Втора част
ЕМПИРИЧНА ПРОВЕРКА НА ЕВОЛЮЦИОННИЯ И БИБЛЕЙСКИЯ КОСМОЛОГИЧНИ МОДЕЛИ –
МИКРОКОСМОС
Виж І-ва част: http://kosmos-21.blogspot.com/2015/01/blog-post.html
1. Защо в науката е необходима емпирична
проверка
През 1931 г.
австрийският математик Курт Гьодел извежда "Теорема за
непълнотата", която гласи, че формалните системи на логиката и
математиката са семантично непълноценни и не позволяват строго доказателство
(или опровержение). Като най-прост пример можем да посочим невъзможността за
разрешение на апориите на Зенон – Ахил (най-бързият бегач от древността) не би
могъл да настигне една костенурка, ако тя е стартирала само няколко крачки пред
него. Досега никой не е могъл да опровергае твърденията на елейския мислител
чисто теоретично, но на практика дори едно малко дете може лесно да се справи с
подобна задача. Затова днес не е достатъчно да бъде създадена една научна
постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия, които да
позволяват емпирична проверка на нейната истинност.
Най-същественият
недостатък на християнския възглед за Сътворението си остава обстоятелството,
че той се основава най-вече на критиката на еволюционното учение, а не развива
своя собствена теория, която да бъде подложена на верификация. Ние
за първи път ще се опитаме да
представим библейски модел, който позволява неговите следствия да бъдат
изведени теоретично с помощта на физиката и математиката, както и да могат да
бъдат проверени наблюдателно, експериментално, чрез компютърна симулация и пр.
2. Основен философски въпрос: "Кое е
първично – материята или съзнанието?"
Фридрих Енгелс
сполучливо разделя огромното разнообразие от идейни системи на човечеството на
две основни групи: „Бог ли е създал света, или светът съществува вечно? – пита
той. – В зависимост от отговора на този въпрос философите се обособяват на два
големи лагера. Онези, които твърдят, че Духът е първичен спрямо природата и
следователно в крайна сметка приемат някакъв вид сътворение на света, …
образуват лагера на идеализма. Другите, които разглеждат природата като
първична, принадлежат към различните школи на материализма”.[1] По-нататък
накратко ще се спрем на диалектическия материализъм и християнството като
отнасящи се към посочените две диаметрално противоположни мирогледни системи,
за да видим в каква степен всеки един от тези възгледи се подкрепя от науката.
А)
Диалектически материализъм
Според тази
философска позиция материята е вечна,
несътворима и неунищожима, а съзнанието възниква на по-късен етап от
нейното развитие. Владимир Ленин твърди, че: „В света няма нищо, освен движеща
се материя”[2],
а мнозина съвременни учени са напълно съгласни с него. Американският астроном
Карл Сейгън откри своята прочута телевизионна поредица с думите: „Космосът е
всичко, което е било, е и някога ще бъде”. Стърлинг Лампрехт дава по-пълна
дефиниция на натурализма: „Философска позиция, емпиричен метод, който разглежда
всичко, което съществува или се случва, като обусловено за своето съществуване
или проява от естествени фактори в рамките на единна всеобхватна система на
природата”.[3]
Чарлс Дарвин смята, че факторите на биологичната еволюция се свеждат до изменчивост, наследственост и
естествен отбор. Ако обаче разглеждаме нещата строго натуралистично,
бихме могли да отнесем неговото учение и към развитието на неживата природа.
Руският физик Андрей Линде (понастоящем работи към Станфордския университет)
лансира идеята за т. нар. "хаотична инфлация". Според нея квантовите
флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на мини-вселени. Те се
развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а
по-нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив.
Фиг.1 Моделът
на Линде се изобразява като дървовидна структура, състояща се от безкраен брой
разклоняващи се "мехурчета" (инфлационни вселени). Всяка новополучена
вселена може да се "пъпкува", образувайки нови дъщерни мини-вселени.
(Промяната в цвета представя "мутации" във физичните закони спрямо
родителските вселени.)
Тоест при
всяка поява на нов свят се наблюдава изменчивост в законите и
константите на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат
като един вид наследственост. Действа и естествен отбор,
който запазва физичните структури – атоми, молекули, небесни системи, – когато,
при съчетанието на необходимите параметри, те са устойчиви. По-нататък, на
планети с подходящи условия, еволюцията закономерно поражда живи, а някъде и
съзнателни същества.
Но щом като дарвинизмът
може да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв случай трябва да
го приемем за универсална диалектико-материалистическа
концепция, която обуславя самоорганизацията на мирозданието. Любопитно е да
отбележим, че точно тази философия е един от сълповете, върху които се крепяха
(и продължават да се крепят!) авторитарните комунистически режими. Затова
фактът, че тя се възприема безкритично в Нова Европа и върху нея се градят
както научните парадигми, така и морално-етичните норми буди сериозна тревога.[4]
Понеже в
съвременните научни теории вакуумът
се явява един вид протоматерия, даваща начало на всичко останало ще кажем
няколко думи по този въпрос. Във физиката под вакуум се разбира, че определен обем от пространството е лишен от
наличието на всякакво вещество, т.е. в него липсват както атоми, молекули,
протони, неутрони и др., така и частиците преносители на взаимодействията –
фотони, гравитони и пр. Но все пак вакуумът притежава определена крайна
енергия, в него физическите полета се запазват, непрестанно се появяват и
изчезват т. нар. виртуални частици, възникват флуктуации и т.н. Квантовата
теория допуска съществуването на множество вакуумни състояния, като се приема,
че космологичната инфлация се дължи на различни преходи между тях.
Американският физик, от украйнски произход,
Александър Виленкин приравнява
първоначалния вакуум с "нищото", като по-нататък заявява:
„Нищото е състояние с некласическо пространство-време… област на неограничена
квантова гравитация; твърде причудливо състояние, в което всички наши понятия
за пространство, време, енергия, ентропия и т.н. губят своето значение”.[5] Но на друго място той, все
пак, признава: „Природата на първоначалното състояние е прекалено спекулативен
предмет дори и по космологичните стандарти”.[6]
А
изследователят на философските идеи в космологията Крис Айшем допълва:
„Концептуалните проблеми на квантовата космология са толкова сериозни, че много
професионални физици предполагат, че цялата нейна програма може да се окаже
напълно погрешна”.[7]
Теория за Големия взрив
Добре известно е, че теорията на Големия взрив се крепи на три
наблюдателни стълба – разширението на Вселената, реликтовото излъчване и изобилието
от леки елементи. Класическата постановка на тази концепция обаче не е в
състояние да се справи с редица предизвикателства, които се изправят пред нея,
като например проблемите с космическия
хоризонт, плоския характер на пространството, магнитните монополи и др. Към
края на 1979 г. Алън Гут и Хенри Тай в една своя статия разработват т. нар.
инфлационна космология, която отстранява посочените трудностите, стоящи пред
стандартния модел.[8]
Според тях, малко след началото, енергията на Вселената се носела от инфлатонно
поле с отрицателно налягане. Благодарение на него за период около 10-35
секунди било предизвикано грандиозно избухване и Вселената се раздула
експоненциално около 1030 пъти. Полето постепенно освобождавало
съдържащата се в него енергия под формата на почти еднородно море от
частици и лъчение, като по-нататък нещата се развили според конвенционалния
сценарий.
Време след Големия взрив
|
Събитие
|
Години преди нашето време
|
0
|
Голям
взрив (сингулярност).
|
13,7
млрд. год.
|
10-35
до 10-33 сек.
|
Инфлационна
ера.
|
|
10-33
сек.
|
Кварк
– глуонна плазма.
|
|
10-5
сек.
|
Кварките
се свързват в протони и неутрони.
|
|
10-3
сек.
|
Синтезиране
на водородни и хелиеви атоми.
|
|
1 до
3 мин.
|
Образуване
на леките елементи до бор.
|
|
380
хил. год.
|
Вселената
става прозрачна. Излъчва се космическият микровълнов фон (КМФ).
|
|
200-500
млн. год.
|
Раждане
на първите звезди и протогалактики.
|
13,5-13,2
млрд. год.
|
3,3
млрд. год.
|
Формиране
на зрели галактики, квазари и на най-старите звезди в Млечния път.
|
10,4
млрд. год.
|
8,1
млрд. год.
|
Появява
се Слънчевата система, включително Земята.
|
5,6
млрд. год.
|
Табл. 1
Понеже в тази част ще стане дума за появата на микрокосмоса ще се
ограничим с периода до около 380 хиляди години след Големия взрив.
Критичен анализ
Нека си
припомним заключението на Хокинг в края на книгата "Великият дизайн":
„Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще
създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо
нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите
ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне
плановете и да задвижи Вселената.”[9]
В посоченото
твърдение обаче има няколко неиздържани предпоставки:
Първо,
вакуумът се отъждествява с "нищо", поради обстоятелството, че в него
не се съдържа вещество, което е доста подвеждащо, особено за хората,
незанимаващи се с физика. Както отбелязахме, вакуумът притежава известна
енергия, в него непрестанно се появяват и изчезват виртуални частици и пр.,
което говори, че вакуумът, строго погледнато, съвсем определено е
"нещо", а не – абсолютно "нищо". А щом като е
"нещо" вакуумът също има нужда от обяснение за своето възникване.
Второ, говори
се за "закон, като този за гравитацията", който поражда Вселената.
Ние след малко ще видим колко проблемно е положението, изобщо да има някакъв
твърдо установен "закон". Тук само ще цитираме Хайнц Пагелс, който
задава подобен въпрос: „Тази немислима пустота се превръща в пълнота на
съществуването – необходимо следствие от физичните закони. Но къде в пустотата
са записани тези закони?"[10]
Трето, не
става ясно и откъде се появяват пространството и времето. В своята книга
"Вселена от нищото" Лорънс Краус се опитва да доразвие тезата на
Хокинг, като преодолее посочените трудности, но нашето мнение е, че той не е
особено убедителен.
С други думи
Хокинг и Млодинов изобщо не са успели да отговорят на въпроса "защо има
нещо, вместо нищо?", както уверяват читателите си, а само са изместили
нещата към непонятния начален вакуум!
Сега нека разгледаме тези три предпоставки
в по-големи подробности.
Първата от тях
е, че материята е възникнала от вакуума,
като в началото е имало процес на инфлация.
(За да
онагледим по-добре нещата ще се върнем на табл. 1.)
Сингуларното
начало изисква от космологията строго решение, което инфлацията не е в
състояние да даде, защото все още няма добра интеграция в теорията на струните
и затова не е част от сливането на квантовата механика и Общата теория на
относителността.
Никой не може
да каже откъде по-нататък се появява инфлатонно поле, с подходяща форма на
потенциалната енергия за възникване на инфлацията. Не знаем и точните параметри
на избухването – кога се случва, колко време трае, какво количество енергия
преобразува в частици и лъчение и пр. Затова няма как да се избегне и
впечатлението, че физиците просто нагласяват своите концепции, така че да
съвпаднат с астрономическите наблюдения.
Но
най-значимият проблем тук е следният. Според теорията, първичната Вселена била
съставена изцяло от лъчение с висока енергия, създаващо спонтанно частици и
античастици. Някъде около една микросекунда след взрива температурата спаднала
под 1013К. Кварките и антикварките намалили скоростта си и били
залавяни от силното взаимодействие, което ги слепвало в групи по три – образуващи
съответно бариони и антибариони. Според статистическите закони обаче броят им
задължително трябва да е бил еднакъв и неизбежните удари между тях са щели да
водят до пълна анихилация. Енергията на получаващото се лъчение постепенно ще
се е разреждала при разширяването на Вселената, поради което не биха се раждали
нови двойки частици. Тоест в днешно време изобщо не би могло да съществува
вещество.
Руският физик
Андрей Сахаров предполага, че през онази епоха е имало нарушение на т. нар.
СР-симетрия, поради което се е получил дисбаланс – на всеки милиард антибариони
се падали милиард и един бариони. След като големият фойерверк свършил,
оцелелите бариони се превърнали в протони и неутрони, от които впоследствие
били изградени всички атомни ядра.
Работата обаче
е там, че е необходимо да е имало и лептонна асиметрия, при която са оцелели
точно толкова електрони, колкото са били произведените протони (за да бъдат
атомите електронеутрални), което е статистически абсурд.
(Необходимо е
да поясним следното: ако съществува съвсем лек превес на положителните или
отрицателните заряди, те щяха да се отблъскват със сила, която надвишава един
милиард, милиарда, милиарда, милиарда, т.е. 1036 пъти тази на
гравитацията, поради което щяха да се разкъсат всички структури в познатия ни
свят. Разбра се, с изключение на атомните ядра, защото в тях силното
взаимодействие е около сто пъти по-голямо от електромагнитното.)
С други думи,
поне засега, концепция за раждането на света от вакуума е неубедителна,
понеже не намира добро рационално обяснение за появата на материята.
На второ място
се явява проблемът със законите.
В тази връзка
изникват два подвъпроса:
а) Възможно ли е една материя, която е в състояние на абсолютен
хаос, да стигне случайно до съвременното си равнище на подреждане?
Какво ще стане, ако т. нар. "неопределена изменчивост" (по
Дарвин) действа на ниво фундаментални константи, закони и взаимодействия? Нека
се опитаме да си представим свят, в който всичко се променя напълно хаотично. В
него някои от характеристиките на елементарните частици може да са постоянни, а
други непрекъснато да се преобразуват. Например, ако електричният заряд се мени
произволно, той би могъл да заема съвсем случайни стойности: +1; –1; +7/8;
+14/3; –112/27 и пр. Същото се предполага и за масата, спина, магнитния момент
и т.н., като би следвало да допуснем дори качествена (еволюционна?)
трансформация на частиците в нещо различно от онова, което са в действителност.
Гравитационният закон сега може да има вида:
а след малко:
после да се измени в друг вид и
т. н. (Поради липсата на дълготрайност, в случая не би могло да се говори и за
закони.) Като се има предвид деликатния баланс на всички сили в природата,
става пределно ясно, че при каквато и да била метаморфоза на взаимодействията,
всичко ще рухне "пред очите ни". В един такъв свят нито биха могли да
се създадат някакви стационарни или динамични структури, нито да бъдат те
устойчиви във времето. Ако в материята, от която е изграден нашия свят,
съществуваше подобна “неопределена изменчивост”, тя би довела до абсолютен
хаос, който не е в състояние да произведе каквато и да било
организация на подреждане.
На това място
ще направим едно пояснение. Някои учени заявяват, че новата теория на струните
предлага мощна концептуална парадигма, която има потенциала да отговори на
въпроса каква е причината елементарните частици да притежават точно такива
характеристики. Затова нека да кажем няколко думи по този повод. Струните могат
да извършват безкраен брой резонансни вълнови трептения, което означава, че те
би трябвало да пораждат безкрайна редица от елементарни частици с всевъзможни
характеристики. В такъв случай защо съществуват само онези от тях, който са
като елементите на идеален конструктор, позволяващи да бъде сглобен нашия свят?
Отговорът, който дава теорията на струните е, че има шест (или седем)
допълнителни измерения на пространството, които на микроскопично ниво се
навиват в т. нар. форми на Калаби-Яу (фиг. 2).
а) 
б)
Фиг.2 а) Една
от възможните форми на Калаби-Яу. б) Голямо увеличение на област от
пространството с допълнителните измерения във вид на миниатюрни форми на
Калаби-Яу.
Допълнителните
измерения оказват огромно влияние върху начините на трептене на струните и
оттам върху свойствата на частиците. Но уравненията показват, че има безброй
форми на Калаби-Яу, като всяка от тях е също толкова валидна, колкото и всички
останали. Тоест отново стигаме до задънена улица – как са избрани и
"застопорени" онези форми, които пораждат точно необходимите
елементарни частици? Или въпросът само се измества, а не се разрешава.
Ще напомним
обаче, че теорията на струните не съответства на критериите за верифициране и
фалсификация и остава чисто спекулативна изследователска област, която все още
не може да претендира за статут на научна постановка. В работата си върху
историята на квантовата гравитация Карло Ровели отбелязва: „И така, къде сме
след 70 години изследвания? Съществуват достатъчно развити пробни теории, в
частност на струните и на примките и още няколко интересни идеи. И все пак няма
съгласие, нито възприета теория – никаква теория, която да е получила и
най-малкото пряко или косвено експериментално потвърждение. За 70 години бяха
развити много идеи, модите идваха и си отиваха, от време на време се
провъзгласяваше откриването на Светия граал, което след това се отхвърляше”.[11]
Хокинг и
Млодинов, като се позовават на тази твърде проблемна теорията на струните,
заявяват, че тя предсказва възможното съществуване на около 10500 броя
вселени.[12]
Но дори подобна хипотеза да се окаже вярна, това все още няма да означава,
разбира се, че въпросните вселени ги има в наличност. А както ще се убедим след
малко, посоченото число е съвършено незначително, за да може да спаси версията
им за появата на някакъв подреден свят.
б) Вторият
подвъпрос, на проблема със законите, е: "каква
е статистическата вероятност за случайното възникване на някаква стабилна и
добре устроена вселена?".
Фундаменталните
константи, характеристиките на елементарните частици и пр. се измерват с
непрекъснати величини, поради което те допускат безкраен (∞) брой стойности на
своите настройки. Нека приемем, че за съществуването на един такъв свят е
необходима система от n-броя елементи. Най-общо възможността всеки член на
системата да има точно подходящите параметри е 1/∞, а за всичките n-броя
елементи – 1/∞n.
Дори системата да има безброй устойчиви конфигурации, вероятността да се
образува случайно, която и да било от тях е:
∞/∞n = 1/∞n-1
(Където
n е цяло положително число по-голямо от единица. Понастоящем можем да кажем, че
за нашия свят n е около 100, защото в момента са известни поне сто параметъра,
чиито стойности трябва да бъдат точно нагласени.).
Ако
положим n-1=k, то изразът придобива
вида: 1/∞k,
т.е. тази вероятност е на някаква степен пъти по-малка от безкрайно малка. (фиг. 3)
Фиг.3 Възможни
конфигурации на стойностите на параметрите, които осигуряват от I до ∞ работещи
(устойчиви и функциониращи) състояния. Системите І, ІІ, ІІІ и т.н. могат да
бъдат както други светове, така и физичните структури, които се формират в тях.
С други думи
при системите, които допускат безкраен брой стойности на своите параметри се
получава един своеобразен парадокс. Макар че могат да притежават безброй
работещи състояния, то пак вероятността случайно да се стигне до което и да
било от тях е по-малка от безкрайно малка, или тя на практика никога не може да
се осъществи. [13](В бележката, е дадено цялостното решение на задачата.)
Отново ще
направим кратко отклонение, за да поясним нещата на читателите, които не се
занимават с математика. Статистическите закони на теория допускат реализирането
на събития с нищожно малка вероятност, но практическият опит показва, че такива
събития никога не се изпълняват. Затова някои приемат, че за всяко събитие има
определен „праг на вероятност”, под който неговото осъществяване е
неправдоподобно. Но колкото и невъобразимо малки да са отношения като например
1/10500; 1/1065 720 и пр, все пак е възможно да има хора,
които спорят, че подобни вероятности биха могли да се сбъднат. Когато обаче се
получи вероятност 1/∞, тя е безкрайно по-малка и от най-малката вероятност,
която бихме могли да запишем или дори да мислим. Затова, надяваме се, че и за
такива “оптимисти” вероятност 1/∞ съвсем сигурно ще означава абсолютна „забрана” дадено събитие да
се случи на практика.
Възниква
въпросът – вероятността 1/∞ всъщност клони към нула, затова има ли смисъл да я
повдигаме на някаква степен? Трябва да следваме обаче правилата в
математическата теория, според която общата вероятност да се случат две или
повече събития е равна на произведението от вероятностите за осъществяване на
всяко едно от тях поотделно. Когато се получи обща вероятност 1/∞k, това показва повече
от абсолютна невъзможност за
реализирането на подобно събитие.
Посоченото говори,
че предвидените от Хокинг и Млодинов 10500 вселени са съвсем нищожно
количество. Но дори да увеличат броят им до безкрайност, приведените изчисления
дават да се разбере, че пак не се очертава никакъв шанс случайно да се породи
свят като нашия.
При живите
организми вариациите са ограничени, понеже техните компоненти (ДНК, белтъци и
т.н.) са изградени от строго определен брой дискретни единици (нуклеотиди,
аминокиселини и др.). Но в действителност се очертават нищожно малки,
практически неизпълними, вероятности случайно да се образува протоклетка,
способна да реализира всички жизнени процеси. С други думи, в посочените
области, статистическите закони забраняват (не допускат, правят абсолютно
невероятно) самоподреждането на материята.
Фигура 3 ни
позволява да направим и още едно важно заключение, а именно, че никакви
еволюционни процеси не са възможни нито в мъртвата, нито в живата природа.
Според
дефиницията, системата е множество от елементи, които
се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определено единство,
цялостност. Всички елементи на системата са взаимозависими, т.е. всеки от
тях влияе на останалите и обратно – те също оказват въздействие върху него.
Структурата на системата определя нейната вътрешна форма на подреждане, т.е. тя
е израз на съществуващия в нея ред. Пълното описание на реда в сложно
организираните системи се изучава от една сравнително нова наука –
таксиологията (логиката на реда), която се разработва напоследък като една от
най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните основни положения и
категории се изследват с помощта на твърде сложни екстензионални
математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние няма да се
спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който ще ни
позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на йерархично
подредените системи.
При тях е в
сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че
структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени
в правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим
параметрите дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим
местата на някои елементи и пр., ще се получи смущение в работата на системата,
което ще я разруши или изведе от употреба. Затова или всичко е наред и
системата функционира нормално, или, в противен случай, все едно нищо не е
наред и системата е ликвидирана.
Този принцип
забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. В състояние ли е
един малък механичен часовник плавно да се трансформира в будилник? Да
предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за
будилник. Тогава то ще бъде несъвместимо с всички останали механизми на малкия
часовник и той няма да отчита правилно времето или въобще няма да работи. Нека
и другите му части се изменят и стават като за будилник. Докато една част от
механизмите му са за малък часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде
значително нарушена или въобще няма да може да се осъществи. Часовникът ще
изпълнява предназначението си само тогава, когато или всичките му части са
малки, или всичките са големи.
А какво ще
стане, ако някой от механизмите на часовника бъде заменен с елемент на
компютър? Например, на мястото на пружината бъде поставен транзистор.
Часовникът вече съвсем сигурно ще излезе от употреба. От друга страна и
компютърът няма да реализира своята функция дори тогава, когато сме сглобили
всички негови компоненти, а само един е останал на часовник.
От казаното
заключаваме следното: когато един предмет постепенно се преобразува в друг
такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и т.н.)
функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на предмет от
един вид в предмет от друг вид, функция изобщо не може да се осъществи. Затова
или “всичко” е наред и системата функционира нормално, или, ако дори едно нещо
не е наред, все едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена.
Разбира се,
отношенията между елементите на системите в природата са значително по-сложни;
ние си послужихме с тези примери само за да онагледим принципа „или всичко, или
нищо”. Като анализираме фиг. 3 можем да направим следния извод относно
възможността за еволюция на системите с безкраен брой стойности на своите
параметри: Не е възможен нито постепенен, нито скокообразен („квантов”)
преход на една работеща система в друга.
В първият
случай, т.е. при постепенен преход, ако един от нейните параметри
промени стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите й параметри и
системата ще излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички
необходими параметри на другата система, тя също няма да бъде годна за работа.
Както пояснихме, тук важи принципът “или всичко, или нищо“.
Вторият
случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се
реализира. Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и
да добият точно необходимите стойности на параметрите на която и да е друга
действаща система е по-малка от безкрайно малка (според по-горните изчисления –
1/∞k).
При
по-предните разсъждения вече стана дума, че всяка метаморфоза в параметрите на
микросвета (характеристика на частиците, интензитет на взаимодействията и пр.)
прави атомите нестабилни и води до тяхното разрушаване. С други думи, атомите
на химичните елементи са дискретни структури, които не могат да преминават една
в друга чрез поредица от междинни форми, а изискват строго
разчетено конструиране. По подобен начин бихме могли да разсъждаваме и за
небесните формирования – планетни, звездни, галактични и т.н.
Както е добре
известно, при живите същества белтъците играят много важна роля – изграждат
клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в реализирането
на генома и др. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова ако се
появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото
действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв
начин, генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и
затова на практика се явяват вредни за индивида, т.е. не му помагат в борбата
за съществуване. С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за
постепенната еволюция на организмите, а няма никакви сведения и за „квантова”
(т.е. внезапна) поява на нови видове.
Теоретиците
предлагат две различни обяснения за протичането на еволюционния процес в
биологията. Първото се нарича “филетичен градуализъм”. Според този
възглед сегашните живи същества постепенно са еволюирали от по-ранните и прости
организми. В такъв случай обаче би трябвало да наблюдаваме непрекъснати редове
от преходни форми, както между видовете, така и между по-големите таксономични
единици. Необяснимо е защо тази поредица от междинни звена липсва не само при
съвременните организми, но и при вкаменелостите. В това направление много
показателно е изказването на Нилс Херибърт-Нилсен, директор на Ботаническия
институт към университета в Лунд, Швеция. След 40 години изследвания в областта
на палеонтологията и ботаниката накрая той бе принуден да заяви: “Не е
възможно да се направи дори карикатура на еволюцията с помощта на
палеонтологичните данни. Материалът от вкаменелостите днес е толкова богат, че
... липсата на преходни форми не може да се обясни с неговата недостатъчност.
Липсата (на преходни форми) е реалност; и тя не може да бъде запълнена”.[14] (Макар това изказване да е от средата на
миналия век то продължава да е валидно в пълна сила.)
Вторият
възглед е известен като “пунктирано (прекъснато) равновесие”. С този
термин се означава един хипотетичен процес, скокообразно и да се осъществява
една бърза еволюция в малките популации. Някой биолози го наричат “квантова” (в
случая “внезапна”) поява на нов вид. Такъв въображаем процес би могъл да обясни
универсалното отсъствие на преходни структури, но за него няма никакви
генетични доказателства.
Ето оценката,
която дават двама известни еволюционисти – Джеймс Валънтайн и Дъглас Ервин – за
тези концепции: “Стигаме до заключението, че ... нито една от
съревноваващите се теории за еволюционни промени на ниво видове, нито
филетичния градуализъм, нито пунктираното равновесие не изглеждат приложими към
произхода на нови телесни форми”.[15]
От направените разсъждения можем да заключим
следното: Междинните състояния са: а) неустойчиви – при атомните и небесните
структури и б) нефункциониращи – при живите организми. Това означава, че
концепцията за универсална дарвинова
еволюция на системите в мъртвата и живата природа е съвършено неприемлива.
Третият неразрешен проблем, в книгата на
Хокинг и Млодинов, се отнася до появата на пространството и времето.
Крис Айшем
обръща особено внимание на това, че до този момент не е ясно как трябва да
изглежда теорията на квантовата гравитация и на какви данни ще се опира. Според
него основните трудности при изработването на квантова теория на гравитацията,
а оттам и на квантова космология, произтичат от обстоятелството, че „общата относителност не е просто теория на
гравитационното поле, а в съответния смисъл – и на самото пространство-време и,
значи, квантовата теория на гравитацията трябва да каже нещо и за квантовата
природа на пространство-времето”.[16]
На този проблем ще се спрем по-подробно в
предпоследната статия от нашата поредица.
Б) Християнски теизъм
БЕЛЕЖКИ
[1] Engels, F., Ludwig Feuerbach, International
Publishers, New Yorkq 1974, p. 21
[2] Ленин, В., Материализм
и эмпириокритицизм, виж т. 5 Пространство и время
[3] Power Lamprecht, St., The Metaphysics of
Naturalism, Appleton-Century-Crofts, New
York, 1960, p. 160
[4] Диалектическият
материализъм е създаден през 40-те години на ХIХ век от Карл
Маркс, Фридрих Енгелс и доразработен по-късно от Владимир Ленин. Този
философски мироглед представлява една от най-важните съставни части на
идеологията на комунизма. Според него, материята се развива и достига висшите
си форми – живите и мислещи същества – единствено под действието на вътрешно
присъщите ѝ закономерности.
В
незавършеното философско произведение на Енгелс „Диалектика на природата”
(публикувано за пръв път през 1925 г. в СССР), авторът подлага на пространен
анализ учението на Дарвин за произхода на организмите и стига до извода, че то
напълно се съгласува с диалектическия материализъм. Най-блестящ пример е
потвърждението на диалектическия закон, че
количествените натрупвания (в случая – „приспособителните белези”) водят до качествени изменения („появата
на нови видове”).
Оказва
се, че съвременните научни теории в мирогледен аспект(!) продължават да черпят
необходимите им концептуални идеи и принципи именно от теорията на еволюцията,
която е интегрална част от диалектико-материалистическата философия!
[5] Vilenkin, A. “Birth of Inflationary Universes” – In: Physical Review, 27, 12, 1983, р. 2851.
[6] Vilenkin, A., E. P. S. Shellard Cosmic strings
and other topological defects, Cambridge 1994, р. 49.
[7] Isham, С. Quantum Cosmology and the Laws of Nature, Berkeley 1993. р. 77.
[8] Една година по-рано (1978) руските
физици Генадий Чибисов и Андрей Линде стигат до идеята за инфлация, но при
подробен анализ съзират, че тя страда от редица проблеми и затова не публикуват
работата си.
[9] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият
дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 214
[10] Op.
cit.: Vaas R. Time before time. Classifications of universes in
contemporary cosmology, and how to avoid the antinomy of the beginning and
eternity of the world. p.
11.
[11] Rovelli,
C., Notes for a brief history of quantum gravity –
www.arxiv.org gr-qc/0006061.
[12] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият
дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 143
[13] В текста
по-горе сме опростили изчисленията, за да не затрудняваме читателите.
Математически нещата се изразяват по следния начин. Нека приемем, че m е броя на вселените. Тогава m може да расте от 1, 2, 3 ... до ∞, т.е. m е множеството от целите положителни
(т.е. естествените) числа. С mI ще означим множеството от
настройките на физичните константи, като отначало ще допуснем, че те също
приемат като стойности само естествени числа, т.е. mI=m. Или изразът придобива вида:
Limm→∞
m/mI.n =
Limm→∞
m/mn = ∞/∞n =
1∕∞n-1 =
1/∞k = 0
Тук двете
безкрайности растат с различни скорости (съответно ∞ и ∞n), поради което крайният резултат
е нула.
Работата обаче
е там, че mI на практика е
множеството от всички реални числа (цели, рационални и ирационални). Затова
трябва да вземем предвид, че между всеки две цели числа (например между 1 и 2)
лежат безкраен брой реални числа. С други думи, множеството на реалните числа е
безкрайно по-мощно от множеството на естествените числа, т.е. mI=m∞. Оттук:
Limm→∞
m/mI.n =
Limm→∞
m/(m∞)n =
∞ ∕∞n.∞
= 1/∞ (n-1).∞ =
1/∞k.∞
Този резултат
всъщност показва, че дори световете да са ∞∞,
пак не е възможно да се стигне до устойчива подредена вселена:
∞∞∕∞k.∞
= 1/∞k – или както се изразяваме метафорично ”такава
вероятност е по-малка от абсолютна нула!”.
[14] Paul A. Moody, Introduction to Evolution /New York: Harper and Row, 1962/, p. 503. /Synthetische Artbildung, 1953/.
[15] James W. Valentine and Douglas H.
Ervin, “Interpreting Great Development Experiments. The Fossil Record.” Статия
от симпозиум, публикувана в Development as an Evolutionary Process, Alan R.
Lias, Inc., 1987, p. 96.
[16] Butterfield, J., C. Isham, Spacetime
and the Philosophical Challenge of Quantum Gravity
Няма коментари:
Публикуване на коментар