вторник, 17 февруари 2015 г.

Размисли върху книгата "Великият дизайн" - или един задочен дебат със Стивън Хокинг ІІ



Б) Християнски теизъм

Няколко думи за Бога

Според Библията Бог е Дух. Неговото естество (природа, субстанция) е духовно, разбирано като нещо напълно различно от материята. От това, че Бог не е материален, следва че чрез никакви средства на науката и техниката не би могло да се установи присъствието Му (както с тяхна помощ може да се регистрира едно физично поле например). С други думи Неговото съществуване не може да се докаже пряко, а само косвено можем да съдим по някои неща, че действително Го има.
Бог е трансцендентен, което означава, че Той е извън материалния пространствено-времеви континуум, както и иманентен (в смисъл на вездесъщ). Тоест Неговото присъствие е навсякъде и по всяко време, но като отделен и независим от всичко. Той не е безлична сила или енергия, а личностен Бог с разум, чувства, воля и ярко изразен характер, Който не само мъдро е създал, но и перманентно владее над целия световен порядък. В крайна сметка Бог държи в пълен контрол всичко, като има суверенното право да управлява света по различен начин. В определен период може да остави събитията да се развиват съгласно естествените закони, а в един миг – да направи чудо, с което да помогне на хората или с друга някаква цел.
Библията представя Бога като три различни, но еднакви по същност Лица – Отец, Син и Св. Дух; именно по силата на това Бог е Единство в Троица. Тази истина ни е открита в Писанието, но тя представлява тайна, която е надразумна и няма паралел в човешкия опит. Затова нито интелектът е способен да проникне в нея, нито езикът – да я предаде по достъпен начин. Нашата дилема да изразим неисказаното, за да обосновем вярата си, е отразена в думите на блаж. Августин: "Три Лица – не защото може да се говори за това, но защото не бива да се остава в мълчание".
Бог съществува безкрайно (като не забравяме, че Той е извън времето), без някога да е имало причина, която Го е породила. Казано накратко: Бог е вечносъществуващ от само Себе Си. По такъв начин въпросът "Кой е създал Бога?", постоянно повтарян от някои учени напоследък, се оказва съвършено несъстоятелен.
 
Сътворението

Според християнското учение Триединният Бог е призовал към съществуване всички материални и духовни неща в начало от нищото (лат. ex nihilo). Въпреки че фразата "от нищо" не се среща в Библията, идеята за това е представена на много места в Стария и Новия Завет. В богословието се използва израза "от нищо", за да се поясни, че Бог не е употребил каквато и да било първоначална субстанция. Необходимо е да се уточни обаче, че "нищото" всъщност няма битие, което означава, че преди "началото" е съществувал само и единствено Бог. Разбира се, след като сътворява материята, Бог по-нататък моделира растенията, животните и хората от нейните компоненти, т.е. от химичните елементи, съдържащи се в моретата и на сушата.
Сътворението е акт на Неговата суверенна воля, а не действие, към което Бог е подтикнат от някакво съображение извън Себе Си или присъща необходимост. При извикването на реалността в съществуване Той е използвал единствено Своето Слово. В първа глава на Битие четем, че Бог проговаря и незабавно думите Му се превръщат в действителност. Достатъчно е да изрече "Да бъде светлина!" и светлината мигновено се появява и огрява небесните простори. Според блаж. Августин и св. Максим Изповедник "логосите" (идеите) в Божия ум са архетипите (праобразците) на всеки детаил от всемира. Те именно са обективирани като "тропоси", изразяващи творческия замисъл в природата на нещата, затова светлината, например, има корпускулярно-вълнов характер, поляризира се, движи се с определена скорост и пр.
Брус Милн пише: "Библейският възглед съдържа и истината, че Бог поддържа и обновява света непрекъснато... Това се загатва в еврейските причастия, използвани за творческото дело на Бога, но преводите не успяват да предадат добре този смисъл. Според учебника "Еврейска граматика" на Гезениус и Кауч "Еврейското причастие в действителен залог указва на лице или нещо, което се възприема като участващо в продължително, непрекъснато упражняване на дейност"... Ако трябва да изразим нещата малко по философски, Бог е призовал Вселената към съществуване от нищо и затова тя "виси" всеки миг, като че ли, над бездната на небитието. Ако Бог би оттеглил Своето подкрепящо Слово, тогава всяко битие – духовно и материално – би се сгромолясало незабавно в нищото и би престанало да съществува."[17]
В тази връзка се налага да успокоим Стивън Хокинг, с уверението дадено ни в Посланието към Eвреите, че "Господ Иисус Христос държи всичко чрез Своето могъщо Слово" (Евр. 1: 3), което означава, че Хигс бозонът няма да успее да разруши Вселената поне до Второто Му пришествие![18]
Трябва да отбележим обаче, че има и други гледни точки. Например, Джон Коб младши и Дейвид Грифин, защитават идеята, че Бог не е създал нещата от абсолютното нищо. Така нареченото "богословие на процеса" прокарва доктрината за "Сътворение от хаоса". Според тях, в Стария Завет има повече текстове, които подкрепят този възглед, отколкото становището за сътворение от нищо. Те твърдят, че в едно състояние на абсолютен хаос ще има само безразборни нискостепенни "полезни случаи" и те със сигурност не могат да се подредят в "устойчиви индивиди". Бог обаче твори непрекъснато, в резултат на което във всеки един момент се появяват неограничен брой "опитни случаи". Така Бог допринася за предизвикването на всеки един полезен случай. Както е видно, тази идея почти се припокрива с хипотезата за възникването на Вселената от хаотичния кипеж на вакуума, с тази разлика, че тук Бог определено подпомага възникването и отсяването на "полезните случаи", за да се стигне накрая до построяването на един подреден и устойчив свят, какъвто е нашия.[19]
Други учени тълкуват самата формула "творение от нищо", за да внушат, че "нищото" е било величина – първоначален негатив, които Бог е "проявил" в Своето дело на творението. Според екзистенциалиста Мартин Хайдегер например, несъществуването притежава свое собствено битие и оттам е способно да се противопоставя на съществуването.[20] В подобно схващане се наблюдават остатъци от гръцката философия.
В последните две концепции "нищото" всъщност е "нещо", т.е. някаква протоматерия, поради което те търпят теологична и научна критика. Ако допуснем, че е съществувала една съвсем произволна първична материя, тогава няма никаква гаранция, че тя ще е притежавала точно необходимите свойства за създаването на атомите, например. При условие, че елементарните частици имат някои неподходящи характеристики, те може да водят до разбалансиране на равновесието в атомите. В такъв случай излишните характеристики се налага да бъдат унищожени, т.е. превърнати в нищо. От друга страна, ако частиците не съдържат някои от основните характеристики (т.е. такива, които не могат да се получат като комбинации от останалите) за сглобяването на атомите, те ще трябва да бъдат създадени от нищото. С други думи, необходимо е Бог да притежава способността да сътвори от нищото най-подходящата материя за изграждането на всички неща във Вселената, иначе Той нямаше да бъде и всемогъщ.

Божията интелигентна дейност, разкриваща се в строежа на микрокосмоса

Пространството е с точно три измерения, което се оказва най-добрият избор. Когато се приложи квантовата теория към едноизмерни вселени се получава, че частиците преминават една през друга без да си влияят. Така те не могат да се съединяват помежду си, за да образуват по-сложни вещества. При двуизмерно пространство гравитационно взаимодействащите си тела при никакви условия не могат да образуват свързана система. Тук не би имало и къде да се разгърнат молекулите на белтъците и нуклеиновите киселини.
Още през 1917г. Паул Еренфест като анализира т. нар. уравнение на Поасон-Лаплас доказа, че в пространство с четири и повече измерения физичните системи ще станат неустойчиви. Електроните в атомите както и небесните тела ще бъдат подложени на постоянни сблъсъци помежду си, което ще води до хаос и дезорганизация на материалния свят. С други думи трите измерения са нещо наистина специално.
Времето в класическата физика на Нютон е като стрела, носеща се равномерно и еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще. Според теорията на Айнщайн времето се превръща в река, която ускорява или забавя своя ход, докато извива меандрите си из изкривеното пространство на всемира. През 1937г. Ван Стокъм открива решение на уравненията на Общата теория на относителността, което позволява пътуване във времето. Но тук се появяват редица парадокси, които нарушават причинно-следствената връзка.
През 1992 г. Стивън Хокинг изказа "хипотеза за защита на хронологията", според която разходка из времето е неосъществима, защото нарушва определени физични принципи. Аргументите му обаче бяха отхвърлени от някои учени, с антитезата, че "не съществува физичен закон, който да забранява появата на затворени времеподобни криви". Все пак, и до днес остава актуален неговият въпрос: "Ако пътуването във времето е възможно, тогава къде са туристите от бъдещето?"
Атомът е основното "градивно блокче" в природата, защото влиза в състава на веществата, предметите, живите организми и пр. Затова нека проследим как са съчетани стойностите на различните физични величини, за да бъде конструиран той като устойчива структура. Прави впечатление, че голям набор от параметри в микрокосмоса трябва да са в точно определени граници, иначе светът ще се разпадне на "парчета".
Стабилност на атомното ядро. В неговия състав влизат протони и неутрони, които се означават като ядрени частици – нуклони. Протоните, които го изграждат, се отличават с изключителна “здравина” – изчислено е, че не могат да се разрушат за един период от 1035 години. Неутроните в свободно състояние за около 15 минути се разпадат до други частици. В ядрото обаче, те непрекъснато се превръщат в протони (и обратно), като по такъв начин се запазват. Силното ядрено взаимодействие е с точно необходимата интензивност, за да преодолее кулоновите сили на отблъскване между положително заредените протони. Ако то беше по-слабо, това не би позволило свързването им в ядрата на атомите и единственият елемент във Вселената щеше да бъде водородът. При условие обаче, че неговата стойност е по-висока, нуклоните (т.е. протоните и неутроните) щяха да имат такъв голям афинитет помежду си, че непрекъснато биха се присъединявали един към друг и в природата щяха да са налични само ядра на тежки елементи. Масата на неутрона е съвсем малко по-голяма от тази на протона. В противен случай, т.е. при по-тежък само с 0,1% протон, той би се разпадал на неутрон, позитрон и неутрино. Нямаше да съществуват никакви химични елементи, а всички звезди биха се превърнали в неутронни или черни дупки.
Изглежда съвсем невероятно, че при огромната плътност на ядреното вещество и голямата сила на ядреното взаимодействие е възможно да съществува независимо движение на отделните частици в ядрото. Но проучванията показаха, че нуклоните запълват само 1/50 от обема на ядрото и освен това според принципа на Паули се оказа, че средният свободен пробег на всеки нуклон е твърде голям (дори практически неограничен), т.е., че всеки един от нуклоните се движи независимо от останалите, от което стана ясно, че ядрото е динамична система от частици. В основното си състояние ядрата на всички химични елементи до оловото са устойчиви. Затова нека да видим по какъв начин може да бъде удовлетворено условието за равновесие в тях.
Динамичните системи от нуклони се различават от Слънчевата система например, по някои свои особености и във връзка с това тук възникват допълнителни затруднения, които се изразяват в следното: Първо, при тях няма централно тяло, около което се извършва движението на частиците и второ – силите, действащи между нуклоните, освен че са изключително интензивни, са и много по-разнообразни и сложни.
За разрешаване на първото затруднение може да се разсъждава по следния начин: Всеки един от нуклоните в ядрото създава около себе си някакво ядрено поле. При движението на всички нуклони, създаваното от тях поле във всяка фиксирана точка непрекъснато се мени. Би могло обаче да се допусне, че това поле след като бъде осреднено за някакъв малък интервал от време, ще остава практически неизменно. По такъв начин то на свой ред ще определя движението на всеки отделен нуклон. Оттук произлиза изискването средният потенциал на полето да бъде самосъгласуван, което означава, че той трябва да осигурява такова движение на нуклоните, че тяхното пространствено разпределение да поражда отново същия първоначален среден потенциал.
Освен самосъгласувания среден потенциал трябва да се отчетат и всички други променящи се с времето, разстоянието и ориентацията в пространството сили, които влияят на нуклоните в ядрото на атома. Изучаването на ядрените потенциали показа, че те зависят по твърде сложен начин освен от разстоянието между нуклоните и от техните скорости, от направлението на спиновете им и др. Освен това в ядрото (както и в електронната обвивка) съществува така нареченото спин-орбитално взаимодействие между частиците, т.е. тяхната енергия съществено зависи от ъгъла, сключен между вектора на техния спин и вектора на орбиталния им момент и т.н. 
Устойчивост на електронната обвивка. Електроните запазват своята цялост благодарение на подходящата стойност на константата на фината структура (така процесите при които те се превръщат в други частици са изключително малко вероятни). Големината на електромагнитното взаимодействие също е забележително точно избрана. Ако то беше по-слабо, електроните нямаше да се залавят от ядрото и биха се разлетели в пространството. Обратно, по-голяма му сила щеше да принуди ядрата да задържат електроните си толкова здраво, че не би било възможно споделянето им при формирането на общи ковалентни връзки с други атоми, оттам и образуването на молекули (а още по-малко на йонни съединения). Размерът и стабилността на електронните орбитали зависи от отношението между масите на електрона и протона. Ако масата на електрона беше няколко пъти по-голяма от наблюдаваната, атомите щяха да колапсират. При три пъти по-голям електричен заряд на електрона, нямаше да ни бъдат познати ядра по-тежки от въглеродното, т.е. таблицата на Менделеев щеше да се състои само от шест елемента Противоположните спинове пък способстват за групирането на електроните по двойки в атомните орбитали и пр.
Английският физик и математик Дъглас Хартри дава една интерпретация на задачата за многото частици, като посочва техническите трудности, свързани с изчисленията, засягащи многоелектронните системи: "Желязото съдържа 26 електрона, като всеки от тях се определя от три независими променливи. Следователно имаме 26.3=78 независими променливи. Ако всяка променлива има само 10 дискретни значения, ще са необходими 1078 уравнения и техните решения, за да изчислим основното състояние на желязото".[21]
Сър Артър Едингтън беше пресметнал броя на атомите във Вселената на около 1080. В такъв случай, ако на мястото на всеки атом напишем по едно уравнение, ще се получи горе-долу системата уравнения, необходима за изчисляване основното състояние на желязото. За оловото обаче системата ще съдържа 1082х3=10246 броя уравнения. Или ще ни трябват 10166 пъти повече вселени, за да изпишем всички уравнения, които са необходими да се формира електронната обвивка на оловото.
Трябва да кажем още и следното: Дори да бъдат изчислени тези колосален брой уравнения, свързани с постигането на динамичното равновесие в ядрото и електронната обвивка, това няма да е достатъчно. Те дават само приблизителната интерпретация на задачата, защото не отчитат достатъчно добре всички взаимодействия и тяхната непрекъсната промяна. Затова подобно решение все още не ни върши работа, понеже се явява някаква неточност (небалансираност), която постоянно ще се увеличава и в крайна сметка ще доведе до разрушаването на системата. Атомът обаче остава стабилен във времето, т.е. той е проектиран по един блестящ начин, значително надвишаващ нашия разум. Големият немски физик Макс Борн, на едно място споделя: “Аз виждах в атома ключ към най-съкровените тайни на природата, а той разкри пред мен величието на цялото творение и на Твореца.”?[22]

По какъв начин в микрокосмоса са изявени принципите на съзнателното творчество, за които говорихме в първа част?

1. Избиране и поддържане на оптимални начални условия.
Прави впечатление, че голям набор от параметри трябва да са в точно определени граници и да остават постоянно строго фиксирани – константи, закони, взаимодействия, подходящи пространство и време и пр. Според думите на руския физико-математик Йосиф Розентал "Равновесието е така крехко, че и най-малкото изменение на действащите закономерности води до катастрофални последствия".
2. Йерархическа подредба.
В атома протоните, неутроните и електроните не действат като самостоятелни частици, а като единно цяло. Отличителната характеристика на всеки химичен елемент не е неговият материален състав, а по-скоро начинът, според който са разположени компонентите му. Обаче, както отбелязва Майкъл Додс от университета „Нотр Дам”: „Тук се разбира не просто структурното или изкуственото им разположение; по-скоро се има предвид динамичното единство, определящо поведението на всеки компонент от атома”.[23] Затова и простото вещество на даден химичен елемент притежава свойства, които са качествено нови и не могат да бъдат сведени до механичния сбор от свойствата на частиците, изграждащи неговия атом.
3. Използване на сложна математика.
Читателят навярно се досеща, че не е било нужно Бог да прави изчисления, понеже Той притежава пълното и съвършено знание за нещата. Логиката и математиката са необходими единствено на нас, за да да вникнем в Божията премъдрост. Затова можем да допълним, че тези науки ни дават всъщност кода, чрез който ние превеждаме Божиите мисли, записани в Книгата на мирозданието. Но щом Вселената е разбираема за нас, това говори в полза на становището, че сме създадени по “Божия образ и подобие”. Блестящият математик, физик и астроном Йоханес Кеплер в този дух заявява, че "в природата чете Божиите мисли след Бога" и копнее чрез своите научни изследвания "да придобие възможността да опита от насладата на Божествения Създател в Неговата работа и да сподели Неговата радост".[24]
4. Невъзможност структурата на атома да възникне по еволюционна схема.
Вече отбелязахме, че дори най-малката промяна в параметрите на материята би разрушила атомите, което говори, че тук не са допустими никакви "междинни форми". При всяко добавяне на частици се получава нова конфигурация на компонентите на системата, което изисква неимоверно сложен математически разчет, за да се постигне устойчиво динамично равновесие на ядрото и електронната обвивка. Ако означим тази постановка като "динамичен аспект на антропния принип" излиза, че няма как тя да бъде обяснена чрез аргумента "множество вселени". [25]
Нещо повече, за да се осъществи някакъв тип самоорганизация при космическите системи и живите организми са необходими стотици милиони години. Но и самите натуралисти признават, че атомите се появяват мигновено в първите моменти от Взрива или в недрата на звездите, т.е. в случая липсва и факторът "време", без който еволюцията е немислима.
Тоест атомите на химичните елементи са дискретни структури, разчетени физически и математически строго индивидуално, за произхода на които никаква еволюционна теория не е приложима.
Един от основоположниците на квантовата теория, немският физик Макс Планк, споделя: "След всички мои изследвания на атома, мога да кажа следното: Цялата материя произхожда и съществува само чрез една Сила, която подбужда атомните частици към вибрация и ги поддържа в движение ... ние трябва да приемем, че зад тази Сила стои съзнателен, интелигентен Дух. Именно този Дух е Първопричината на цялата материя.”[26]
5. Единствено интелектът е способен да реализира събития, чиято вероятност за осъществяване е от порядъка на 1/∞ на някаква степен.
В първа част вече отбелязахме, че вероятността случайно да се сглоби дори такава проста система като бутало и цилиндър е (1/)4, но за един разумен конструктор това не представлява никакъв проблем. С други думи, вероятност едно върху безкрайност на някаква степен очертава демаркационната линия между съзнанието и слепия случай (или "часовникар" по израза на Докинс), която последният по никакъв начин не би могъл да премине.

Фиг. 3 Възможни конфигурации на стойностите на параметрите, които осигуряват от I до ∞ работещи (устойчиви и функциониращи) състояния. Системите І, ІІ, ІІІ и т.н. могат да бъдат както други светове, така и физичните структури, които се формират в тях.

Като се върнем на фиг. 3 нека да си припомним парадокса, свързан с онази проста сметка:
∞/∞n = 1/∞n-1 = 1/∞k,
от която се разбира, че Бог може да сътвори неограничено разнообразие от подредени и устойчиви светове, но всеки един от тях е твърде малко вероятен (1/∞ на някаква степен), което изключва случайното му възникване.
Така се отговаря и на въпроса, поставен още от Айнщайн „имал ли е Бог избор при създаването на Вселената?”, който отново задават Хокинг и Млодинов в книгата си „Великият дизайн”.


3. Възможна ли е верификация на натуралистичния и библейския светогледи?

Ричард Докинс изказва следната мисъл: "Една вселена със свръхестествено мъдър Творец със сигурност е по-различна от онази, която няма такъв. Всъщност едва ли може да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му проверка. Но този "дребен" факт срива из основи и цялата изкусително "дипломатична" теза, че науката би трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията – този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо решение."[27]
Ние сме напълно съгласни с неговата теза, че трябва да намерим начин емпирично да тестваме еволюционния и библейския космологични модели за произхода на Вселената. Нещо повече, понеже Докинс е воинстващ атеист, едва ли би могло да има подозрение, че подобен критерий е измислен с цел да бъде в услуга на християнството. След малко ще предложим подход, който ще ни позволи да разграничим следствията от двата модела, но понеже проблемът е доста сложен (за щастие, не и невъзможен!), ще е необходимо предварително да уточним някои общи положения.
Надо отметить, что в Православной Церкви нет соборного решения по вопросу о Сотворении. Каждое богословское мнение, затрагивающее эту проблему (включая наше), является только частным.
А именно: Библията не е научен справочник! Библейските автори и учените говорят на различни езици. Езикът на науката е строго специализиран и технически. Той се е развивал, за да служи за твърде конкретни цели и нерядко може да бъде разбран единствено от специалисти. Езикът на Библията е феноменологичен – той показва нещата така както изглеждат. С други думи, езикът на Библията по отношение на природата е популярен, т.е. този, на който говорят обикновените хора в съответната епоха и на съответното време. Първите глави на книгата Битие не защитават или оборват теориите на Аристотел, Птолемей, Коперник, Нютон или Айнщайн. Библията поначало отказва да говори за подобни теории в каквато и да е област – астрономия, геология, физика, химия, биология – и в нея липсват научни постулати. Тя просто описва природата, но не я обяснява в научен аспект.
Както правилно отбелязват редица теолози, човек не бива умозрително да се опитва да разбере как е произлязла Вселената, защото Бог е в състояние да създаде заобикалящия ни свят по начин, който изобщо не е по силите на нашия разум и въображение, т.е. ние не трябва да налагаме ограничения върху всемогъществото на Бога. Според думите на архимандрит Юстин Попович: „Начинът на сътворяването е толкова сложен и тайнствен за света, в своята основа, че е недостъпен за човешкия ум.
Основателят на емпиричния подход и баща на цялата модерна наука, Галилео Галилей ни уверява, че: "Главната цел на Библията е преклонението пред Бога и спасението на душите... Но стотици пасажи в нея ни учат, че славата и величието на всемогъщия Бог са съвършено видими във всичките Му творения и могат да бъдат прочетени в отворената Книга на природата.”[28]
Авторите на "Интелигентният дизайн", позовавайки се на Ричард Файнман, заявяват, че съществува опция Вселената да се е появила по всички възможни начини.[29] Ние ще допълним, че Божественото сътворение предполага тя да е възникнала не само по всички възможни, но и по всички "невъзможни" начини. Все пак се надяваме, че научният метод, който ни разкрива едно по едно чудесата на природата, в скоро време ще разбули пред нас и тайната на Сътворението.
Със съвременните научни средства – ускорители на елементарни частици, телескопи, наблюдаващи свръхдълбокия космос, детектори на гравитационни вълни, компютърни симулации и пр. – ние сме в състояние да надникнем още в първите мигове от зараждането на мирозданието. Затова ще се опитаме да потърсим отговора на въпроса, зададен от Докинс, "нашата Вселена дело на разумен Творец ли е или е възникнала и се е развила на чисто случаен принцип?". Можем да разграничим двата възгледа по следния начин:
А) Дарвин е бил прав, ако се окаже, че материята еволюира на базата на множество вариации, породени от мутациите, а естественият отбор пресява най-удачните форми и по-такъв начин води до усъвършенстване на физичните, химичните и биологичните структури. Но тук е необходимо да се наблюдават и огромен брой несполучливи комбинации, така наречените "преходни форми", които са били отхвърлени от отбора и именно те ще бъдат най-важният критерий, че нещата са протекли чрез поредица от напълно случайни състояния. Както се подразбира, посоката на процесите, в случая, е от хаос към ред.
Б) Премъдрият Бог би трябвало да създаде прекрасно устроен и хармоничен свят, в който всичко е разчетено и от самото начало върви по строго определен план. Като допълнително усложнение обаче, се явява обстоятелството, че след Грехопадението, по израза на апостол Павел, "творението е било подчинено на робството на тлението (т.е. разрушението)" (Римл. 8: 20, 21), което предполага, че в него също ще се наблюдава дезинтеграция. Но посоката на процесите тук ще бъде точно обратната – от ред към хаос.

4. Експериментална проверка на теориите, отнасящи се до микрокосмоса

За постигането на тази задача, макар да се използват твърде разнообразни методи и средства, все пак най-съществена роля продължават да играят ускорителите на елементарни частици. Най-мощният от тях – Големият адронен колайдер – е официално открит през 2008 г. и се намира в Европейския център за ядрени изследвания ЦЕРН. Той е предназначен за осъществяване на сблъсък на високоенергетични протони със сумарна енергия 14 TeV, а така също и на ядра на оловото с енергия 5,5 GeV. Целта на проекта е преди всичко да се търси потвърждение на стандартния модел във физиката на елементарните частици, но се предвижда чрез него да намерят отговор и фундаментални въпроси относно началото на всемира.
Антиматерията, като огледален образ на материята, е необходимо да съставя половината от веществото, образувано след Големия взрив, в резултат на което би трябвало да последва анихилация и да остане само лъчение. Очевидно това не е така! Следващите експерименти в ЦЕРН ще следят за малки разлики – неточности в огледалния образ, – които биха обяснили преобладаването на материята над антиматерията в сегашната Вселена.
Астрономическите наблюдения показаха, че познатата ни материя съставя само 5 % от критичната плътност на космическото пространство, като в него преобладават непознати досега компоненти – тъмна материя и тъмна енергия. Затова учените ще издирват доказателства за съществуването на нови частици, които да ни помогнат да разберем мистериозните и все още неизучени 95% от съдържанието на Вселената.
Друго предизвикателство ще бъде откриването на някаква възможност за обединение на Квантовата физика и Общата теория на относителността. Тези и още подобни загадки ще ни насочват в нашето експериментално изследване на Вселената, но вратите са винаги отворени за изненади.

5. Предвиждания на еволюционния модел

Редица космологични теории допускат, че мирозданието се е появило от вакуума. Понеже съдържащата се в гравитацията енергия може да е отрицателна, като я прибавим към положителната енергия на материята се получава резултат близък до нула, а при затворена ("пулсираща") вселена, дори равен на нула (виж 21 бел. І ч.). В известен смисъл такива вселени са свободни, т.е. могат да се появяват от вакуума почти без усилие.
Има още някои предпоставки за такъв извод: сумарното въртене на галактиките се анулира, сборът от положителните и отрицателните електрични заряди е нула и пр. Тоест щом общата енергия, въртене и заряд са нула, следователно би могло да се предположи, че Вселената е изникнала от вакуума, който притежава (почти) същите характеристики. Оттук се взема и логическото основание да се счита, че по същия начин вакуумът е в състояние да породи още безброй вселени.
Ето какви са нашите възражение срещу тази гледна точка.
На първо място е необходимо да се измисли експеримент, при който да бъдат демонстрирани квантови флуктуации на вакуума, за да се провери дали той действително е в сътояние да призведе различни параметри на материята – закони, константи, характеристики на елементарни частици и пр. Защото, ако вакуумът поражда винаги едно и също, това ще говори по-скоро в полза на становището, че той отначало е бил програмиран да изфабрикува точно нашия свят.
Второ, къде са "междинните форми", т.е. такиви физични и химични структури, които са нефункционални, нямат отношение към строежа на материята и т.н., поради което са отхвърлени от отбора. Необходимо е дори те да са много повече от функционалните структури, защото по определение от огромното множество варианти, отборът пресява най-удачните. Разбира се, винаги може да се измисли оправдание, като например, че тези структури са неустойчиви, т.е. бързо се разрушават и затова не ги наблюдаваме и пр., и пр. Но някои от тях трябва все пак да са достатъчно стабилни и да се запазват в микрокосмоса, дори да не служат за нищо, т.е. да са напълно излишни. Само по един такъв начин материалистите ще могат да ни уверят, че концепцията им за универсална дарвинова еволюция е в някаква степен приемлива. В противен случай ще ни бъде много трудно да повярваме, че тази изящна организация, която наблюдаваме на всички равнища на подреждане в света, се е получила в резултат на огромна случайност, още от първия път, без никакви проби и грешки.[30]
Трето, изводът, че материята е произлязла от вакуума, понеже броят на положителните и отрицателните електрични заряди е еднакъв, изглежда неправомерен. Нека припомним, че например протоните, които са с положителен заряд, са бариони, а електроните, съответно носители на отрицателен заряд, – са лептони. Оттук произтичат няколко несъответствия:
а) Според стандартния сценарий барионите и лептоните се образуват по различно време и при различни температури.
б) Барионите са съставени от кварки, а лептоните не са изградени от субчастици.
в) Барионите участват в силното ядрено взаимодействие, а лептоните не са му подвластни.
Поради изброените причини барионите и лептоните по своя произход и устройство са различни и независими едни от други. Затова дори експериментално да бъде открита барионна асиметрия, тя няма как да бъде свързана и да води до точно същата лептонна асиметрия. Оттук изглежда и статистически абсурд да бъдат произведени както еднакъв брой протони и електрони, за да се окомплектоват атомите, така и еднакъв брой положителни и отрицателни заряди при останалите частици, за да не се разкъсат всички структури във Вселената.
Четвърто, по съвсем същата причина изглежда неприемливо и твърдението, че щом сборът от положителната енергия на материята и отрицателната енергия на гравитацията е близък, или дори равен на нула, можем да считаме, че светът се е появил от вакуума. Сумата от един положителен и един отрицателен заряд, да речем, също е нула, но те са два отличаващи се заряда. По подобен начин би трябвало да разглеждаме енергиите на материята и гравитацията по абсолютната им стойност, т.е. като съществуващи отделно и независимо една от друга.
(Колкото до твърдението, че "сумарното въртене на галактиките се анулира", поне засега не съществува начин да бъде проверен този извод, поради което няма и да го коментираме.)
Казано накратко, натуралистите не разполагат с убедителни аргументи, че светът се е появил от вакуума и най-малкото ще трябва да предвидят поне още един експеримент, доказващ лептонна асиметрия.
Пето, от предпоставката, отбелязана в четвърта точка се прави още един извод, а именно, че вакуумът е стабилен на локално, но нестабилен на глобално равнище. Първото обстоятелство е по-скоро в полза на антропния принцип, защото предпазва Слънчевата система например, от внезапната поява на някоя черна дупка, която твърде бързо би могла да ни погълне. Нестабилността на вакуума на глобално равнище, обаче, би трябвало да води до спонтанното възникване на безкрайно количество вселени. Най-интересното е, че бихме могли да проверим хипотезата за мултивселена с разсъждения напълно аналогични с тези при парадокса на Олберс. Да припомним, че ако съществуваха безбройно множество звезди, техните лъчи щяха да идват от всички посоки към Земята и небето щеше да бъде ослепително ярко и денем, и нощем. По аналогия, квантовите флуктуации на вакуума би трябвало да пораждат и мостове между вселените (т. нар. "червееви дупки") и по тях на Земята постоянно биха пристигали невероятни същества. Ако перефразираме Хокинг, е необходимо да запитаме "тогава къде са туристите от другите светове?". (В кръга на шегата бихме могли да наречем това положение "двоен парадокс на Хокинг", понеже, в същото време, този парадокс опровергава Хокинг, вместо да го подкрепи.)

6. Предвиждания на християнството

Християнският теизъм е учение, според което Бог чрез своята директна намеса, на няколко етапа (творчески дни) създава Вселената, живите същества и човека. След приключването на Неговия творчески акт, мирозданието е било цялостно подредено, в съвършена хармония и напълно завършено. Този възглед също допуска хаос и самоорганизация на материята, но нека да уточним обаче какво имаме предвид.
Учените смятат за хаотични онези системи, при които дори пренебрежимо малки събития са в състояние радикално да променят тяхното поведение и по такъв начин дългосрочните прогнози стават неосъществими. Откриването на възможността за измерване на параметрите на хаоса, се приема за третото голямо постижение на ХХ век, наред с теорията на относителността и квантовата механика. Теорията на хаоса притежава математически апарат, опериращ на базата на поведението на някои нелинейни динамични уравнения, чувствителни към началните условия. Ако изходните данни се променят дори с нищожно малки величини, например съизмерими с колебанията на числото на Авогадро (от порядъка на 10-24), проверката на състоянието на системата ще покаже абсолютно различни стойности в резултата. Примери за такива системи са турбулентните потоци в атмосферата, бурното движение на водата, биологичните популации и др. Хаосът в този случай обаче е детерминиран, т.е подчинява се на специфични закони, макар че намирането им понякога се оказва твърде сложно и отнема продължително време.
Съществува обаче такава област от физиката като теорията на квантовия хаос, изучаваща недетерминираните системи, действащи по законите на квантовата механика. В нея съществена роля играе принципа на неопределеността на Хайзенберг, според който координатите и импулса на дадена частица не могат да бъдат едновременно точно измерени, а се описват с вълна на вероятността. Но квантови теории са и детерминистични в смисъл, че дават закони за изменението на вълната с времето. Затова нека си припомним, че електроните, при движението си около ядрото, формират една след друга красивите атомни орбитали, което ни навежда на мисълта, че тук също царува чудесен и съвършен порядък. Тоест за хаос в нашия свят трябва да се говори само в относителен смисъл.
През 70-те години на ХХ век немският физик-теоретик Херман Хакен положи основите на една нова интердисциплинарна наука, наречена от самия него синергетика. Синергетиката изучава явленията на самоорганизация, т.е. механизмите, водещи до спонтанното възникване на пространствени и/или времеви структури както в мъртвата, така и в живата природа. Редица учени считат, че светът е възникнал и еволюирал по безкрайна верига от такива процеси – от образуването на атомите, звездите и галактиките – до биологичните и социалните системи.
Наистина обусловено подреждане на материята може да се наблюдава при формирането на електронните слоеве на атомите, красивите пространствени решетки на кристалните тела, вихрите на Бенар, сглобяването на вирусите и редица други явления в природата. Например, ако в близост до голо ядро, на някой химичен елемент, пропуснем сноп електрони, една част от тях ще се задържат около него и автоматично ще се разположат на s, p, d орбиталите и пр.
По аналогия някои допускат, че може да съществуват все още неоткрити закони, които спомагат и за структурирането на космоса. Ако действително е така, много лесно бихме могли да установим тяхното наличие. Достатъчно е да изстрелваме космическите летателни апарати с произволни посоки и скорости и щом те успяват всеки път да станат спътници на Слънцето или на някоя планета, бихме могли да приемем, че небесните системи се самоорганизират. Но опитът показва, че такава подредба, уви, не се осъществява. Също, дори да смесим в подходящ разтвор всички химични елементи, изграждащи клетката в необходимите количества и пропорции, те няма да се съединят в жив организъм. В генетичната програма не се открива и възможност за скокообразна възходяща промяна на видовете, например от яйца на змия да се излюпят пиленца и т. н.
Ние не сме съгласни със становището, че чрез този тип процеси на самоорганизация се стига до еволюция поради следните причини:
а) Те не се проявяват във всички области на действителността.
б) Винаги водят до формирането на някакъв определен набор от структури, които са характерни за дадено явление.
в) Не позволяват качествен скок от едно ниво на подреденост на друго по-високо – например не е възможен преход от химично на биологично равнище.
Синергетичните процеси предполагат в много голяма степен разумен Създател, понеже нареждащите отношения при тях свидетелстват за планираност и целенасоченост. Последователно проведеният материализъм, както отбелязахме, изисква дарвинов тип еволюция, която се основава изключително на разнообразието от случайни вариации и естествен отбор.
Изобщо можем да определим първоначалното творение като свят на хармонията и организацията и да направим някои научни прогнози относно неговото възникване:
1) Още при появата на материалния пространствено-времеви континуум неговите качества трябва да са като елементите на "идеален конструктор”, който позволява да бъдат „сглобени” всички йерархично построени структури на Вселената и живите организми. Не съществуват произволни характеристики на материята, които нямат отношение към организацията на всемира, пропорциите между тях са изключително деликатно балансирани и те остават фиксирани, т.е. не варират произволно, което би довело до процеси на абсолютен хаос и деградация.
2) Вакуумът е интегрална част от системата – той е идеалната среда, в която са разположени обектите и полетата, осъществяват се взаимодействията и пр. В такъв случай едва ли от него са се родили пространството, времето, частиците и т.н. Все пак има някаква вероятност да е така, ако предположим, че Бог първо е създал вакуума, а после е заложил синергетични процеси на самоорганизация, при които от него се поражда всичко останало.[31]
Както стана ясно, в микрокосмоса, чисто теоретично, фактите могат да се интерпретират решително в полза на християнството, а не на натурализма. За съжаление обаче, чрез емпирична проверка все още не е възможно предвижданията на двата възгледа да бъдат разграничени особено добре. Но нещата ще добият по-отчетливи контури, когато се спрем на организацията на макрокосмоса.

БЕЛЕЖКИ

[17] Милн, Б., „Наръчник по систематично богословие”, изд. „Нов човек”, София 1996, стр. 80
[18] "Стивън Хокинг: Хигс бозонът може да унищожи Вселената"
[19] Cobb, J. B. Jr. and D. R. Griffin. Process Theology: An Introductory Exposition. Philadelphia, Westminster, 1976, p. 65.
[20] Heidegger, M., Being and Time. NY, Harper and Row, 1962.
[21] Хартри, Д.,Расчёты атомных структур”, ИИЛ, Москва, 1960.
[22] Born, M., “My Life and My Views”, New York, Charles Scribner’s Sons, 1968, p. 88
[23] Dodds, M. “Top Down, Bottom Up or Inside Out? Retrieving Aristotelian Causality in Contemporary Science” – на адрес:
(към 20.12.2002).
[24] "Учените и техните богове"
[25] По-долу ще изложим няколко кратки довода, чрез които ще се постараем да изясним защо, не е възможно случайно да се стигне до образуването на атомите (като дори няма да се позоваваме на казаното относно фиг. 3 и решението на задачата в 13 бел.).
Ако имаме само протон и електрон, свързани в най-простия атом – този на водорода, в зависимост от енергията си електронът може да застане на която и да било s, p, d или f орбитала. Както е добре известно, те са разположени в седем енергетични слоя, като всяка една от тях е с определени форма, размери и насоченост. Споменатото говори, че протоните в ядрата са програмирани така че да структурират пространството по отношение на електронната обвивка на атомите.
По-подобен начин можем да разсъждаваме и за атомните ядра. Четирите взаимодействия, които едновременно оказват влияние тук, създават толкова сложна картина, че няма как да бъде решена аналитично даже задачата за две частици. Ще ни отнеме твърде обемисто място, ако се опитаме поне принципно да обясним защо в ядрата е прекалено трудно (много под прага на каквато и да било реална статистическа вероятност) да се получи устоичиво динамично равновесие между нуклоните. Смятаме обаче, че всеки физик би могъл да стигне до този, не особено труден, извод и самостоятелно.
Но нека да предположим, че в някоя от безбройните вселени се е образувало стабилно атомно ядро. Ако бъде прибавен нов нуклон към него обаче, той веднага ще го разбалансира. В такъв случай, всеки химичен елемент (респективно – изотоп) би трябвало да има точно програмирано състояние на ядрото за съответния брой частици, към което да преминава автоматично.
На това място отново трябва да разочароваме натуралистите от бившия социалистически лагер (а и техните днешни последователи), които твърдяха, че атомите са манифестация на трите закона на диалектиката – "единство и борба на противоположностите", "отрицание на отрицанието" и прословутия принцип, че "количествените натрупвания водят до качествени изменения" (т.е. увеличаването на протоните в ядрата води до формирането на нови прости вещества с различни свойства). Според нас, философията на диалектическия материализъм (включваща като частен случай Дарвиновата еволюция) твърде наивно и опростенчески се опитва да обясни невероятната сложност на физичните и биологичните структури.
[26] "50 Нобелови Лауреати и други велики учени за вярата си в Бога"
[27] Докинс, Р., Делюзията Бог, Изд. "Изток – Запад", София, 2008, стр. 73.
[28] "50 Нобелови Лауреати и други велики учени за вярата си в Бога"
[29] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 167-173.
[30] На пръв поглед изглежда, че известните досега над 400 вида елементарни частици са с най-произволни свойства и характеристики. Нека да припомним обаче, че цялото им разнообразие може да бъде сведено до три поколения, съдържащи по два лептона и два кварка - табл. 2. (Съответно и още толкова античастици.)

Поколение елементарни частици
Първо поколение
Второ поколение
Трето поколение
електрон: e
мюон: μ
тау-лептон: τ
електронно неутрино: νe
мюонно неутрино: νμ
тау-неутрино: ντ
горен кварк: u
чаровен кварк: c
топ (върховен, истинен) кварк: t
долен кварк: d
странен кварк: s
дънен (красив) кварк: b
Табл.2 Поколения (семейства) елементарни частици.

Каква е ролята на всички тези частици и по какъв начин изграждат заобикалящия ни свят, надяваме се, ще покажат бъдещите научни изследвания. Засега ще отбележим само, че те са като елементите на "идеален конструктор", чрез който могат да бъдат "сглобени" както огромното многообразие от прости и сложни вещества, така и йерархично подредените системи на живите организми.
[31] Някои свети отци и църковни мислители предполагат, че „безвидната и пуста земя” (Бит. 1:2) трябва да бъде разбирана в смисъла на „аморфна праматерия”, в която нещата съществуват във възможност и от нея впоследствие произлизат всички веществени обекти във Вселената.
Виж "Космология соглашается с первым стихом Книги Бытия"
Това схващане може би се подкрепя и от думите на ап. Павел "С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божието слово, тъй щото видимото не стана от видими неща." (Евр. 11: 3). Според нас обаче, ако се съди по контекста на останалата част от първа глава на книгата Битие, подобно тълкуване е малко вероятно да е правилно.


1 коментар:

  1. Опитах да се включа в тази дискусия, но модераторите не ми позволяват:

    http://forums.pravoslavie.bg/viewtopic.php?f=12&p=78500#p78500


    "Както правилно отбелязват редица теолози, човек не бива умозрително да се опитва да разбере как е произлязла Вселената, защото Бог е в състояние да създаде заобикалящия ни свят по начин, който изобщо не е по силите на нашия разум и въображение, т.е. ние не трябва да налагаме ограничения върху всемогъществото на Бога. Според думите на архимандрит Юстин Попович: „Начинът на сътворяването е толкова сложен и тайнствен за света, в своята основа, че е недостъпен за човешкия ум.” " /"Размисли върху книгата "Великият дизайн" - или един задочен дебат със Стивън Хокинг ІІ", Валентин Велчев [предполагам, че под "ние" в материала се визират вярващите християни или може би някаква общност от хора, към която се причислява авторът, затова не съм сигурен, че авторът е един, но от друга страна няма дадени съавтори, затова примемам, че авторът е Валентин Велчев]/

    Не съм съгласен с тази трактовка - че човекът не може с ума си да прозре как е създадена Вселената. Тъй като човекът [антропосът = ано-трепо-апс = нагоре-обръщам-лице] е създаден ПО ОБРАЗ БОЖИЙ, той има способността да разсъждава и да съзира логическите връзки в творението, т. е. да мисли като Твореца.

    Вече съм се сблъскал с тесногръдието на осакатените в мисленето пънчославни, които искаха да се покая за опита ми да обясня как Бог е създал Вселената, но съм се сблъсквал и със скопените духом "учени" от БАН, които мълчаха като пукали или изригваха като вулкани при вида на моето писмо до БАН:

    http://vasquez345.blogspot.com/2010/03/blog-post_25.html

    ОтговорИзтриване