Идейните системи[1]

     Фридрих Енгелс сполучливо разделя огромното разнообразие от идейни системи на две основни групи: „Бог ли е създал света, или светът съществува вечно? – пита той. – В зависимост от отговора на този въпрос философите се обособяват на два големи лагера. Онези, които твърдят, че Духът е първичен спрямо природата и следователно в крайна сметка приемат някакъв вид сътворение на света, … образуват лагера на идеализма. Другите, които разглеждат природата като първична, принадлежат към различните школи на материализма”. По-долу ще отнесем най-важните, исторически формирали се, мирогледни възгледи на човечеството към неговата класификация, за да видим в каква степен всеки един от тях се подкрепя от науката.

І Материализъм

      Този светоглед утвърждава първичността на материалното и вторичността на духовното. Според него материята е вечна, несътворима и неунищожима, а съзнанието възниква на по-късен етап от нейното развитие. Ленин смята, че „в света няма нищо, освен движеща се материя”, а мнозина съвременни учени са напълно съгласни с него. Американският астроном Карл Сейгън откри своята прочута телевизионна поредица с думите: „Космосът е всичко, което е било, е и някога ще бъде”. Стърлинг Лампрехт дава по-пълна дефиниция на натурализма: „философска позиция, емпиричен метод, който разглежда всичко, което съществува или се случва, като обусловено за своето съществуване или проява от естествени фактори в рамките на едната всеобхватна система на природата”.

    А) Метафизичният материализъм приема нещата и явленията като неизменни и независими едни от други. В древните общества на Индия, Китай и Гърция е имало философи, които са поддържали този възглед, макар и в една негова твърде наивна форма. През средновековието редица френските мислители от ХVІІІ век като Ж. Ламетри, К. Хелвеций, П. Холбах и др. са считани за материалисти с механистично (т.е. не диалектическо) разбиране за движението на материята. В научно отношение към това становище най-добре се отнася създадената около средата на ХХ век теория на Х. Бонди, Т. Голд и Ф. Хойл за стационарната вселена. Тя застъпва схващането, че Вселената винаги е съществувала като добре подредена система, каквато я наблюдаваме и в настоящия момент. За да не се променя нейната плътност в следствие на разширяването, се въвежда т. нар. „С – поле”, което създава нови атоми – по един на кубичен метър за 10 милиарда години. В началото на същия век, най-известен защитник на становището, че животът в космоса също е вечен, става шведският физикохимик Сванте Арениус (пръв изказва тази идея още Анаксагор от Клазомен – V в. пр. Хр.). Според хипотезата за панспермията, „живи зародиши” се пренасят от планета на планета под формата на спори и семена, които са тласкани в пространството от налягането на светлинните лъчи или пътуват върху астероиди и комети.

       Като пренебрегнем сложните екзистенциални измерения на тези възгледи, ще се опитаме да ги разгледаме единствено в научен аспект. Ако светът съществува вечно в това си състояние, би трябвало всички звезди отдавна да са изчерпили източниците си на енергия и да са изгаснали. Също ядрата на елементите след оловото, поради своята радиоактивност, щяха да са се превърнали в ядра на по-леки елементи. За да се намери изход от това положение, се посочва възможността старите планетни и звездни системи да умират и постоянно да се раждат нови. Предполага се наличието на някакво поле, което непрекъснато сътворява материя. Много е трудно да приемем обаче, че толкова добре разчетени, изящни и съвършени системи като атомите ще се появят в готов и завършен вид просто ей така от „небитието”. Но дори да възникват материални частици и да образуват тела, последните пак не биха могли да формират небесните системи, защото при тях няма никакви нареждащи отношения, които да водят до спонтанното им подреждане. За сега не е открит живот на никое тяло от Слънчевата система, а за да пристигнат спори или семена от най-близките екзопланети са необходими стотици хиляди, дори милиони години. Но едва ли дори най-устойчивите от тях ще са в състояние да се запазят за такива огромни интервали от време при изключително ниските температури (а някъде и интензивни лъчения) в дълбокия космос.

     Б) Диалектическият материализъм разработва т. нар. теория на развитието, според която природата достига всичките си форми, дори най-висшите – живия свят и човешкото съзнание, – не чрез някакви трансцедентни разумни сили, а поради съдържащите се в самата нея закони. Още в античната философия Хераклит (донякъде милетските материалисти, питагорейците и др.) подчертава изменчивостта на всичко съществуващо. Платон в диалозите "Софист" и "Парменид" и неоплатониците (Плотин, Прокъл) също правят някои диалектически изводи. В епохата на Възраждането Р. Декарт (в своята космогония) и Б. Спиноза (в учението за субстанцията като самопричина) показват образци на диалектическо мислене, което е доразвито по-късно от И. Кант, Й. Фихте и Ф. Шелинг. Най-високият връх в тази насока е идеалистическата диалектика на Г. Хегел, който представя целия исторически и духовен свят като намиращ се в непрекъснато движение, изменение и преобразуване. През 40-те години на ХІХ век К. Маркс и Ф. Енгелс, опирайки се на неговите закони за развитието, както и на "антропологичния" натурализъм на Л. Фоейрбах, създават философията на диалектическия материализъм, обогатена по-късно от В. И. Ленин. Водещите научни постановки относно еволюцията на Вселената, живите същества и човека всъщност най-добре се вместват в рамките на тази диалектико-материалистическа философия.

      Будизмът учи, че всички неща подлежат на изменение, няма нищо постоянно. Според неговия основател принц Сидхарта, наречен Гаутама Буда (просветленият), не съществува Бог-Творец, а всичко се подчинява на закона дхарма, който действа автономно (т.е. без помощта на съзнателен ръководител). Дхарма е спонтанен и всеобщ закон за причинността, който обуславя цялото многообразие от явления в духовния и материалния свят. По такъв начин всички неща са подложени на универсално изменение, преходност и непостоянство. (Неслучайно Енгелс счита Буда за един от първите диалектически материалисти.) Подобно учение обаче, не издържа критика от научна гледна точка: ако фундаменталните константи, законите и взаимодействията се променят дори съвсем малко, това ще доведе до нарушаване на крехкия баланс на равновесието в атомите и космическите системи и съответно до разрушаване на мирозданието.[2]

    Според езическите религии в началото материята е в състояние на абсолютен хаос, който чрез своето стихийно действие, произвежда първите богове. Те на свой ред създават космоса, земята, растенията, животните и човека. Като такива могат да бъдат определени почти всички етнически вярвания, които са естествено формирани и не са резултат от проповедническа и философска дейност на някаква личност. Всяка една от тях е типична за даден народ и се различава от тези на другите народи, макар да са съпоставими. Тези религии споделят една обща основа: те са политеистични, базирани са на отделна митология, съставени са от множество култове – към земята, към прадедите, към фетиши, към природните сили и пр. Езическата ритуалност почти винаги има характер на идолопоклонничество и е тясно свързана с култови изображения на божества или духове. Не се почита обаче самия идол като материя, а божествената енергия, на която е проводник даденият предмет. Определят се и като „природни религии“ поради обвързаността им с природните сили и явления, и тяхното обожествяване. Някои учени отнасят езическите вярвания към диалектическия материализъм, понеже в тях няма първичен Бог-Творец, а хаосът, по един твърде наподобяващ диалектически процес път, се самоорганизира до най-висшите същества – боговете.  Абсолютният хаос обаче не е в състояние да произведе никакви устойчиви структури, а оттам да обуслови и функционирането на живата и мислеща материя.

ІІ Идеализъм[3]

  Философско направление, приемащо за основа на действителността свръхиндивдуално съзнание, личностен или безличностен Дух, който създава света според своето намерение. Според метафизиката на Г. Ф. Хегел в основата на всички явления на природата и обществото лежи Абсолютът – "абсолютната идея", "световения разум", "световения дух". Това Същество поражда всичко в процеса на своето мисловно развитие, но не притежава индивидулност, т.е. личностно самосъзнание, поради което не може да общува с човека. Монотеистичните религии утвърждават вярата в личностен Бог, който е безкраен, вечен и неизменен, създаващ и владеещ целия световен порядък.[4]

    А) Философско-религиозните системи на Индия – Няя, Вайшешика, Йога и Веданта (в интерпретацията на Рамануджа) – са дуалистични.[5] Те признават две начала – духовно (Бог и душите) и материално (атомите, заедно с пространството и времето) – за вечносъществуващи. Макар че всички се позовават на авторитета на Ведите[6], единствено Веданта се опира непосредствено върху написаното в тях. Няя, Вайшешика и Йога се базират на човешкия опит и размисъл и са разработени като философски спекулации от т. нар. риши (мъдреци). Стремежът на последните обаче е бил да покажат, че техните рационално установени теории се намират в хармония със свещените текстове. В горепосочените религиозно-философски школи, Бог е нещо като Демиург (гр. майстор, занаятчия), който сътворява света от някаква предшестваща материя, известно време поддържа реда в него и накрая го разрушава, като това се повтаря безкрайно в непрестанни космически цикли.

    Но ако съществува една съвсем произволна първична материя, тогава няма никаква гаранция, че тя ще притежава точно необходимите свойства за създаването на атомите. При условие например, че елементарните частици имат някои неподходящи характеристики, те може да водят до разбалансиране на равновесието в атомите. В такъв случай излишните характеристики ще трябва да бъдат унищожени, т.е. превърнати в нищо. От друга страна, ако частиците не съдържат някои от основните характеристики (т.е. такива, които не могат да се получат като комбинации от останалите) за сглобяването на атомите, те ще трябва да бъдат създадени от нищото. С други думи, необходимо е Бог да притежава способността да сътвори от нищото най-подходящата материя за изграждането на всички неща във Вселената (иначе Той нямаше да бъде и всемогъщ).[7]

     Б) Трите строго монотеистични религии – юдаизъм, християнство и ислям – приемат само едно (духовно) начало: Бог, който създава материята от нищо. Коранът не предлага цялостен разказ за сътворението, макар някои пасажи, разпръснати в различни сури, да съдържат фрагменти относно това събитие. Библията описва детаилно грандиозната картина на възникването на духовния и материалния свят в шест последователни творчески дни. Понеже християнските богослови и учени са разработили най-всеобхватно възможните възгледи за сътворението, от които се ползват в една или друга степен юдеите и мюсюлманите, ще разгледаме като представителни техните трактовки по този въпрос.

     1) Теистичната еволюция заявява, че след като е сътворил материята, Бог е заложил в нея някакви закономерности за самостоятелен възход от по-простото към по-сложното. Още през 1837 г. пионерът в компютърните науки Чарлз Бабидж излиза с тезата, че Божественият законодател, според своята проницателност, е постановил закони (или програми), които на съответното време дават начало на видове, вместо да се намесва непрекъснато, вършейки чудеса всеки път, когато трябва да се създаде нов вид. По-късно Пиер Тейлард дьо Шарден, йезуитски свещеник, геолог и палеонтолог, изгражда еволюционна теория по смисъла на телеологията. Според него, Божественото начало е скрито в „сърцето на материята” и насочва нейното развитие към усъвършенстване и одухотворяване. Либералните християнски богослови днес застъпват схващането, че Бог е използвал, направлявал и контролирал процесите на естествената еволюция, за да "създаде" Вселената, Земята и живите същества. През 1950 г. папа Пий XII обяви еволюцията за "валиден научен подход при изучаване развитието на хората". Тезата беше повторена и от папа Йоан Павел II през 1996 г., с което Ватикана официално призна дарвиновото учение като съвместимо с Библията. (С критиката на този възглед може да се запознаете в раздел "ТЕМИ ЗА РАЗМИСЪЛ" – виж "Теистичната еволюция и Православното богословие".)

     2) Креационизмът е учение, според което Бог чрез своята директна намеса, на няколко етапа (творчески дни) създава Вселената, живите същества и човека. След приключването на Неговия творчески акт, мирозданието е било цялостно подредено, в съвършена хармония и напълно завършено. Този възглед отразява най-пълноценно написаното в книгата Битие и затова е бил поддържан през вековете от всички свети отци на Църквата. Днес съществуват множество научни варианти на креационизма, които можем да разделим основно на две категории:

    а) Повелителен креационизъм – Бог произвежда света за шест дни по 24 часа. През първия ден се появява само Земята и светлината, а на четвъртия – всички небесни тела във всемира. Живите организми (растения и животни) са съзадени "според видовете си", които са неизменни. Човекът е сътворен отделно от всичко останало, като е уникален по своята духовна същност "според Божия образ и подобие". Само един или двама от светите отци (напр., преп. Ефрем Сирин) поддържат това становище.

    б) Прогресивен креационизъм – шестте "творчески дни" са периоди от време, за които нямаме сведения колко продължават.[8] Библейската дума йом, която обикновено се превежда като "ден", понякога означава и "епоха". През първия творчески ден е създаден материалният свят – не само Земята и светлината, но и всичкото вещество в космоса, може би като огромни газово-прахови облаци. По заповед от Бога, в тях започва уплътняване и формиране на небесните тела, които образуват йерархически подредени системи. Също така думата мин, не е задължително да се отъждествява с днешното биологично понятие "вид". Възможно е от съвременно гледище да бъде отнесена по-скоро към таксономичната единица "род" (или, в някои случаи, дори "семейство"). В резултат на вътревидово развитие – микроеволюция (но не междувидово – макроеволюция) – са се образували множество "нови" видове. Човекът не е възникнал от някакви по-нисши същества, а както говори Св. Писание: "И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа." (Бит. 2:7). Всички значими свети отци на Църквата – Св. Василий Велики, Св. Йоан Златоуст, Св. Йоан Дамаскин, Св. Григорий Богослов и други стълбове на православието – в своите коментари на книгата Битие, застъпват близки разновидности на този възглед.

    Някои критикуват креационизма, понеже не развива научни модели, които могат да бъдат потвърдени (или отхвърлени) експериментално. От неговата гледна точка обаче, като „Голям взрив” би следвало да се приеме внезапното появяване на материята от нищото (макар да не е сигурно дали тя в началото е била събрана в една точка). При първият вариант, т.е. моментално възникване на Вселената като изцяло подредена, амплитудата на флуктуациите в космическия микровълнов фон, както и характера на гравитационните вълни би трябвало да се различават от тези при втория случай, според който е станало постепенно изграждане на телата и формиране на космическите системи. По този начин би могло да се създадат редица научни модели, които да отчитат разликите в детайлите при различните версии на сътворението, предлагани от креационистите.[9]

   Мнозина от светите отци обаче заявяват, че „пътищата Господни са неведоми”, т.е. ние едва ли бихме могли умозрително да стигнем до истината относно началото на всемира. Според думите на архим. Юстин Попович: „Начинът на сътворяването е толкова сложен и тайнствен за света, в своята основа, че е недостъпен за човешкия ум.” Затова е необходимо да бъдат анализирани данните от съвременната спътникова апаратура, предназначена да осветли този проблем чрез експериментите WMAP, CMBPol, “Планк” и др. (виж края на І гл.). Към 2020 г. NASA и Европейската Космическа Агенция планират да изведат в орбита най-съвършения детектор на гравитационни вълни – LISA (Laser Interferometry Space Antenna). Той ще бъде в състояние да „снеме отпечатъци от пръстите на Бога”, оставени върху тъканта на космоса още в първите моменти на сътворението, за да разберем по какъв точно конкретен начин се е появила Вселената.[10]

 Ето защо смятаме, че науката е най-добрият съюзник на християнството, понеже тя предлага най-обективния метод за изучаване устройството и установяване произхода на мирозданието. Нашето очакване е, че научните разкрития в крайна сметка ще утвърдят истината за съзиданието на света от интелигентен Бог-Творец.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Идейни ситеми – философии, религии, политически идеологии и др. Представляват съвкупност от възгледи и представи, образуващи цялостна система, която се опитва да обясни света (наивно или научно) и/или да даде някакви норми на поведение – морални, етични, правни и др.

[2] Във възникналата по-късно школа Махаяна, Буда се отъждествява с първичната реалност, която е недостъпна за описание, но се проявява като регулатор на вселената. По такъв начин Буда изпълнява ролята на Бога, към когото слабото сърце може да се обърне за помощ, любов и милосърдие. Освен това Буда се превъплъщава в различни духовни учители, които водят просветлените души към спасение, избавяйки ги от страданията на този свят.

[3] Наименованието на това направление във философията произхожда от „идеята” като гносеологическа (познавателна) категория, разбирана като нещо нематериално, духовно, чиято същност е свързана, но и трансцедентна (отвъдна) по отношение на физическата реалност.

[4] В изложението представяме единственно обективния идеализъм, защото само той може да бъде преценен от научна гледната точка. В идеалистическата философия обаче съществува като направление и т. нар. субективен идеализъм, който свежда реалността само до усещанията, преживяванията и настроенията на субекта. Класически представители на този възглед са Дж. Бъркли, Д. Хюм и Й. Фихте, а негови елементи са проникнали по-късно в позитивизма (прагматизъм, операционализъм, логически емпиризъм), екзистенциализма и др. Но последователно проведеният субективен идеализъм неизбежно води до солипсизъм, т.е. до приемането на обектите и явленията за недействителни, а съществуващи единствено в индивидуалното съзнание.

[5] Изтъкнатият датски философ Харалд Хьофдинг определя религията като „вяра в запазването на ценностите”. От тази гледна точка някои считат за религиозни и атеистичните школи на Будизма, Джайнизма, Самкхя и Мимамса, понеже те също вярват в закона на карма, който утвърждава вечния нравствен ред. Освен това, всички тези системи поддържат учението за прераждането на душите, които непрекъснато се усъвършенстват докато постигнат освобождение от страданията на живота в този свят.

    Школата Веданта, в интерпретацията на Шанкара, отхвърля дуализма, но стига до абсолютен монизъм. Той поучава, че Бог е единственната истинска реалност, т.е. няма нищо друго освен Него. Това че възприемаме различни обекти, включително и нас самите като такива, е в резултат на илюзията (мая), залъгваща сетивата ни. Според Шанкара обаче излиза, че Бог мами самия себе си, че не е Бог. Защото всичко е Бог, а поради мая съзнателните същества тънат в заблуда, относно своята истинска същност.

   В изложението ние се спираме само на онези религиозни системи, в които се приема съществуването на Бог-Творец и Той е ясно разграничен от материята.

[6] Ведите са главните свещени книги на древните индуси, които са били създадени около Х – V в. пр. Хр. Те са четири: Ригведа, Атхарваведа, Самаведа и Яджурведа, но само първия сборник съдържа два химна, описващи сътворението на света. Според единия (Пуруша-сукта) съществуващите неща – земя, небеса, богове и хора – са част от великата личност Пуруша, която прониква целия свят, но в същото време остава извън него. На запад тази концепция е известна като панентеизъм (да не се смесва с пантеизъм): всичко не е равно на Бога, но всичко е в Бога, който е по-велик от всичко. Другият химн, който се нарича Насадия-сукта, завършва така: „Този, от когото е сътворено всичко – независимо дали той го е сътворил, или не, – най-великия пророк на висшите небеса, той сигурно знае – а може би дори и той не знае”. Подобно признание говори, че авторът на Ведите очевидно не е бил боговдъхновен, защото не е наясно дали Бог е сътворил света и дали Той въобще знае как са се появили нещата.

[7] Разсъжденията относно атомите в тези религиозни системи би трябвало да са малко по-сложни (в текста нарочно ги опростихме). Древните индийски мъдреци (а по-късно и гърците) под "атоми" са разбирали най-малките неделими материални елементи, които могат да се свързват в сложни агрегати. В такъв случай за "атоми", от тяхно гледище, днес трябва да приемем елементарните частици (или "струните", ако версията за тяхното съществуване излезе вярна). Според съвременните научни теории, атомът е изключително сложна система, като за всяка от неговите градивни частици има безкрайно малка възможност случайно да притежава подходящите характеристики. Затова смятаме, че много по-правдоподобно е сътворяването им от нищото, отколкото допускането, че първичната материя е била точно каквато трябва, за да послужи като градивен материал за построяването на атомите. (Да не говорим, че дори протоните се разпадат за около 10³⁵ години, от което следва, че атомите не може да са вечносъществуващи. Тоест след изтичането на този период, Демиургът вече няма да бъде в състояние да подрежда световете поради "износването" на материята.)

[8] В полза на подобно тълкуване говори обстоятелството, че Слънцето се е появило едва на четвъртия ден, т.е. творческите дни не е задължително да се съотнасят към земните денонощия. Освен това през шестия ден са се случили твърде много библейски събития, които не могат да се вместят в рамките на 12 часа (колкото продължава светлата част от денонощието). Американският физик Ръсел Хъмфрис в своята книга „Звездната светлина и времето”, прави опит да покаже, че е възможно на Земята при сътворението да са изминали сравнително кратки времеви интервали, докато в космоса те да се равняват на милиони и милиарди години. (Ефектите, свързани с различното протичане на времето за отделните наблюдатели, са отчетени от Айнщайн в теорията на относителността.)

http://www.christiananswers.net/q-aig/aig-c005.html

http://www.christiananswers.net/catalog/bk-starlight.html

[9] Креационизмът и дарвинизмът са равностойни като научни теории от най-високото мирогледно равнище. Това че първият не предлага модели, подлежащи на верификация е недостатък, който не се дължи на възгледа, а по-скоро на мудността на учените-креационисти.

[10] Експериментът LISA представлява група от три сателита, които ще обикалят около Слънцето по орбита, отдалечена на около 45 милиона километра от тази на Земята. Те ще образуват равностранен триъгълник със страна 5 милиона километра, като на всеки от тях ще има лазери, чрез които ще се осъществява непрекъснат контакт помежду им. LISA ще бъде толкова прецизна, че ще може да улови ударните вълни от първата трилионна част от секундата след Големия Взрив. (За сравнение измереното от WMAP космическо фоново лъчение е от 370 000 години след началото, когато се смята, че са започнали да се образуват атомите.)

http://bg.wikipedia.org/wiki/Гравитационна_вълна

http://www.cosmos.1.bg/portal/distribution/viewtopic.php?f=7&t=1483

Еволюцията като догма: установяването на натурализма

Филип Джонсън

    Филип Джонсън (Phillip E. Johnson, р. 1940) е един от създателите и най-известните популяризатори на концепцията за „интелигентния дизайн”. Юрист по образование, професионалната му кариера е свързана с Университета в Бъркли, Калифорния, където преподава право. След като приема християнството и се включва в Презвитерианската църква, както и под влияние на книгата Слепият часовникар на известния еволюционист Ричард Докинс, се превръща в един от най-изявените критици на еволюционната теория. Джонсън е учредител на Института Дискавъри и автор на т.нар. „стратегия на клина”, която си поставя за цел организирането на мащабна публична кампания, за да се противопостави на „научния материализъм”, представляван от еволюционната теория. Джонсън представя собствените си възгледи като „теистичен реализъм” и се противопоставя на методологическия натурализъм, доминиращ съвременната наука. Най-известната негова книга е Дарвин под съд (Darwin on Trial. InterVarsity Press, 1993), а преведеният тук текст е откъс от издадената през 1990 г. негова книга Evolution as Dogma: The Establishment of Naturalism (публикувана и в интернет на адрес: http://www.arn.org/docs/johnson/pjdogma1.htm)

     Обяснението къде греши креационизмът обикновено се аргументира така: науката е натрупала безспорни доказателства за еволюцията. Макар учените да продължават да спорят по точния механизъм на еволюцията и да се допуска възможността Дарвиновата теория за естествения отбор да бъде променена или поне допълнена, не съществува никакво съмнение във факта на еволюцията. Всички живи организми, включително и хората, са се появили в резултат на унаследяването на модификации от общи прародители, в основата на които най-вероятно стои един-единствен микроорганизъм, който от своя страна се е развил въз основа на неживи химически елементи. Фактът на еволюцията е отричан единствено от библейските фундаменталисти, които продължават да настояват, че всички живи организми са били създадени поотделно от Бог преди около 6000 години, а всички вкаменелости са се появили вследствие на Ноевия потоп. Фундаменталистите смятат, че могат да аргументират своята позиция по пътя на науката, но „научният креационизъм" съдържа в себе си терминологично противоречие. В същността си креационизмът е религиозна доктрина, която не може да бъде подкрепена с научни доказателства. Това не означава задължително, че науката и религията взаимно се изключват, защото науката се ограничава до фактите, хипотезите и теориите и не се занимава с ценности, включително и с въпроса дали човечеството или вселената имат някаква цел. Разумните хора не би трябвало да се притесняват, че научното познание противоречи на религиозната вяра.

       Както много други широко разпространени теории, тази аргументация съдържа в себе си достатъчно истина, за да бъде убедително подвеждаща. Всъщност спорът между креационизма и еволюцията се води по много повече въпроси, отколкото изглежда на пръв поглед, или по-точно, отколкото изглежда от гледна точка на внимателно култивирания в медиите стереотип за „креационистите" като за хора, които само цитират Библията и отказват да се обърнат към научните доказателства. Креационистите може да грешат в много отношения, но в този спор те разполагат с поне един много важен аргумент, който беше изтласкан на заден план заради вниманието, което се отделя на Ноевия потоп и други подобни. Това, което учените настояват да бъде преподавано в училищата като „еволюция" и твърдят, че е неоспорим факт, не се основава на безспорен емпиричен материал, а на едно твърде спорно философско допускане. Затова и спорът около еволюцията няма да престане, когато хората станат по-образовани по тази материя. Тъкмо обратното, колкото повече хората научават за философското съдържание на това, което учените наричат „фактът на еволюцията", толкова по-малко ще го харесват.

      За да разберем защо това е така, първо трябва да дефинираме проблема правилно, което означава да предефинираме някои термини. Никой не спори, че еволюцията се случва, че в тесния смисъл на термина някои изменения се случват по естествен път. Най-известното доказателство в подкрепа на дарвинизма е изследването върху популацията на нощните пеперуди, която се състои едновременно от пеперуди със светла и тъмна окраска. Когато индустриалният смог потъмнява дърветата, нараства процентът на тъмните нощни пеперуди, които притежават относително предимство да избягват хищниците. Когато замърсяването на въздуха намалява, дърветата стават по-светли и оцеляват повече нощни пеперуди със светла окраска. Двата вида продължават да съществуват през целия период, както и да се проявяват нови белези, но процентът на тъмните нощни пеперуди нараства или намалява в зависимост от средата, която от своя страна оказва влияние върху способността им да оцеляват и да се възпроизвеждат.

     Примери като този дават основание на дарвинистите да твърдят, че „еволюцията е факт", че тя не може да бъде поставяна под въпрос и че естественият отбор е важна движеща сила на еволюцията. Ако те твърдяха само, че съществуват конкретни случаи на еволюция и че естественият отбор се отразява видимо върху разпространените сред популацията белези, то тогава наистина не би имало какво да се дискутира. Най-важното твърдение на „еволюцията" обаче не е това, че в популацията се случват ограничени промени в резултат на раз-ликите в процента на оцеляващите. Основното твърдение е, че въз основа на много малкото примери за еволюция, които могат да бъдат наблюдавани, може да бъде изведена грандиозната теория, която да обясни как е станало възможно съществуването на нощните пеперуди, дърветата и научните наблюдатели.

1

       Правоверната наука твърди, че ние сме в правото си да направим тази връзка. „Неодарвинисткият синтез" се основава на предположението, че малък брой случайни генетични изменения (мутации) понякога имат положителен процент на оцеляване. Организмите, които притежават тези благоприятни изменения, би трябвало да имат относително предимство по отношение на оцеляването и възпроизводството, което увеличава възможността те да предадат тези белези на своето потомство. Диференцираното оцеляване ще доведе до разпространението на тези благоприятни белези сред популацията, която по този начин ще се видоизмени. Ако достатъчно благоприятни мутации се появят, когато и където те се необходими, и ако естественият отбор им даде възможност те да се натрупат в популацията, тогава е разбираемо, че през голям отрязък от време чрез малки стъпки от един бактериален прародител може да се появи толкова сложно потомство като дърветата, нощните пеперуди и човешките същества.

      Разбира се, това е само грубо описание на теорията, а и съществуват безброй спорове по нейните детайли. Някои дарвинисти като професора от Харвард Стивън Джей Гулд[1] твърдят, че скоро ще бъдат открити нови механизми, които ще влязат в основата на по-сложна теория, в която стриктният Дарвинов отбор сред отделните организми ще играе ограничена роля. Съществува също дебат по въпроса дали „макроеволюцията трябва да се разграничи от микроеволюцията". Някои експерти не приемат, че големите промени и появата на нови форми (т.е. макроеволюцията) могат да бъдат обяснени като резултат от натрупването на дребни мутации в резултат на естествения отбор сред индивидуалните организми (микроеволюцията). Ако класическият дарвинизъм не може да обясни макроеволюцията, тогава може само да се спекулира какви други механизми може да я предизвикат. Но в науката, както и в други области, не може да се съпротивляваш на нещо с нищо, поради което дарвинистката парадигма продължава да бъде влиятелна.

       Независимо от споровете по различни въпроси съществува една изходна философска точка, по която всички еволюционистки биолози са единодушни. Някои смятат за необходимо да бъдат разработени нови обяснения, други приемат старите за достатъчно убедителни, но никой, който не иска да постави под въпрос своята репутация, не би предложил спорните моменти да бъдат преодолени, като на помощ бъде призован свръхестествен създател или мистичната „жизнена сила". Тъй като това е теория за натуралистичната еволюция, тя напълно изключва възможността за някаква чудодейна или свръхестествена интервенция в някакъв момент. Приема се за даденост, че всичко се е случило по пътя на чисто материалистически механизми, които по принцип са достъпни за научно изследване, независимо дали те вече са открити или още не.

     Спорът как се е случила макроеволюцията се дължи на нарастващото съзнание сред научните кръгове, че наличните доказателства от праисторическите вкаменелости трудно се вписват в дарвинисткия сценарий. Ако всички живи организми са произлезли от общ прародител вследствие на бавното натрупване на малки стъпки, тогава в някакъв период трябва да е съществувала същинска вселена от преходни междинни форми, които да свързват толкова различните днешни живи организми (вкл. нощните пеперуди, дърветата и хората) с техните хипотетични общи прародители. От времето на Дарвин до днес палеонтолозите се надяват да открият общите предци и междинните форми и така да опишат пътя на макроеволюцията. Въпреки твърденията за напредък в някои области, като цяло резултатът е по-скоро разочароващ. Фактът, че наличните данни от вкаменелостите в много отношения противоречат на дарвинистката интерпретация, от дълго време е известен на познавачите като „търговската тайна на палеонтологията", която напоследък започва да става все по-известна. По всичко изглежда, че новите форми на живот са били напълно формирани още при първата си поява като вкаменелости. Ако тези нови форми са възникнали постепенно с малки крачки от предишни форми, както настоява дарвинистката наука, то многобройните междинни форми, които трябва да са съществували в миналото, не са се запазили.

----------------------------------------

[1] Стивън Джей Гулд (Stephen Jay Gould, 1941-2002) – известен американски палеонтолог, еволюционен биолог и историк на науката. Научната му кариера преминава в Американския музей за естествена история и като преподавател в университета в Харвард. Влиятелен автор и популяризатор на науката, той е сред най-изявените съвременни защитници на еволюционната теория.

2

      За да илюстрирам проблема с вкаменелостите, ще цитирам думите на един от най-разгорещените защитници на дарвинизма, професора по зоология от университета в Оксфорд (и популярен автор) Ричард Докинс, от неговата книга Слепият часовникар (The Blind Watchmaker), казани по повод т.нар. „експлозия през Камбрия", т.е. за внезапната поява на множество животински форми в началото на геоложкия период Камбрий:

     „Скалните пластове от периода Камбрий, които са на около 600 млн. години, са най-старите, в които откриваме по-голямата част от безгръбначните групи. Голяма част от тях още при първата си поява са в напреднал еволюционен стадий. Сякаш са били посадени там, без никаква еволюционна история. Ясно е, че тази внезапна поява радва креационистите. Наистина еволюционисти от всички области са убедени, че това представлява важен пропуск в историята на вкаменелостите, пропуск, който се дължи на факта, че по някаква причина много малко вкаменелости са се запазили от предходния период, т.е. са по-стари от 600 млн. години".

     Тази „внезапна поява" в споменатия важен пример не е изключение. Историята на вкаменелостите има общ модел на внезапната поява, последвана от „стасис" (т.е. от отсъствие на базисни еволюционни промени). По времето на Дарвин наличните доказателства от вкаменелостите са били толкова обезкуражителни, че той печално признава: „Може да се каже, че природата се съпротивлява на откриването на нейните преходни и свързващи форми". Водещи световни палеонтолози като Дейвид Рауп и Найлс Елдридж твърдят, че днес проблемът с вкаменелостите остава също толкова сериозен, колкото и тогава, въпреки постоянните усилия на учените да открият липсващите брънки. Тази ситуация (наред с други проблеми, които не споменавам) обяснява защо много учени са склонни да признаят съществуването на естествени механизми, чрез които нови форми на живот може да са възникнали въз основа на по-ранни и прости организми, и по този начин да бъдат избегнати всички хипотетични междинни стъпки, изисквани от класическия дарвинизъм.

       Някои от читателите вероятно си задават въпроса защо учените не искат да признаят съществуването на някакви тайни, които се намират отвъд тяхното познание, и че сред тях е и отговорът на въпроса как тези сложни животински групи са се развили от съществуващите преди това бактерии или водорасли, без да са оставили никакви доказателства за този преход. Причината това признание да бъде невъзможно е, че то ще отвори широко вратата пред креационизма, което в този контекст означава не само библейски фундаментализъм, но и позоваването на някакъв съзидателен интелект, който се намира извън естествения ред. Учените, които са привърженици на философския натурализъм, не твърдят, че са открили отговор на всички въпроси, но те решително настояват, че познават достатъчно всички проблеми, за да ограничат възможните отговори в рамките на натуралистическите алтернативи. Ако те се откажат от това твърдение, трябва да признаят, че тяхната привързаност към натурализма се основава повече на вяра, а не на доказателства. Подобна отстъпка може да бъде използвана от привържениците на други източници на познанието, като философията или религията, които веднага ще посочат, че вярата в натурализма не е „по-научна" (т.е. емпирически обоснована), отколкото всяка друга форма на вяра. (...)

3

   Дарвинистите не са съгласни с креационистите по дефиниция, но презрението, което те изпитват към концепцията на креационистите, изисква някакво допълнително обяснение извън факта, че някои креационисти използват нечестни тактики, като например да цитират учени извън контекста. Дарвинистите не се дразнят от аргументите на креационистите, влудява ги самото им съществуване. За да разберем защо това е така, трябва да разберем могъщото допускане, което е изходната точка на праволинейните учени и огромното им безсилие, когато от тях се изисква да се отнасят сериозно с хората, които не приемат това допускане.

     Това, което дарвинистите като Докинс презрително наричат „креационизъм", има много по-широк смисъл от библейския фундаментализъм или дори от християнството, а това, което те разбират под термина „еволюция", всъщност има много по-ограничен смисъл от начина, по който той се употребява всекидневно. Всички хора, които приемат, че „Бог създава", са в една или друга степен креационисти, дори и да приемат разказаната в Книга Битие история за мит и да смятат, че Бог е създавал постепенно и в продължение на милиарди години със средствата на еволюцията. А това означава, че под въпрос е поставена тео¬рията за натуралистичната еволюция, т.е. еволюцията, която не допуска нито намесата, нито ръководството на създател, който се намира извън природния ред.

     Натуралистичната еволюция може да допусне съществуването на „Бог" само ако това не означава нищо повече от първопричина, която е установила законите на природата и е задвижила природните механизми, а след това се е отказала да бъде активна сила. Много хора казват, че вярват в еволюцията, но под това те разбират процес, който е направляван от действен Бог, който целенасочено се намесва, за да контролира този процес или за да постигне определена цел. Тези хора използват същия термин, както и дарвинистите, но в него влагат много по-различен смисъл. Ето например какво е мнението на Дъглас Футуяма[2], автор на един от основните университетски учебници по еволюционна биология, по въпроса кой е най-важният конфликт между теорията за еволюцията и това, което той приема за фундаменталистка гледна точка:

      „Най-важният конфликт вероятно се състои в това, че ако светът и неговите създания са се развили изцяло от материални, физически сили, този свят не може да е бил сътворен, той не може да има нито конкретна, нито крайна цел. Противно на това фундаменталистите вярват, че всичко в света, всеки организъм и всеки характерен белег на всеки организъм са сътворени от някакъв интелигентен, целенасочен създател и това е било направено с определена цел. Това противоречие се проявява с най-голяма сила, когато става дума за човешките същества. Някои избягват да направят заключението, че човешките същества не са сътворени и нямат цел, а са резултат от чисто материални механизми – но изглежда точно това е същинското послание на еволюцията (Science on Trial: The Case For Evolution)".

       Разбира се, далеч не само „фундаменталистите", но и всички теисти вярват, че човечеството е било сътворено с определена цел от интелигентен създател, независимо дали по пътя на еволюцията или по друг начин. Доктринерският натурализъм на Футуяма не е само излишно философско допълнение към дарвинизма, което може да бъде пренебрегнато, без да се отрази на истинската „наука" по този въпрос. Ако извън естествения ред съществува някакво мощно съзнание, този създател може да използва своето могъщество, за да се намесва в природата с определена цел, като например в сътворяването на същества, които имат съзнание и свободна воля. Допускането на възможността за „външна" намеса в природата в някакъв определен момент ще доведе до разпадането на целия натуралистичен светоглед.

      Възможно е учен, обезкуражен от недостатъците на теориите, които се опитват да обяснят проблем като този за първоначалната поява на живота, да допусне като хипотетичен отговор възможността за свръхестественото сътворение. Обиграните натуралисти винаги потръпват от ужас от тази хипотеза, защото знаят, че няма начин да кажеш на Бог къде да спре. Ако Бог е създал първия организъм, тогава откъде ще знаем, че той не е направил същото и за да сътвори всички тези животински групи, които се появяват внезапно в скалните пластове от периода Камбрий? Ако приемем съществуването на такъв създател, който има и възможността, и желанието да твори, защо трябва да приемем, че случайните мутации и естественият отбор са отговорни за такива чудеса на творението като очите или крилата?

-----------------------------------------

[2] Дъглас Футуяма (Douglas Joel Futuyma, р. 1942 г.) m – американски биолог.

4

        Тъй като твърденията на дарвинистите са представени пред публиката като „наука", повечето хора са под въздействие на впечатлението, че те се подкрепят от преки доказателства, каквито са научните експерименти или вкаменелостите. Това впечатление е сериозно подвеждащо. Учените не могат да изследват в лабораторни или други условия толкова сложни биологични структури, които се появяват в резултат на случайни мутации или отбор. А както вече беше посочено, доказателствата от вкаменелостите са толкова ненадеждни, че трябва да се допусне, че най-важните стъпки в еволюцията са се случили в нейните „празни места". Дарвинистите вярват, че мутациите и отборът постигат творчески чудеса не защото тези чудеса могат да бъдат демонстрирани, а защото те не могат да допуснат за достоверно обяснението, което включва неприемливия създател, т.е. сила, която се намира извън природния свят. Според Гарет Нелсън „свидетелствата или доказателствата за произхода на Вселената, на живота, на всички висши и нисши форми на живот, всъщност на всички организми, са или много слаби, или несъществуващи, ако те се измерват в абсолютни стойности". Нелсън, който е един от главните зоолози от Американския музей за естествена история, изказва това твърдение в увода към наскоро публикувана книга от Уендел Бърд, един от водещите адвокати на креационистките организации. Без да е креационист, Нелсън е толкова възмутен от дарвинисткия догматизъм, че е започнал да гледа със симпатия на неговите опоненти.

        Философският натурализъм е така вкоренен в мисленето на толкова много образовани хора, между които и теолозите, че на тях им е трудно дори да допуснат съществуването на друга гледна точка към тези проблеми. За тях логиката на дарвинизма изглежда толкова привлекателна, че те приемат малкото налични доказателства за достатъчни, за да бъде защитена цялата система, и според тях примерът на нощните пеперуди е достатъчен, за да може въз основа на него да се изведе цялостно заключение. Дори и да имат съмнения в способността на тези скромни сили да постигнат такива грандиозни промени, техният натурализъм остава непоклатим. Тъй като не съществува нищо извън природата и тъй като нещо трябва да е създало всички съществуващи организми, убедителният природен механизъм просто очаква да бъде открит.

     Същата ситуация изглежда по съвсем различен начин за хората, които приемат съществуването на създател, който се намира извън природния ред. За тях наблюденията върху нощните пеперуди и другите сходни доказателства изглеждат абсурдни и неадекватни и тези доказателства не са достатъчни, за да се изведе заключението, че по пътя на естествения отбор може да бъде създадено крило, око или мозък. От тяхната по-скептична гледна точка повторяемият модел на внезапна поява сред вкаменелостите, последвана от статично състояние, доказва, че нещо е сбъркано в дарвинизма, а не във вкаменелостите. Липсата на доказателства, „измерени в абсолютни стойности", изглежда маловажна за безкомпромисния натуралист, според когото науката е достатъчна, когато тя има правдоподобно обяснение, потвърждаващо целия натуралистки светоглед. Същата липса на доказателства е крайно значима за всеки човек, който приема за възможно на земята и на небесата да съществуват повече неща, отколкото могат дори да бъдат мечтани от натуралистичната философия.

     Затова и победата в спора между креационисти и еволюционисти принадлежи на тези, които имат културната власт да установят основните правила, по които ще се води спорът. Ако сътворението бъде прието за сериозна алтернатива, дарвинизмът не може да победи, но ако то бъде a priori изключено, дарвинизмът не може да загуби. Това твърдение се илюстрира от логиката, с която Академи¬ята за естествени науки се опита да убеди Върховния съд, че на „креационистките учени" не трябва да се даде възможност да представят своите аргументи срещу теорията на еволюцията в учебните часове по естествени науки. Академията смята, че креационистката наука не е наука, защото

    „тя не притежава базисни научни характеристики – тя не се основава на натуралистичните обяснения. Вместо това привържениците на „научния креационизъм" твърдят, че сътворението на Вселената, Земята, живите организми и на човека е станало чрез свръхестествени средства, които не могат да бъдат разбрани от човека".

      Академията продължава, че креационистите не правят научни изследвания, с които да установят механизма на свръхестественото сътворение, което по дефиниция е невъзможно. Вместо това те се опитват да компрометират научната теория за еволюцията, като трупат доказателства, които според тях потвърждават сравнително скорошната и внезапна поява на Вселената, Земята, живите организми и човека така, както те изглеждат в момента.

5

        По този начин „научният креационизъм" е представен като средство, чиято цел е да замъгли убедителността на теорията за еволюцията. За постигането на тази цел са използвани дуалистичен подход и негативна аргументация, които освен това са некоректни по отношение на научния метод.

          Академията продължава с привеждането на редица доказателства в полза на еволюцията, но те вече не са необходими. Креационистите са лишени от възможността да развият позитивен аргумент, защото науката по дефиниция се основава на натурализма. Правилата на науката също така не разрешават развиването на каквато и да било негативна аргументация, чиято цел всъщност е само да замъгли убедителността на теорията за еволюцията. Това означава, че без да са необходими други доказателства, креационизмът трябва да бъде оставен извън съдебната зала и учебните часове. Поставете се на мястото на един креационист, на когото е отнета думата по тази логика, и ще се почувствате като адвокат на подсъдим, на когото току-що са му съобщили, че законът не познава толкова абсурдна концепция като тази за „невинност".

       Лишаването от основания на креационистката аргументация означава, че доказателствата винаги ще подкрепят натуралистичната алтернатива. Можем да сме абсолютно сигурни, че Академията никога няма да заяви: „Доказателствата като цяло подкрепят теорията за еволюцията, макар и да приемаме, че внезапната поява на множество напълно формирани животински групи в периода Камбрий сама по себе подкрепя тезата на креационистите". Не съществуват научни доводи в подкрепа на креационистите и те никога няма да се появят, докато натуралистите определят дефиницията за наука, защото креационисткото обяснение по дефиниция нарушава фундаменталната привързаност на науката към натурализма. Когато вкаменелостите не предлагат необходимите на натурализма доказателства, виновни са вкаменелостите, а не натуралистичното обяснение.

      Когато обвиниш натуралистите, че се отнасят нечестно към своите опоненти, като a priori отхвърлят тяхното мнение, те отговарят, че само защитават правилната дефиниция за „наука", а не че техните твърдения са абсолютна „истина". От тази гледна точка Националната академия на науките не твърди, че не е вярно, „че сътворението на Вселената, Земята, живите организми и на човека е станало чрез свръхестествени средства, които не могат да бъдат разбрани от човека", а само, че това твърдение е ненаучно. Научните натура-листи, които поемат по този път, понякога добавят, че те нямат нищо против задължителното преподаване на креационизма в държавните училища, ако това се прави в часовете по литература или социални науки, а не в часовете по естествени науки.

       Тази натуралистка версия на балансирано отношение е просто реторичен похват, а не искрен опит за примиряване на противоречащи си светогледи. По този начин натуралистите утвърждават своята теза като факт, а обявяват противната за фантазия, без да е необходимо да подкрепят своето мнение с доказателства. Доминиращата култура допуска, че науката предоставя знание, и така в часовете по естествени науки едно основополагащо допускане се обявява за обективна истина, независимо колко много хора не са съгласни с това твърдение. В това се състои и мощното философско значение на твърдението, че „еволюцията е факт". Така в часовете по литература ние изучаваме поезия или проза, а в часовете по социални наука ние изучаваме субективната вяра на различни култури от натуралистична гледна точка. Ако намирате за трудно да разберете колко натоварено със смисъл е това разделение между знание и вяра, опитайте се да си представите реакцията на дарвинистите на предложението тяхната теория да бъде премахната от часовете по биология и вместо това да бъде преподавана в часовете по интелектуална история на XIX век.

6

        Чрез изкусното манипулиране на категории и дефиниции дарвинистите успяха да наложат философския натурализъм като задължителен в образователната система на една нация, огромното мнозинство от която в една или друга степен има теистична вяра, която противоречи на натурализма. Според изследване на общественото мнение на „Галъп" от 1982 г., 44% от запитаните отговарят, че са съгласни с твърдението, че „Бог е създал човека до голяма степен в настоящия му вид през последните 10 000 години". Това отговаря на описанието на креационистите в тесния смисъл на думата. Други 38% са съгласни с твърдението, че еволюцията е процес, направляван от Бог. И едва 9% идентифицират себе си като вярващи в натуралистичния еволюционен процес, който не е направляван от Бог. Така философията на 9% от населението на САЩ в момента е преподавана в училищата като неоспорима истина. (... )

      Организациите, които официално защитават науката, продължават да отричат, че съществува конфликт между дарвинизма и „религията". Това отрицание е поредният пример за изкусната манипулация на дефинициите, защото съществуват и основани на еволюцията религии, които с ентусиазъм възприемат натурализма. Стивън Джей Гулд дава пример с генетика Теодосий Добжански[3], когото описва като „най-великия еволюционист на нашия век, който през целия си живот остава православен християнин", и по този начин обосновава твърдението си, че науката е съвместима с религията. Този пример е поучителен, защото Добжански всъщност превръща еволюцията в религия. В една възхвала на този учен Франсиско Аяла казва: „Добжански беше религиозен човек, макар и по всичко да изглежда, че той е отхвърлил основите на традиционните религии, като съществуването на Бог и на живота след физическата смърт. Неговата религиозност се основаваше на убеждението, че във Вселената има смисъл. Доказателство за този смисъл той намираше във факта, че еволюцията е произвела такова удивително разнообразие в живия свят и е направила възможно развитието на примитивните форми до човешкия вид... Той вярваше, че по някакъв начин човечеството ще еволюира към по-висше ниво на хармония и творчество". Накратко, Добжански е това, което днес бихме нарекли ню-ейдж пантеист. Разбира се, че еволюцията не противоречи на религията, когато тази религия е еволюцията. (...)

       Проблемът с научния натурализъм като светоглед се състои в това, че като тръгва методологически от естествената наука, той изработва догматически твърдения за природата на вселената. По дефиниция науката се уповава на емпиризма в смисъл, че учените търсят истината чрез наблюдение, опит и пресмятане, а не чрез изучаване на свещени книги или след постигането на мистично състояние на разума. Възможно е да има определени въпроси – важни въпроси, на които ние продължаваме отчаяно да търсим отговора, които обаче не могат да бъдат получени чрез достъпните за нашата наука методи. Сред тях са не само философските въпроси като този дали Вселената има цел, но също и въпроси, за които сме свикнали да мислим като подлежащи на проверка по пътя на опита, като например как е започнал животът или как са били създадени сложните биологични системи.

         Да предположим, че съществуват хора, за които е еднакво недопустимо както тези въпроси да останат без отговор, така и отговорите да бъдат дадени от някого извън научните среди. В този случай науката трябва да намери отговорите, но за да направи това, тя трябва да извика на помощ сциентизма – философска доктрина, която предубедено допуска, че познанието може да бъде постигнато само чрез достъпните за естествените науки методи на изследването. Груб израз на този философски подход, влязъл в основата на дарвинизма, е примерът със съветския космонавт, който след приземяването си обяви, че е бил в рая, но не е видял Бог. Тъй като не можем да изследваме Бог чрез нашите телескопи или под нашите микроскопи, това означава, че Бог не съществува. Безсмислено е да твърдиш, че нещо съществува, след като по принцип познанието за него е невъзможно.

------------------------------------------

[3] Теодосий Добжански (Theodosius Dobzhansky, 1900-1975, роден в Украйна, през 1927 г. емигрира в САЩ) - известен американски генетик и еволюционен биолог, който има големи заслуги за създаването на т.нар. модерен еволюционен синтез.

7

      Като имаме предвид метода на сциентизма, можем да разберем по-добре смисъла на противопоставянето между научно „познание" и религиозна „вяра" и какво следва от допускането, че естествената наука не е подходяща за изследване на въпроса дали Вселената има цел. Вярата е субективна и включва елементи като фантазия и предпочитания. Познанието е по принцип обективно и включва елементи като факти и закони. Ако науката не изследва целта на Вселената, тогава Вселената не може да има цел, защото за нас няма никакъв смисъл цел, за която ние нямаме никакво познание. От друга страна, Вселената съществува, а всички нейни особености трябва да могат да бъдат обяснени чрез начини и средства, достъпни за научното изследване. Следователно истина е най-доброто до този момент открито натуралистично обяснение, с уговорката, че в крайна сметка то може да бъде допълнено от по-добра или по-пълноценна теория. Това превръща натуралистичната еволюция във факт и част от този факт е естественият отбор.

        Но не е факт самият сциентизъм, нито пък той може да бъде достатъчно привлекателен като философия, след като бъдат изяснени особеностите и последиците от него. Затова и хората, които настояват натуралистичната еволюция да бъде приета като безспорен факт, използват своята културна власт, за да наложат правилата на спора, и така се опитват да защитят този предполагаем факт от атаките на своите противници. Първо, те имат възможност да идентифицират науката с натурализма, което означава, че преди всичко друго те пренебрегват и не обръщат никакво внимание на възможността разумът или душата да предхожда материята. Второ, те имат възможност да наложат такива правила, които да изключат чисто негативния аргумент, и по този начин една теория, подкрепена с твърде малко емпиричен материал, получава имунитет и не може да бъде опровергана, а може само да бъде заместена от по-добра натуралистична теория. Налагайки тези правила, дарвинистите имат възможност да твърдят, че по пътя на естествения отбор са били създадени нощните пеперуди, дърветата и хората, а като доказателство да приведат примера с нощните пеперуди.

      Допускането на натурализма се намира в областта на спекулативната философия, а отсъждането срещу негативния аргумент е предубедено. Все едно съдия да каже на подсъдим, че той не може да докаже своята невинност, освен ако не осигури подходящ заместник, който да бъде съден за същото престъпление. Подобни нестабилни правила на спора се нуждаят от защита от критика и точно с тази цел са развити две различни реторични стратегии. Едната, както вече посочихме, се състои в замъгляване на директния сблъсък между дарвинизма и теизма, така че теистите, които не са убедени във верността на Библията, са накарани да повярват, че нямат причина да бъдат подозрителни към дарвинизма. Останалите опоненти са маргинализирани като фундаменталисти, чиито предполагаеми научни критики няма да бъдат взети сериозно, защото „всеки знае", че хора като тях може да говорят и да вярват във всичко.

      Втората стратегия е да се използва престижът, който науката притежава в епохата на технологията, и така да се твърди, че противниците на Дарвин всъщност са противници на науката, следователно и на самата рационалност. Този аргумент добива определена достоверност от факта, че дарвинизмът не е единствената научна област, в която се използват подходи като широкото извеждане, предубедените догадки и метафизическите спекулации. В историята на научните опити за обяснение на човешкото поведение съществуват множество примери за това, а някои аспекти на космологията, като принципа на антропията, са дали основание за определението „космо-теология". Тази стратегия става ефективна не заради обвързването на дарвинизма с по-спекулативните аспекти на космологията, а заради неговата предполагаема връзка с технологията. Доста категорично, ако не дори и малко грубо, този аргумент е развит от Доналд Йохансон[4]: „Не може да приемеш само една част от науката, защото тя ти осигурява полезни неща като електричеството и пеницилина, а да отхвърлиш друга част, защото ти носи неща, които не харесваш, като отговора на въпроса за произхода на живота".

---------------------------------------------------

[4] Доналд Йохансон (Donald Johanson, р. 1943) – американски палеоантрополог, участник в екипа, разкрил скелета на женския хоминид австралопитек в Етиопия, станал известен под името „Люси".

8

      Но защо да не може? Това, че учените знаят твърде много неща за поведението на електроните и бактериите, не означава, че те знаят как електроните и бактериите са се появили. Напълно е възможно също така, подобно на своите предшественици, съвременните учени да са истински откриватели на някои неща и тотално да грешат по отношение на други. Опитът на ХХ век сочи, че научната технология може да твори чудеса, и това е безспорно. Но тя също така демонстрира, че съмнителни доктрини, основани върху някаква философия, могат да постигнат уважение, което не заслужават, като се потопят в мистиката на науката. Дали дарвинизмът е поредният пример за псевдонаука, е открит въпрос, на който не може да бъде отговорено чрез мъгляво позоваване на авторитета на науката. (…)

      Твърди се, че приемането на натурализма в училищата ще доведе до съществено подобрение на образованието по естествени науки, което в момента се намира в такова трагично състояние в Америка, че лидерите на нацията са основателно разтревожени. Но не е убедително твърдението, че в дългосрочна перспектива образованието по тези науки ще се подобри чрез налагането на един светоглед, отричан от големи части от населението, с надеждата, че обществото никога няма да разбере какво се е случило. Тази идея предполага научният елит да се ориентира към стратегията на индоктринацията, при която учителите първо обясняват на учениците в какво те трябва да вярват, а едва накрая ги информират за възможните трудности, когато вече е безопасно това да бъде обяснено. Слабостта на този догматизъм може да бъде видяна в обяснението на Филип Китчър[5] за „коварството", което се крие във възможността креационистите да получат правото да развият своя негативен аргумент в класните стаи.

      „Ще започне (...) търсенето на множество зле аргументирани възражения срещу еволюционната теория. Тези възражения няма да са достоверни, но как един учител може да обясни тези грешки на ученици, които са в началото на своето обучение? (...) Креационистите предлагат да бъде поискано четиринадесетгодишни ученици без никакъв научен опит да вземат решение за толкова сложни въпроси въз основа на ограничени данни".

        Преди няколко века правоверните християни са използвали същата логика, за да обяснят защо обикновените хора трябва да бъдат защитени от съмнителните ереси на Галилей. В интерес на истината, тук под креационисти Китчър разбира библейските фундаменталисти, които искат да атакуват науката на широк фронт, и аз съм съгласен, че тези групи не трябва да бъдат допускани до класните стаи. Но моят опит сочи, че дарвинистите се отнасят със същото презрение към всяко предложение, колкото и добре аргументирано и скромно да е изречено, а като изграждат своята гигантска теоретична постройка само върху сляпото следване на натурализма, те градят върху пясък. Докато медиите и съдебните зали са толкова пасивни, те ще продължат да имат властта да маргинализират недоволните и да налагат своята философия като единствено възможна. Но няма да имат властта да я превърнат в истина.

Превод: Момчил Методиев

-------------------------------------------

[5] Филип Китчър (Philip Stuart Kitcher, р. 1947) е британски професор по философия, който специализира в областта на философията на науката.

Списание "Християнство и култура":

http://www.hkultura.com/db_text/2009_44.pdf