Жени свещеници?

Николаос Петрос Василиадис

А сега да се насочим към друг щекотлив въпрос - този за ръкоположението на жени. Мнозина питат: “Защо Правословната църква не приема ръкоположението на жени?" Тук се налага да припомня, както ни учи Новият Завет, че единствен Господ Иисус Христос остава вечно Първосвещеник и единствен извършител на тайнствата.

В посланието до евреите се говори ясно и подробно за светостта на единствения и вечен Първосвещеник и Богочовек - нашият Господ. Иисус именно е онзи, който принесе кръстната жертва “веднъж" (Ерв. 9: 28), един единствен път във времето и завинаги остава едниствен посредник между Бога и човеците. Той се моли за хората, дава заповеди, подтиква ги да живеят живот свят.

Свещеникът в църквата не е някакъв "друг" свещеник и жертвата, която принася, не е някаква "друга" жертва - единствено и завинаги е свещенството и жертвата на Христа.
Същото подчертава и молитвата на херувимската песен на божествената Литургия, която изброява:

"Защото Ти си, Който принася, и Който бива принасян;
Който приема и Който бива приеман, Христе Боже наш…"

Това означава: Ти си Този, Който невидимо принасяш, бидейки Първосвещеник и като безценна жертва биваш принасян и бидейки Бог приемаш и като небесен хляб биваш разделян, Христе Боже наш…

Тази уникална свещеническа власт, това първосвещеническо достойнство, Богочовекът - нашият Господ, предаде на светите апостоли. Тях Той изпрати в света да проповядват евангелската истина и да продължават Неговото спасително дело. На тях Той даде властта да извършват светите тайнства, които Сам установи, и да предават на вярващите божествена благодат, която ги освещава. Но след като делото и пратеничеството на апостолите е делото и пратеничеството на Христа Спасителя, на великия и единствен Първосвещеник във вековете за всички хора “чрез Църквата", затова и свещенството Му не можеше да бъде ограничено по часове и дни (т. е. по време). То трябваше да пребивава в Църквата и след смъртта на апостолите. Затова те ръкоположиха свои наследници, разглеждайки ги като продължители на своето дело в Христовата Църква. На тях дадоха завета да избират и други достойни наследници за продължение на свещеническото служение.
Така че от единствения и вечен Първосвещеник, Господ Иисус Христос, Който има неприкосновено, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещенство (Евр. 7: 24-25), се предаде свещеническото достойнство на апостолите, и от тях на архиереите и свещениците посредством тайнството свещенство.
Следователно уникалното и тайнствено свещенство е непосредствено свързано с личността на Христа Спасителя, Който я отдаде на Своите наследници. Поради това още от самото начало съзнанието на Църквата е изключило участието на жени в това тайнство “въз основа примера на Господа", Който бе мъж, и “въз основа на апостолското предание и практика", и особено след като св. ап. Павел изясни новата действителност на връзката между мъжа и жената в Христа (Гал. 3: 27-29) (Вж. "Мястото на жената в Православната църква и относно ръкоположенито на жени": Заключения от междуправославния богословски събор (Родос, 30 октомври - 7 ноември 1988). Бюлетин "Епискепсис", бр. 42, 1 февруари 1989, стр. 7, 8).
Нашата църква, подчертава протопрезвитер Евнгелиос Мадзунеас, учи ясно, че “свещеникът представлява непосредстевно Христа, но най-вече епископът е видима глава на нашата Църква", както пише богоносният Игнатий (Св. Игнатий Богоносец, Послание до магнецийци 3, 2). Така че, тъй като Христос, носителят, образът на това единствено по рода си свещенство е мъж, а не жена, всякога както Самият Първосвещеник, свещениците трябва “да бъдат мъже, за да се запази символическото съответствие между свещенослужителя и Христа".
Протпрезвитер Мадзунеас пише също много характерно следното относно нашата тема. Прилагам текста с известни съкращения, защото прекрасното му съчинение е съставено с научна цел. Той пише:

"От богословска гледна точка отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бога Отца в Света Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), колкото в християнското семейство, толкова и в християнското общество.
И двете роли, както мъжката, така и женската, са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми. От една страна една женска личност е по-близо от всички твари до всевишния Бог - това е личността на Богородица. Женска, а не мъжка личност роди Христа и се удостои да държи в утробата си в продължение на девет месеца Словото Божие. От друга страна идването на земята на Бога като мъж не е просто случайност. Бог, обръщайки се към дявола след грехопадението на първосъздадените хора, казва: Този - Иисус Христос - Който ще се роди от Дева, ще те стъпче и ще ти строши главата, и ти  - дяволът - ще Му ухапеш само петата, т.е. само ще Го нараниш (Бит. 3:15).
Така че идването на Спасителя като мъж има символическо значение, което е познато посредством християнското Предание както на Изток, така и на Запад" (Протопр. Ев. К. Мадзунеас, "Църковно право", т. 1 (обща част), Атина 1979, стр. 100-101).

Следователно свещенството е непосредствено свързано с богочовешката личност на Христа Спасителя, Който е единственият и вечен Първосвещеник. Нашият Господ е "вторият" Адам, "човек… от небето" (1Кор. 15:47). Той стана човек подобен на нас във всичко "освен в греха" (Евр. 4:15) и принесе един път завинаги (Евр. 5:28) кръстната Си жертва като Първосвещеник, за да ни изкупи от греха.
Основавайки Своята Църква, за да продължи изкупителното Си дело след светлоносното Си Възнесение, установи ведно с това и тайнство свещенство. Това уникално свещеническо служение и пастирско достойнство Той даде единствено на мъже - на светите апостоли.
Документът "Апостолски постановления" - съчинение от края на IV век - засягайки въпроса дали жени могат да кръщават, свидетелства, че това "противоречи на закона и е нечестиво". А ръкоположението на жени, според "Апостолски постановления", е дело "на елинското (т. е. езическото) безбожие", а не "на Христова наредба":

"Но ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Йоан Предтеча. И когато ни (нас апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача.
Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател на тази природа и законодател". (Апостолски постановления 3, 9).

Така че достойнството на свещенството и по последование, и по позволение за извършване на светите тайнства Господ ги даде единствено на светите апостоли и посредством тях - на епископите, и на презвитерите в Църквата.

Достойно за внимание е и това, че Господ на Тайната вечеря, на която установи тайнство Евхаристия, и на която присъстваха единствено дванадесетте Негови ученици, поръча само на тях: "Това правете за Мой спомен" (Лук 22:19), т. е. това да правите и вие, за да носите в паметта си и паметта на тези, които идват след това Моята кръстна жертва, която принесох за вас, така и Изкуплението и Спасението, които получихте с тази жертва.
Когато обаче Юда стана предател и неговото празно място сред апостолите трябваше да се запълни, те, следвайки вярно Господа - своя учител, не повикаха жена да поеме апостолското достойнство, въпреки че жени бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и въпреки че жени приеха първи заповед от Господа да благовестят Неговото възкресение на учениците, и да станат така апостоли на апостолите.
Богочовекът - нашият Господ и боговдъхновените апостоли са имали в своето отговорно и трудно свещеноапостолско дело много на брой и твърде способни сътруднички и достойни помощници жени. И докато апостолите ръкополагаха чрез тайнство свещенство епископи, сред тях нямаше ни една от иначе достойните във всичко ученички на Господа. А това сториха, както вече казах, по примера на Господа. Но така е не защото Господ и апостолите подценяваха или презираха женския пол, който е особено ценен в спасителното дело на Господа, апостолите и изобщо в Църквата. Те не правеха и някакво разделение, нито пък желаеха да съхранят някаква уж престижна обществена неравнопоставеност, както твърдят някои врагове на Църквата.
Дякониса Фива и други жени, за които споменава св.ап. Павел в 16 глава на Послание до римляни, не са принадлежали към първото ниво на свещенството; за тях важи онова, което пише апостолът за Фива: Тя стана "помощница на мнозина" християни и на мене (Рим. 16:1-2). Жените дякониси от апостолските времена "се заемали" с делото на дяконското служение с благословия и ръковъзлагане (хиротесия) на епископите (Апостолски постановления 5, 8). Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на беднитe (Кармирис, Йо. Н. Място и дяконско служение на жените в Православната Църква. Атина 1978, с. 48).
Именно тази линия, зададена то Господа и апостолите, следва вече две хиляди години цялата Христова Църква, която въпреки всички схизми и ереси остана единна по този въпрос.
Древната Църква се е сблъсквала с темата за женското свещенство единствено, когато е била поставена пред проблеми с ереси, които са допускали жени до свещеническо достойнство. Тези еретици, повлияни от идолопоклонически религиозни вярвания, които в своите храмове са имали жени-свещеници, въвели в своите общности освен еретическото си учение и жени - свещеници.
Такива бяха гностикът Марк и еретиците квинтилиани, които имаха за водачи две жени - Квинтила и Присцила. Също антидикомарианитите и колирибианите, чиито членове били само жени, които мвесто да служат Богу, служели… на Пресвета Богородица. Те разбира се извършвали това служение с помощта на “жени свещеници" (Вж. протопр. Д. Вакарос, Свещенството в Църковната книжнина през първите пет века (докторска дисертация). Солун 1986, сс. 144-146). Освен това в еретическата общност на проповедника Марк жени произнасяли молитвите по време на тайнство евхаристия и подавали потира с виното на вярващите. В ереста на Маркион жени заклевали и кръщавали члановете на сектата, а в ереста на Монтан т. нар. “пророчици" Присцила и Максимила стояли в йерархията до самия Монтан (Вж. Д. Баланос, Мястото на жените в религиите и в частност в християнството. Атина 1910, с. 45).
Тези еретически практики са в пълно противоречие с онова, което е учил единственият и вечен Първосвещеник - Господ Иисус Христос, с онова, което са учили апостолите. Затова и Църквата немедлено и без колебание се е противопоставяла на тези ереси.
Големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов осъдиха като “противозаконни и нечестиви" и дори “демонични" (Вж. протопр. Д. Вакарос, Цит. съч., сс. 144-149).
Трябва специално да се отбележи, че в нашите дни претенции да се ръкополагат жени повдигаха постоянно и настойчиво, и за съжаление успеха в претенциите си, еретиците протестанти, които обаче са в непрекъснати достигащи до крайности противоречия помежду и вътре в самите им еретически общности.
Свещеникът трябва да е мъж, за да се запази с това и символическото съответсгвие между служещия и великия Първосвещеник Христос. И затова именно свещенството е благодат “на отобразяващия представителството на Христа, на Жениха с невестата", т. е. на Църквата, а “не на невестата жена с Невестата-Църква" (Протопр. Ев. К. Мадзунеас, "Ръкоположение" на жени. Атина 1982, с. 14).
Ще прибавя и следното към тези думи: свещенството е лична благодат, лично призвание от Бога, което е отправено към мъжете. При все това то не е привилегия за всички мъже. Затова не биват призовавани всички мъже към свещенство, а само малцина.

Всеизвестно е мястото и почитта на Богородица в Църквата ни и е нужно да се спирам подробно на това. Само ще отбележа, че ни един мъж не получи такава слава, която получи Пресветата Дева - без Богородица, новата Ева, Христос нямаше да се роди като човек. Нужно бе да се намери една пресвета жена, неопетнена, пречиста, благословена, която да предостави доброволно цялото си същество, своята воля на Бога, за да се въплъти Синът на Бога; нея Светият Дух освети и направи “убежище на Бог Слово", дворец и престол на царстващия Христос.

Въпреки това самата Богородица, майката на Господа, която даде под наем пречистата си плът на Сина и Словото на Бога, когато трябваше Той да се въплати и да се извърши тайнството на нашето спасение. Пресветата Дева, която заемаше особено място в апостолската Църква; тя, която се удостои толкова много още на земята, колкото никоя друга в историята на човечеството. Нея именно възпяваме като “по-честита от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите" и въпреки това тя не прие свещеническо служение. Христос, нейният Син, не й даде тази благодат, която предостави единствено на апосталите. Фактът обаче, че тя бе лишена от свещенството изобщо не я умали, изобщо не я умали в очите на светите апостоли и на Църквата.

На лице са и две други събития от живота на Пресвета Богородица, които подкрепят мнението на Църквата да не се ръкополагат жени:

а) На Тайната Вечеря, в “горницата", където Господ установи тайнството на божествената Евхаристия и заръча на апостолите да го извършват, не присъстваше Пресветата Дева. Присъстващите бяха само дванадесетте ученици, апостолите на Господа (вж. Марк 12:15; Лука 22:11 сл.).
б) На Петдесетница, при слизането на Дух Свети в “горницата" (на горния етаж на къщата) бях събрани в едно сърце всички вярващи, като по този начин бяха причастни и благочестивите жени, които следваха Господа от Галилея и с Мария, майката на Иисус (Деян 1:13-14). Следователно и те са причастни на благодатта, и самата Пресвета Богородица, над която изобилно се изля благодатта на Светия Дух; причастни бяха и всички мъже, които присъстваха (Деян 2:1-4).

Така че личната благодат да извършват светите Тайнства получиха само дванедесетте ученици, докато благодатта и даровете на Светия Дух получиха всички вярващи - мъже и жени.
Следователно, за да обобщя тук “невъзможността за ръкоположение на жени в личното свещенство, като положено в основата на църковното Предание, е изяснено “в следващите църковнополагащи тези":

а) Примерът на нашия Господ Иисус Христос, Който не избра нито една жена “като една от апостолите".
б) “Примерът на Богородица, която не упражняваше свещеническо служение" в Църквата, въпреки, че се удостои да стане  майка на “въплътеното Слово Божие".
в) “Апостолското предание", съгласно с което апостолите, следвайки примера на Господа, “никога не ръкоположиха жени за лично свещенство в Църквата".
г) “Някои тези в учението на ап. Павел относно мясното на жените в Църквата" и
д) “По критерия на аналога", по който беше редно, ако се позволеше свещеническо служение на жени, тогава трябваше “първоначално такова служение да е било предоставено на самата Богородица"
(Вж. "Мястото на жената в Православната Църква и въпросът за ръкоположението на жените" - Бюлетин "Епискепсис", бр. 412, 1 февруари 1989, сс. 9-11).

И точно тук обаче се проявява любовта, почитта и уважението към жената: въпреки че не й се дава благодатта на свещенството, Църкавата използвала жените в служението на “дяконисите" или “вдовиците" - служения, които обаче нямат сакраментален характер. Дяконисите, както пише незабравимият академик и преподавател в Богословския Факултет на Атинския Университет Йоан Н. Кармирис, не са били “ръкоположени членове на клира", които са принадлежали към първата степен на свещенството (т. е., дяконството), макар и “в някои исторически моменти и географски места изглежда злоупотребително те са упражнявали и литургическо служение без да бъдат ръкоположени със сответното тайнство". Жените, продължава Кармирис, в древната Църква не са упражнявали “в конкретния смисъл и чисто свещенно-дяконско служение", а само служение “на дяконисите и монахините", тъй като “са били лишени от тайнство свещенство". Затова, заключва професорЙоан Кармирис, не трябва да се смесва чисто спомагателната функция и дейност в Църквата “най-вече тази на дяконисите с това на дяконите - първата степен в свещеническото служение" (Йоан Н. Кармирис, Мястото и служението на жените в Православната Църква. Атина 1978, с. 47).
Професорът в Богословския Факултет Евангелос Д. Теодору, който подробно и в долбочина изследваше мястото на “дяконисите" в Църквата (неговата книга “Хиротония или хиротесия на дяконисите" е класическа и изчерпва темата напълно), пише:
“Диакониса" не е била степен, която се дава, за да се премине от друти по-ниски йерархически степени на женски клир (има се предвид иподяконското служение)". Степента на “диаконисата" не дава право на изпълняващите я да възходят към чина на презвитера или епископа. Чинът на “дяконисите", създаден за да изпълнява свещеноапостолските нужди на Църквата главно сред жените, е “бил несъмнено по-нисш от този на дяконите-мъже".
“Дяконисите", продължава същият професор, не могли да претендират за чисто свещенически права и участвали само в някои аспекти на дяконското служение, но им било забранено да “участват в служението на дякона при светия олтар". Относно това документът “Апостолски постановления" свидетелства следното:

“Дяконисата не благославя, нито извършва нещо от онова, което извършват презвитерите или дяконите. Тя единствено пази портите на храма и помага на презвитерите при кръщение на жени (заради приличието)  (Апостолски постановления. Кн. VIII. 28, 6).
Този раннохристиянски документ свидетелства, че “дяконисите" не са имали никаква връзка с извършване на тайнствата. Просто са помагали на свещениците при кръщение на жените и в религиозното образование по къщите, за да не бъдат клеветени свещениците (Пак там. Кн. III. 16). 

Професор Евангелос Д. Теодору изяснява също, че чинът на "дяконисите" винаги е бил подчинен на йерархически предшестващите и стоящите по-горе дякони. Той е бил "като приложение и допълване на чина на дяконите", най-вече за служение сред жените. Затова, съгласно със "свидетелството на изворите", чинът на дяконисите, който е имал  особен характер и е съставлявал "междина на по-долния и по-горния клир" (Евангелос Д. Теодору, "Хиротония" или "хиротесия" на дяконисите. Докторска дисертация. Атина 1954, с. 93, 94. За ръкоположението на жени виж и йеромонах Агапий и монах Никодим, Пидалион… Изд. "Астир" 1970, с. 149-150: Бележка 19 правило на Първия вселенски събор.).
Следователно, за да резюмирам всичко остносно “дяконисите" в древната Църква и хиротонията им, освен литургическите прилики с хиротонията на дякона, е имала и особен свой собствен характер. Затова тази хиротония не означава повишаване на тази, която бива ръкополагана, нито й е давало права за възкачване към нивата на презвитера или епископа.

Каква е била хиротонията на дяконисите?

Освен литургическите прилики с хиротонията на дякона, е имала и особен свой собствен характер. Затова тази хиротония не означава повишаване на тази, която бива ръкополагана, нито й е давало права за възкачване към нивата на презвитера или епископа. Или, нека видим по-добре какво казва професор Евангелос Д. Теодору с неговите собствени думи:

“Хиротонията на дяконисите е бил единственият вид хиротония на жени в Църквата, с която се е създала уникална степен на женския клир и единственият му чин, т. е. степента на дяконисите. В изворите няма съмнение, че хиротонията на дяконисите не представлява извеждане от каквото и да е по-ниско ниво (т. е. това на иподякона) или че е давала на ръкополаганата властта и правото за възхождане към презвитер и епсикоп. Хиротонисана дяконисата, без да е противоположена на мъжкото свещенство, е била ангел в делата на милостта, просветлена катехизаторка и съработница на епископа и на йереите в пастирската и социалната им работа, както и в кръщението на жените" (Евангелос Д. Теодору, Християнство и феминизъм. Списание "Ефимериос", бр. 7, 1/ 15 май 1989, с. 131).

От всичко това става ясно, че в съзнанието на Църквата жените не са претендирали за свещеническо достойнство, а “дяконисата" не е имала никаква връзка с дяконското служение на олтара и “не се позволяваше на дяконисата да се занимава със светата утвар" (Протопр. Евангелос К. Мадзунеас, Цит. съч., с. 12). …

С течение на времето женското служение в Църквата се е изменило в съответствие с многото нужди на Църквата, и с общностните условия на всяка епоха.
Днес някои протестанти на Запад…, бидейки отпаднали от Едната, Света, Вселенска и Апостолска църква Христова, т. е. от Православието, претендират за ръкополажение на жени. Докато едни само ръкоположиха жени, други, в Америка,  “ръкоположиха" жена дори за епископ. Жена, която е омъжена и която преди новото си призвони е работила като отговорник за обществените връзки на крупната петролна компания "Sun Oil" (Вж.  статията "The bishop is a lady" в Time Magazine ot 26 декември 1988 г., с. 55).
Това плачевно заблуждение и безмислие (изказвам се с най-меки думи) е истински плод на отстъпничеството и помрачението на душата, на неразбирането на Свещеното Писание и презрението към Свещеното Предание, плод на осветскостяването на Църквата. ...
Иначе, както вече казах, Църквата е дала възможност на жената да развие всички благодатни дарове, с които я е надарил Създателят. Много “духовни майки" станаха духовна упора носейки не ленни души. Днес още продължават да се основават женски монашески братства, които упражнявха и упражняват духовен живот, който разцвъфва.
В историята на Църквата ни могат да се приведат примери, където духовната майка, както духовният баща, е привличала много, много хора, които са избягвали в пустинята, за да се посъветват (както например света Ефросина и света Ирина).
През 1210 г. ава Исайя състави книгата “Митерикон", в която е включил мъдри мисли на духовни майки, творение, което съответства на “Патерикона". Също “Житието на света Синклитика" е твърде подобно и близко по характер на “Житието на свети Антоний". А и да не забравяме, че мъдри мисли на духовни майки се намират и в Патерикона. Аскетическите правила на свети Василий Велики не се отнасят само за монасите, но и за монахините. Затова, както пише светият отец, “бори се и женското у Христа, избрано във войската по духовна добродетел", …"И мнозина жени се прославиха" не по-малко от мъжете (Свети Василий Велики, Аскетически препоръки. III). Не случайно Житието на света Синклитика е твърде подобно и близко по характер на житието на свети Антоний Велики.

Приключвайки с тази тема бих искал да приложа части от заключителния протокол, издаден под името “Православният събор за ръкоположението на жени".
Този събор беше свикан на о. Родос през октомври-ноември 1988 г. по инициатива на Вселенския патриарх и под егидата на тогавашния митрополит на Мира, а понастоящем на Ефес, господин Хрисостомос - представител на Вселенската патриаршия. Темата на събора беше: “Мястото на жената в Православната църква и въпросът относно ръкоположението на жени". Дискусиите на събора се водеха в открит дух и пълна свобода на мненията на заседаващите. Те бяха представители и учени от на всички православни поместни църква - клирици и миряни, монаси и монахини, мъже и голямо множество жени. В края на събора, който приключи работата си на 5 ноември 1988, се изгласува заключителен текст със следните заключения:

“В настоящите заключителни решения се изреждат по ред богословските основания, които подчертават особеното положение на жената в Православната църква. Жената се разглежда като неотделимо и равночестно на мъжа същество. Тя, заедно и съответно на мъжа като два пола на единия и същи човешки род, изграждат пълнотата на Църквата. Мъж и жена, сътворени по образ и бодобие на Бога, заедно участват в изправителното дело на Христа, в харизмите и даровете на Светия Дух без да има каквото и де различие между тах.
На антитезата Адам-Христос има и аналогична такава Ева-Богородица. Именно отношението между последните дава действителното предимство на жената в Православната църква. То дава правата и властта на жената да участва в живота на Църквата и да предлага своето служение в различни области, които съборът определи с точност.
Ако тайнството свещенство се даде от Христа на апостолите и техните наследници и днес съществува в Православната църква, както и в другите източни и западни църкви, под формата на познатата ни служение, което се ограничава само до мъжете и което не се предостовя на жени, това не означава, че по този начин се въвежда някакво умаляване достойнството на жената. Напротив от всеправославния събор беше потвърдено, че православната жена може да живее пълноценен църковен живот, и да упражнява подобаващото църковно служение по различни начини вътре и вън от храма, винаги църковна и физически, не и свещенодействено.
В служението на дяконисата - едно древно призвание в Православната църква - но и в други определени длъжности, православната жена е призвата днес да подпомага дейността на Църквата в места като пастирство, литургика, оглашение, учителство, свещеноапостолство, обществено служение, разбира се в съответствие със наличието и посвещението на женско монашеско служение.
По този начин съборът призна равенството на половете, значението на женския фактор за тайнствения живот на Църквата и я натовари с всеки вид възможен принос и служение за пълнотата на Църквата.
Съборът не забрави да удостои и да даде обоснован православен отговор и в определени по-крайни претенции в съвременното феменестическо двежение, което се развива главно на Запад и има разнообразни вторични отклонения.
Този текст със заключенията от събора ще бъде изпратен, по съответния ред, от Вселенския патриарх до всички поместни православни църкви, като текст, който богословски обосновава учението на Православната църква и непозволяването на ръкоположението на жени, и за съответната употреба в полето на богословските диалози."
о. Родос. 5 декември 1988
(Вж. Списание "Епискепсис", бр. 409, 15 ноември 1988, с. 2-4)

Приключвайки с темата “за ръкоположението на жените" подчертавам, че православните жени, живеещи в пълнотата на праволславната духовнаст и оставащи в скромност и отговорност в границите на собствения си пол и призвание, никога не са имали претенции за навлизане в редиците на свещения клир, защото те не смятат, че живеейки в своето собствено призвание и пратеничество са онеправдавани в достойнството си. Напротив, православните жени, тъй като живеят в светия, духовен и светоотечески живот на нашата Църквата, която запазва ненакърнимо, незамъглено и неизкривено учението на нашия Господ и на апостолите, познават следното: Достойнстовото в очите на Бога, Който познава сърцето на човека, не идва от почестите и правата, а от любовта, светия живот и духа на служение, на борба и жертвеност, които са доказателства за вярващия или вярващата. Следователно ролята на жената в Църквата се ситуира в пространстовото на тайнственото богословие и най-малко в пространството на институциите и на пастирството. Затова православните жени са приемали с радост почетното място, свещеноапостолството и отговорното си служение в Църквата Христова. …

Николаос Петрос Василиадис, из книгата "Православие и феминизъм"
Превод от новогръцки език Светослав Риболов

Брой 23 от 2001 година