещето. Художникът успява да открадне албума с репродукциите и просто ги прекопира, като те се превръщат в шедьоври за поколенията. По такъв начин излиза, че информацията за картините в случая, няма произход.
3. „Парадокс на измамника”. Правите машина на времето, която ви отнася в бъдещето. Там научавате, че ви е "писано" да се ожените за девойка на име Христина. Като се връщате обаче, понеже сте наясно какво ви очаква с нея, решавате да предпочетете Михаела. Така “измамвате” трагичното бъдеще, което вече няма как да се осъществи.
През 1992г. Ст. Хокинг изказа "хипотеза за защита на хронологията", според която разходка напред-назад из времето е невъзможна, защото нарушава определени физични принципи. Неговите аргументи обаче бяха отхвърлени от С. Крашников и Л. К. Ли, с антитезата, че "не съществува физичен закон, който да забранява появата на затворени времеподобни криви[6]". Все пак ние се присъединяваме към такива защитници на хронологията като И. Новиков и М. Висер, които твърдят, че законът ще излезе наяве, когато се разработи "цялостната теория на квантовата гравитация".[7]
Тук ще споделим още две (или дори – три) възражения относно пътешествията в историята, без да претендираме за оригиналност. Нека си представим, че някой далечен пра-, пра-, правнук на Айнщайн реши да го посети. След смъртта на гениалния учен атомите от неговия организъм са се разпръснали в природата – да речем в почвата, водата, въздуха, живите същества и пр. Но според някакво благоприятно стечение на обстоятелствата, при кръговрата на веществата, след хиляди години точно те са изградили тялото на неговия правнук. При тяхната среща обаче ще трябва едни и същи атоми да бъдат едновременно на две различни места и по такъв начин се оказва, че пътуването в миналото нарушава закона за запазване на масата/енергията.[8]
Когато правнукът заеме своето място в машината на времето и реши да потегли, той ще трябва едновременно да тръгне не само към миналото, но и към бъдещето (понеже всеки момент след старта определено е в бъдещето). Получава се логически абсурд, а едно толкова значимо вътрешно противоречие в теорията не е най-добрият атестат за нейното качество.[9] Ако пък разглеждаме нещата буквално, не трябва ли лентата на неговия живот да се завърти в обратна посока? Тоест пътешественикът да се върне в мига преди да е потеглил, а после – към своето юношество, детство, раждане и т.н. С други думи приключението ще свърши веднага след като е започнало.
Още странности на времето
Поради ограничената скорост на светлината едно и също събитие може да бъде за един наблюдател в миналото, за друг – в настоящето, а за трети – дори в бъдещето. Нека предположим, че живеем през 2075 г. и нашата цивилизация е успяла да колонизира планетата Марс и Ганимед, най-големия спътник на Юпитер. На Земята се играе интересен футболен мач, който се предава чрез сателит и до жителите на селищата в космоса. Сигналът ще пътува до Марс за около 4 минути, а до Ганимед – за близо половин час.[10] На стадиона тече 15-ата минута от мача, като в 11-ата минута е отбелязан гол. Докато радостта по трибуните вече ще утихва, запалянковците от Марс тепърва ще бъдат „взривени”, а тези от Ганимед ще трябва да почакат още цели 27 минути, за да се насладят на красивото попадение.
Във физиката съществува един феномен, известен като „квантово сплитане”. Две частици могат да обменят помежду си информация, която е възможно да се движи с безкрайно висока скорост. Ако след време успеем да излъчваме събитията с такава бързина, всички зрители, не само на Марс и Ганимед, но където и да се намират във Вселената, ще наблюдават футболните мачове едновременно с публиката на стадиона.[11] Дори и тогава обаче няма да е възможно да се надзърне в бъдещето, т.е. да научим за нещо преди то да се е случило. Едва ли някой би могъл да предвиди например, че в 43-та минута едно от кучетата на полицаите, които охраняват игрището, ще успее да се отвърже и ще хукне по терена да гони топката заедно с футболистите.[12]
Учените заявяват, че виртуалните частици[13] се движат „настрани” във времето, т.е. те могат да променят положението си дори времето да е спряло. Нещо повече, в квантовата механика причинно-следствени връзки не могат да бъдат точно установени, а според някои решения на теорията на относителността следствието може да изпреварва причината. Ричард Файнман обяснява защо свойствата на античастиците са противоположни на тези на частиците като приема, че те пътуват обратно във времето. Например позитронът се разглежда като еквивалентен на електрон, който идва от бъдещето.[14] Стивън Хокинг и Джеймс Хартъл, в една своя разработка, въвеждат т. нар. „имагинерно време”, което се „ражда” от пространствената размерност. По такъв начин в тяхната теория се премахва въпросът за сингулярното начало на всемира. Физичните закони са темпорално симетрични, т.е. не съществува забрана да се върнем от бъдещето към миналото. Затова все още не може да се каже на какво се дължи еднопосочното движение на „стрелата на времето” – като най-силен (но не достатъчно!) претендент за обяснение на проблема се сочи ІІ принцип на термодинамиката и т.н.
Възраст на Земята, Слънчевата система и Вселената
Съвременните геолози използват няколко основни метода за определяне на абсолютната възраст на скалите посредством радиоактивно датиране. В зависимост от начина на разпад и получените крайни продукти те са: уран-оловен; рубидий-стронциев; калий-аргонов (в края е даден периода на полуразпад):
уран (U235) → хелий (He) + олово (Pb207) = 700 млн. год.
калий (K40) → аргон (Ar40) = 1, 3 млрд. год.
уран (U238) → хелий (He) + олово (Pb206) = 4, 5 млрд. год.
рубидий (Rb87) → стронций (Sr87) = 48, 8 млрд. год.
Радиоактивният изходен елемент се разпада до стабилен производен продукт, което позволява създаването на математически израз за пресмятане на геологичното време. По последни данни се изчислява, че Земята съществува от поне 4, 54 милиарда години.
Съвременното съотношение на двата дългоживеещи изотопа на урана (U235 и U238) и измерванията на отношенията на продуктите от разпада им позволяват да се определи възрастта на Слънчевата система на близо 5 милиарда години. Сравнявайки масата и яркостта на Слънцето с тези на останалите звезди също може да се заключи, че Слънчевата система наистина е толкова древна. Богатите на калций и алуминий включения – най-старите познати съставки на метеоритите, образувани заедно с нея, – са на около 4, 56 милиарда години. Това се приема за действителната възраст на Слънчевата система и същевременно горна граница за възрастта на Земята.
Въз основа на данните за ускорено разширение на Вселената чрез свръхнови от тип Ia и измерванията на спектъра и анизотропията на реликтовото излъчване, направени от спътника WMAP (Сонда за Микровълнова Анизотропия “Уилкинсън”), възрастта на Вселената е определена на 13,7 ± 0,2 милиарда години.[15]
ІІ Времето в Библията
Има някои неща, които Бог е запазил в тайна до момента, когато ще бъдем подготвени да ги разберем. На пророк Даниил е казано: „А ти, Данииле, скрий тия думи и запечатай тая книга до последното време; мнозина ще я прочитат, и знанието ще се умножи.” (Дан. 12: 4). Какво би станало например, ако свещените писатели бяха заявили, че Земята се движи в космическото пространство? Няколко хиляди години, чак до епохата на Нютон, религиозните спорове нямаше да утихват като противниците на Свещеното Писание щяха непрекъснато да атакуват неговата правдивост. Всички видове движение, известни на древните хора, – пеш, на гърба на животно (кон, камила, слон и др.), с колесница, кораб и пр. – винаги са съпроводени с някакво осезателно сътресение. Нека да си припомним, че когато Коперник, а по-късно и Галилей, стигат до прозрението, че Земята обикаля около Слънцето, не само религиозните водачи, но най-вече светските учени отхвърлят подобно твърдение като несъстоятелно.[16]
В тази насока Бернар Рам извежда четири екзегетични принципа, които ни помагат да разберем още по-добре проблема:
1. Библейските автори и учените говорят на различни езици. Езикът на науката е строго специализиран и технически. Той се е развивал, за да служи за твърде конкретни цели и нерядко може да бъде разбран единствено от специалисти. Езикът на Библията по отношение на природата е популярен, т.е. този, на който говорят обикновените хора в съответната епоха и на съответното време. Поради тази причина е нечестно както библейският егзегет така и ученият да търсят в нея научна терминология.
2. Езикът на Библията е феноменологичен – т.е. той отразява нещата така както изглеждат. Дори и днес ние употребяваме изрази като “във всеки ъгъл на Земята” (ср. Исая 11:12) или „Слънцето изгрява и залязва” (ср. Еклесиаст 1:5, Пс. 103:22, Як. 1:11). Подобни твърдения не са нито научни, нито ненаучни, а популярни и феноменологични. Това може лесно да се демонстрира в Битие 1. Главата очевидно ни описва онова, което очите могат да видят. В областта на астрономията тя говори за Земята, небето, Слънцето, Луната и звездите, но не споменава астероиди, планети и комети. В биологията – за риби, птици, добитък, пълзящи; за трева и дървета. Тук не се отваря дума за амфибиите и за водните бозайници. Това е класификацията на обикновения човек, който не се занимава с наука. Библията не отразява нещата според принципите и законите на природата, действащи в тези феномени, а според фактите и резултатите, които би видял един обикновен наблюдател. Това е език, разбираем за всяка епоха.
3. Библията не теоретизира относно действителната природа на нещата. Евреи 11:3 не е теория за материята. Битие 1 гл. не защитава или оборва теориите на Аристотел, Птолемей, Нютон, Айнщайн или Дарвин. Библията поначало отказва да говори за подобни теории в каквато и да е област – астрономия, геология, физика, химия, биология – и в нея липсват научни постулати. Тя просто описва природата, но не я обяснява в научен аспект.
4. Езикът на Библията използва културата на времето, в което е била написана като средство за предаване на откровението. Това е едно от най-важните неща, които трябва да бъдат разбрани, за да имаме правилно виждане за връзката между науката и Библията. Дали Библията говори с езика на науката или с езика на древните култури, в които е писана? Дали споменава истината по буквален начин, когато се обръща към нещата, свързани с науката или изразява богословски истини, използвайки древни културни модели? Ако Бог ни известява чрез говорещи еврейски пророци или пишещи на гръцки евреи това, което Той казва до определена степен е зависимо от природата на еврейския и гръцкия език. По-нататък самият език не може да бъде отделен от културата, в която се използва, следователно Бог е предал нещата според характеристиките на културата, с която е бил свързан езика. Не трябва да се учудваме ако намерим в Библията древни културни модели. Последното не означава, че откровението е погрешно и се съобразява с тези модели, но че е предадено чрез тях понеже това е единственият начин то да бъде смислено за хората, които го приемат.
Дните на Сътворението
Ситуацията с времето е подобна – преди малко се уверихме, че неговото естество от научна гледна точка е твърде неразбираемо и непонятно дори за съвременния човек. С думата „йом” в Библията се описва както обикновен ден, така и неопределен период от време. Затова в християнските среди често се появяват противоречия в кой от двата смисъла трябва да се тълкуват творческите дни в книгата Битие. Много богослови и днес застъпват становището, че това са двадесет и четири часови денонощия, понеже на повечето места в свещените текстове с тази дума е означен някакъв ден от седмицата. Тук обаче ще направим обширен коментар на другата гледна точка, т.е. възможно ли е в разказа за Сътворението еврейският израз за ден да се разбира като отрязък от време, който не е точно фиксиран. В книгата Йов 20: 28 "йом" се отнася до момента на Божия гняв, а в Псалм 19: 1 – до деня на скръбта. Допуска се също във ІІ Летописи 21: 19, Осия 6: 2, Битие 2: 4 както и на редица други места думата да е употребена за продължителен период от време.
През първия творчески ден е извикана в съществуване светлината: „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.” (Бит. 1: 3). Някои предполагат, че тази светлина е била от някакъв точков източник (който сега липсва?!) и тъй като Земята се е въртяла около оста си, денят и нощта са се сменяли за период от 24 часа. Изразът „биде вечер, биде утро” предполага изгрев и залез, но ако е така Бог трябва да е творил на точно определено място, а не да е устройвал цялата планета, както е видно от контекста. Затова по-правдоподобно е схващането, че светлината огряла Земята и небесните простори през този ден е идвала от всички посоки, като най-вероятно остатък от нея е т. нар. космически микровълнов фон (КМФ).[17]
При разширението на Вселената той постепенно е отслабвал и затова на четвъртия творчески ден са били направени Слънцето, Луната и звездите, за да могат хората да разграничават деня от нощта, а също и да "показват (земните) времена, дни и години" (Бит. 1:14). Макар думата „нощ” да е употребена още в началото на разказа (Бит. 1: 5), тя очевидно се отнася до нещо, което ще се появи по-късно, защото тъмнина за Бога не съществува: „Кажа ли: може би тъмата ще ме скрие, и светлината наоколо ми ще стане нощ; но и тъмата не ще е тъма за Тебе: нощта за Тебе е светла като ден, и тъмата – като светлина.” (Пс. 138: 11, 12) В такъв случай интервалът „вечер – утро” (т.е. „творческата нощ”) е възможно да се разбира единствено като прекратяване на Неговата дейност в този промеждутък. Тук се налага да отбележим още, че е потребен значителен срок дори видимите звезди да заблестят на небосвода. С невъоръжено око се забелязват около 2000 звезди, които са на различно разстояние в космоса. Тяхната светлина обаче трябва да е пътувала от четири (за Проксима от Центавър) до няколко хиляди години (за най-отдалечените), за да могат първите хора да се насладят на красотата им.
В началото на шестия творчески ден Бог създава сухоземните животни, а по-късно – Адам „по Своя образ и подобие”, който да управлява над всичко и да обработва и пази Едемската градина. По този повод Ч. Такстън и Н. Пиърси пишат: „От Битие научаваме още, че Бог довежда животните при Адам, за да им даде той име (2: 19, 20). В староеврейския "да дадеш име на някого" представлява идиоматичен израз със смисъл на "да придобиеш власт над някого"; т.е. този библейски текст подкрепя разбирането за властта на човека над природата. Освен това според еврейското мислене името на нещо трябва да изразява неговата същностна природа. Следователно, за да дадеш имена на животните, ти трябва да проведеш внимателно изследване и да определиш какво представляват те – една задача, която изисква подробно наблюдение, описание и класификация.” („Душата на науката” стр. 33) Поради тази причина човекът е трябвало да поживее известно време с обитателите на този „зоопарк”, за да може да ги опознае и назове според някаква тяхна характерна особеност. Ако приемем, че са били кръстени от порядъка на няколко хиляди сухоземни вида животни (може би същите, които Ной е вкарал в Ковчега) подобно поръчение е изисквало значителен ресурс от време и интелектуални усилия.[18] Човекът по-нататък е общувал известно време с тях, за да се убеди, че нито едно същество не може да му бъде подходящ помощник. После Бог го е приспал и от реброто му е направил Ева, която Адам е обикнал – с което творението е било завършено. Всички тези неща не е възможно да са се случили в рамките на 12 часа, колкото е светлата част от денонощието!
За последния, седми творчески ден, не е споменато, че е приключил (след него не е "станало вечер и утро"), т.е. той е трябвало да бъде безкраен. В такъв случай благословената и осветена от Бога почивка след Сътворението "съботата", е онова безгрешно състояние на физически и духовен порядък, хармония и мир, в което се е намирал съвършено построения свят. И така седемдневната седмица става преобраз и пример, който е било необходимо израилтяните да следват, включен в четвъртата заповед: „Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; … защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.” (Изх. 20: 8, 9, 11)[19]
Светите отци също са смятали, че няма как да се определи продължителността на творческите дни. Йеромонах Серафим (Роуз), който прави обширен коментар върху техните тълкувания на книгата Битие, на едно място пише: „Но мнозинството от Отците изобщо не говори за това: това не е било предмет на спор по онова време, и на тях, изглежда, и през ум не им е минавало да настояват за пренасянето на времевата скала на нашия паднал свят назад, върху изумителните и чудесни събития на тези шест дни. Блажени Августин в пълнота, струва ми се, резюмира светоотеческата позиция, когато казва: „За нас е много трудно или дори напълно невъзможно да заключим от какъв род са били тези дни: още по-невъзможно за нас е да говорим за това” (O градe Божием, ХІ, 6).”[20]
От всичко казано досега става ясно, че земните дни са преобраз на "творческите дни", но по никакъв начин не можем да твърдим, че едните и другите са еднакви по продължителност. Разбира се, има още библейски аргументи, които подкрепят нашето заключение, но тук ще се задоволим само с най-основните.[21]
Бог и времето
Според християнското разбиране Бог създава Вселената ex nihilo (от нищо), но самият Той остава извън материята, пространството и времето. Моментът на възникването на света се явява и начало на времето (което е в пълно съгласие с теорията на относителността) и в този смисъл Бл. Августин отбелязва, че Бог не е творил във времето, а със времето. Бог познава еднакво добре всичко – възможно и действително, необходимо и случайно, минало, настояще и бъдеще. Затова говори: „… защото Аз съм Бог и няма друг бог и няма подобен на Мене. Аз възвестявам отначало онова, което ще бъде в края, и от старо време онова, което още не е станало;” (Исая 46: 9, 10).
Библейските пророци съзерцават бъдещи събития по Божие вдъхновение, затова техните предсказания изцяло се различават от една остроумна и сполучлива догадка или от някакво неопределено и двусмислено предвещание. В Писанието има около шест хиляди и четиристотин стиха, съдържащи пророчески проникновения, като над половината от тях вече са се осъществили. Някои са се сбъднали малко след като са били оповестени (Дан. 5 гл. и пр.), а други – стотици и дори хиляди години след отбелязването им в свещените книги (напр. текстовете за живота, кръстната смърт и възкресението на Спасителя). Има пророчества, които наблюдаваме в настоящата епоха и такива, свързани с бъдещето – Второто пришествие, новите небе и земя и т.н.[22] За да се изпълни едно пророчество обаче, е необходимо да бъдат взети под внимание огромен брой обстоятелства в неживия и живия свят за даден период от човешката история. Това означава да се отчете ефектът от явленията в природата, да бъдат установени маршрутите на живите същества и да се предвиди какво ще направят всички хора през този интервал от време.
В такъв случай дали пророците просто не са притежавали някакви феноменални заложби[23], благодарение на които са могли безпогрешно да прогнозират събитията? Според П. С. Лаплас, ако измерим достатъчно точно параметрите на една система и знаем характера на нейната динамика, ще сме напълно способни да определим всичките й бъдещи състояния. Съвременните научни постановки – стохастика, квантова механика, теория на хаоса и пр., – обаче не допускат такъв радикален детерминизъм. Според стохастиката не е възможно да се посочи конкретния изход от събитията с вероятностен характер. Изчисленията показват каква е вероятността да се случи едно събитие, но не могат да уточнят кога ще се случи и дали въобще ще се случи. В квантовата механика е в сила принципа на неопределеността на Хайзенберг, според който няма как да засечем едновременно координатите и импулса на частиците, а по такъв начин и траекторията им на движение. Тук съществува проблем и с наблюдението – при измерването на някое качество на микрообектите, изходното им състояние се разрушава, т.е. не е възможно да опознаем съвсем точно и техните свойства (а оттам и поведението им, когато не са наблюдавани). Според теорията на хаоса една част от системите (напр. атмосферата) показват изключителна чувствителност към началните условия, което на практика ги прави непредсказуеми в по-голям времеви обхват (метеорологичните прогнози са правдиви най-много до три дни). При хаотичните системи и най-малкото отклонение от изходното положение може да доведе до огромни различия в крайните резултати, т. нар. „ефект на пеперудата”.[24] Природните катаклизми – градушки, урагани, наводнения, вулкани, земетресения, засушавания, болести, измиране и миграции на биологичните популации и т.н. – понякога предизвикват драстични промени върху съдбите на цели народи. Но тези явления се подчиняват на изброените по-горе непредвидими закономерности, затова обективно не е възможно тяхното прогнозиране, независимо от способностите на отделни хора или достиженията на научно-техническия прогрес. Както ни уверява св. ап. Петър: „Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци.” (ІІ Петр. 1: 21)
Остава обаче още едно много съществено затруднение – хората притежават свободна воля и по никакъв начин не е възможно да се предвиди как ще решат да действат при различните ситуации. Изборът на всеки човек е извънредно комплициран, защото върху него влияят разумът, емоциите, прищевките, непредвидените проблеми, природните условия, както и отношенията му с другите индивиди и организацията (държавна, икономическа и пр.) на обществото като цяло. И обратно - понякога идеите само на една личност са в състояние да предизвикат революция в мисленето и/или да доведат до широки културни, социални и политически промени от световен мощаб.[25] Според М. Лутер ние не разполагаме с истинска свобода – нашата воля е „поробена”, затова сме като коне, които яха или Бог или дяволът. А неговият приемник Ж. Калвин твърди, че отначало сме предопределени – едните за небесното царство, а другите за вечните мъки в пъкъла. Но ако сме само „кукли на конци” или предварително „програмирани”, тогава изпълнението на пророчествата се обяснява много лесно, обаче отговорността за злото пада изцяло (или частично) върху Бога.[26] Във връзка с интерпретацията на една „безумна” област от физиката – квантовата механика – Нилс Бор издига т. нар. „принцип на допълнителността”. В по-общ вид той може да се предаде така: „за възпроизвеждане целостта на явлението е необходимо в познанието да се прилагат изключващи се класове от понятия, като взаимно допълващи се”.[27] Светите отци много преди учените са стигнали до този постулат, още когато са формулирали основните догмати на християнската вяра – „Бог е един, но изявен в три Личности”; „Иисус Христос е всемогъщ Бог и ограничен Човек”. Православната църква, опирайки се на техните учения, приема, че Бог има предзнание за нещата, т.е. може суверенно да планира и предизвестява събитията от световната история без изобщо да ограничава нашата свободна воля. Ап. Павел ни заявява, че Неговите действия не могат да бъдат обхванати и достигнати от нашия разум: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога? Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! Защото, кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник? Или кой е дал Нему нещо отнапред, та и Той да му възвърне? Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава вовеки, амин.” (Римл. 11: 33-36)[28]
ІІІ Съвременни възгледи за Сътворението
Научен креационизъм
За негов баща е смятан Хенри М. Морис (1918–2006), който през 1972 г. става и един от основателите на Института за Креационистки Изследвания в Сан Диего, Калифорния. В основата на това становище е залегнало разбирането, че Бог за шест 24-часови творчески дни напълно самостоятелно създава и подрежда мирозданието. Понастоящем креационистки организации съществуват в много страни на всички континенти, като в тях членуват голям брой учени. Научният креационизъм се стреми да съгласува библейското описание на Сътворението с модерната наука (без да позволява тя да управлява и променя буквалното тълкуване на Писанието), но среща няколко сериозни възражения в тази насока:
1) Поддръжниците му посочват различни аргументи (повечето – доста оспорвани), че възрастта на мирозданието е от порядъка на десет хиляди години. В полза на теорията за млада Земя, според тях, свидетелстват: бързото намаляване на нейното магнитно поле и на слънчевият диаметър; количествата на солите в океаните, на инертните газове в атмосферата и на лунният прах; някои нови радиометрични датировки и пр. Но за съжаление те и досега не разполагат с нито един особено надежден научен метод, с помощта на който да се установява скорошно сътворение на Вселената.[29]
2) Като основополагащ за общността и до днес си остава трудът на Хенри Морис „Научен креационизъм” (погледни библиографията). В него обаче са допуснати някои сериозни грешки, които непрекъснато се повтарят от всички последователи на движението. Авторът смята, че данните от съвременната научна картина на света могат да бъдат разглеждани както в еволюционна, така и в креационна рамка (като последната дава малко по-добро обяснение за нещата). Тук светогледната позиция се предпоставя и фактите трябва насилствено да бъдат пригодени към нея. Научният път, който се стреми да постигне обективно знание, е точно обратен: опити → теории → мирогледни изводи. Още, от гледна точка на формалната логика е напълно абсурдно две диаметрално противоположни концепции същевременно да се доказват от едни и същи научни данни.
3) Библията се издига като критерий за правдивост: научното знание, което е в съгласие с нея се счита за достоверно, в противен случай - е погрешно. Но ако допуснем, че свещените текстове на различните религии по откровение ни разкриват абсолютната истина, тогава за вярващите в гръцката митология всяко сведение, което не потвърждава, че Слънцето е красив момък, обикалящ небето с огнена колесница, е заблудително и подвеждащо. Нещо повече, става напълно невъзможно християнството да бъде споделено от хората с други разбирания, понеже те ще го преценяват през призмата на своите "божествени" учения като съвършено неприемливо. Природата е другата "книга", в която Бог е записал своите мисли, но нейното свидетелство трябва съвсем независимо да потвърждава разказа за Сътворението в началото на Битие![30]
4) През 1931 г. австрийският математик Курт Гьодел извежда теоремата за непълнотата, според която формалните системи на логиката и математиката са семантично непълноценни и не позволяват строго доказателство (или опровержение). Като най-прост пример можем да посочим невъзможността за разрешение на апориите на Зенон – Ахил (най-бързият бегач от древността) не би могъл да настигне една костенурка, ако тя е стартирала само няколко крачки пред него. Досега никой не е могъл да опровергае твърденията на елейския мислител чисто теоретично, но на практика дори едно малко дете може лесно да се справи с подобна задача.[31] Затова днес не е достатъчно да бъде създадена една научна постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия, които да позволяват експериментална проверка на нейната истинност. Поради тази причина най-същественият недостатък на креационизма си остава обстоятелството, че той се основава най-вече на критиката на еволюционното учение, а не развива своя собствена теория, която да бъде подложена на верификация.
Неоснователни нападки на воинстващите атеисти срещу движението:
1) Авторите на креационистки книги са с недостатъчна научна квалификация, поради което не може да се вярва на техните заключения.
В определени случаи това може да е така, но като цяло учените-креационисти са с високи академични титли и работят в престижни институти и университети. По този критерий обаче би трябвало да бъдат дискредитирани именно създателите и най-ревностните поддръжници на еволюционната теория. Чарлс Дарвин е прекратил следването си по медицина още в началото и е завършил единствено тригодишен курс по теология към Кеймбридж, Алфред Ръсел Уолъс няма образование, а Томас Хъксли - само "Сиденхъм колидж", т.е. всички те са били аматьори в областта на науката. Освен всичко друго, наскоро излезе информация, че Ч. Дарвин е плагиатствал идеята за естествения отбор и еволюцията от други хора.
[32] Ние обаче сме на мнение, че дори тези сведения да се окажат правдиви те представляват атака срещу личността, а достоверността на научните идеи е необходимо да се разглежда конкретно и по същество.
2) Науката трябва да обяснява явленията в природата, като се позовава изключително на естествени причини.
Проблемът е разгледан подробно в статията „Еволюция или сътворение – размисли и страсти”,
[33] затова тук само ще цитираме признанието на непримиримия еволюционист Ричард Левонтин, генетик от Харвардския университет: „Не че методите и институциите на науката по някакъв начин ни принуждават да приемаме материално обяснение на феноменалния свят, напротив – тъй като ние
a priori държим на материалните причини, сме принудени да създадем изследователски апарат и понятия, които произвеждат материални обяснения… Нещо повече, този материализъм е нашият абсолют, защото не можем да допуснем Бог да пристъпи дори с един крак на прага на вратата ни.”
[34] (Макар креационистките автори да допускат слабостите, на които се спряхме по-горе, все пак това е главната причина техните трудове да не се публикуват в реферираните научни издания).
[35])
3) Християнството винаги е пречило на научния прогрес.
В своята книга „Душата на науката” Ч. Такстън и Н. Пиърси по един блестящ начин показват каква е действителната причина за така наречените „тъмни векове”: Църквата прекалено много се е доверила на древногръцките философи и е възприела техния умозрителен метод за познание на естествения свят. Едва когато е била преодоляна тази зависимост и нещата са застанали на библейски позиции е започнало бурното развитие на модерната наука, основана на емпиричния метод и логическия анализ на данните от действителността. Водещият антрополог и научен историк, проф. Л. Айсли заявява: „… философията на експерименталната наука … започва своите открития и използва своите методи с вярата (а не със знанието), че е изправена пред рационална вселена, контролирана от Създател, който не постъпва според своите моментни капризи, нито възпрепятства силите, които сам е поставил в действие…”.
[36] Като прибавим и, че огромното мнозинство гениални учени са били християни (при това – креационисти), които са ни оставили преизобилно наследство във всички клонове на знанието, няма как да се съгласим с горното твърдение.[37]
Теистична еволюция
Пиер Тейлард (Теяр) дьо Шарден (1881 – 1955), йезуитски свещеник, палеонтолог и философ, притежава най-големи заслуги за формулирането и пропагандирането на синтеза между еволюцията и християнската теология. В неговия дух римо-католиците, либералните християни и неоортодоксалните мислители днес смятат, че за да се примири разказът за Сътворението с науката, трябва да се интерпретира в светлината на дарвинизма: Бог е заложил в материята механизмите на изменчивостта и естествения отбор, благодарение на които тя се самоорганизира. Но подобна позиция не е издържана нито в научен, нито в богословски аспект:
А)
Дарвиновото учение няма необходимото фактическо и експериментално потвърждение, за да бъде прието за научна теория (в строгия смисъл на думата).
1) В началото на ХХІ век
над 600 учени от най-престижните учебни заведения в света (които съвсем не можем да обвиним, че са били подведени от креационистите)
подписват декларацията „Анти-Дарвин”. Въз основа на собствените си разработки мнозина от водещите авторитети достигат напълно самостоятелно до извода, че: „Резултатите от научните изследвания в различни области: космология, физика, биология, изкуствен интелект и пр., получени в последните десетилетия, … подлагат на съмнение основния догмат на еволюционизма – принципа на естествения отбор”.
[38]
Х. Нилсен професор по ботаника и директор на Шведския ботанически институт към Университета в Лунд, заявява: „Заключителният резултат от моите изследвания и дискусии е, че теорията на еволюцията трябва да бъде изцяло отхвърлена, тъй като винаги, когато я сравним с емпиричните резултати от изследванията, тя води до огромни противоречия и объркващи следствия. ... Нещо повече, другото ми заключение е, че тя не само изобщо не може да се нарече надеждна природно-философска мисловна школа, но е и огромно препятствие пред биологичните изследвания. Както показват многобройните примери, тя всъщност пречи на процеса на достигане до логически изводи на основата на дори една група експерименти. Тъй като всичко трябва да се нагажда към тази спекулативна теория, точна биология не може да се развие.”
[39]
2) Все повече гласове се чуват, че
вярата в еволюцията не е необходима за научния прогрес. Ф. Скел, професор по химия от Университета в Пенсилвания, ни запознава с резултата от едно свое проучване: „Наскоро попитах повече от 70 изтъкнати изследователи дали биха вършили своята работа по различен начин, ако знаеха, че теорията на Дарвин е погрешна. Всички отговори до един си приличаха: Не! Освен това изследвах най-важните открития в областта на биологията от миналия век: откриването на двойната спирала на ДНК, характеризирането на рибозомите, разчитането на генома, изследванията върху реакциите към различни лекарствени препарати, подобренията в производството на храни и санитарния контрол, развитието на нови хирургически методи и др. Дори запитах биолози, които работят в области, за които се очакваше, че Дарвиновата теория е била най-много в помощ на изследванията, като появата на устойчивост към антибиотици и пестициди. Както и в другите случаи, открих че и тук не може да се каже, че Дарвиновата теория е дала видима насока, а е била привнесена след осъществяването на научните пробиви като интересно повествование и допълнение.”
[40]
Същото потвърждава и д-р М. Кършнър, основател и председател на Катедрата по биологични системи към Харвардския университет: "Всъщност през последните сто години почти цялата биологична наука се е развивала независимо от теорията на еволюцията, с изключение на самата еволюционна биология. Молекулярната биология, биохимията и физиологията изобщо не са вземали под внимание тезата за еволюцията.”
[41]
Професор Л. Бонюр, бивш президент на Дружеството по биология в Страсбург и директор на Зоологическия музей в града, заключава: „Тази теория не е подпомогнала с нищо научния прогрес. Тя е безполезна!”
[42]
3) Многозначителен е фактът, че дори убедени материалисти изразяват своята загриженост относно
идеологическата същност на теорията на еволюцията. Още в началото на ХХ век Е. Гонклин, професор по биология в Принстънския университет, отбелязва: „Концепцията за органична еволюция е високо ценена от биолозите, за много от които тя е предмет на искрено религиозно посвещение … Това е вероятно причината, поради която силната методологична критика, характерна за други катедри по биология, все още не се прилага спрямо еволюционните спекулации.”
[43] Малко по-късно (към средата на столетието) водещият философ и историк на науката проф. М. Грийн потвърждава същата теза: „Дарвинизмът е държал и продължава да държи в плен умовете на хората като някаква
научна религия … Модифицираната, но все още характерна Дарвинова теория се е превърнала в ортодоксалност, проповядвана от своите привърженици с религиозен плам и поставяна, според тях, под съмнение само от няколко пакостници, неусъвършенствани в тази научна вяра.”
[44]
Носителят на Нобелова награда Р. Лафлин признава, че и днес нещата изобщо не са се променили: „Ключов симптом за наличие на идеологическо мислене е поднасянето на обяснение, което не е отразено в действителността и изобщо не може да бъде тествано в лабораторни условия. Наричам подобни логически безизходни положения антитеории, защото те имат точно противоположен ефект при сравнение с истинските теории: те задушават, вместо да стимулират мисленето. Например тезата за еволюция чрез естествен отбор, която Дарвин считал за велика теория, напоследък играе ролята на антитеория, към която се прибягва, за да се прикрият смущаващи експериментални неуспехи и да се припише легитимност на открития, които в най-добрия случай са съмнителни…”
[45]
4) Съществуват няколко основни причини, поради които идеята на Дарвин все още не е слязла от своя пиедестал:
а) Всеки изследовател, който открито разглежда становище за произхода, различно от еволюционното, е вземан на подбив и изправен пред опасността да провали своята кариера. В някои институти учените се сблъскват с преследване и могат да загубят работата си, ако открито подлагат на съмнение Дарвиновата теория.
[46]
б) По-голямата част от учените (може би с изключение на САЩ) са индиферентни към мистерията, свързана с нашата поява. В своята работа те се интересуват единствено от устройството на света, а не от начина по който той е възникнал. Мирогледните теории касаят екзистенциални въпроси, а хората с прагматично мислене не се влияят особено от тях.
в)
И най-важното: Въпреки огромния емпиричен материал, свидетелстващ срещу еволюционната доктрина, все още не е представена теория, която категорично да я опровергава.
Налага се да признаем, че има някои световноизвестни учени-християни като Ф. Айала, Ф. Колинс и др., които подкрепят еволюционното учение. В техните трудове обаче (както и никъде другаде) не откриваме убедителни доказателства, говорещи за усложняване на организацията на живите организми, т.е. за макроеволюция, което е същността на дарвинизма. (Креационисткият модел също допуска микроеволюция – видообразуване в рамките на рода.)
Б)
„Замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин.” (Римл. 1: 25)
1) В „
Теистичната еволюция и православното богословие”
[47] вече сме разгледали твърде значимите проблеми, които възникват при еклектичния синтез на еволюцията с християнството.
Нека да си припомним как завършва епосът „Илиада” на античния поет Омир. Гърците обсаждат малоазийския град Троя в продължение на десет години, но не успяват да го превземат. Хитрият Одисей обаче измисля план, чрез който да измамят доблестните защитници: Епей майсторски изработва огромен дървен кон и в него се спотаяват десетки войници. Корабите на нашествениците привидно си заминават, но всъщност се скриват зад остров Тенедос. Гръцкият шпионин Синон убеждава гражданите, че конят е дар за сключване на мир и троянците го приемат, въпреки предупрежденията на пророците Лаокоон и Касандра. Докато през нощта щастливите жители празнуват вдигането на обсадата, войниците излизат от коня и отварят портите на крепостта, за да влязат техните другари. После избиват мъжете, жените вземат за робини, плячкосват огромните богатства, а градът изгарят и разрушават до основи.
Апостолите на Христа са пророкували, че в последните времена лукавият дух ще използва редица коварни хитрости, за да подведе, ако е възможно, и избраните. Предупредени сме още, че измежду християните ще се издигнат водачи, които ще говорят извратено и ще се поставят в услуга на неприятеля на човешкия род. Те ще ни съветват в името на мира с обществото да приемем като „дар” светската ценностна система. Днес наблюдаваме как еволюционната философия се превръща в онзи „
троянски кон”, в който са скрити множество заблудителни идеи, разгръщащи широко дверите на Църквата за нейните врагове. От историята са ни известни голям брой ереси, които са атакували един (или няколко) от догматите на вярата, но
учението за теистичната еволюция опустошава и разрушава цялото християнско богословие!
2)
Еволюционната теория заличава познанието на народите за Бога, като подменя християнската вяра с атеизъм!
К. Маркс, Ф. Енгелс и В. Ленин правилно определят, че възгледът за еволюцията напълно се вмества в рамките на диалектико-материалистическата философия.
[48] В целия социалистически лагер идеолозите на комунизма го приемат на въоръжение срещу религията – нещо, което нямаше да се случи, ако еволюционната идея не постановяваше
абсолютен натурализъм. И днес воинстващите атеисти като Р. Докинс, Д. Денет, С. Харис, К. Хитченс, Ст. Хокинг и др. заявяват на всеослушание, че техните теории са „затръшнали вратата под носа на Бог”!
[49]
Нека отново дадем думата на специалистите. Според проф. Р. Старк: „… битката около въпроса за еволюцията не е пример за това как „героични” учени са устоявали на безмилостното преследване от страна на религиозни „фанатици”. От самото начало тя е атака срещу религията, водена от воинстващи атеисти, които се прикриват под мантията на науката в опит да опровергаят всички религиозни твърдения относно Създателя.”
[50]
Наскоро М. Рус, професор по философия и зоология към Университета в Гуелф, Канада, отбеляза: „Еволюцията се лансира от нейните последователи като нещо повече от наука. Еволюцията се разпространява като идеология, светска религия – напълно завършена алтернатива на християнството, съдържаща смисъл и морал. Аз съм пламенен еволюционист и
бивш християнин, но … буквалистите са напълно прави. Еволюцията е религия. Това беше вярно за еволюцията в началото и е вярно за еволюцията днес … Еволюцията се роди като някаква светска идеология, като цялостен заместител на християнството.”
[51]
В своята книга „Еволюцията като догма”, Ф. Джонсън най-добре очертава горната тенденция: „Стивън Джей Гулд дава пример с генетика Теодосий Добжански, когото описва като „
най-великия еволюционист на нашия век, който през целия си живот остава православен християнин" ... Този пример е поучителен, защото Добжански всъщност превръща еволюцията в религия. В една възхвала на този учен Франсиско Айала казва: „Добжански беше религиозен човек, макар и по всичко да изглежда, че той е отхвърлил основите на традиционните религии, като съществуването на Бог и на живота след физическата смърт. Неговата религиозност се основаваше на убеждението, че във Вселената има смисъл. Доказателство за този смисъл той намираше във факта, че еволюцията е произвела такова удивително разнообразие в живия свят и е направила възможно развитието на примитивните форми до човешкия вид... Той вярваше, че по някакъв начин човечеството ще еволюира към по-висше ниво на хармония и творчество". Накратко, Добжански е това, което днес бихме нарекли ню-ейдж пантеист. Разбира се, че еволюцията не противоречи на религията, когато тази религия е еволюцията.”
[52]
В САЩ беше оказан натиск за премахване на християнството от училищата, понеже не съответства на конституционното изискване за отделяне на Църквата от държавата. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа публикува доклад, в който се твърди, че учението за Сътворението би могло да се превърне в заплаха за човешките права.
[53] Навсякъде широко се тръби, че Библията е пълна с митове, погрешни норми на поведение и фалшифицирани исторически сведения. Затова сме призовавани да се освободим от рестрикциите на християнския морал и да създадем едно по-свободно светско общество.
Повече от сто и петдесет години еволюционният възглед служи за утвърждаване на атеизма, като същевременно е довел стотици милиони хора до отказване от религията (т.е. до духовна смърт!), поради което будят изумление опитите на онези теолози, които насилствено се опитват да го интегрират в християнството!
Теория за паузата
Подобна идея за първи път е записана в една от лекциите на Томас Чалмърс (1780 – 1847), наставник и теолог от Свободната шотландска църква. За оформянето и пропагандирането на доктрината по-нататък ключова роля изиграват геологът Хю Милър и писателят Дж. Х. Пембър. Най-добрата й академична защита обаче е представена през ХХ век от Артър Къстанс в книгата му „Пуста и неустроена”. Ако трябва да изкажем обобщена версия на многото разновидности на „теорията за паузата”, тя би звучала горе-долу така:
„Преди милиарди години Бог е създал съвършен небесен и материален свят (Бит. 1: 1). Сатана се разхождал сред „огнените камъни” (Езек. 28) в Едемска градина и владеел Земята, която е била населена от род на „хора без никакви души". Накрая той се разбунтувал и пожелал да стане като Бога, но бил свален и низвергнат (Исая 14). Поради неговата поквара грехът влязъл в творението и предизвикал Божията присъда под формата на глобално наводнение. Растенията, животните и хората, чиито вкаменелости са останали от този „Луциферов потоп”, нямат нищо общо със сегашните. Земята
става безвидна и пуста (Бит. 1: 2) за продължителен интервал от време (период на пауза), докато, преди няколко хиляди години, Бог не я устройва отново за шест дни, като заселва познатите ни видове и съвременния човек (Бит. 1: 3-27).”
Едно такова обяснение се опитва да примири Библията с научните данни за геоложката възраст на Земята (без обаче да признава еволюцията на организмите), но търпи критика по няколко пункта:
1) В книгата Изход 20: 11 четем: „Защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях…”, т.е. мирозданието е било завършено в края на тези шест творчески дни. Няма никаква възможност за вмъкване между тях на едно по-раншно съзидание, разрушение и възстановяване.
2) Преди нашите прародители да вкусят от забранения плод творението е било „твърде добро” (Бит. 1: 31) – нещо, което нямаше да бъде отбелязано, ако в него вече е царувала неправдата. За Адам изрично е подчертано, че е първият човек и поради падението му грехът и смъртта влизат в света (І Кор. 15: 45; Римл. 5: 12).
3) Хората се отдават на разврат, грабежи, насилия и убийства, което води до световния Потоп, причинил гибелта на (почти) всички живи същества. Библията свидетелства само за едно такова събитие по времето на Ной, затова резонно е да смятаме, че вкаменелостите, откривани днес в скалните пластове, се дължат именно на него.
4) Св. ап. Петър пише: „Понеже и Христос, … бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, в дните на Ноя, при строенето на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се избавиха от водата.” С други думи онези, които са били завлечени от Потопа съвсем не са били „хора без души”…
Щом като никъде не се споменава за "управление на Сатана в Едемската градина", за „хора без души”, „Луциферов потоп” и т.н., можем да заключим, че
теорията за паузата е изградена върху чисто спекулативни допускания, които нямат необходимото основание в Свещеното Писание.
От гледна точка на езикознанието, привържениците на този възглед се опитват да ни убедят, че:
1) Битие 1: 2 трябва да се преведе като „Земята
стана безвидна и пуста…”, намеквайки, че преди това планетата е била унищожена (според версията им, от Луциферовия потоп).
2) А в Битие 1: 28 Бог казва на Адам и Ева „плодете се и множете се, напълнете
отново Земята…”, което предполага, че тя е била населена някога при първоначалното Сътворение, а после обезлюдена.
Въз основа на сложен лингвистичен анализ (който тук ще пропуснем), мнозина библейски екзегети и специалисти в областта на древноеврейския език считат горепосочения превод за некоректен, като оборват всички основания за подобно тълкуване на текста.
[54] Фактът, че теорията за паузата става популярна горе-долу по същото време, когато се появява геологията, ни кара да мислим, че тя просто е нагодена към униформизма.[55]
Продължава: http://kosmos-21.blogspot.com/2012/02/blog-post.html[1] Според Лайбниц светът се състои от атоми (най-малките частици на веществото), които той нарича монади. Във всяка монада (единица) потенциално е заложено развитието на цялата Вселена. Животът възниква, когато монадите се пробуждат, а по-нататък те могат да стигнат до нивото на самосъзнанието (аперцепцията). Затова разумът на човека също е монада.
Въпреки своя атомизъм Лайбниц счита, че монадите се излъчват и поглъщат от Бога, чиято функция е да поддържа предварително заложената хармония между тях. (Религиозно-философските разбирания на този учен, освен от християнството, изглежда са силно повлияни от Демокрит, Платон и Кант.)
[3] Всъщност идеята, че пространството и времето трябва да се разглеждат заедно като едно цяло, е на чудесния математик Херман Минковски. Той предлага „четиримерния пространствено-времеви континуум” като оригинален допълнителен елемент, който спомага да бъде разбрана по-добре специалната теория на относителността. По време на една прочута лекция, изнесена в Гьотингенския университет през 1908 г., Минковски заявява:
„Следователно пространството, само за себе си и времето само за себе си, са обречени да се превърнат в сенки. Ще остане да съществува само някакво обединение между тях.”
Виж:
http://bg.wikipedia.org/wiki/Геометрия_на_Минковски
[4] Хоризонт на събитията (радиус на Шварцшилд) – термин от астрофизиката, характеризиращ околностите на черната дупка. Дефинира се като сферична граница, след преминаването на която нищо, дори и светлината, не може да напусне такъв свръхплътен обект поради извънредно силната гравитация. (Ст. Хокинг сполучливо оприличава нещата с надписа над входа на Дантевия ад: „О, вий, кои пристъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.”) Точката в началото на радиуса се нарича
сингулярност (от англ.
„singularity” – странност, необичайност) – място, където всички познати физични закони вече не са валидни.
(Читателят може да научи повече относно феномените, които описваме от литературата, свързана с физиката, астрономията и космологията, както и от специализираните научни сайтове в тези области. Тук сме пропуснали много от детайлите, понеже нямат нищо общо с темата и само утежняват изложението.)
[5] За повече подробности относно пътуването във времето виж:
http://bg.wikipedia.org/wiki/Пътешествие_във_времето
http://bgnauka.com/a/може-ли-чрез-червееви-тунели-wormholes-да-се-пътува-във-времето-и-в-пространството
[6] Затворени времеподобни криви – технически термин за пътищата, които позволяват посещения в миналото. Когато ги следваме обаче, би трябвало да се завърнем в момента, преди да сме потеглили на пътешествие.
[7] Квантова гравитация – теория, която се стреми да свърже квантовата механика и общата теория на относителността. Обикновено при квантирането на гравитацията се оказва, че нейните квантови флуктуации са безкрайни и това прави изчисленията безсмислени. Понастоящем теориите на "суперструните" и "примковата (цикличната) квантова гравитация" са единствените кандидати, способни да премахнат тези безкрайности:
[8] В квантовата механика е валиден принципът на линейната суперпозиция, съгласно който е възможно една частица да бъде едновременно на две (и дори на много повече) места. Известният експерт по математическа физика Р. Пенроуз обаче ни уверява, че този принцип (все още незнайно защо) не може да бъде приложен към макроскопични обекти, изградени от множество частици, като например топки за крикет, а още по-малко за хора. Предложеният за Нобелова награда ирландски физик Р. Гилмор, определено смята, че принципът се отнася най-вече за електроните в атомните орбитали.
(Не е съвсем сигурно, че частиците се намират едновременно на много места. Този извод правим косвено, понеже техните амплитуди ни насочват към подобно предположение.)
[9] Редица съвременни историци на науката твърдят, че Галилей вероятно никога не е пускал тежести от наклонената кула в Пиза, а е успял да опровергае Аристотел единствено по дедуктивен път. Неговите разсъждения били следните: щом леките тела падат по-бавно от тежките, в такъв случай, ако закрепим едно по-леко тяло към по-тежко, то ще го забавя и ще удължи времето на падането му. Но в действителност ще се получи обратното – общата маса на двете тела ще бъде по-голяма и те би трябвало да се приземят по-бързо. От този пример става ясно, че логическата противоречивост понякога е достатъчна да свали от сцената всяка „авторитетна” теория.
[10] Приемаме, че към посочения момент Марс се намира на около 80 млн. км., а Ганимед – на 560 млн. км. от Земята. Затова електромагнитните вълни, движейки се със скоростта на светлината (близо 300 хил. км./сек.), ще достигнат до тях за посоченото в текста време.
[11] През 1935 г. Алберт Айнщайн, Борис Подолски и Натан Розен предлагат мисловен експеримент, чиято първоначална цел е да покаже, че квантово-механичното описание на света е непълно и че след време би трябвало да се създаде по-всеобхватна (детерминистична) теория. Парадоксът на Айнщайн-Подолски-Розен (АПР) е следствие на някои свойства на сплетените състояния на системите в микросвета. След измерване на състоянието на една частица настъпва колапс на нейната вълновата функция като „новината” за измерването се разпространява, сякаш мигновено, до друга частица „сплетена” с първата например по отношение на спина. Джон Бел успява да изведе теорема (1964 г.), съгласно която квантовата механика предвижда по-голяма корелация между измерванията на двете частици, отколкото би могла да се нагласи чрез каквато и да било предварителна информация. Ален Аспект през 80-те години на ХХ век провежда серия от експерименти в Центъра по оптика към Парижкия университет в Орсе, с помощта на които доказва, че т. нар. нелокално вплитане е реално явление.
(На читателите, които желаят да научат повече относно този толкова невероятен и смайващ феномен, препоръчваме книгите: „Вплитането”, „Елегантната вселена”, „Тъканта на космоса”, „Новият разум на царя” и др. – погледни библиографията.
С помощта на парадокса АПР вероятно ще ни се удаде да изследваме дори сингулярността. Ако в ускорителите на елементарни частици успеем да създадем миниатюрна черна дупка, бихме могли да изстрелваме към нейната вътрешност едната от двете сплетени частици. По поведението на партньора, който остава да се движи навън, ще сме в състояние да определим какво се случва отвъд хоризонта на събитията на тези екзотични обекти.)
За сега няма как да изпращаме съобщения по този начин, понеже резултатът от измерването на суперпозицията от квантови състояния е напълно случаен и никаква допълнителна информация не може да бъде вкарана насила в него. Известният американски физик (от японски произход) Мичио Каку в своята книга „Физика на невъзможното” обаче твърди, че множество от неразрешимите днес проблеми ще бъдат преодолени от бъдещите научни открития и технологии.
[12] Ако наистина при парадокса АПР информацията се разпространява с безкрайна скорост, това позволява съществуването на абсолютно време. От друга страна ускорението на телата е абсолютно даже и от гледна точка на теорията на относителността, поради което би трябвало да се въведе и абсолютна отправна система. По такъв начин пространствено-времевия континуум на Айнщайн
е възможно да съществува едновременно с абсолютните време и пространство на Нютон (като последните се намират на някакво субравнище, което все още не можем да регистрираме с нашата измервателна апаратура). (Тук не казваме, че нещата са точно такива, каквито ги описва Нютон – например абсолютното време не е задължително да е вечно, то може да е започнало при стартирането на Вселената, а ролята на абсолютно пространство да се изпълнява от някакво
поле на Питър Хигс, спрямо което се отчита движението и пр.)
[13] Виртуални частици – появяват се от вакуума и бързо изчезват по силата на принципа на неопределеността, като нарушават законите за запазване (което е позволено за съвсем кратко време). Понякога виртуалните частици могат да станат реални, ако към вакуума се добави достатъчно енергия. В Квантовата теория на полето взаимодействията между реалните частици се описват като обмен на виртуални частици. С тях се обясняват и редица други явления във физиката – тунелния преход, силите на ван дер Ваалс, лъчението на Хокинг и пр.
[14] Античастиците са един вид противоположни на частиците спрямо електричния заряд. Например антипротонът има отрицателен заряд, а антиелектронът (позитронът) – положителен. Срещата на частица и античастица води до анихилация, при която цялата им маса в покой се превръща в енергия.
Р. Файнман всъщност има предвид, че ако електронът се движи нормално във времето, той ще носи своя отрицателен заряд от миналото към бъдещето. Но ако се движи обратно – от бъдещето към миналото, това е все едно частица с положителен заряд (позитрон) да отива от миналото към бъдещето. По такъв начин общия заряд в бъдещето става по-положителен.
[17] През 1965 г. Арно Пензиас и Робърт Уилсън откриват необясним радиошум, който веднага се интерпретира като реликтово лъчение от Големия взрив. Това радиоизлъчване се нарича космически микровълнов фон, регистрира се в диапазона 3мм. – 50см. и е с температура 2,7К.
[18] Класификация – подреждането на организмите в йерархични групи (таксони) според някакви техни характерни белези. Съвременната стройна систематика на живия свят е плод на усилията на огромен брой учени в продължение на стотици години.
както и книгата: „История на науката” – І том
За да се справи Адам с подобно задание, той трябва да е провеждал продължителни наблюдения, съпоставки, задълбочен сравнителен анализ и синтез. Всичко това е възможно само ако нашият прародител е притежавал изключителни интелектуални способности, а не е бил някакво междинно звено между маймуната и човека, както смятат привържениците на т. нар. „теистична еволюция” (за нея ще стане въпрос малко по-нататък).
[19] Как спазваме „новозаветната събота” е изяснено в една полемика с адвентистите, която можете да видите във ІІ глава на книгата „Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма”:
[20] Виж Глава ІІ „Шестте дни на Сътворението”:
[21] За повече подробности относно употребата на понятието „време” в Библията, както и тълкуването му от отците и учителите на Църквата, виж:
[22] Погледни „Указател на Месианските пророчества в Стария Завет”:
и „14 пророчества сбъднали се след 1967 г.”:
(Трябва да отбележим обаче, че не сме съвсем съгласни с интерпретацията, която прави Пери Стоун на някои от тях.)
[23] И сега съществуват хора, които могат да правят на ум редица пресмятания по-бързо от компютър, да извеждат сложни математични теории, разполагайки с твърде ограничен обем знания, да запаметяват огромно количество информация и пр.
[24] Стохастика – събирателно понятие за теорията на вероятностите и нейните приложения в науката и практиката.
Читателите, които нямат достатъчна подготовка в областите на математиката и физиката, могат да се запознаят с най-основните положения на теориите, споменати в текста, от тук:
Виж: „Християнско богословие” (349–367; 409–428 стр.), „Основно богословие” (373–382 стр.), „Наръчник по систематично богословие” (88–91 стр.)
Мартин Лутер не успява да излезе от рамките на римо-католическото юридическо богословие, което допълнително подсилва горния извод:
[27] Принципът на допълнителността е в сила, когато опитно установените признаци на един обект имат вид на взаимно изключващи се, например корпускулярно-вълновите свойства на елементарните частици. Последните като че ли съчетават в себе си напълно противоречиви качества, понеже от една страна частиците са дискретни, а от друга – вълните се разпространяват безкрайно в пространството. Тоест някои аспекти на физическата реалност макар да изглеждат като несъвместими, трябва да се приемат като взаимно допълващи се, обуславящи единната същност на обектите и явленията.
[28] Тук ще отворим една скоба, за да поясним по какъв начин е възможно и дявола да предвещава бъдещето. От Библията знаем, че Сатана изисква вярващите пред Бога, за да ги изпита (Йов 1:11, 2:5; Лука 22:31-32), а невярващите "са уловени живи в примката му" (ІІТим. 2:26). Когато получи позволение от Господа да стори нещо на даден човек (Йов 1:12; 2:6), той може да предупреди тези, с които общува (астролози, ясновидци, екстрасенси и пр.), какво ще направи още преди да го е извършил. По такъв начин някои могат да "познават" съдбата на хората. Когато става въпрос за дадени световни събития Сатана се придържа към пророчествата в Божието Слово, но понеже не знае подробностите, предсказанията му са много общи, мъгляви или двусмислени.
В книгата "Тайната на Ванга" на журналистката от вестник "Седмичен Труд" Жени Костадинова са поместени 12 хипотези на учени, които се опитват да обяснят феноменалните способности на Вангелия Гущерова (баба Ванга). Ще се спрем само на две от тях, понеже са залегнали в основата на почти всички останали:
1) Нашият физик Йордан Георгиев гради следната теза, като приема няколко чисто спекулативни допускания: а) Всички събития – минали, настоящи и бъдещи – съществуват едновременно; б) Има една по-дълбока реалност, т. нар. „субквантово” поле на действителността, което обединява света в единство; в) Ясновидците черпят информация от него, за да наблюдават развитието на цялостната картината на нещата (напр. човешкият живот) във времето.
Християните обаче предпочитат да се доверят на свидетелството на Библията за всичко онова, което се случва във видимия и невидимия свят. Там е написано, че „Сатана ни клевети денем и нощем пред Бога” (Откр.12:10), от което става понятно, че неговата невидима армия от паднали ангели следи всяка наша дума и действие. По такъв начин научаваме как прорицателите могат да разкриват интимни подробности от живота на хората, без да прибягваме до теориите, че те „разчитат информационните им полета, записани в бучките захар”.
2) Астрофизикът проф. Лъчезар Филипов приема, че във Вселената е възможно да съществуват множество развити цивилизации, като техническият им напредък е свързан и с утвърждаване на висши морални ценности. Те не желаят да влязат в контакт със земните жители и да им предадат своите знания, понеже ще бъдат използвани за задоволяване на егоистичния ни манталитет „да завоюваме, да покоряваме и да обсебваме”. Контактьорите са единствените хора, на които се доверяват и телепатично им предават специални послания, като напътствия за човечеството, за да се "качим на по-високо стъпало на осъзнатост".
Но има и едно друго обяснение: В град Филипи св. ап. Павел изгонва нечистия дух от една слугиня и тя на часа загубва дарбата си да предрича бъдещето (Д. А. 16: 16-18). В своите послания той ни уверява, че „Сатана и неговите служители много умело заблуждават хората и ги водят към погибел, като вършат големи чудеса и знамения и се представят за ангели на светлината, носещи истината и правдата” (ІІ Кор. 11: 14, 15; ІІ Сол. 2: 8-10). Затова Православната църква винаги е предупреждавала вярващите да не контактуват с „пришълци от други светове”, „висши духовни учители”, "душите на мъртвите" и пр.
[29] Ето какви възражения имат креационистите срещу казионното радиометрично определяне на възрастта на Земята:
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap07.htm
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap09.htm
Както отбелязахме обаче, те все още не могат да намерят начин да сведат съществуването на Вселената в рамките на своя възглед:
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap19.htm
[30] Ако отхвърлим действителността като критерий за обективната истина, се стига до релативността на
постмодернизма – всяка идейна система (философия, религия, политическа идеология и пр.) е правдива по своему и се приема предимно на вяра. Тоест има безброй
истини, а коя от тях ще изберем зависи единствено от нашите нагласи, убеждения и предпочитания. Постмодернизмът е течение с доста сложна философска концепция, затова на вашето внимание предлагаме едно интересно изследване в тази област:
http://harta-bg.info/resources/papers/postmodern_thought.pdf
Виж и книгата „Доказателства, които изискват присъда” стр. 611 – 626.
[31] За повече информация виж:
http://bg.wikipedia.org/wiki/Теорема_на_Гьодел_за_непълнота
http://bg.wikipedia.org/wiki/Парадокси_на_Зенон
[32] За справка погледни:
http://botevgrad.com/news/5999/Charlz-Darvin-e-otkradnal-ideyata-za-evolyuciyata/
http://www.monitor.bg/article?id=66885
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap22.htm
[33] Виж:
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/02/blog-post_19.html
[34] Richard Lewontin, “Billions and Billions of Demons”, The New York Review, 9 January 1997, p. 31.
[35] Предлагаме разсъжденията по темата на известния юрист Филип Е. Джонсън:
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/09/blog-post.html
[36] Loren Eiseley, Darwin`s Century: Evolution and the Men who Discovered It (New York: Anchor Books, 1961), p. 62.
[37] Виж:
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/05/blog-post.html
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/06/blog-post.html
[38] Виж:
http://www.dissentfromdarwin.org/about_rus.php
http://www.pravoslavie.bg/Светът/Учени-от-цял-свят-подписват-апела-Анти-Дарвин-
http://uni-plovdiv.bg/uploads/site/vestnik/2006/06.07.2006-6.pdf
(Има сведения, че през 2011 г. броят на учените, присъединили се към тази декларация, вече е достигнал над 1000.)
[39] Heribert Nilsson, translated and cited in Werner Gitt, In the Beginning Was information (Bielefeld: Christliche Literatur – Verbreitung, 1997) pp. 105-106.
[40] Philip S. Skell, “Why Do We Invoke Darwin? Evolutionary Theory Contributes Little to Experimental Biology”, The Scientist, 19/16 (2005), p. 10.
[41] Цитирано от Peter Dizikes, “Missing Links”, Boston Globe, 23 October 2005, at:
http://boston.com/news/globe/ideas/articles/2005/10/23/missing_links/?page=1.
[42] Цитирано в The Advocate, 8 March 1984, p. 17.
[43] Robert Laughlin, A Different Universe: Reinventing Physics from the Bottom Down (New York: Basic Books, 2005), pp. 168-169.
[44] Cited by William R.Fix, The Bone Peddlers ( New York: Macmillan, 1984), P.211
[45] Marjorie Greene, “The Faith of Darwinism’, Encounter, 13/5 (1959), pp. 48-5
[46] Cited by William R. Fix, The Bone Peddlers (New York: Macmillan, 1984), p. 211
[47] Виж:
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/02/blog-post_5030.html
Възгледите на основателите на теистично-еволюционното учение за „появата на висша раса от свръхчовеци”, „обединението на всички религии”, „еволюционен космически Христос” и пр., твърде много се доближават (за да не кажем „напълно припокриват”) до тези на
окултистите и Ню Ейдж. Не случайно мнозина смятат Пиер Т. дьо Шарден за „пророк на Антихриста”, като, за съжаление обаче, не малко православни богослови са пленени от неговата "мистична философия":
http://pravoslavna-vyara.blogspot.com/2009/06/ii-iii.html
[48] Виж:
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/09/1.html
[49] Виж:
http://ns1.nauka.bg/a/стивън-хокинг-затръшна-вратата-под-носа-на-бог
http://mystics.eu/fizika/138-v-modernata-fizika-gospod-niama-miasto-v-sazdavaneto-na-vselenata-zakluchava-stivan-hoking.html
Някои християни явно не могат да осъзнаят, че последователно проведеният еволюционизъм напълно изключва Бог от научната картина на света. Затова Ст. Хокинг на едно място съветва тези богослови (и/или учени) да развият малко повече въображението и логическото си мислене.
(Ако от едната страна на дадено математическо уравнение прибавим (или извадим) някакво неизвестно число и резултатът си остане същият, то това число със сигурност е ... нула. Аналогично, ако към еволюционната теория прибавим (или извадим) Бог, не се променя абсолютно нищо в крайния резултат. По такъв начин за всички става ясно, че в този случай Бог е равен на нула и се изрязва от
бръснача на Окам като съвършено ненужен.)
Други пък смятат, че антагонистичните възгледи на теистичната еволюция и креационизмът трябва да се разглеждат като
алтернативи на ИСТИНАТА за Сътворението. По тяхната логика обаче ще излезе, че хомосексуализмът и общението между мъжа и жената (в семейството) са само различни проявления на ЛЮБОВТА.
На едно място ап. Павел пита: "... какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? (ІІ Кор. 6: 14, 15)
[50] Rodney Stark, For the Glory of God: How Monotheism Led to Reformations, Science, Witch-hunts and the End of Slavery (Princeton: Princeton University Press, 2003), p. 176.
[51] Michael Ruse, "How Evolution Became a Religion: Creationists Correct?", National Post, 13
[52] Виж стр. 7:
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/09/blog-post.html
[53] "Council of Europe to Vote on Creationism", ABC News, 26 September 2007, at: abc.net.au; "Council of Europe of Europe States Must "Firmly Oppose" the Teaching of Creationism as a Scientific Discipline, Say Parliamentarias`, press release by the Council of Europe, 4 October 2007, at: assembly.coe.int.
[54] Екзегетичните трудности, които възникват пред
теорията за паузата са разгледани много внимателно от B. Ramm в книгата му "The Christian View of Science and Scripture", Grand Rapids, Eerdmans, 1954, pp. 201-211.
Можете да се запознаете по-добре с възгледите за Сътворението, които се опитват да съчетаят постиженията на геологията със значението на думата "йом" (евр. - ден), от доклада, представен пред Симпозиума по библейска херменевтика на 11-12 ноември, 1982 г. в Чикаго, Илинойс: Bradley, W. and Roger Olsen, "The Trustworthiness of Scripture in Areas Relating to Natural Science", (Относно теорията на паузата - стр. 36-39).
8. Бъчваров, М., М. Драганов, С. Г. Стоев (гл. ред. колектив) „
ФИЛОСОФСКИ РЕЧНИК”, Партиздат, София, 1978.
9. Велчев, В. „
ВЯРА И НАУКА”, Фондация „Покров Богородичен”, София, 2010.
17. Каку, М. „
ФИЗИКА НА НЕВЪЗМОЖНОТО”, ИК „БАРД” ООД, София, 2010.
18. Калинков, К. „
ТЕОРИЯ НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ И СТАТИСТИКА”, Нов български университет, София, 2002.
19. „
КАТЕХИЗИС НА КАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА”, изд. Католическа църква в България, 2002.
20. Колинс, Ф. "
ЕЗИКЪТ НА БОГ", изд. "Изток-Запад, София, 2008.
21. Костадинова, Ж., „
ТАЙНАТА НА ВАНГА”, КК „Труд”, 2009.
22. Ливио, М. „
МАТЕМАТИК ЛИ Е БОГ”, изд. „Изток-Запад”, София, 2010.
23. Лутер, М., „
РОБСТВОТО НА ВОЛЯТА”, ИК „CMN”, 2003.
24. Макдауъл, Д., „
ДОКАЗАТЕЛСТВА, които изискват присъда”, изд. „Нов човек”, София, 2004.
25. Мей, Б., П. Мур, К. Линтът. „
ВЗРИВЪТ! – Пълна история на Вселената”, „СИЕЛА”, София, 2007.
26. Милн, Б. „
НАРЪЧНИК ПО СИСТЕМАТИЧНО БОГОСЛОВИЕ”, изд. „Нов човек”, София 1996.
27. Морис, Х., "
НАУЧЕН КРЕАЦИОНИЗЪМ", изд. „Нов човек”, София 1995.
28. Николов, Н., М. Калинков. „АСТРОНОМИЯ”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1998.
29. Николов, Т., "
ОБЩА БИОХИМИЯ", изд. „Наука и изкуство”, София, 1991.
34. Попов, П. „ТЕОРИЯ НА ЕВОЛЮЦИЯТА”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1991.
35. Райри, Ч. „
ОСНОВНО БОГОСЛОВИЕ” – изд. "Верен", София, 1997.
37. Спангенбърг, Р., Д. Моузър, „
ИСТОРИЯ НА НАУКАТА” І и ІІ том, изд. „Рива”, 2007.
38. Стаматова, К., „
ВЪВЕДЕНИЕ В ПРАВОСЛАВНОТО ДОГМАТИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ”, ИК „Плеяда”, София, 2007.
39. Стаматова, К., „ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ ВЪВЕДЕНИЕ В ПРАВОСЛАВНОТО ДОГМАТИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ”, ИК „Плеяда”, София, 2007.
40. Стаматова, К., „ЦЪРКВАТА – ОБЩНОСТ НА ЛЮБОВТА”, ИК „Плеяда”, София, 2008.
47. Хокинг, Ст., Р. Пенроуз „
ПРИРОДАТА НА ПРОСТРАНСТВОТО И ВРЕМЕТО” изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1999.
48. Хокинг, Ст., Л. Млодинов "
ВЕЛИКИЯТ ДИЗАЙН" ИК „БАРД” ООД, София, 2012.
49. Davies, P., "
ABOUT TIME: Einstein's Unfinished Revolution", Simon & Schuster; 1st Simon & Schuster Pbk. Ed edition (April 9, 1996)
50. Ham, K., „
THE BOOK OF ANSWERS 1”, Master Books, 2006.
Книгата можете да видите и на български език на адрес:
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/authors.htm
51. Humphreys, R., "
STARLIGHT AND TIME", Master Books, 2004.
52. Fr. Seraphim Rose, "
GENESIS, CREATION AND EARLY MAN", Saint Herman Pr (March 16, 2000)
