Размисли върху книгата "Великият дизайн" - или един задочен дебат със Стивън Хокинг ІІ

Втора част

ЕМПИРИЧНА ПРОВЕРКА НА ЕВОЛЮЦИОННИЯ И БИБЛЕЙСКИЯ КОСМОЛОГИЧНИ МОДЕЛИ – МИКРОКОСМОС

Виж І-ва част: http://kosmos-21.blogspot.com/2015/01/blog-post.html

1. Защо в науката е необходима емпирична проверка

През 1931 г. австрийският математик Курт Гьодел извежда "Теорема за непълнотата", която гласи, че формалните системи на логиката и математиката са семантично непълноценни и не позволяват строго доказателство (или опровержение). Като най-прост пример можем да посочим невъзможността за разрешение на апориите на Зенон – Ахил (най-бързият бегач от древността) не би могъл да настигне една костенурка, ако тя е стартирала само няколко крачки пред него. Досега никой не е могъл да опровергае твърденията на елейския мислител чисто теоретично, но на практика дори едно малко дете може лесно да се справи с подобна задача. Затова днес не е достатъчно да бъде създадена една научна постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия, които да позволяват емпирична проверка на нейната истинност.

Най-същественият недостатък на християнския възглед за Сътворението си остава обстоятелството, че той се основава най-вече на критиката на еволюционното учение, а не развива своя собствена теория, която да бъде подложена на верификация. Ние за първи път ще се опитаме да представим библейски модел, който позволява неговите следствия да бъдат изведени теоретично с помощта на физиката и математиката, както и да могат да бъдат проверени наблюдателно, експериментално, чрез компютърна симулация и пр.

2. Основен философски въпрос: "Кое е първично – материята или съзнанието?"

Фридрих Енгелс сполучливо разделя огромното разнообразие от идейни системи на човечеството на две основни групи: „Бог ли е създал света, или светът съществува вечно? – пита той. – В зависимост от отговора на този въпрос философите се обособяват на два големи лагера. Онези, които твърдят, че Духът е първичен спрямо природата и следователно в крайна сметка приемат някакъв вид сътворение на света, … образуват лагера на идеализма. Другите, които разглеждат природата като първична, принадлежат към различните школи на материализма”.[1] По-нататък накратко ще се спрем на диалектическия материализъм и християнството като отнасящи се към посочените две диаметрално противоположни мирогледни системи, за да видим в каква степен всеки един от тези възгледи се подкрепя от науката.

А) Диалектически материализъм

Според тази философска позиция материята е вечна, несътворима и неунищожима, а съзнанието възниква на по-късен етап от нейното развитие. Владимир Ленин твърди, че: „В света няма нищо, освен движеща се материя”[2], а мнозина съвременни учени са напълно съгласни с него. Американският астроном Карл Сейгън откри своята прочута телевизионна поредица с думите: „Космосът е всичко, което е било, е и някога ще бъде”. Стърлинг Лампрехт дава по-пълна дефиниция на натурализма: „Философска позиция, емпиричен метод, който разглежда всичко, което съществува или се случва, като обусловено за своето съществуване или проява от естествени фактори в рамките на единна всеобхватна система на природата”.[3]

Чарлс Дарвин смята, че факторите на биологичната еволюция се свеждат до изменчивост, наследственост и естествен отбор. Ако обаче разглеждаме нещата строго натуралистично, бихме могли да отнесем неговото учение и към развитието на неживата природа. Руският физик Андрей Линде (понастоящем работи към Станфордския университет) лансира идеята за т. нар. "хаотична инфлация". Според нея квантовите флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на мини-вселени. Те се развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а по-нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив.

 Фиг.1 Моделът на Линде се изобразява като дървовидна структура, състояща се от безкраен брой разклоняващи се "мехурчета" (инфлационни вселени). Всяка новополучена вселена може да се "пъпкува", образувайки нови дъщерни мини-вселени. (Промяната в цвета представя "мутации" във физичните закони спрямо родителските вселени.)

Тоест при всяка поява на нов свят се наблюдава изменчивост в законите и константите на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат като един вид наследственост. Действа и естествен отбор, който запазва физичните структури – атоми, молекули, небесни системи, – когато, при съчетанието на необходимите параметри, те са устойчиви. По-нататък, на планети с подходящи условия, еволюцията закономерно поражда живи, а някъде и съзнателни същества.

Но щом като дарвинизмът може да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв случай трябва да го приемем за универсална диалектико-материалистическа концепция, която обуславя самоорганизацията на мирозданието. Любопитно е да отбележим, че точно тази философия е един от сълповете, върху които се крепяха (и продължават да се крепят!) авторитарните комунистически режими. Затова фактът, че тя се възприема безкритично в Нова Европа и върху нея се градят както научните парадигми, така и морално-етичните норми буди сериозна тревога.[4]

Понеже в съвременните научни теории вакуумът се явява един вид протоматерия, даваща начало на всичко останало ще кажем няколко думи по този въпрос. Във физиката под вакуум се разбира, че определен обем от пространството е лишен от наличието на всякакво вещество, т.е. в него липсват както атоми, молекули, протони, неутрони и др., така и частиците преносители на взаимодействията – фотони, гравитони и пр. Но все пак вакуумът притежава определена крайна енергия, в него физическите полета се запазват, непрестанно се появяват и изчезват т. нар. виртуални частици, възникват флуктуации и т.н. Квантовата теория допуска съществуването на множество вакуумни състояния, като се приема, че космологичната инфлация се дължи на различни преходи между тях.

Американският физик, от украйнски произход, Александър Виленкин приравнява първоначалния вакуум с "нищото", като по-нататък заявява: „Нищото е състояние с некласическо пространство-време… област на неограничена квантова гравитация; твърде причудливо състояние, в което всички наши понятия за пространство, време, енергия, ентропия и т.н. губят своето значение”.[5] Но на друго място той, все пак, признава: „Природата на първоначалното състояние е прекалено спекулативен предмет дори и по космологичните стандарти”.[6]

А изследователят на философските идеи в космологията Крис Айшем допълва: „Концептуалните проблеми на квантовата космология са толкова сериозни, че много професионални физици предполагат, че цялата нейна програма може да се окаже напълно погрешна”.[7]

Теория за Големия взрив

  Добре известно е, че теорията на Големия взрив се крепи на три наблюдателни стълба – разширението на Вселената, реликтовото излъчване и изобилието от леки елементи. Класическата постановка на тази концепция обаче не е в състояние да се справи с редица предизвикателства, които се изправят пред нея, като например проблемите с космическия хоризонт, плоския характер на пространството, магнитните монополи и др. Към края на 1979 г. Алън Гут и Хенри Тай в една своя статия разработват т. нар. инфлационна космология, която отстранява посочените трудностите, стоящи пред стандартния модел.[8] Според тях, малко след началото, енергията на Вселената се носела от инфлатонно поле с отрицателно налягане. Благодарение на него за период около 10^-35 секунди било предизвикано грандиозно избухване и Вселената се раздула експоненциално около 10³⁰ пъти. Полето постепенно освобождавало съдържащата се в него енергия под формата на почти еднородно море от частици и лъчение, като по-нататък нещата се развили според конвенционалния сценарий.

Време след Големия взрив	Събитие	Години преди нашето време
0	Голям взрив (сингулярност).	13,7 млрд. год.
10-35 до 10-33 сек.	Инфлационна ера.
10-33 сек.	Кварк – глуонна плазма.
10-5 сек.	Кварките се свързват в протони и неутрони.
10-3 сек.	Синтезиране на водородни и хелиеви атоми.
1 до 3 мин.	Образуване на леките елементи до бор.
380 хил. год.	Вселената става прозрачна. Излъчва се космическият микровълнов фон (КМФ).
200-500 млн. год.	Раждане на първите звезди и протогалактики.	13,5-13,2 млрд. год.
3,3 млрд. год.	Формиране на зрели галактики, квазари и на най-старите звезди в Млечния път.	10,4 млрд. год.
8,1 млрд. год.	Появява се Слънчевата система, включително Земята.	5,6 млрд. год.

Табл. 1

Понеже в тази част ще стане дума за появата на микрокосмоса ще се ограничим с периода до около 380 хиляди години след Големия взрив.

Критичен анализ

Нека си припомним заключението на Хокинг в края на книгата "Великият дизайн": „Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената.”[9]

В посоченото твърдение обаче има няколко неиздържани предпоставки:

Първо, вакуумът се отъждествява с "нищо", поради обстоятелството, че в него не се съдържа вещество, което е доста подвеждащо, особено за хората, незанимаващи се с физика. Както отбелязахме, вакуумът притежава известна енергия, в него непрестанно се появяват и изчезват виртуални частици и пр., което говори, че вакуумът, строго погледнато, съвсем определено е "нещо", а не – абсолютно "нищо". А щом като е "нещо" вакуумът също има нужда от обяснение за своето възникване.

Второ, говори се за "закон, като този за гравитацията", който поражда Вселената. Ние след малко ще видим колко проблемно е положението, изобщо да има някакъв твърдо установен "закон". Тук само ще цитираме Хайнц Пагелс, който задава подобен въпрос: „Тази немислима пустота се превръща в пълнота на съществуването – необходимо следствие от физичните закони. Но къде в пустотата са записани тези закони?"[10]

Трето, не става ясно и откъде се появяват пространството и времето. В своята книга "Вселена от нищото" Лорънс Краус се опитва да доразвие тезата на Хокинг, като преодолее посочените трудности, но нашето мнение е, че той не е особено убедителен.

С други думи Хокинг и Млодинов изобщо не са успели да отговорят на въпроса "защо има нещо, вместо нищо?", както уверяват читателите си, а само са изместили нещата към непонятния начален вакуум!

Сега нека разгледаме тези три предпоставки в по-големи подробности.

Първата от тях е, че материята е възникнала от вакуума, като в началото е имало процес на инфлация.

(За да онагледим по-добре нещата ще се върнем на табл. 1.)

Сингуларното начало изисква от космологията строго решение, което инфлацията не е в състояние да даде, защото все още няма добра интеграция в теорията на струните и затова не е част от сливането на квантовата механика и Общата теория на относителността.

Никой не може да каже откъде по-нататък се появява инфлатонно поле, с подходяща форма на потенциалната енергия за възникване на инфлацията. Не знаем и точните параметри на избухването – кога се случва, колко време трае, какво количество енергия преобразува в частици и лъчение и пр. Затова няма как да се избегне и впечатлението, че физиците просто нагласяват своите концепции, така че да съвпаднат с астрономическите наблюдения.

Но най-значимият проблем тук е следният. Според теорията, първичната Вселена била съставена изцяло от лъчение с висока енергия, създаващо спонтанно частици и античастици. Някъде около една микросекунда след взрива температурата спаднала под 10¹³К. Кварките и антикварките намалили скоростта си и били залавяни от силното взаимодействие, което ги слепвало в групи по три – образуващи съответно бариони и антибариони. Според статистическите закони обаче броят им задължително трябва да е бил еднакъв и неизбежните удари между тях са щели да водят до пълна анихилация. Енергията на получаващото се лъчение постепенно ще се е разреждала при разширяването на Вселената, поради което не биха се раждали нови двойки частици. Тоест в днешно време изобщо не би могло да съществува вещество.

Руският физик Андрей Сахаров предполага, че през онази епоха е имало нарушение на т. нар. СР-симетрия, поради което се е получил дисбаланс – на всеки милиард антибариони се падали милиард и един бариони. След като големият фойерверк свършил, оцелелите бариони се превърнали в протони и неутрони, от които впоследствие били изградени всички атомни ядра.

Работата обаче е там, че е необходимо да е имало и лептонна асиметрия, при която са оцелели точно толкова електрони, колкото са били произведените протони (за да бъдат атомите електронеутрални), което е статистически абсурд.

(Необходимо е да поясним следното: ако съществува съвсем лек превес на положителните или отрицателните заряди, те щяха да се отблъскват със сила, която надвишава един милиард, милиарда, милиарда, милиарда, т.е. 10³⁶ пъти тази на гравитацията, поради което щяха да се разкъсат всички структури в познатия ни свят. Разбра се, с изключение на атомните ядра, защото в тях силното взаимодействие е около сто пъти по-голямо от електромагнитното.)

С други думи, поне засега, концепция за раждането на света от вакуума е неубедителна, понеже не намира добро рационално обяснение за появата на материята.

На второ място се явява проблемът със законите.

В тази връзка изникват два подвъпроса:

а) Възможно ли е една материя, която е в състояние на абсолютен хаос, да стигне случайно до съвременното си равнище на подреждане?

  Какво ще стане, ако т. нар. "неопределена изменчивост" (по Дарвин) действа на ниво фундаментални константи, закони и взаимодействия? Нека се опитаме да си представим свят, в който всичко се променя напълно хаотично. В него някои от характеристиките на елементарните частици може да са постоянни, а други непрекъснато да се преобразуват. Например, ако електричният заряд се мени произволно, той би могъл да заема съвсем случайни стойности: +1; –1; +7/8; +14/3; –112/27 и пр. Същото се предполага и за масата, спина, магнитния момент и т.н., като би следвало да допуснем дори качествена (еволюционна?) трансформация на частиците в нещо различно от онова, което са в действителност. Гравитационният закон сега може да има вида: 

а след малко:

после да се измени в друг вид и т. н. (Поради липсата на дълготрайност, в случая не би могло да се говори и за закони.) Като се има предвид деликатния баланс на всички сили в природата, става пределно ясно, че при каквато и да била метаморфоза на взаимодействията, всичко ще рухне "пред очите ни". В един такъв свят нито биха могли да се създадат някакви стационарни или динамични структури, нито да бъдат те устойчиви във времето. Ако в материята, от която е изграден нашия свят, съществуваше подобна “неопределена изменчивост”, тя би довела до абсолютен хаос, който не е в състояние да произведе каквато и да било организация на подреждане.

На това място ще направим едно пояснение. Някои учени заявяват, че новата теория на струните предлага мощна концептуална парадигма, която има потенциала да отговори на въпроса каква е причината елементарните частици да притежават точно такива характеристики. Затова нека да кажем няколко думи по този повод. Струните могат да извършват безкраен брой резонансни вълнови трептения, което означава, че те би трябвало да пораждат безкрайна редица от елементарни частици с всевъзможни характеристики. В такъв случай защо съществуват само онези от тях, който са като елементите на идеален конструктор, позволяващи да бъде сглобен нашия свят? Отговорът, който дава теорията на струните е, че има шест (или седем) допълнителни измерения на пространството, които на микроскопично ниво се навиват в т. нар. форми на Калаби-Яу (фиг. 2). 

 а) 

б) 

Фиг.2 а) Една от възможните форми на Калаби-Яу. б) Голямо увеличение на област от пространството с допълнителните измерения във вид на миниатюрни форми на Калаби-Яу.

Допълнителните измерения оказват огромно влияние върху начините на трептене на струните и оттам върху свойствата на частиците. Но уравненията показват, че има безброй форми на Калаби-Яу, като всяка от тях е също толкова валидна, колкото и всички останали. Тоест отново стигаме до задънена улица – как са избрани и "застопорени" онези форми, които пораждат точно необходимите елементарни частици? Или въпросът само се измества, а не се разрешава.

Ще напомним обаче, че теорията на струните не съответства на критериите за верифициране и фалсификация и остава чисто спекулативна изследователска област, която все още не може да претендира за статут на научна постановка. В работата си върху историята на квантовата гравитация Карло Ровели отбелязва: „И така, къде сме след 70 години изследвания? Съществуват достатъчно развити пробни теории, в частност на струните и на примките и още няколко интересни идеи. И все пак няма съгласие, нито възприета теория – никаква теория, която да е получила и най-малкото пряко или косвено експериментално потвърждение. За 70 години бяха развити много идеи, модите идваха и си отиваха, от време на време се провъзгласяваше откриването на Светия граал, което след това се отхвърляше”.[11]

Хокинг и Млодинов, като се позовават на тази твърде проблемна теорията на струните, заявяват, че тя предсказва възможното съществуване на около 10⁵⁰⁰ броя вселени.[12] Но дори подобна хипотеза да се окаже вярна, това все още няма да означава, разбира се, че въпросните вселени ги има в наличност. А както ще се убедим след малко, посоченото число е съвършено незначително, за да може да спаси версията им за появата на някакъв подреден свят.

б) Вторият подвъпрос, на проблема със законите, е: "каква е статистическата вероятност за случайното възникване на някаква стабилна и добре устроена вселена?".

Фундаменталните константи, характеристиките на елементарните частици и пр. се измерват с непрекъснати величини, поради което те допускат безкраен (∞) брой стойности на своите настройки. Нека приемем, че за съществуването на един такъв свят е необходима система от n-броя елементи. Най-общо възможността всеки член на системата да има точно подходящите параметри е 1/∞, а за всичките n-броя елементи – 1/∞ⁿ. Дори системата да има безброй устойчиви конфигурации, вероятността да се образува случайно, която и да било от тях е:

 ∞/∞ⁿ = 1/∞^n-1

(Където n е цяло положително число по-голямо от единица. Понастоящем можем да кажем, че за нашия свят n е около 100, защото в момента са известни поне сто параметъра, чиито стойности трябва да бъдат точно нагласени.).

Ако положим n-1=k, то изразът придобива вида: 1/∞^k, т.е. тази вероятност е на някаква степен пъти по-малка от безкрайно малка. (фиг. 3)

Фиг.3 Възможни конфигурации на стойностите на параметрите, които осигуряват от I до ∞ работещи (устойчиви и функциониращи) състояния. Системите І, ІІ, ІІІ и т.н. могат да бъдат както други светове, така и физичните структури, които се формират в тях.

С други думи при системите, които допускат безкраен брой стойности на своите параметри се получава един своеобразен парадокс. Макар че могат да притежават безброй работещи състояния, то пак вероятността случайно да се стигне до което и да било от тях е по-малка от безкрайно малка, или тя на практика никога не може да се осъществи. [13](В бележката, е дадено цялостното решение на задачата.)

Отново ще направим кратко отклонение, за да поясним нещата на читателите, които не се занимават с математика. Статистическите закони на теория допускат реализирането на събития с нищожно малка вероятност, но практическият опит показва, че такива събития никога не се изпълняват. Затова някои приемат, че за всяко събитие има определен „праг на вероятност”, под който неговото осъществяване е неправдоподобно. Но колкото и невъобразимо малки да са отношения като например 1/10⁵⁰⁰; 1/10^{65 720} и пр, все пак е възможно да има хора, които спорят, че подобни вероятности биха могли да се сбъднат. Когато обаче се получи вероятност 1/∞, тя е безкрайно по-малка и от най-малката вероятност, която бихме могли да запишем или дори да мислим. Затова, надяваме се, че и за такива “оптимисти” вероятност 1/∞ съвсем сигурно ще означава абсолютна „забрана” дадено събитие да се случи на практика.

Възниква въпросът – вероятността 1/∞ всъщност клони към нула, затова има ли смисъл да я повдигаме на някаква степен? Трябва да следваме обаче правилата в математическата теория, според която общата вероятност да се случат две или повече събития е равна на произведението от вероятностите за осъществяване на всяко едно от тях поотделно. Когато се получи обща вероятност 1/∞^k, това показва повече от абсолютна невъзможност за реализирането на подобно събитие.

Посоченото говори, че предвидените от Хокинг и Млодинов 10⁵⁰⁰ вселени са съвсем нищожно количество. Но дори да увеличат броят им до безкрайност, приведените изчисления дават да се разбере, че пак не се очертава никакъв шанс случайно да се породи свят като нашия.

При живите организми вариациите са ограничени, понеже техните компоненти (ДНК, белтъци и т.н.) са изградени от строго определен брой дискретни единици (нуклеотиди, аминокиселини и др.). Но в действителност се очертават нищожно малки, практически неизпълними, вероятности случайно да се образува протоклетка, способна да реализира всички жизнени процеси. С други думи, в посочените области, статистическите закони забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятно) самоподреждането на материята.

Фигура 3 ни позволява да направим и още едно важно заключение, а именно, че никакви еволюционни процеси не са възможни нито в мъртвата, нито в живата природа.

Според дефиницията, системата е множество от елементи, които се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определено единство, цялостност. Всички елементи на системата са взаимозависими, т.е. всеки от тях влияе на останалите и обратно – те също оказват въздействие върху него. Структурата на системата определя нейната вътрешна форма на подреждане, т.е. тя е израз на съществуващия в нея ред. Пълното описание на реда в сложно организираните системи се изучава от една сравнително нова наука – таксиологията (логиката на реда), която се разработва напоследък като една от най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните основни положения и категории се изследват с помощта на твърде сложни екстензионални математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние няма да се спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който ще ни позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на йерархично подредените системи.

При тях е в сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени в правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим параметрите дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим местата на някои елементи и пр., ще се получи смущение в работата на системата, което ще я разруши или изведе от употреба. Затова или всичко е наред и системата функционира нормално, или, в противен случай, все едно нищо не е наред и системата е ликвидирана.

Този принцип забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. В състояние ли е един малък механичен часовник плавно да се трансформира в будилник? Да предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за будилник. Тогава то ще бъде несъвместимо с всички останали механизми на малкия часовник и той няма да отчита правилно времето или въобще няма да работи. Нека и другите му части се изменят и стават като за будилник. Докато една част от механизмите му са за малък часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде значително нарушена или въобще няма да може да се осъществи. Часовникът ще изпълнява предназначението си само тогава, когато или всичките му части са малки, или всичките са големи.

А какво ще стане, ако някой от механизмите на часовника бъде заменен с елемент на компютър? Например, на мястото на пружината бъде поставен транзистор. Часовникът вече съвсем сигурно ще излезе от употреба. От друга страна и компютърът няма да реализира своята функция дори тогава, когато сме сглобили всички негови компоненти, а само един е останал на часовник.

От казаното заключаваме следното: когато един предмет постепенно се преобразува в друг такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и т.н.) функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на предмет от един вид в предмет от друг вид, функция изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко” е наред и системата функционира нормално, или, ако дори едно нещо не е наред, все едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена.

Разбира се, отношенията между елементите на системите в природата са значително по-сложни; ние си послужихме с тези примери само за да онагледим принципа „или всичко, или нищо”. Като анализираме фиг. 3 можем да направим следния извод относно възможността за еволюция на системите с безкраен брой стойности на своите параметри: Не е възможен нито постепенен, нито скокообразен („квантов”) преход на една работеща система в друга. 

В първият случай, т.е. при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите й параметри и системата ще излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на другата система, тя също няма да бъде годна за работа. Както пояснихме, тук важи принципът “или всичко, или нищо“.

Вторият случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се реализира. Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е по-малка от безкрайно малка (според по-горните изчисления – 1/∞^k).

При по-предните разсъждения вече стана дума, че всяка метаморфоза в параметрите на микросвета (характеристика на частиците, интензитет на взаимодействията и пр.) прави атомите нестабилни и води до тяхното разрушаване. С други думи, атомите на химичните елементи са дискретни структури, които не могат да преминават една в друга чрез поредица от междинни форми, а изискват строго разчетено конструиране. По подобен начин бихме могли да разсъждаваме и за небесните формирования – планетни, звездни, галактични и т.н.

Както е добре известно, при живите същества белтъците играят много важна роля – изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в реализирането на генома и др. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин, генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова на практика се явяват вредни за индивида, т.е. не му помагат в борбата за съществуване. С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция на организмите, а няма никакви сведения и за „квантова” (т.е. внезапна) поява на нови видове.

Теоретиците предлагат две различни обяснения за протичането на еволюционния процес в биологията. Първото се нарича “филетичен градуализъм”. Според този възглед сегашните живи същества постепенно са еволюирали от по-ранните и прости организми. В такъв случай обаче би трябвало да наблюдаваме непрекъснати редове от преходни форми, както между видовете, така и между по-големите таксономични единици. Необяснимо е защо тази поредица от междинни звена липсва не само при съвременните организми, но и при вкаменелостите. В това направление много показателно е изказването на Нилс Херибърт-Нилсен, директор на Ботаническия институт към университета в Лунд, Швеция. След 40 години изследвания в областта на палеонтологията и ботаниката накрая той бе принуден да заяви: “Не е възможно да се направи дори карикатура на еволюцията с помощта на палеонтологичните данни. Материалът от вкаменелостите днес е толкова богат, че ... липсата на преходни форми не може да се обясни с неговата недостатъчност. Липсата (на преходни форми) е реалност; и тя не може да бъде запълнена”.[14] (Макар това изказване да е от средата на миналия век то продължава да е валидно в пълна сила.)

Вторият възглед е известен като “пунктирано (прекъснато) равновесие”. С този термин се означава един хипотетичен процес, скокообразно и да се осъществява една бърза еволюция в малките популации. Някой биолози го наричат “квантова” (в случая “внезапна”) поява на нов вид. Такъв въображаем процес би могъл да обясни универсалното отсъствие на преходни структури, но за него няма никакви генетични доказателства. 

Ето оценката, която дават двама известни еволюционисти – Джеймс Валънтайн и Дъглас Ервин – за тези концепции: “Стигаме до заключението, че ... нито една от съревноваващите се теории за еволюционни промени на ниво видове, нито филетичния градуализъм, нито пунктираното равновесие не изглеждат приложими към произхода на нови телесни форми”.[15]

От направените разсъждения можем да заключим следното: Междинните състояния са: а) неустойчиви – при атомните и небесните структури и б) нефункциониращи – при живите организми. Това означава, че концепцията за универсална дарвинова еволюция на системите в мъртвата и живата природа е съвършено неприемлива.

Третият неразрешен проблем, в книгата на Хокинг и Млодинов, се отнася до появата на пространството и времето.

Крис Айшем обръща особено внимание на това, че до този момент не е ясно как трябва да изглежда теорията на квантовата гравитация и на какви данни ще се опира. Според него основните трудности при изработването на квантова теория на гравитацията, а оттам и на квантова космология, произтичат от обстоятелството, че „общата относителност не е просто теория на гравитационното поле, а в съответния смисъл – и на самото пространство-време и, значи, квантовата теория на гравитацията трябва да каже нещо и за квантовата природа на пространство-времето”.[16]

На този проблем ще се спрем по-подробно в предпоследната статия от нашата поредица.

Б) Християнски теизъм

Продължава: http://kosmos-21.blogspot.com/2015/02/blog-post.html

БЕЛЕЖКИ

[1] Engels, F., Ludwig Feuerbach, International Publishers, New Yorkq 1974, p. 21

[2] Ленин, В., Материализм и эмпириокритицизм, виж т. 5 Пространство и время

http://www.magister.msk.ru/library/lenin/len14v04.htm

[3] Power Lamprecht, St., The Metaphysics of Naturalism, Appleton-Century-Crofts, New York, 1960, p. 160

[4] Диалектическият материализъм е създаден през 40-те години на ХIХ век от Карл Маркс, Фридрих Енгелс и доразработен по-късно от Владимир Ленин. Този философски мироглед представлява една от най-важните съставни части на идеологията на комунизма. Според него, материята се развива и достига висшите си форми – живите и мислещи същества – единствено под действието на вътрешно присъщите ѝ закономерности.

В незавършеното философско произведение на Енгелс „Диалектика на природата” (публикувано за пръв път през 1925 г. в СССР), авторът подлага на пространен анализ учението на Дарвин за произхода на организмите и стига до извода, че то напълно се съгласува с диалектическия материализъм. Най-блестящ пример е потвърждението на диалектическия закон, че количествените натрупвания (в случая – „приспособителните белези”) водят до качествени изменения („появата на нови видове”).

Оказва се, че съвременните научни теории в мирогледен аспект(!) продължават да черпят необходимите им концептуални идеи и принципи именно от теорията на еволюцията, която е интегрална част от диалектико-материалистическата философия!

[5] Vilenkin, A. “Birth of Inflationary Universes” – In: Physical Review, 27, 12, 1983, р. 2851.

[6] Vilenkin, A., E. P. S. Shellard Cosmic strings and other topological defects, Cambridge 1994, р. 49.

[7] Isham, С. Quantum Cosmology and the Laws of Nature, Berkeley 1993. р. 77.

[8] Една година по-рано (1978) руските физици Генадий Чибисов и Андрей Линде стигат до идеята за инфлация, но при подробен анализ съзират, че тя страда от редица проблеми и затова не публикуват работата си.

[9] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 214

[10] Op. cit.: Vaas R. Time before time. Classifications of universes in contemporary cosmology, and how to avoid the antinomy of the beginning and eternity of the world. p. 11.

[11] Rovelli, C., Notes for a brief history of quantum gravity – www.arxiv.org gr-qc/0006061.

[12] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 143

[13] В текста по-горе сме опростили изчисленията, за да не затрудняваме читателите. Математически нещата се изразяват по следния начин. Нека приемем, че m е броя на вселените. Тогава m може да расте от 1, 2, 3 ... до ∞, т.е. m е множеството от целите положителни (т.е. естествените) числа. С m^I ще означим множеството от настройките на физичните константи, като отначало ще допуснем, че те също приемат като стойности само естествени числа, т.е. m^I=m. Или изразът придобива вида:

Lim_m→∞ m/m^I.n = Lim_m→∞ m/mⁿ = ∞/∞ⁿ = 1∕∞^n-1 = 1/∞^k = 0

Тук двете безкрайности растат с различни скорости (съответно ∞ и ∞ⁿ), поради което крайният резултат е нула.

Работата обаче е там, че m^I на практика е множеството от всички реални числа (цели, рационални и ирационални). Затова трябва да вземем предвид, че между всеки две цели числа (например между 1 и 2) лежат безкраен брой реални числа. С други думи, множеството на реалните числа е безкрайно по-мощно от множеството на естествените числа, т.е. m^I=m^∞. Оттук:

Lim_m→∞ m/m^I.n = Lim_m→∞ m/(m^∞)ⁿ = ∞ ∕∞^n.∞ = 1/∞ ^(n-1).∞ = 1/∞^k.∞

Този резултат всъщност показва, че дори световете да са ∞^∞, пак не е възможно да се стигне до устойчива подредена вселена:

∞^∞∕∞^k.∞ = 1/∞^k – или както се изразяваме метафорично ”такава вероятност е по-малка от абсолютна нула!”.

[14] Paul A. Moody, Introduction to Evolution /New York: Harper and Row, 1962/, p. 503. /Synthetische Artbildung, 1953/.

[15] James W. Valentine and Douglas H. Ervin, “Interpreting Great Development Experiments. The Fossil Record.” Статия от симпозиум, публикувана в Development as an Evolutionary Process, Alan R. Lias, Inc., 1987, p. 96.

[16] Butterfield, J., C. Isham, Spacetime and the Philosophical Challenge of Quantum Gravity

http://arxiv.org/pdf/gr-qc/9903072

 

Размисли върху книгата "Великият дизайн" - или един задочен дебат със Стивън Хокинг

Първа част

Философия на науката

Предизвикателството

През 2010 г. излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на науката Стивън Хокинг, написана в съавторство с американския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[1], още преди отпечатването си, с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Вселената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница.

По думите на Питър Галисън: „Всеки автор би завидял на Хокинг и Млодинов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог.”[2]

Цитирам заключението на Хокинг в края на книгата: „Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената.”[3]

Редица други изследователи също се присъединяват към посоченото становище, като смятат, че науката е най-силната противоотрова срещу ретроградното философско и религиозно мислене. Известният физик Лорънс Краус дори ни съветва: „Забравете за Иисус – звездите са умрели, за да се родите вие.”[4]

Ние ще приемем „хвърлената ръкавица” и ще се постараем да отговорим на предизвикателството, отправено към християнството от натуралистите измежду съвременните учени.

Към какво се стреми науката?

Колкото и парадоксално да прозвучи, по думите на един мой познат астроном: “Именно учени с християнски убеждения са създали т. нар. "методически материализъм", който прилага наблюдението и експеримента и приоритетно търси естествените обяснения на феномените в природата.” Дейците на просвещението с борбата си против Църквата, а след тях и редица атеистично настроени мислители постепенно превръщат този подход в идеологически, т.е. накрая се поставя знак за равенство между материализъм и наука. Но тук ще се осмеля да отбележа, че задачата на науката е по-скоро не толкова да намери естествените причини на явленията, колкото да открие обективната истина за нещата от действителността.

Нека си послужа с перифраза на класическия пример на Уилям Пейли за часовника. Някакъв сръчен майстор е изобретил първия часовник, но той е изпаднал от джоба му, когато се е разхождал в гората. Вие се натъквате на този необичаен предмет, изящно направен от лъскава мед, отваряте го и разглеждате внимателно частите му. Накрая разбирате, че всичките му механизми са нагласени така, че той да отчита с много голяма точност времето. Тогава решавате да покажете находката си на ваш познат професор, за да ви обясни как може да се е появила. Намирате го в кабинета му да разговаря със свой колега. След кратко размишление, той започва обяснението си така: "Вие сте открили това нещо в природата, следователно тя го е създала. Този предмет е възникнал като продукт на една продължителна и сложна еволюция на медта". И теорията започва – "В началото Земята се е формирала като планета в гигантски газово-прахов облак, който се е уплътнявал [...] и е била нагорещена до хиляди градуси. При бавното й изстиване медта се е отделила от другите вещества като чист метал, поради различните им точки на втвърдяване [...]. При особен вид кристализация на медните атоми са се образували различни пружинки, колелца, зъбчатки, винтчета, циферблати и стрелки. Първичната материя е била пълна с тях [...]. По сложен начин те са се групирали в часовников механизъм и постепенно в резултат на нещо като "естествен отбор" по-прецизните са оставали да съществуват, докато се е получил този вид, който съвсем точно определя времето".

Другият професор обаче не е съгласен и възразява: “Възможността да се образува случайно този предмет в природата е пренебрежимо малка. Защо да не допуснем тогава, че той е бил измайсторен от разумен създател?”

Какво се получава на практика? Ако критерият за научност е да се намерят естествени причини за произхода на всичко, тогава първото обяснение е научно, но не е вярно. Второто – е вярно, но не е научно.

Затова не е ли по-добре да приемем, че всъщност задачата на науката е да открие обективната истина? Така всичко си идва на мястото. Тоест, там, където действат природните явления и закони, нещата да бъдат обяснени чрез тях, а щом някъде е имало интелигентна намеса, това да бъде признато. Стрелките се задвижват от еластичната сила на пружината, но самият часовник не се е появил в резултат от “сложна еволюция на медта”. По аналогия: всички процеси в природата се дължат на естествени причини, но дали тя като цяло не е дело на изкусен Творец?

Ако не можем да докажем Божествения интелект, тогава как ще потвърдим наличието на човешкия разум?

А сега се постарайте да се въплътите в ролята на гениален учен. Направили сте велико откритие, на базата на което сте конструирали, да речем, двигател с много висок коефициент на полезно действие. Вие отнасяте теоретичната си разработка и модела на двигателя за одобрение пред съответната патентна комисия. Оттам ви отговарят, че ще назначат подходящ експерт, който да прегледа работата ви. След извършената проверка, за ваша голяма изненада, чувате от него следното заключение:

– Теоретичната постановка е правилна и не е в противоречие с природните закони. Практическите изпитания също показаха, че двигателят действително притежава посочените качества. Но не можем да бъдем сигурни, че всичко това е дело на нашия колега, защото може да е станало случайно.

– Как така? – недоумявате вие.

– Много просто. Възможно е, например, вашата котка да се е разхождала по клавишите на пишещата ви машина, в резултат на което на хартия се е появила идеята за това изобретение. Също така евентуален взрив в работилницата ви може да е станал причина да се сглоби представеният тук двигател.

– Какво говорите? – се възмущавате все повече и повече. – Не разбирате ли, че след като притежавам интелектуалния потенциал и физическата способност да създам тези неща, вероятността аз да съм техен автор е напълно сто процента възможна? А вероятността те да са се осъществили случайно е пренебрежимо малка. Освен всичко друго има и голям брой свидетели, които са ме виждали, когато работех над тях.

Но експертът ви отговаря:

– Вижте какво, възможно е събитията, които ви посочих, да са станали преди това. Вие само сте пресъздали всичко повторно пред други хора, за да ги уверите, че сте истинския изобретател на машината.

– За да се осъществи обаче една нищожно малка случайност, трябва много време – не отстъпвате вие.

– Не е задължително. Според теорията на вероятностите тя може да се реализира и от първия път. Нещо повече, ако приемем съвременната представа за Мултивселена[5], тогава все в някой от безбройните светове котката ще успее да напише научната статия, а двигателят – да се самоконструира от енергията на взрива. По спонтанно възникнал мост между вселените е възможно да сте получили изобретението, подобно на пощенска пратка, направо във вашия дом.

Като изслушва внимателно и двете страни, комисията отсъжда следното:

– Докато съществува дори нищожна вероятност всичко да е станало случайно, няма как да бъдем сигурни, че вие сте автор на изделието. Затова няма как да получите действително признание и награда за него.

Тогава ви идва наум един блестящ отговор:

– В такъв случай сигурно ще кажете, че и всички постижения на човечеството, считани за продукти на нашата съзнателна дейност, може да са възникнали случайно. Според вашата логика хората, които претендират, че са ги създали трябва да се откажат от авторските си права, от научните си звания, а също и да върнат получените възнаграждения. Вие съгласни ли сте да го направите?

Атеистите, измежду учените, винаги са се стремели да разпространяват схващането, че щом като съществува някаква вероятност светът да се е появил случайно, точно тя със сигурност се е изпълнила в действителност. Но дали ще се съгласят мярката, с която мерят, да бъде отнесена и към самите тях? Щом като има възможност постиженията на нашата цивилизация да са станали случайно, според направените разсъждения излиза, че няма как да се докаже, че те изобщо са създали нещо. Но, ако е така не трябва и да претендират, че са някакви учени. Защо тогава е необходимо въобще да им се вярва?

С други думи: Ако теорията за Мултивселена обяснява интелигентния дизайн в природата, без намесата на Бог, тогава тя със същият успех може да се приложи и за произхода на всички артефакти, т.е. става абсолютно невъзможно да докажем и наличието на човешки разум.

Нещо повече, тук е мястото да подчертаем едно изключително важно обстоятелство – обърнете внимание, че през цялото време съществува стопроцентова възможност ученият да е действителният изобретател на двигателя. По същият начин възможността един разумен и всемогъщ Бог да е създал този прекрасно подреден свят винаги остава валидна в пълна сила, поради което никой никога не е могъл да разколебае вярата в Сътворението нито на милиметър.

Стивън Хокинг индиректно признава този факт, понеже винаги употребява думите „без да е необходим Бог”, но в текста той никъде не заявява „няма Бог”. Въпреки публичността на противното, книгата „Великият дизайн” изобщо не опровергава съществуването на Бога. Всъщност приравняването на фразата „без да е необходим Бог” със заключението „няма Бог” беше една неправомерна интерпретация на медиите, търсещи най-вече сензация!

Натуралистите постоянно се стараят да прикрият обстоятелството, че възможността Бог да е действителният Автор на мирозданието винаги остава на сто процента и никой не е в състояние да опровергае това положение. Всичко, върху което те разсъждават е дали изобщо има някаква възможност Вселената да се е самоконструирала от хаотичния кипеж на вакуума.

Но някой ще възрази: „за разлика от учения, изобретател на двигателя, Бог е трансцендентен и няма как да бъдем сигурни в Неговото съществуване”. Нека да отбележим обаче, че другите вселени, с които натуралистите се опитват да изравнят резултата за стопроцентова поява на подходяща среда за живот и разум, също са извън обхвата на нашата измервателна апаратура. Тоест и тях все още никой не ги е виждал или регистрирал (и едва ли някога това ще бъде възможно!).

Има редица учени, които не приемат концепцията за Мултивселена, като обяснение на антропния принцип. Ще цитираме няколко от тях. Космологът Едуард Харисън прави следния извод: “По всичко личи, че фината настройка на Вселената свидетелства за Божествено планиране. Изберете сами: сляпа случайност, която изисква множество вселени, или планиране, което изисква само една [...] Много учени – ако са готови да признаят възгледите си – клонят към теологично обяснение”.[6]

Оксфордският философ Ричард Суинбърн е пределно ясен: "Да се постулират трилион трилиони други вселени вместо един Бог, с цел да се обясни подредеността на нашата Вселена, изглежда върхът на ирационалността".[7]

Рудигер Ваас пише: „Разбира се, винаги може да се твърди, че съществуват други вселени, причинно строго отделени една от друга, но те нямат никаква обяснителна стойност и твърденията за тяхното съществуване не могат да бъдат мотивирани с каквато и да било научна полза”.[8]

Тоест теологията изисква само един Бог и една-единствена Вселена, като „бръсначът на Окам” в този случай „изрязва” по-сложното и неприемливо обяснение за Мултивселена.

Възможните причини

В науката признаването на възможността за свръхестествена намеса се счита за равносилна на отказ от познание. Наистина, когато Бог върши чудеса, те са свързани с някакво нарушение на природните закони, вследствие на което подобни явления няма как да бъдат повторени и изучени в нашите лаборатории. Създаването на материалния пространствено-времеви континуум ex nihilo (т.е. от нищо) е драстично нарушение на закона за запазване на енергията и поради недоказуемостта на този акт, философите са принудени да приемат първичността на Съзнанието или на материята единствено като постулат. Човекът твори изделия, които на практика не могат да възникнат чрез естествени процеси, но в същото време нашата дейност е в съгласие с природните закони. В някои случаи, обаче, Бог върши същото и това ще ни позволи да приложим метода на аналогията в търсене на отговора за произхода на мирозданието.

Ще използваме малко по-обширен цитат от статията „В търсене на интелигентни причини” на американския физикохимик и историк на науката Чарлс Такстън.

"Въпреки че както естествените, така и интелигентните причини ни се разкриват чрез опита, модерната емпирична наука за природата обикновено признава само естествени причини. Това предразсъдък от страна на учените ли е или някакъв заговор за отстраняване на интелигентните причини? Ни най-малко. Науката допуска всяка причина, естествена или интелигентна, за която съществува еднороден сетивен опит.[9]

В историята на модерната наука обаче еднородният опит свързва само естествените причини със закономерно повтаряеми събития. Ето защо днес не включваме интелигентни причини в науката. Това обаче не е забрана. Ако интелигентни причини могат да се свържат с повтаряеми събития, те биха били допустими в науката.

Нямаме основание да приписваме причина – естествена или интелигентна – към кое да е явление, като заместител на еднородния опит. Като пример нека предположим, че сме детективи, които разследват смъртта на един човек. Дали това е убийство или е естествена смърт? Не можем да знаем отговора предварително. Налага се да разследваме случая. Ако някой детектив още в началото на своето разследване обяви, че човешката смърт може да бъде само естествена, ние бихме възразили, че това налага неправомерни ограничения върху възможните причини. Щом като това, което се надяваме да открием чрез нашето разследване е именно дали смъртта е резултат от интелигентна причина (убийство) или е била естествена, ние се нуждаем от метод на работа, който е еднакво отворен за двете обяснения. Нужен ни е метод, който да ни позволи да определим с възможно най-голяма вероятност какво всъщност се е случило.

Както видяхме, през цялата история на експерименталната наука повтаряемите събития са свързвани с естествени причини. Други събития, особено такива като събитията на поява или възникването на нещо, не са повтаряеми и могат да бъдат уникални. Това, от което се нуждаем, е методология, която да премине отвъд априорната обвързаност с причината и която да ни даде критерии за постройката едновременно на случая за естествени и на случая за интелигентни причини.

Методът на аналогията

Как бихме могли да вземем решение в полза на интелигентна причина за някое събитие в миналото? По принцип, за установяване на интелигентна причина използваме същия метод, който използваме и за естествена причина, т.е. еднородния сетивен опит. Това е така нареченият метод на аналогията.

През 19-ти век, астрономът Джон Хершел доразвива метода на аналогията за доводи от наблюдавани причини към неизвестни причини: „Ако аналогията между две явления е много близка и поразителна, докато в същото време причината за едното е очевидна, то едва ли е възможно да се отхвърли наличието на аналогична причина и при второто явление, макар и да не е така очевидна сама по себе си.“[10] Учените разчитат на този метод повече от 150 години. Огромният успех на науката е поне частична атестация за него. [...]

Като нагледен пример за метода на аналогията нека разгледаме археологията. Принципът на аналогията се използва често в археологията за определяне на това дали едно или друго откритие има интелигентна причина. Разсъжденията са следните: В настоящето виждаме занаятчия, който прави керамични изделия. Следователно, когато претърсваме прахта на някоя селищна могила в Месопотамия и открием счупено гърне, логично е да заключим, че източникът му е също такъв занаятчия – грънчар. […]

Между другото, със същата аргументация си служат астрономите, когато търсят разумен живот в Космоса. Тя е обичайна практика за екипите от НАСА когато обработват данни от планетите и техните луни. Тези екипи използват различни критерии за признаване на доказателство за разумен живот на планетите – някакъв отличителен белег за продукт на разумен източник. […]

Астрономът Карл Сейгън твърди, че дори едно единствено послание от космоса би установило съществуването на извънземен живот. Той пише: „Има и други, които вярват, че нашите проблеми са разрешими, че човечеството е все още в своето детство, че някой недалечен ден ще пораснем. Едно единствено послание от Космоса би показало, че е възможно да преживеем такова технологично юношество. Цивилизацията, която изпраща тези сигнали, все пак е оцеляла."[11]

Ако наистина открием радио вълни, които са с характерните черти на послание, не бихме ли имали основание да приемем, че техният източник е разумно същество, позовавайки се на аналогията с посланията, за които от опит знаем, че са породени от разумни същества, а именно човеци? С други думи, методът на аналогията би могъл да регистрира обща интелигентност, не специално човешка интелигентност." – завършва Такстън.[12]

Да приложим метода на аналогията

Нека се опитаме да изведем няколко прости примера, характеризиращи нашата мисловна и творческа дейност и да видим наблюдават ли се те в строежа на мирозданието и живите същества.

Първо. Oсигуряване на подходящите параметри за работата на една система. Ние предварително изчисляваме оптималните условия за протичането на производствените процеси, след което настройваме уредите да ги поддържат постоянни. По напълно аналогичен начин изглеждат избрани и застопорени точно необходимите константи, закони и взаимодействия, така наречената фина настройка на Вселената.

Второ. За интелекта не представлява никаква трудност да реализира процеси с безкрайно малка вероятност за осъществяване. Автомобилът е произведение на нашия разум. Възможно ли е той да се сглоби в резултат на природните стихии? Ще разгледаме само една от частите на двигателя. Да речем, имаме готов цилиндър. Каква е вероятността буталото към него да възникне случайно с подходящите форма и размери? Елементарните разсъждения показват, че тя е (1/∞)², защото формите са безброй, както и размерите. А ако и самият цилиндър трябва да се появи по същия начин, така че тези два елемента да бъдат съчленени и системата да работи, общата вероятност е (1/∞)⁴, т.е. по-малка от “абсолютна нула”. Конструкторът обаче без особени усилия, от безкрайно многото възможности, може веднага да определи подходящите параметри на елементите и като извърши някои изчисления да сглоби горните изделия. (Ние много рядко си даваме сметка за необикновените способности на нашия ум!) Във втора част ще установим, че за появата на всемира също се получават вероятности от порядъка на 1/∞ⁿ, но построението по-нататък на заобикалящата ни действителност е доста по-сложно. Тоест за един съзнателен Бог е сто процента възможно да сътвори света, докато пред слепия случай (“часовникар” – по думите на Ричард Докинс) изобщо не се открива никаква перспектива да се справи с подобно задание.

Трето. Когато проектираме един мост, сграда, машина и пр. или се стремим да създадем научен модел дори на някакво мисловно явление ние използваме законите на логиката и математиката, за да обосновем правдиво нашите разсъждения. Това че материалната и абстрактната реалност и тяхното поведение могат да бъдат описани посредством математиката говори, че в нейните символични формули всъщност е скрита информация, която изразява замисъла на автора на въпросните предмети и теории. Италианският математик Марио Ливио на едно място пише: "Не без основание математиката е считана за единствената наука, която Бог е благоволил да даде на човечеството. Доказателство за това е обстоятелството, че Великата книга на сътворения свят изглежда е педантично изписана на езика на математиката, че законите, които управляват всичко около нас, от движението на планетите до търговията на фондовите борси, имат кристално ясна математическа форма".[13]

Четвърто. Най-сложните изделия в нашата практика –компютрите, роботизираните машини, уредите с изкуствен интелект и пр. – всъщност са комплексни системи, които са изградени от множество йерархически подредени и взаимодействащи си подсистеми. Най-нисшите нива на ред тук се считат за основни "градящи блокчета" на системата. Група от градящи блокчета съставя подсистема от по-високо ниво. Няколко такива подсистеми може да образуват подсистема от още по-високо ниво и т.н. докато се стигне до формирането на цялостната структура. Всяко ниво на подреждане може да се разглежда като относително независимо и самостоятелно, а неговите свойства представляват качествен скок и не могат да се сведат до механичния сбор от свойствата на предхождащите го нива. По думите на Аристотел: “Цялото е по-голямо от сумата на своите части”. Най-удивителното е, че и в природата се наблюдава същия йерархичен принцип – елементарни частици, атоми, молекули, клетки, тъкани, органи и системи, свързани в цялостен организъм. Човешкият индивид, например, е съставен от въпросните подсистеми, като съзнателното равнище е нещо радикално ново и не може да се сведе до биологичното, а то на свой ред – до химичното, физичното и пр. Можем да приемем, че в основата на всичко стоят квантовите феномени, ръководещи поведението на частиците, но по-нататък, макар да се запазва единството, се стига до качествено различни нива на организация. Както сполучливо се е изразил Йън Барбър: „Съществуването на всеки обект се определя от неговите взаимодействия с други обекти и от участието му в по-общи системи. Без тези холистични квантови явления няма да има нито химически свойства… нито ядрена енергия, нито живот”.[14]

Пето. Една футболна топка няма как сама да промени своето състояние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила й придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги "тласне по техните орбити" (според израза на Нютон). Нека си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса или е необходима допълнителна разумна намеса? Защото, ако се докаже поне за една от структурите на нашия свят, че не е образувана в резултат от действието на природните закони, това задължително ще обуслови наличието на интелигентен Създател (перифраза на Сейгън).

Шесто. Германският професор по информатика Вернер Гит заявява следното: „Към всяка информация същностно принадлежат следните йерархични нива: Синтаксис (код, граматика), семантика (значение), прагматика (действие) и апобетика (резултат, цел). Тези категории са нематериални по своята същност [...] Тоест информацията не е вероятностно понятие, макар че знаците могат да се разглеждат и от статистическа гледна точка (както при теорията на Шенън).” По-нататък той продължава: „Информацията винаги е нещо установено и възниква само в резултат на волеви акт (намерение, интуиция, планиране). Или иначе казано: в началото на всяка информация стои нейното планиране от духовен източник (предавател).”[15] По такъв начин въпросът за произхода на генетичния код и неговата транслация получава възможно най-добрия отговор.

Седмо. Нека за миг да приемем, че не знаем как са се появили автомобилите. Един ден посещаваме автосалон, в който са изложени различни марки леки коли, като има образци от първите до последните модели. Тогава какъв извод ще направим, ако се водим от съвременната научна предпоставка да се търсят само естествени причини за техния произход. В предвид все по-усложняващата се организация, бихме могли да предположим, че цялото разнообразие от форми се дължи на продължителна и сложно разклоняваща се еволюция. Тоест приликата в тяхното устройство и функции може да ни застави да стигнем до доста подвеждащо заключение. Ако се следват посочените принципи обаче, ще се установи, че дори толкова прости системи няма как да възникнат чрез поредица от случайни процеси (и естествен отбор!), но е необходима целенасочена и планираща интелигентна дейност. В такъв случай, защо да не допуснем, че растенията и животните също са „създадени според видовете си” – извод, който се подкрепя и от тоталната липса на преходни форми.

Аналогията все още не е доказателство, разбира се, но сред учените е разпространен възгледът, че щом върви като лъв, изглежда като лъв и реве като лъв, то най-вероятно е лъв. Тоест щом като толкова много признаци в природата свидетелстват за интелигентен дизайн, то най-вероятно светът е дело на интелигентен Дизайнер.

Хокинг и Mлодинов признават в книгата си: „Откриването неотдавна на крайно фината настройка на толкова много закони на природата може да доведе някои учени обратно към идеята, че този велик дизайн е дело на някой велик Дизайнер.“[16]

Излиза, че авторите одобряват М-теорията[17] и космологичния модел на Мултивселена, които на практика са недоказуеми, най-вече, за да предпазят учените да не повярват в ереста за великия Дизайнер.

И още нещо: забележете, че дори изводът „не е необходим Бог” се превръща в напълно спекулативен, понеже за да стигнат до него Хокинг и Mлодинов се позовават на теории, които не само че не са потвърдени, но едва ли някога ще стане възможно да бъдат тествани емпирично!

Мнението на „ретроградните” философи и учените

Философът Дейвид Хюм, живял през ХVІІІ век, се явява една от най-влиятелните личности в Шотландското просвещение. Основните черти на творчеството му са скептицизмът и натурализмът, т.е. съвсем не можем да го упрекваме в пристрастност към християнството. В един известен пасаж от своята книга „Диалози относно естествената религия” Дейвид Хюм прави аналогия между човешкия и Божествения разум.

Клийнтъс, един от героите в книгата му, говори следното: „Огледайте се в света наоколо. Вникнете в неговата цялост и във всяка една отделна негова част. Ще откриете, че той не е нищо повече от една огромна машина, разделена на безкраен брой по-малки машини, които на свой ред подлежат на подразделения до степен отвъд човешкото възприятие и способност да проследи или обясни. Всички тези разнообразни машини, дори най-миниатюрните им части, са съгласувани помежду си с прецизност, пленяваща възторга на всеки, който някога се е вглеждал в тях. Внимателното приспособяване на средствата към целите в цялата природа, напомня точно, макар и да превъзхожда многократно, произведенията на човешкия [...] ум. Затова, тъй като следствията са подобни едно на друго, стигаме до заключението [...] че и причините са подобни, и че Авторът на Природата по някакъв начин е подобен на човешкия ум, въпреки че притежава неизмеримо по-големи способности, пропорционални на величествеността на работата, която е извършил.“[18] В случая Дейвид Хюм разсъждава от гледна точка на знанията през ХVІІІ век, когато природата се е оприличавала на огромна машина.

Британският астроном Джеймс Джинс доразвива тезата, вече според възгледа на съвременната наука: "Явленията във Вселената се извършват не съгласно механични принципи, както се считаше доскоро, а съобразно с чисто математически принципи. Сравнението на природата с огромна машина трябва да бъде изоставено поради потока на научното познание за немеханична действителност. Вселената започва да прилича повече на велика мисъл, отколкото на велика машина. Щом светът е свят от мисъл, ясно е, че трябва да бъде мисъл на някое Същество, Което мисли, и Неговото творение трябва да е било акт на мисълта на това мислещо Същество. Ние, учените, започваме да смятаме, че Духът трябва да се провъзгласи за Творец и Управител в царството на материята. Съвременните научни теории ни принуждават да разсъждаваме за Създателя на света като работещ извън времето и пространството. Вселената ни дава доказателство за една контролираща сила, която е работела с оглед на определена цел и има нещо общо с човешкия ум."[19]

Същото нещо заявяват и редица други учени.

Ричард Левонтин, генетик от Харвардския университет, признава, че в науката натурализмът е наложен неправомерно: „Не че методите и институциите на науката по някакъв начин ни принуждават да приемаме материално обяснение на феноменалния свят, напротив – тъй като ние априори държим на материалните причини, сме принудени да създадем изследователски апарат и понятия, които произвеждат материални обяснения.”[20]

Затова не е ли време да скъсаме с изкуствено привнесената в науката натуралистична парадигма и да приемем, че нещата в природата също могат да имат интелигентна Причина за своя генезис?!

„Улавя мъдрите в лукавството им” (І Кор. 3:19)

Натуралистите смятат, че еволюцията е универсално явление, поради което тя съвсем закономерно трябва да е породила огнища на живота и на множество други планети в космоса. По целия свят изследователи, част от проекта SETI, са сканирали небето в търсене на сигнали от интелигентни същества. Космически сонди, насочени извън пределите на Слънчевата система, носят фонографичен запис със златно покритие като послание до галактическите братя по разум. Голям брой учени дори са склонни да смятат нашата биосфера за експеримент на високо развита технически извънземна цивилизация. Според едно популярно изказване на Хокинг: „Нашият създател може да е студент по физика от някоя напреднала цивилизация, извършващ рутинен лабораторен експеримент”[21].

Но тук възниква трудно обяснимо противоречие. Същите тези авторитети, които са категорично против Божествения произход (и са обявили всяко такова учение за не-научно), с готовност приемат интелигентна намеса от друга цивилизация?! Блез Паскал пита: “Защо толкова много хора не вярват в Божествените истини? Дали, защото не са им доказани?” И отговаря: “Не, но защото те не ги харесват.”

Причината, поради която отхвърляме Бога, а приемаме еволюционната идея, както се уверихме, не се крие в нейната убедителност, но е някаква друга. Може би всеки сам трябва да признае пред себе си каква е тя.

На пръв поглед спорът за Произхода изправя консервативните християни срещу учените с натуралистични убеждения. Но дали той няма и една по-далечна перспектива, т.е. дали не касае и всички хора? Ако Дарвин не ни е подвел, тогава всичко, от формирането на космическите системи – до зараждането на живота и неговата еволюция, се дължи на самоорганизация на материята. В крайна сметка обаче, Вселената, както и всяка форма на живот в нея са обречени на смърт и най-добрият извод за нас си остава, по думите на апостол Павел: “да ядем и пием, защото утре ще умрем” (І Кор. 15: 32). Но какво ще следва, ако за миг допуснем, че може да е прав голготският Страдалец? Тогава Неговият кръст се превръща в демаркационна линия за цялото човечество – на едните за вечен живот, а на другите… И така излиза, че ние всички сме от един отбор, понеже истината за света, както за настоящия, така и за бъдещия, е еднакво важна и валидна за всеки от нас? По такъв начин онова, в което вярваме може да се окаже „Залог по-голям от живота”! (както сполучливо беше избрано заглавието на един полски филм от моето детство).

Заключение

Накрая, нека накратко да припомним основните моменти от нашия отговор на предизвикателството, отправено от Стивън Хокинг:

1. Задачата на науката е да открие обективната истина, като за тази цел допусне както естествени, така и интелигентни причини за осъществяването на събитията от действителността.

2. Ако теорията за Мултивселена обяснява интелигентния дизайн в природата, без намесата на Бог, тогава тя със същия успех може да се приложи и за произхода на всички артефакти, т.е. става абсолютно невъзможно да докажем и наличието на човешки разум.

3. Изводът „не е необходим Бог” е спекулативен, понеже, за да стигнат до него Хокинг и Mлодинов се позовават на М-теорията и космологичния модел на Мултивселена, които по същество са недоказуеми.

4. Време е да скъсаме с изкуствено привнесената в науката натуралистична парадигма и да приемем, че феномените в природата също могат да имат интелигентна Причина за своя генезис.

5. Допускането, че животът на Земята може да е експеримент на интелигентна цивилизация, и отхвърлянето, в същото време, на учението за Сътворението, говори не само за непоследователност, но и за едно негативно отношение към Библията, което замъглява възможността за обективна оценка на нещата от страна на натуралистите.

Продължава: http://kosmos-21.blogspot.bg/2015/01/blog-post_30.html

БЕЛЕЖКИ

[1] Religious leaders hit back at Hawking

http://edition.cnn.com/2010/WORLD/europe/09/03/hawking.god.universe.criticisms/index.html#fbid=VXQB4-kvyiF&wom=false

[2] Стивън Хокинг затръшна вратата под носа на Бог

http://goo.gl/DUwyk6

[3] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 214

[4] Краус, Л. "Вселена от нищото", Изд. "Изток – Запад", София, 2012.

http://iztok-zapad.eu/books/book/940

[5] Мултивселена – множество светове. Според една интерпретация на квантовата механика около нас би могло да има безкрайно много паралелни вселени, които са разделени една от друга. Инфлационната космология подобно допуска пораждането на безброй затворени вселени, имащи всевъзможни физични характеристики и закони. Засега това са чисто философски и научни спекулации, защото не разполагаме с експериментални данни, които да потвърдят наличието на някакви други реалности.

Брайън Грийн в своята книга "Скритата реалност" изброява 9 области на теоретичната физика, които се позовават на множествените вселени.

https://www.book.store.bg/p63393/skritata-realnost-brajyn-grijn.html

[6] Harrison, E., "Masks of the Universe", Macmillan, New York, 1985, pp. 252, 263

[7] Swinburne, R., "Is There a God?", Oxford, Oxford University Press, 1995, p. 68

[8] Vaas, R. Time before time. Classifications of universes in contemporary cosmology, and how to avoid the antinomy of the beginning and eternity of the world

http://arxiv.org/pdf/physics/0408111

[9] За пръв път шотландският философ Дейвид Хюм въвежда израза ,,еднороден опит" (англ. "uniform experience"). С този термин той означава една обективна опитност на петте сетива, не субективно или религиозно преживяване.

[10] John F. W. Herschel, 1831. Preliminary Discourse on the Study of Natural Philosophy. London: Longman, Rees, Orme, Brown, and Green, p. 149.

[11] Carl Sagan, Broca's Brain, 1979. New York: Random House, p. 275

[12] В търсене на интелигентни причини

http://harta-bg.info/statia/115

[13] Ливио, М. „Математик ли е Бог”, изд. „Изток-Запад”, София, 2010.

http://www.book.store.bg/p41555/matematik-li-e-bog-mario-livio.html

[14] Барбур, И. "Религия и наука: история и современность.", Библейско-богословский институт им. св. апостола Андрея, М. 2000, с. 213.

[15] Гит, В. „Творил ли е Бог чрез еволюция”, изд. „Верен” ООД, София 1997, стр. 69, 70

[16] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 196.

[17] М-теория – най-развитата версия на струнния подход, която обединява неговите пет варианта. Квантова теория на всички взаимодействия и цялото вещество, чиито основни уравнения засега са напълно неизвестни.

[18] Hume, D. "Dialogues Concerning Natural Religion", p. 9.

http://www.earlymoderntexts.com/pdfs/hume1779.pdf

Мнозина предполагат, че Клийнтъс представя виждането на самия Хюм, т.е. че философът има тайни лични убеждения относно интелигентен произход на Вселената. Както отбелязахме, обаче, в останалото му творчество няма други основания за подобен извод, поради което е по-логично да се допусне, че това е някакво моментно негово прозрение. Всъщност в трудовете си Хюм се опитва да критикува телеологичния аргумент за съществуването на Бога, но едва сто години по-късно Чарлс Дарвин действително успява да намери приемлива алтернатива на този аргумент (а не да го опровергае, както погрешно смятат някои).

[19] Попов, С. „Защо вярвам в Бога”, София, 1992, стр. 35, 36.

[20] Richard Lewontin, New York Review of Books, January 9, 1997

[21] Според уравнението E=m.c² енергията е еквивалентна на масата. Затова цялата маса на една вселена се изразява като огромна положителна енергия. Понеже енергията на гравитацията в случая, се разглежда като отрицателна, то разликата от двете е близка до нула. Изчисленията показват, че на "въпросния студент" ще бъдат достатъчни само няколко грама материя („плътност на енергията на инфлатонното поле”), за да се роди вселена като нашата.

Във връзка с обстоятелството, че за появата на света всъщност е необходимо вещество едва колкото шепа грахови зърна, Алън Гут често обича да повтаря, че „Вселената може да се окаже (почти) безплатен обяд”.