вторник, 11 август 2015 г.

Размисли върху книгата "Великият дизайн" - или един задочен дебат със Стивън Хокинг ІV




Четвърта част
ВЪПРОСЪТ ЗА ВРЕМЕТО В НАУКАТА И В БИБЛИЯТА



      – Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно – каза Алиса, – отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.
       – Ако познавахте времето така добре, както аз го познавам – каза Шапкарят, – нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност... А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!
      – Славно щеше да бъде, разбира се – каза Алиса замислена. – Но тогава… знаете, не бих била гладна…
     – Не веднага може би – каза Шапкарят. – Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато поискате.
Луис Карол, из "Алиса в страната на чудесата"

      Луис Карол, разбира се, метафорично определя времето като "личност" – с него може да се разговаря, в резултат на което е възможно то да бъде убедено да избърза, да се забави или дори да спре да върви. Според християнството, Бог е личност, Той е създал времето като в своята премъдрост изглежда му е придал твърде причудливи свойства, някои от които науката тепърва открива, без да е в състояние да осмисли рационално природата на самото време.

 І Времето според науката

Има две гледни точки по отношение на възгледите за времето:
Привържениците на едното становище смятат, че то не се отнася до някакво реално съществуващо измерение, а е само интелектуална концепция, която позволява на хората да проследяват, сравняват и подреждат събитията. Подобно виждане е характерно за философите-идеалисти (Беркли, Хюм, Мах), а в науката – за Готфрид Лайбниц, който заявява, че физическият свят, пространството и времето са субективни възприятия и не са нищо друго освен несъвършено сетивно изражение на истинския свят на неделимите първоелементи – монадите.[1]
Според другото гледище, изразено най-пълноценно от Нютон, пространството и времето са абсолютни – обективни самостоятелни същности, които са напълно независими както едно от друго, така и от материята, разположена и развиваща се в тях. Пространството е плоско (Евклидово) с три измерения като е безкрайно, неподвижно и еднакво навсякъде – хомогенно и изотропно.[2] В наличност е дори, когато в него няма никакви физически обекти. Всъщност то е само едно празно вместилище, където се извършват движенията на телата (и измененията на полетата), без при това да се променят неговите свойства. Времето е безкрайно, тече равномерно и еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще, – дори и в отсъствието на каквато и да е материя. В цялата безбрежна Вселена то е едно и също, хомогенно е и има постоянен ход във всички точки от света, като не се влияе от никакви физични процеси.

Времето в „Теория на относителността”

Когато разработва теорията на относителността, Айнщайн стига до извода, че материята, пространството и времето не могат да съществуват самостоятелно – абсолютно, а са само относителни страни на едно съвършено единство. Например протичането на времето, размерите и масите на телата зависят от тяхното движение – при субсветлинни скорости времето се забавя, размерите се скъсяват, а масата нараства. Също структурата (т.е. геометричните свойства) на четиримерния пространствено-времеви континуум[3] се изменя в зависимост от струпването на масите на веществото и поражданото от тях гравитационно поле. Около обекти с голяма маса пространството се изкривява, а времето значително намалява своя ход. Според него до идеята за пространство и време не може да се стигне ако няма материя, ако тя не се развива и възприема от човека. В този смисъл трябва да се каже, че ако няма материя – не съществува пространство и време. Материята е в непрекъснато движение, което се определя само по отношение на различните отправни системи, и затова то е относително.
Теорията предсказва, че времето в неподвижна система и в система, която се движи равномерно спрямо наблюдателя, тече различно. Експериментите, проведени през последните няколко десетилетия, потвърдиха, че нестабилните частици живеят по-дълго, когато се движат с по-висока скорост и при скорости близки до скоростта на светлината, времето им на живот нараства неограничено. Забавянето на времето е било отчетено и с цезиеви атомни часовници, поставени на борда на самолети, които предварително са били синхронизирани със същите такива хронометри, останали в наземна лаборатория. След приключването на полета, учените установили, че разликата в измерването на времето действително е била точно предвидената според изчисленията.
Силата на гравитационното поле причинява изкривяване на време-пространството, което също води до разтегляне на събитията. Оказва се, че часовниците на брега на морето, понеже са разположени по-близо до гравитационния център на Земята, тиктакат по-бавно от тези на някоя висока планина. А в околностите на една черна дупка, изоставането на времето се увеличава твърде значимо. Нека да си представим, че с помощта на мощен телескоп наблюдаваме астронавт, който се намира в орбитална станция, съвсем непосредствено до хоризонта на събитията на черна дупка.[4] На нас ще ни изглежда, че той се движи като на изключително забавен каданс, а на него (астронавтът също ни следи), – че нашите действия са със светкавична бързина, сякаш гледа видео пуснато на бързо превъртане напред. Парадоксалното е, че в космическата станция за астронавта времето ще тече също както и при нас, но той ще вижда звездите и планетите да кръжат с много висока скорост по своите орбити и, като следствие, цялата Вселена ще се състарява главоломно пред очите му. (Ако се запитаме кой от двата часовника – нашият или този на астронавта – отмерва правилното време, отговорът е: „и двата в тяхната собствена рамка на отчитане”. Няма достоверен начин да се каже кое е “точното ниво”, на което върви времето – всичко зависи от това къде се намираме по отношение на гравитационното поле.)

Пътуване във времето

Времето в класическата физика на Нютон е като стрела, носеща се равномерно и еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще. Според теорията на Айнщайн времето се превръща в река, която ускорява или забавя своя ход, докато извива меандрите си из изкривеното пространство на всемира. Великият учен обаче се безпокоял, че в нея се спотайват скрити водовъртежи и разклонения, които могат да объркат еднопосочното й течение. Неговият кошмар се оправдал, когато през 1937г. Уилем Джейкъб ван Стокъм открил решение на уравненията на общата теория на относителността, което позволява връщане в миналото. По-късно учени като Курт Гьодел, Кип Торн, Джон Ричард Гот и др. доразвиват идеята за пътуване във времето. Но техните проекти все още са неосъществими – за реализацията им са необходими огромни количества отрицателна материя и енергия, "космически струни" с колосална маса и скорост близка до светлинната и пр.[5]
От гледна точка на науката „завръщане в бъдещето” е възможно и това е било потвърждавано експериментално хиляди пъти. В своята „Популярна физика” Джей Орир дава релативистичен пример, при който единият от двама двадесетгодишни братя се отправя с космически кораб към недалечна звезда (т. нар. „парадокс на близнаците”). Ако се движи със скорост близка до тази на светлината, той може да отиде до там и да се върне, да речем, само за 10 години собствено време. Когато каца обратно, на Земята обаче са изминали 80 години и неговият брат-близнак е на преклонната възраст от 100 години, докато той е само на тридесет и по такъв начин е пристигнал цели 70 години напред в бъдещето. (Нашите космонавти действително правят кратко пътуване в бъдещето – всеки път когато се завръщат от полет бордовите часовници сочат, че те са с няколко частици от секундата по-млади, отколкото ако бяха си останали вкъщи.)
Нека накратко да споменем някои от парадоксите, до които се стига обаче, когато се отправим на пътешествие в миналото и нарушим причинно-следствената връзка в хронологията:
1. „Убийство на дядото”. Връщате се 40-50 години в миналото и блъскате неволно с автомобил момчето, което трябва да стане ваш дядо. Поради неговата смърт, става невъзможно раждането на един от родители ви, оттам и вашето съществуване – абсурдно.
2. „Знание от бъдещето” (информационен парадокс). Оксфордският философ Майкъл Дъмет предлага история за бездарен художник, който вижда свои, още ненарисувани, картини в албум, донесен от познавач на изкуството, пристигнал от бъдещето. Художникът успява да открадне албума с репродукциите и просто ги прекопира, като те се превръщат в шедьоври за поколенията. По такъв начин излиза, че информацията за картините в случая, няма произход.
3. „Парадокс на измамника”. Правите машина на времето, която ви отнася в бъдещето. Там научавате, че ви е "писано" да се ожените за девойка на име Христина. Като се връщате обаче, понеже сте наясно какво ви очаква с нея, решавате да предпочетете Михаела. Така “измамвате” трагичното бъдеще, което вече няма как да се осъществи.
През 1992г. Ст. Хокинг изказа "хипотеза за защита на хронологията", според която разходка напред-назад из времето е невъзможна, защото нарушава определени физични принципи. Неговите аргументи обаче бяха отхвърлени от Сергей Красников и Ли-Ксин Ли, с антитезата, че "не съществува физичен закон, който да забранява появата на затворени времеподобни криви[6]". Все пак защитниците на хронологията като Игор Новиков и Матю Висер твърдят, че законът ще излезе наяве, когато се разработи "цялостната теория на квантовата гравитация".
Тук ще споделим още две (или дори – три) възражения относно пътешествията в историята. Нека си представим, че някой далечен пра-, пра-, правнук на Айнщайн реши да го посети. След смъртта на гениалния учен атомите от неговия организъм са се разпръснали в природата – да речем в почвата, водата, въздуха, живите същества и пр. Но според някакво благоприятно стечение на обстоятелствата, при кръговрата на веществата, след хиляди години точно те са изградили тялото на неговия правнук. При тяхната среща обаче ще трябва едни и същи атоми да бъдат едновременно на две различни места и по такъв начин се оказва, че пътуването в миналото нарушава закона за запазване на масата/енергията.[7]
Когато правнукът заеме своето място в машината на времето и реши да потегли, той ще трябва едновременно да тръгне не само към миналото, но и към бъдещето (понеже всеки момент след старта определено е в бъдещето). Получава се логически абсурд, а едно толкова значимо вътрешно противоречие в теорията не е най-добрият атестат за нейното качество.[8] Ако пък разглеждаме нещата буквално, не трябва ли лентата на неговия живот да се завърти в обратна посока? Тоест пътешественикът да се върне в мига преди да е потеглил, а после – към своето юношество, детство, раждане и т.н. С други думи приключението ще свърши веднага след като е започнало.

Още странности на времето

Поради ограничената скорост на светлината едно и също събитие може да бъде за един наблюдател в миналото, за друг – в настоящето, а за трети – дори в бъдещето. Нека предположим, че живеем през 2175 г. и нашата цивилизация е успяла да колонизира планетата Марс и Ганимед, най-големия спътник на Юпитер. На Земята се играе интересен футболен мач, който се предава чрез сателит и до жителите на селищата в космоса. Сигналът ще пътува до Марс за около 4 минути, а до Ганимед – за близо половин час.[9] На стадиона тече 15-ата минута от мача, като в 11-ата минута е отбелязан гол. Докато радостта по трибуните вече ще утихва, запалянковците от Марс тепърва ще бъдат „взривени”, а тези от Ганимед ще трябва да почакат още цели 27 минути, за да се насладят на красивото попадение.
Във физиката съществува един феномен, известен като „квантово сплитане”. Две частици могат да обменят помежду си информация, която е възможно да се движи с безкрайно висока скорост. Ако след време успеем да излъчваме събитията с такава бързина, всички зрители, не само на Марс и Ганимед, но където и да се намират във Вселената, ще наблюдават футболните мачове едновременно с публиката на стадиона.[10] Дори и тогава обаче няма да е възможно да се надзърне в бъдещето, т.е. да научим за нещо преди то да се е случило. Едва ли някой би могъл да предвиди например, че в 43-та минута едно от кучетата на полицаите, които охраняват игрището, ще успее да се отвърже и ще хукне по терена да гони топката заедно с футболистите.[11]
Учените заявяват, че виртуалните частици[12] се движат „настрани” във времето, т.е. те могат да променят положението си дори времето да е спряло. Нещо повече, в квантовата механика причинно-следствени връзки не могат да бъдат точно установени, а според някои решения на теорията на относителността следствието може да изпреварва причината. Ричард Файнман обяснява защо свойствата на античастиците са противоположни на тези на частиците като приема, че те пътуват обратно във времето. Например позитронът се разглежда като еквивалентен на електрон, който идва от бъдещето.[13]
Физичните закони са темпорално симетрични, т.е. не съществува забрана да се върнем от бъдещето към миналото. Затова все още не може да се каже на какво се дължи еднопосочното движение на „стрелата на времето” – като най-силен (но не достатъчно!) претендент за обяснение на проблема се сочи ІІ принцип на термодинамиката и т.н.
В "Интелигентният дизайн" авторите не изразяват ясно становище по отношение на проблемите с произхода на времето и началото на Вселената. Нещо повече, до настоящия момент нито един от стълбовете на съвременната физика – нито Общата теория на относителността, нито квантовата механика, нито дори теорията на струните – не е в състояние да обясни съществуването на пространството и времето. 
Колкото до втория проблем, Стивън Хокинг и Джим Хартъл в една своя разработка (направена още през 1982 г. и повторена в "Интелигентният дизайн"), въвеждат т. нар. „имагинерно време”, при което "различието между пространство и време напълно изчезва". По такъв начин в тяхната теория е възможно пространство-времето да е крайно по протежение и все пак Вселената да няма начало и край, понеже се премахват сингулярностите в тези моменти. (Подобна позиция е заявена и в съвсем скорошна научна публикация, основана на уравнения от квантовата физика.[14])
Както признава самият Хокинг обаче, тази постановка е твърде спекулативна: "трябва да отбележа, че идеята времето и пространството да са крайни, но без граница, е само предположение: тя не може да се изведе от някакъв друг принцип". Затова не е трудно да се досетим, че той е използвал този подход, за да се стигне накрая до извода: "Доколкото Вселената има начало, можем да предполагаме, че има Създател. Но ако Вселената е напълно самостоятелна, без граница или край, тя няма нито начало, нито край: тя просто съществува. Къде тогава е мястото на Създателя?"[15]
Съвсем наскоро обаче, екип под ръководството на Жан-Люк Лехнерс, в който влизат Джоб Фелбрудж и Нийл Турок, с помощта на по-мощни математически методи и средства успя да докаже, че моделът "без граница" на Хокинг и Хартъл е несъстоятелен (а още беше опроверган и т. нар. "тунелен преход" на Виленкин, който също изключва начало на времето)![16]

Възраст на Земята, Слънчевата система и Вселената
Съвременните геолози използват няколко основни метода за определяне на абсолютната възраст на скалите посредством радиоактивно датиране. В зависимост от начина на разпад и получените крайни продукти те са: уран-оловен; рубидий-стронциев; калий-аргонов (в края е даден периода на полуразпад):
уран (U235) → хелий (He) + олово (Pb207) = 700 млн. год.
калий (K40) → аргон (Ar40) = 1, 3 млрд. год.
уран (U238) → хелий (He) + олово (Pb206) = 4, 5 млрд. год.
рубидий (Rb87) → стронций (Sr87) = 48, 8 млрд. год.
Радиоактивният изходен елемент се разпада до стабилен производен продукт, което позволява създаването на математически израз за пресмятане на геологичното време. По последни данни се изчислява, че Земята съществува от поне 4, 54 милиарда години.
Съвременното съотношение на двата дългоживеещи изотопа на урана (U235 и U238) и измерванията на отношенията на продуктите от разпада им позволяват да се определи възрастта на Слънчевата система на близо 5 милиарда години. Сравнявайки масата и яркостта на Слънцето с тези на останалите звезди също може да се заключи, че Слънчевата система наистина е толкова древна. Богатите на калций и алуминий включения – най-старите познати съставки на метеоритите, образувани заедно с нея, – са на около 4, 56 милиарда години. Това се приема за действителната възраст на Слънчевата система и същевременно горна граница за възрастта на Земята.
Въз основа на данните за ускорено разширение на Вселената чрез свръхнови от тип Ia и измерванията на спектъра и анизотропията на реликтовото излъчване, направени от спътника WMAP (Сонда за Микровълнова Анизотропия “Уилкинсън”), възрастта на Вселената е определена на 13,7 ± 0,2 милиарда години.

ІІ Времето в Библията

Има някои неща, които Бог е запазил в тайна до момента, когато ще бъдем подготвени да ги разберем. На пророк Даниил е казано: „А ти, Данииле, скрий тия думи и запечатай тая книга до последното време; мнозина ще я прочитат, и знанието ще се умножи.” (Дан. 12: 4). Какво би станало например, ако свещените писатели бяха заявили, че Земята се движи в космическото пространство? Няколко хиляди години, чак до епохата на Нютон, религиозните спорове нямаше да утихват като противниците на Свещеното Писание щяха непрекъснато да атакуват неговата правдивост. Всички видове движение, известни на древните хора, – пеш, на гърба на животно (кон, камила, слон и др.), с колесница, кораб и пр. – винаги са съпроводени с някакво осезателно сътресение. Нека да си припомним, че когато Коперник, а по-късно и Галилей, стигат до прозрението, че Земята обикаля около Слънцето, не само религиозните водачи, но най-вече светските учени отхвърлят подобно твърдение като несъстоятелно.

Дните на Сътворението

Ситуацията с времето е подобна – преди малко се уверихме, че неговото естество, от научна гледна точка, е твърде неразбираемо и непонятно дори за съвременния човек. С думата „йом” в Библията се описва както обикновен ден, така и неопределен период от време. Затова в християнските среди често се появяват противоречия в кой от двата смисъла трябва да се тълкуват творческите дни в книгата Битие. Много богослови и днес застъпват становището, че това са двадесет и четири часови денонощия, понеже на повечето места в свещените текстове с тази дума е означен някакъв ден от седмицата. Тук обаче ще направим обширен коментар на другата гледна точка, т.е. възможно ли е в разказа за Сътворението еврейският израз за ден да се разбира като отрязък от време, който не е точно фиксиран. В книгата Йов 20: 28 "йом" се отнася до момента на Божия гняв, а в Псалм 19: 1 – до деня на скръбта. Допуска се също във ІІ Летописи 21: 19, Осия 6: 2, Битие 2: 4 както и на редица други места думата да е употребена за продължителен период от време.
През първия творчески ден е извикана в съществуване светлината: „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.” (Бит. 1: 3). Някои предполагат, че тази светлина е била от някакъв точков източник (който сега липсва?!) и тъй като Земята се е въртяла около оста си, денят и нощта са се сменяли за период от 24 часа. Изразът „биде вечер, биде утро” предполага изгрев и залез, но ако е така Бог трябва да е творил на точно определено място, а не да е устройвал цялата планета, както е видно от контекста. Затова по-правдоподобно е схващането, че светлината огряла Земята и небесните простори през този ден е идвала от всички посоки, като най-вероятно остатък от нея е т. нар. космически микровълнов фон (КМФ).[17]
При разширението на Вселената той постепенно е отслабвал и затова на четвъртия творчески ден са били направени Слънцето, Луната и звездите, за да могат хората да разграничават деня от нощта, а също и да "показват (земните) времена, дни и години" (Бит. 1:14). Макар думата „нощ” да е употребена още в началото на разказа (Бит. 1: 5), тя очевидно се отнася до нещо, което ще се появи по-късно, защото тъмнина за Бога не съществува: „Кажа ли: може би тъмата ще ме скрие, и светлината наоколо ми ще стане нощ; но и тъмата не ще е тъма за Тебе: нощта за Тебе е светла като ден, и тъмата – като светлина.” (Пс. 138: 11, 12) В такъв случай интервалът „вечер – утро” (т.е. „творческата нощ”) е възможно да се разбира единствено като прекратяване на Неговата дейност в този промеждутък. Тук се налага да отбележим още, че е потребен значителен срок дори видимите звезди да заблестят на небосвода. С невъоръжено око се забелязват около 2000 звезди, които са на различно разстояние в космоса. Тяхната светлина обаче трябва да е пътувала от четири (за Проксима от Центавър) до няколко хиляди години (за най-отдалечените), за да могат първите хора да се насладят на красотата им.
В началото на шестия творчески ден Бог създава сухоземните животни, а по-късно – Адам „по Своя образ и подобие”, който да управлява над всичко и да обработва и пази Едемската градина. По този повод Чарлс Такстън и Нанси Пиърси пишат: „От Битие научаваме още, че Бог довежда животните при Адам, за да им даде той име (2: 19, 20). В староеврейския "да дадеш име на някого" представлява идиоматичен израз със смисъл на "да придобиеш власт над някого"; т.е. този библейски текст подкрепя разбирането за властта на човека над природата. Освен това според еврейското мислене името на нещо трябва да изразява неговата същностна природа. Следователно, за да дадеш имена на животните, ти трябва да проведеш внимателно изследване и да определиш какво представляват те – една задача, която изисква подробно наблюдение, описание и класификация.”[18] Поради тази причина човекът е трябвало да поживее известно време с обитателите на този „зоопарк”, за да може да ги опознае и назове според някаква тяхна характерна особеност. Ако приемем, че са били кръстени от порядъка на няколко хиляди сухоземни вида животни (може би същите, които Ной е вкарал в Ковчега) подобно поръчение е изисквало значителен ресурс от време и интелектуални усилия.[19] Човекът по-нататък е общувал известно време с тях, за да се убеди, че нито едно същество не може да му бъде подходящ помощник. После Бог го е приспал и от реброто му е направил Ева, която Адам е обикнал – с което творението е било завършено. Всички тези неща не е възможно да са се случили в рамките на 12 часа, колкото е светлата част от денонощието!
За последния, седми творчески ден, не е споменато, че е приключил (след него не е "станало вечер и утро"), т.е. той е трябвало да бъде безкраен. В такъв случай благословената и осветена от Бога почивка след Сътворението "съботата", е онова безгрешно състояние на физически и духовен порядък, хармония и мир, в което се е намирал съвършено построения свят. И така седемдневната седмица става преобраз и пример, който е било необходимо израилтяните да следват, включен в четвъртата заповед: „Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; … защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.” (Изх. 20: 8, 9, 11)[20]

Схващанията на светите отци за творческите дни от първа глава на книгата Битие

Според християнското разбиране Бог създава Вселената ex nihilo, но самият Той остава извън материята, пространството и времето. Моментът на възникването на света се явява и начало на времето (което е в пълно съгласие с теорията на относителността) и в този смисъл Бл. Августин отбелязва, че Бог не е творил във времето, а със времето.
Светите отци също са смятали, че няма как да се определи продължителността на творческите дни. Йеромонах Серафим (Роуз), който прави обширен коментар върху техните тълкувания на книгата Битие, на едно място пише: „Но мнозинството от отците изобщо не говори за това: това не е било предмет на спор по онова време, и на тях, изглежда, и през ум не им е минавало да настояват за пренасянето на времевата скала на нашия паднал свят назад, върху изумителните и чудесни събития на тези шест дни. Блажени Августин в пълнота резюмира светоотеческата позиция: „За нас е много трудно или дори напълно невъзможно да заключим от какъв род са били тези дни: още по-невъзможно за нас е да говорим за това” (O градe Божием, ХІ, 6).”[21]
Редица християнски автори (св. Юстин Философ, св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, св. Киприан Картагенски и др.), без да уточняват продължителността на творческите дни, са допускали, че е възможно те преобразно да отговарят и на периоди от човешката история (от по хиляда години) до свършека на света.[22] Неколцина (напр. преп. Ефрем Сирин) са приемали, че това са били 24-часови денонощия, но огромното мнозинство църковни писатели, изобщо не са обсъждали тяхната дълготрайност. Интересно е да отбележим и друга обща тенденция, а именно, че разгръщането на съзиданието, според болшинството от тях, е ставало чрез последователни, но моментални творчески актове. В началото е бил оформен земния релеф: по заповед от Бога незабавно са се издигнали континентите, образували са се планините, равнините и реките; очертани са били бреговете на моретата и океаните. По същия начин по-късно се появява и живата природа – тревите, цветята, дърветата, рибите, птиците и зверовете, а накрая – човекът като "образ и подобие" на невидимия Бог.
Светите отци често повтарят, че Бог твори непосредствено и мигновено (т.е. извън времето), че именно Неговото слово, и само то, привежда в битие мъртвата и живата природа. Св. Василий Велики отбелязва:
"Или, може би, понеже актът на сътворението е мигновен и не продължава във времето, затова и е казано: в началото сътвори; защото началото е нещо несъстоящо се от части и неразтегливо. Както началото на пътя още не е път и началото на къщата още не е къща, така и началото на времето още не е време и дори не е и най-малка част от времето. ... И така, за да разберем заедно, че светът е сътворен от Божието желание не във времето, е казано: в началото сътвори. За да подчертаят това, древните тълкуватели, изразявайки по-ясно мисълта, са казали: “накратко (ἐν κεφαλαίῳ) Бог сътвори”, тоест изведнъж и мигновено." (Шестоднев І: 6)
Същото нещо потвърждава и Климент Александрийски:
„И как е възможно творението да се извърши във времето когато виждаме, че самото време е било родено заедно със създадените неща? ... Така, за да можем да бъдем научени, че светът е започнал по този начин и да не предполагаме, че Бог го е създал във времето, пророчеството добавя: „Това е книгата на поколенията и на нещата в тях когато те бяха създадени в деня в който Бог създаде небето и земята” (Битие 2:4). Понеже изразът „когато бяха създадени” показва неопределено и безвременно създаване (к.м.).” (Климент Александрийски, Miscellanies 6:16).
Св. Василий Велики прави още едно изключително важно прозрение, а именно, че в началото на Сътворението е била създадена не само природата, но и законите по които тя се управлява. Той учи, че за водите не е съществувала естествената необходимост да се стичат надолу; това е закон на нашия свят, но тогава още не е имало никакъв закон, докато не е дошла Божията заповед:
„Защо … принадлежащото на водата по природа, т.е. силата да се стреми надолу по наклона, Писанието приписва на заповедта на Създателя?... Ако такова е свойството на водата, то не е нужно да й бъде давана заповед да се събере „в собрание едино”… На (този въпрос) ние отговаряме, че на тебе са ти станали известни движенията на водата след заповедта на Владиката. Сега тя се разлива навсякъде, непостоянна, по природа се стреми към наклонените и вдлъбнати места; но каква сила е имала тя по-рано, преди вследствие на тази заповед да произлезе в нея такъв стремеж към движение, това самият ти не знаеш и не би могъл да чуеш от никакъв очевидец.” (Шестоднев, ІV)
Някои от църковните учители са се опитвали да изчисляват колко години са минали от началото на света. Климент Александрийски достига до 5592 (Miscellanies 1.21), Юлий Афринакси – 5550 (Chronology, Fragment 1), Иполит Римски – 5500 (Данаил, 2.4), Ориген – по малко от 10 000 (Против Целз, 1.20), и Августин Блажени – по-малко от 5600 (За Божия град, 12.11).[23] Към средата на ХVІІ век ирландският епископ Джеймс Ашър прави някои проучвания и като се опира на патриаршеските родословия, накрая изчислява, че светът е бил създаден в 4004 г. пр. Хр. През 1890 г. обаче професорът от Принстън Уилям Грийн, въз основа на сериозен анализ на библейската хронология, стига до заключението, че тя не е последователна и непрекъсната.[24] Затова, като вземем предвид казаното по-напред и възможността да има още не малко пропуснати родословия, бихме могли да уточним, че според Библията от създаването на Адам (респективно – от Грехопадението), но не от възникването на света(!), до наши дни са изминали около десет (или най-много – няколко десетки) хиляди години.

Възможно ли е да съгласуваме разказа за Сътворението с науката

Актът на Сътворението е свръхестествен, т.е. той не е обусловен, подчинен и произтичащ от природните закони, поради което нито един аспект от него не може да бъде повторен и строго анализиран от учените. И все пак, последните разкрития, които направи науката за необяснимите свойства на времето могат да ни помогнат поне отчасти да добием, макар и интуитивна, представа за случилото през тази чудесна първа седмица.
Всеки пряк резултат от Божията творческа дейност по необходимост се появява в завършен вид – Слънцето, Луната, звездите, растенията и животните, Адам и Ева са изглеждали така, като че са имали вече някаква история. Същото се отнася и за редица от чудесата на Иисус – виното, появило се от водата в град Кана; хлябовете, с които Той е нахранил няколко хиляди души и др., сякаш са преминали вече през процесите на прибиране на реколтата, мелене на зърното и пр., до производството на готовия продукт.
Ако Вселената е създадена за кратко време (или дори мигновено!), както предлагат светите отци, очевидно светлината от далечните галактики не би могла да стигне до нас, поради което за да обясним този феномен ще трябва да се позовем на чудо. (За разлика от Хокинг и Млодинов, които много често си служат с недоказани теории, без да го споменават, ние ще признаем, че това е спекулация и няма да я използваме, когато по-нататък разсъждаваме възможно ли е да се докаже съществуването на Бога.) Ако лъчите се движеха с безкрайна скорост обаче, би трябвало да наблюдаваме всички галактики в настоящия момент – благодарение на обстоятелството, че скоростта на светлината е ограничена, ние сме в състояние да проследим миналото на Вселената, като в скоро време вероятно ще станем свидетели и на самия момент на Сътворението!
Нека припомним, че при "имагинерното време" на Хокинг "различието между пространство и време напълно изчезва". Когато светите отци заявяват, че сътворението на мирозданието е било мигновено, от гледна точка на съвременната наука, те всъщност достигат до твърде подобен (но водещ до различни следствия!) извод, а именно, че времето се е сляло с пространствените измерения. Затова ние сега наблюдаваме една просторна Вселена, но тя, по израза на Климент Александрийски, е продукт на неопределено и безвременно създаване. За разлика, обаче, от вселената на Хокинг, която е "вечносъществуваща", тази има начало и край във времето (което потвърди и науката - виж бел [16]).
Друга аналогия, която ни помага да онагледим проблема с времето в Библията, е тази с астронавта – докато нещата в неговата орбитална станция протичат нормално, галактичните системи ще се развиват шеметно пред очите му. По същия начин грандиозните космически еони могат да се равняват само на един "творчески ден" на Земята (защото "за Господа хиляди години са като един ден" – ІІ Петр. 3, 8).
Ние винаги изразяваме движението като функция на времето. Но вече споменахме, че виртуалните частици са способни да променят положението си даже времето да е напълно спряло. С други думи, възможно е планетните, звездните и галактичните системи да са възникнали в движение, дори Вселената като цяло да е създадена извън времето.
Нещо повече, оказва се че радиоизотопното датиране съвсем не е толкова надежно. Съвсем наскоро са правени опити да бъде определена възрастта на скали, образувани през последните няколко десетилетия от изригването на вулкани. Измерванията са дали резултат от стотици хиляди до няколко милиона години. Закономерно изниква въпроса: ако радиоизотопното датиране не успява да даде правилни реултати за скали с известна възраст, защо да му вярваме за скали с неизвестна възраст?[25]
Както правилно отбелязва св. Василий Велики, законите при изграждането на всемира е възможно да са били различни. В първоначално създадения съвършен свят законът за ентропията не би трябвало да поражда хаос и разрушение, а да поддържа реда и хармонията (или да е имало някакъв допълнителен закон, който го е уравновесявал, т.е. не е позволявал процесите на дезорганизация). Ако вторият принцип на термодинамиката действително е свързан с протичането на времето, промяната на нещата след Грехопадението (когато творението е било подчинено на "робството на тлението" Римл. 8: 20, 21), ще води и до изменение в хода на физичните процеси. Нещо повече, при съгрешението на Адам е пострадала не само природата на Земята, но мигновено и цялата Вселена, поради което наблюдаваме избухващи звезди, сблъскващи се галактики и пр.
Украинският ядрен физик проф. Владислав Ольховский на питане за възрастта на Вселената (респективно Земята) отговаря следното: "За алфа активните ядра съществува закон, че на всеки един мегаелектронволт възбуждане времето на разпад може да се забави стотици хиляди пъти. А за бета разпада беше открит още един закон, че ако атомът е лишен от електронна обвивка, времето на разпад може да се забави и да стигне от десетки милиарди години до няколко десетки години. Ето защо науката не може да даде окончателен отговор на този въпрос."[26]
Неговите думи се потвърждават и от две неотдавнашни открития. Група учени установяват, че при радиоактивен разпад: уран (U238) → хелий (He) + олово (Pb206), в скалите се наблюдава твърде много хелий, което говори, че в даден момент от историята ядреният разпад значително се е различавал от днешния. Учените заключават: "Данните и нашият анализ показват, че преди много кратко време, около 4,000 до 8,000 години, е протекъл ядрен разпад, който в нормални условия би отнел повече от един милиард години".[27]
Друго изследване показва, че във въглищни проби и диаманти, датирани на стотици милиони и милиарди години, се открива (С14), което може да се обясни само ако тяхната действителна възраст e от порядъка на десет (или най-много няколко десетки) хиляди години.[28] Както споменахме по-напред, посочените периоди чудесно се съгласуват с времето на Грехопадението.
Мнозина богослови и учени ни уверяват, че Библията и природата са две книги, написани от Бога, които не си противоречат, а взаймно се допълват. Щом природата е другата "книга", в която Бог е записал своите мисли, то нейното свидетелство трябва съвсем независимо да потвърждава казаното в Библията! За съжаление, днес еволюционната теория има повсеместна хегемония, като не допуска никаква интерпретация на научните резултати, която не е в съгласие с нея. Все пак, ние се надяваме, в бъдеще, на една по-голяма коректност и съдействие от страна на учените, което ще отвори врата за научното обяснение на разказа за Сътворението!

 Бог и времето

   Според християнското разбиране Бог създава Вселената ex nihilo (от нищо), но самият Той остава извън материята, пространството и времето. Моментът на възникването на света се явява и начало на времето (което е в пълно съгласие с теорията на относителността) и в този смисъл Бл. Августин отбелязва, че Бог не е творил във времето, а със времето. Бог познава еднакво добре всичко – възможно и действително, необходимо и случайно, минало, настояще и бъдеще. Затова говори: „… защото Аз съм Бог и няма друг бог и няма подобен на Мене. Аз възвестявам отначало онова, което ще бъде в края, и от старо време онова, което още не е станало;” (Исая 46: 9, 10).
    Библейските пророци съзерцават бъдещи събития по Божие вдъхновение, затова техните предсказания изцяло се различават от една остроумна и сполучлива догадка или от някакво неопределено и двусмислено предвещание. В Писанието има около шест хиляди и четиристотин стиха, съдържащи пророчески проникновения, като над половината от тях вече са се осъществили. Някои са се сбъднали малко след като са били оповестени (Дан. 5 гл. и пр.), а други – стотици и дори хиляди години след отбелязването им в свещените книги (напр. текстовете за живота, кръстната смърт и възкресението на Спасителя). Има пророчества, които наблюдаваме в настоящата епоха и такива, свързани с бъдещето – Второто пришествие, новите небе и земя и т.н.[29] За да се изпълни едно пророчество обаче, е необходимо да бъдат взети под внимание огромен брой обстоятелства в неживия и живия свят за даден период от човешката история. Това означава да се отчете ефектът от явленията в природата, да бъдат установени маршрутите на живите същества и да се предвиди какво ще направят всички хора през този интервал от време.

     В такъв случай дали пророците просто не са притежавали някакви феноменални заложби[30], благодарение на които са могли безпогрешно да прогнозират събитията? Според П. С. Лаплас, ако измерим достатъчно точно параметрите на една система и знаем характера на нейната динамика, ще сме напълно способни да определим всичките й бъдещи състояния. Съвременните научни постановки – стохастика, квантова механика, теория на хаоса и пр., – обаче не допускат такъв радикален детерминизъм. Според стохастиката не е възможно да се посочи конкретния изход от събитията с вероятностен характер. Изчисленията показват каква е вероятността да се случи едно събитие, но не могат да уточнят кога ще се случи и дали въобще ще се случи. В квантовата механика е в сила принципа на неопределеността на Хайзенберг, според който няма как да засечем едновременно координатите и импулса на частиците, а по такъв начин и траекторията им на движение. Тук съществува проблем и с наблюдението – при измерването на някое качество на микрообектите, изходното им състояние се разрушава, т.е. не е възможно да опознаем съвсем точно и техните свойства (а оттам и поведението им, когато не са наблюдавани). Според теорията на хаоса една част от системите (напр. атмосферата) показват изключителна чувствителност към началните условия, което на практика ги прави непредсказуеми в по-голям времеви обхват (метеорологичните прогнози са правдиви най-много до три дни). При хаотичните системи и най-малкото отклонение от изходното положение може да доведе до огромни различия в крайните резултати, т. нар. „ефект на пеперудата”.[31] Природните катаклизми – градушки, урагани, наводнения, вулкани, земетресения, засушавания, болести, измиране и миграции на биологичните популации и т.н. – понякога предизвикват драстични промени върху съдбите на цели народи. Но тези явления се подчиняват на изброените по-горе непредвидими закономерности, затова обективно не е възможно тяхното прогнозиране, независимо от способностите на отделни хора или достиженията на научно-техническия прогрес. Както ни уверява св. ап. Петър: „Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци.” (ІІ Петр. 1: 21)
   Остава обаче още едно много съществено затруднение – хората притежават свободна воля и по никакъв начин не е възможно да се предвиди как ще решат да действат при различните ситуации. Изборът на всеки човек е извънредно комплициран, защото върху него влияят разумът, емоциите, прищевките, непредвидените проблеми, природните условия, както и отношенията му с другите индивиди и организацията (държавна, икономическа и пр.) на обществото като цяло. И обратно - понякога идеите само на една личност са в състояние да предизвикат революция в мисленето и/или да доведат до широки културни, социални и политически промени от световен мощаб.[32] Според М. Лутер ние не разполагаме с истинска свобода – нашата воля е „поробена”, затова сме като коне, които яха или Бог или дяволът. А неговият приемник Ж. Калвин твърди, че отначало сме предопределени – едните за небесното царство, а другите за вечните мъки в пъкъла. Но ако сме само „кукли на конци” или предварително „програмирани”, тогава изпълнението на пророчествата се обяснява много лесно, обаче отговорността за злото пада изцяло (или частично) върху Бога.[33] Във връзка с интерпретацията на една „безумна” област от физиката – квантовата механика – Нилс Бор издига т. нар. „принцип на допълнителността”. В по-общ вид той може да се предаде така: „за възпроизвеждане целостта на явлението е необходимо в познанието да се прилагат изключващи се класове от понятия, като взаимно допълващи се”.[34] Светите отци много преди учените са стигнали до този постулат, още когато са формулирали основните догмати на християнската вяра – „Бог е един, но изявен в три Личности”; „Иисус Христос е всемогъщ Бог и ограничен Човек”. Православната църква, опирайки се на техните учения, приема, че Бог има предзнание за нещата, т.е. може суверенно да планира и предизвестява събитията от световната история без изобщо да ограничава нашата свободна воля. Ап. Павел ни заявява, че Неговите действия не могат да бъдат обхванати и достигнати от нашия разум: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога? Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! Защото, кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник? Или кой е дал Нему нещо отнапред, та и Той да му възвърне? Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава вовеки, амин.” (Римл. 11: 33-36)[35] 

Продължава: http://kosmos-21.blogspot.bg/2017/05/blog-post.html

БЕЛЕЖКИ:
[1] Според Лайбниц светът се състои от атоми (най-малките частици на веществото), които той нарича монади. Във всяка монада (единица) потенциално е заложено развитието на цялата Вселена. Животът възниква, когато монадите се пробуждат, а по-нататък те могат да стигнат до нивото на самосъзнанието (аперцепцията). Затова разумът на човека също е монада.
Въпреки своя атомизъм Лайбниц счита, че монадите се излъчват и поглъщат от Бога, чиято функция е да поддържа предварително заложената хармония между тях. (Религиозно-философските разбирания на този учен, освен от християнската схоластика, изглежда са силно повлияни от Демокрит, Платон, Аристотел, Декарт и др.)
[2] Хомогенност – еднородност; изотропност – еднаквост на свойствата във всички посоки.
[3] Всъщност идеята, че пространството и времето трябва да се разглеждат заедно като едно цяло, е на чудесния математик Херман Минковски. Той предлага „четиримерния пространствено-времеви континуум” като оригинален допълнителен елемент, който спомага да бъде разбрана по-добре специалната теория на относителността. По време на една прочута лекция, изнесена в Гьотингенския университет през 1908 г., Минковски заявява:
„Следователно пространството, само за себе си и времето само за себе си, са обречени да се превърнат в сенки. Ще остане да съществува само някакво обединение между тях.”
[4] Хоризонт на събитията (радиус на Шварцшилд) – термин от астрофизиката, характеризиращ околностите на черната дупка. Дефинира се като сферична граница, след преминаването на която нищо, дори и светлината, не може да напусне такъв свръхплътен обект поради извънредно силната гравитация. (Ст. Хокинг сполучливо оприличава нещата с надписа над входа на Дантевия ад: „О, вий, кои пристъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.”) Точката в началото на радиуса се нарича сингулярност (от англ. „singularity” – странност, необичайност) – място, където всички познати физични закони вече не са валидни.
[5] За повече подробности относно пътуването във времето виж:
http://bg.wikipedia.org/wiki/Пътешествие_във_времето
[6] Затворени времеподобни криви – технически термин за пътищата, които позволяват посещения в миналото. Когато ги следваме обаче, би трябвало да се завърнем в момента, преди да сме потеглили на пътешествие.
[7] В квантовата механика е валиден принципът на линейната суперпозиция, съгласно който е възможно една частица да бъде едновременно на две (и дори на много повече) места. Известният експерт по математическа физика Роджър Пенроуз обаче ни уверява, че този принцип (все още незнайно защо) не може да бъде приложен към макроскопични обекти, изградени от множество частици, като например топки за крикет, а още по-малко за хора. Предложеният за Нобелова награда ирландски физик Робърт Гилмор, определено смята, че принципът се отнася най-вече за електроните в атомните орбитали.
(Не е съвсем сигурно, че частиците се намират едновременно на много места. Този извод правим косвено, понеже техните амплитуди ни насочват към подобно предположение.)
[8] Редица съвременни историци на науката твърдят, че Галилей вероятно никога не е пускал тежести от наклонената кула в Пиза, а е успял да опровергае Аристотел единствено по дедуктивен път. Неговите разсъждения били следните: щом леките тела падат по-бавно от тежките, в такъв случай, ако закрепим едно по-леко тяло към по-тежко, то ще го забавя и ще удължи времето на падането му. Но в действителност ще се получи обратното – общата маса на двете тела ще бъде по-голяма и те би трябвало да се приземят по-бързо. От този пример става ясно, че логическата противоречивост понякога е достатъчна да свали от сцената всяка „авторитетна” теория.
[9] Приемаме, че към посочения момент Марс се намира на около 80 млн. км., а Ганимед – на 560 млн. км. от Земята. Затова електромагнитните вълни, движейки се със скоростта на светлината (близо 300 000 км./сек.), ще достигнат до тях за посоченото в текста време.
[10] През 1935 г. Алберт Айнщайн, Борис Подолски и Натан Розен предлагат мисловен експеримент, чиято първоначална цел е да покаже, че квантово-механичното описание на света е непълно и че след време би трябвало да се създаде по-всеобхватна (детерминистична) теория. Парадоксът на Айнщайн-Подолски-Розен (АПР) е следствие на някои свойства на сплетените състояния на системите в микросвета. След измерване на състоянието на една частица настъпва колапс на нейната вълновата функция като „новината” за измерването се разпространява, сякаш мигновено, до друга частица „сплетена” с първата например по отношение на спина. Джон Бел успява да изведе теорема (1964 г.), съгласно която квантовата механика предвижда по-голяма корелация между измерванията на двете частици, отколкото би могла да се нагласи чрез каквато и да било предварителна информация. Ален Аспект през 80-те години на ХХ век провежда серия от експерименти в Центъра по оптика към Парижкия университет в Орсе, с помощта на които доказва, че т. нар. нелокално вплитане е реално явление.
С помощта на парадокса АПР вероятно ще ни се удаде да изследваме дори сингулярността. Ако в ускорителите на елементарни частици успеем да създадем миниатюрна черна дупка, бихме могли да изстрелваме към нейната вътрешност едната от двете сплетени частици. По поведението на партньора, който остава да се движи навън, ще сме в състояние да определим какво се случва отвъд хоризонта на събитията на тези екзотични обекти.
[11] Ако наистина при парадокса АПР информацията се разпространява с безкрайна скорост, това обуславя наличието на абсолютно време. По такъв начин пространствено-времевия континуум на Айнщайн е възможно да съществува паралелно с абсолютните време и пространство на Нютон (като последните се намират на някакво субравнище, което все още не можем да регистрираме с нашата измервателна апаратура).
Основанията за подобен извод са няколко:
1) Ускорението на телата е абсолютно даже и от гледна точка на Теорията на относителността, поради което би трябвало да се въведе и абсолютна отправна система.
2) Квантовата механика е неприложима към Общата теория на относителността, но тя чудесно се съгласува с класическите системи, в които са валидни Нютоновите закони.
3) В квантовата механика въпреки квантуването на почти всички величини, времето остава външен, неквантуван параметър.
4) Макар физическите закони да допускат пътуване във времето оказва се, че "стрелата на времето" не им е подвластна.
5) От последните два примера става ясно, че някои от аспектите на времето са независими от материята, което е поне частично потвърждение на възгледа на Нютон.
(Тук не казваме, че нещата са точно такива, каквито ги описва Нютон – например абсолютното време не е задължително да е вечно, то може да е започнало при стартирането на Вселената.)
[12] Виртуални частици – появяват се от вакуума и бързо изчезват по силата на принципа на неопределеността, като нарушават законите за запазване (което е позволено за съвсем кратко време). Понякога виртуалните частици могат да станат реални, ако към вакуума се добави достатъчно енергия. В Квантовата теория на полето взаимодействията между реалните частици се описват като обмен на виртуални частици. С тях се обясняват и редица други явления във физиката – тунелния преход, силите на ван дер Ваалс, лъчението на Хокинг и пр.
[13] Античастиците са един вид противоположни на частиците спрямо електричния заряд. Например антипротонът има отрицателен заряд, а антиелектронът (позитронът) – положителен. Срещата на частица и античастица води до анихилация, при която цялата им маса в покой се превръща в енергия.
Р. Файнман всъщност има предвид, че ако електронът се движи нормално във времето, той ще носи своя отрицателен заряд от миналото към бъдещето. Но ако се движи обратно – от бъдещето към миналото, това е все едно частица с положителен заряд (позитрон) да отива от миналото към бъдещето. По такъв начин общия заряд в бъдещето става по-положителен.
[14] "Големият взрив не се е състоял? Квантово уравнение прогнозира, че Вселената няма начало."
http://goo.gl/ixz0la
[15] Хокинг, Ст. „Кратка история на времето” ИК „БАРД” ООД, София, 2010, стр. 217-223 .
[16] No Universe without Big Bang
https://m.phys.org/news/2017-06-universe-big.html
[17] През 1965 г. Арно Пензиас и Робърт Уилсън откриват необясним радиошум, който веднага се интерпретира като реликтово лъчение от Големия взрив. Това радиоизлъчване се нарича космически микровълнов фон, регистрира се в диапазона 3мм. – 50см. и е с температура 2,7К.
Ако приемем, според библейския модел, че неговата температура по онова време е била висока, например около 25 °C (298 К), това обяснява как растенията са могли да живеят преди да се появи Слънцето.
[18] Такстън, Ч., Н. Пиърси. „Душата на науката”, изд. „Нов човек”, София 2001, стр. 33.
[19] Класификация – подреждането на организмите в йерархични групи (таксони) според някакви техни характерни белези. Съвременната стройна систематика на живия свят е плод на усилията на огромен брой учени в продължение на стотици години.
За да се справи Адам с подобно задание, той трябва да е провеждал продължителни наблюдения, съпоставки, задълбочен сравнителен анализ и синтез. Всичко това е възможно само ако нашият прародител е притежавал изключителни интелектуални способности, а не е бил някакво междинно звено между маймуната и човека, както смятат привържениците на т. нар. „теистична еволюция”.
[20] Как спазваме „новозаветната събота” е изяснено в една полемика с адвентистите, която можете да видите във ІІ глава на книгата „Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма”:
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/07/blog-post_8349.html
[21] Йером. Серафим (Роуз), "Битие: Сътворението на света и първите ветхозаветни хора", вж. гл. ІІ "Шесте дни на Сътворението":
http://pravoslavna-vyara.blogspot.com/2009/06/blog-post.html
[22] Марчев, Р., "Научният креационизъм – догма или алтернатива", вж. част 5 "Отците на Църквата и дължината на творческите дни":
http://rado76.wordpress.com/2011/06/29/creationism_5/
[23] Пак там.
[24] Преп. проф. Грийн, У. Х., "Древната хронология"
http://rado76.wordpress.com/2010/02/01/chronology/
[25] Хам, К., "Книгата с отговори І", вж. гл. 9 "Дали радиометричното датиране доказва, че Земята е стара?"

http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap09.htm
[26] "Профессор в области ядерной физики Владислав Ольховский: «Вся Вселенная создана под человека»":
http://2010.orthodoxy.org.ua/content/vsya-vselennaya-sozdana-pod-cheloveka-18647
[27] Вж. бел. 24
[28] Хам, К., "Книгата с отговори І", вж. гл. 7 "Датирането с въглерод-14 не опровергава ли Библията?":
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap07.htm
[29] Погледни „Указател на Месианските пророчества в Стария Завет”:
[30] И сега съществуват хора, които могат да правят на ум редица пресмятания по-бързо от компютър, да извеждат сложни математични теории, разполагайки с твърде ограничен обем знания, да запаметяват огромно количество информация и пр.
[31] Стохастика – събирателно понятие за теорията на вероятностите и нейните приложения в науката и практиката.
[32] Въпросът за човешката свободна воля е изключително сложен и не е възможно на това място да го разгледаме изчерпателно. 
[33] Протестантските теолози и до днес напразно се стараят, чрез редица философски еквилибристики, да смекчат подобно заключение, но докато в основата на тяхната сотирология е залегнала доктрината за „спасение само чрез вяра”, сянката на злото неизменно ще стои върху Бога.
За радост днешните протестанти не са строги последователи на Лутер и Калвин и са преодолели на практика до голяма степен недостатъците в тяхното богословие.
[34] Принципът на допълнителността е в сила, когато опитно установените признаци на един обект имат вид на взаимно изключващи се, например корпускулярно-вълновите свойства на елементарните частици. Последните като че ли съчетават в себе си напълно противоречиви качества, понеже от една страна частиците са дискретни, а от друга – вълните се разпространяват безкрайно в пространството. Тоест някои аспекти на физическата реалност макар да изглеждат като несъвместими, трябва да се приемат като взаимно допълващи се, обуславящи единната същност на обектите и явленията.
[35] Тук ще отворим една скоба, за да поясним по какъв начин е възможно и дявола да предвещава бъдещето. От Библията знаем, че Сатана изисква вярващите пред Бога, за да ги изпита (Йов 1:11, 2:5; Лука 22:31-32), а невярващите "са уловени живи в примката му" (ІІТим. 2:26). Когато получи позволение от Господа да стори нещо на даден човек (Йов 1:12; 2:6), той може да предупреди тези, с които общува (астролози, ясновидци, екстрасенси и пр.), какво ще направи още преди да го е извършил. По такъв начин някои могат да "познават" съдбата на хората. Когато става въпрос за дадени световни събития Сатана се придържа към пророчествата в Божието Слово, но понеже не знае подробностите, предсказанията му са много общи, мъгляви или двусмислени.
   Нашият физик Йордан Георгиев гради следната теза, като приема няколко чисто спекулативни допускания: а) Всички събития – минали, настоящи и бъдещи – съществуват едновременно; б) Има една по-дълбока реалност, т. нар. „субквантово” поле на действителността, което обединява света в единство; в) Ясновидците черпят информация от него, за да наблюдават развитието на цялостната картината на нещата (напр. човешкият живот) във времето.
   Християните обаче предпочитат да се доверят на свидетелството на Библията за всичко онова, което се случва във видимия и невидимия свят. Там е написано, че „Сатана ни клевети денем и нощем пред Бога” (Откр.12:10), от което става понятно, че неговата невидима армия от паднали ангели следи всяка наша дума и действие. По такъв начин научаваме как прорицателите могат да разкриват интимни подробности от живота на хората, без да прибягваме до теориите, че те „разчитат информационните им полета”.
     Но има и едно друго обяснение: В град Филипи св. ап. Павел изгонва нечистия дух от една слугиня и тя на часа загубва дарбата си да предрича бъдещето (Д. А. 16: 16-18). В своите послания той ни уверява, че „Сатана и неговите служители много умело заблуждават хората и ги водят към погибел, като вършат големи чудеса и знамения и се представят за ангели на светлината, носещи истината и правдата” (ІІ Кор. 11: 14, 15; ІІ Сол. 2: 8-10). Затова Православната църква винаги е предупреждавала вярващите да не контактуват с „пришълци от други светове”, „висши духовни учители”, "душите на мъртвите" и пр.
Публикувано от в 1 коментар:

сряда, 5 август 2015 г.

CONTEMPLATIONS ON "THE GRAND DESIGN"


(or, A Debate With Stephen Hawking in his Absence)

Part Two
EMPIRICAL VERIFICATION OF EVOLUTIONARY AND BIBLICAL COSMOLOGICAL MODELS – microcosmos 


Why empirical verification is necessary in science

In 1931 the Austrian mathematician Kurt Gödel drew the incompleteness theorems, according to which the formal systems of logic and mathematics are semantically inadequate and do not allow strict proof (or refutation). As a simple example we could point out the impossibility to resolve the Zeno's puzzles - Achilles (the fastest runner in the world) could not catch up with a tortoise if she only started a few strides in front of him. Hitherto, no one could refute the assertions of the philosopher of Elea in theory, but in practice even a small child can easily cope with a similar problem. Therefore, today it is not enough to create a scientific formulation, but there should be certain corollaries, that allow an empiric verification of its genuineness.
The most significant blemish of the Christian view on the Creation remains the circumstance that this view is based primarily on the critics of the evolutionary theory, and does not develop its own theory which should be subject to verification. In this article we will try for the first time to present the Biblical model that allows for its corollaries to be deduced theoretically with the aid of physics and mathematics, as well as to be verified by observation, experiments, computer simulations , etc.

The main question of philosophy is: “Which one is primary – matter or consciousness?”

Friedrich Engels successfully divided the great diversity of idea-based systems of mankind into two main groups: “Has God created the world, or the world has always existed?”, asked Engels. Depending on how they answer this question, philosophers have flocked into two large camps. Those who assert that the Spirit is primary to nature and, consequently, accept some kind of Creation of the world, have built the idealism camp. The others, who see nature as primary [to consciousness/spirit], have contributed to the formation of the various schools of materialism”.[1] Below we will discuss how dialectical materialism and Christianity relate to these two diametrically opposite view-of-the-world systems of thought in order to see to what extent each of these views is supported by scientific evidence.

A) Dialectical Materialism

According to this philosophical position, matter is eternal, uncreatable and indestructible, and consciousness has come into existence only at a later stage in the development of matter. Vladimir Lenin asserts that “There is nothing in the world except for moving matter”[2], and many contemporary scientists completely agree with him. The American astronomer Carl Sagan opened his famous television series with the words: “The Cosmos is everything that has been, is or will ever be”. Sterling Lamprecht gives a more extended definition of naturalism: “"a philosophical position, empirical method that regards everything that exists or occurs to be conditioned in its existence or occurrence by causal factors within one all-encompassing system of nature.".[3]
According to Charles Darwin the factors of biological evolution are brought down to mutability, heredity and natural selection. However, if we consider things in a strictly naturalistic manner, we could relate his doctrine also to the evolution of the inanimate nature. Russian physicist Andrei Linde (currently working in Stanford University) proposes the idea of the  "chaotic inflation". It states that the quantum fluctuations of vacuum permanently lead to the origination of mini-universes. They evolve in isolation, and initially they are inflated by inflation processes, while later on – they evolve according to the classical hypothesis of the Big Bang (fig. 1). 
Fig. 1 Linde's model of chaotic inflation is illustrated as a tree-like structure, consisting of an infinite number of multiplying "bubbles" (inflationary universes). Each newly obtained universe could "sprout", thus forming new  mini-universes. (The change in colour presents "mutations" in the physical laws against the parent universes.)

With each appearance of a new world what is observed is mutability in the laws and the constants of the matter. The accidental recurrences of some of them are regarded as a type of heredity. The natural selection is also in force, since it preserves the physical structures - atoms, molecules, celestial systems, that, with the combination of appropriate parameters, are stable. Further, on planets of suitable conditions, evolution determinately leads to the evolvement of living, and at some places, of conscious creatures.
But if Darwinism could be applied to animate and inanimate nature, then we have to accept it as a universal dialectic-materialistic concept, which preconditions the self-organization of the universe. It is curious to note that exactly this philosophy is one of the pillars on which authoritarian communist regimes were founded and continue being founded. Therefore, the fact that this philosophy is now accepted in a New Europe without criticism and it is being used as a foundation for scientific paradigms and for morality and ethics norms prompts legitimate concern.

As in contemporary scientific theories vacuum appears to be some kind of a proto-matter giving the beginning of everything else, we will say a few words on this. What is understood as vacuum in physics is an enclosed space devoid of all matter, i.e. devoid of any atoms, molecules, protons, neutrons, etc., as well as of particles conveying interaction – photons, gravitons, etc. However, vacuum has some ‘end energy’, physical fields therein maintain their forces, the so called virtual particles constantly come and go, fluctuations occur, etc. The quantum theory allows for the existence of multiple states of vacuum, it being (thereby) accepted that cosmic or cosmological inflation is due to various transformations between such states.

The American physicist of Ukrainian origin Alexander Vilenkin equates the initial vacuum with the “nothing”, stating further: “Nothing is the condition of non-classical space-time … an area of unlimited quantum gravity; a rather bizarre state in which all our notions of space, time, energy, entropy, etc. lose all their relevance”.[4] Elsewhere, he however acknowledges: “The nature of the primary condition is too much a speculative subject even by cosmological standards”.[5]

And the researcher of philosophical ideas in cosmology Chris Isham adds: “Conceptual issues in quantum cosmology are so serious that many professional physicists assume that its entire agenda may turn to be entirely erroneous”.[6]


 The Big Bang Theory

It is well known that the Big Bang theory rests on three observation pillars - the expansion of the Universe, the cosmic background radiation, and the abundance of light elements. The classic formulation of this concept, however, was not in the position to cope with a number of challenges that it faces, for instance the problems of the cosmic horizon, the flatness of space, magnetic monopoles etc. At the end of 1979 Alan Guth and Henry Tye, in one of their articles, developed the so called inflation cosmology, which eliminates the pointed difficulties standing in front of the standard cosmological model.[7] According to them, shortly after the Big Bang, the energy of the Universe was carried by an inflatonic field with negative pressure. Thanks to this field for a period of about 10-36  to 10-32 seconds, the Universe inflated exponentially more than 1030 times.  The field gradually released the energy it contained in the form of almost  homogeneous sea of particles and radiation, and later on the Universe evolved according to the conventional scenario (see Table 1).

Time elapsed after the Big Bang
Event
Years before our age
0
Big Bang (singularity)
13,7 (13,82) billion years
10-36 to 10-32 sec.
Inflation era.

10-33 sec.
Quark - gluon plasma

10-5 sec.
Quarks unite in protons and neutrons.

10-3 sec.
Synthesis of hydrogen and helium atoms.

1 to 3 min.
Formation of light elements up to boron.

380 thousand years.
The Universe becomes transparent. Cosmic microwave background radiation (CMBR) is released.

200-500 million years.
Birth of the first stars and protogalaxies.
13,5-13,2 billion years.
3,3 billion years.
Formation of mature galaxies, quasars and of the oldest stars in the Milky Way.
10,4 billion years.
8,1 billion years.
The Sun System originates, including the Earth.
5,6 billion years.
Table 1  

As in this part reference will be made to the coming into existence of micro-cosmos, we will limit ourselves to the period up to around 380 thousand years after the Big Bang.

Critical Analysis

Let us remember Hawking’s conclusion at end of the Great Design: "Because there is a law like gravity, the universe can and will create itself from nothing. Spontaneous creation is the reason there is something rather than nothing, why the universe exists, why we exist. It is not necessary to invoke God to light the blue touch paper and set the universe going."[8]
In the latter statement however there are several unsustainable premises:
In the first place, vacuum is being equated to “nothing”, because of the fact that it does not contain matter which is rather misleading especially for people that do not deal with physics. As we noted vacuum has certain energy, virtual particles constantly come and go in it, etc., which means that vacuum, strictly speaking, is definitely “something”, as opposed to absolutely “nothing”. If vacuum is something, then vacuum too requires explanation for its coming into existence.
Secondly, we are told of a “law such as the law of gravity” which brings the Universe into existence. We will shortly see how problematic is the position according to which there is any kind of firmly established “law”. Here, we will only cite Heinz Pagels who asks a similar question: “Yet this unthinkable void converts itself into the plenum of – a necessary consequence of physical laws. Where are these laws written into the void?”[9]
Thirdly, it remains also unclear where space and time come from. In his book “A Universe Out Of Nothing”, Lawrence Krauss tries to further develop Hawking’s premise by overcoming the difficulties pointed, but, in our opinion, he is not particularly convincing.
To put it differently, Hawking and Mlodinow have totally failed to answer the question “why there is something instead of nothing?”, as they try to persuade their readers, but they have only shifted things towards the unfathomable primary vacuums.

Now let us look at those three premises in greater detail.

The first of them is that matter has come into existence out of vacuum, and in the beginning there was a process of inflation.
(To visualize things better we will return to Table 1).
Singular cosmic beginning requires rigorous solution, which inflation is still not in a position to give, because it is still not well integrated in  String theory, therefore it is not part of the merger of the quantum mechanics and the General theory of relativity.
No one could say how the inflaton field arises with a suitable form of the potential energy for inflation to emerge. We don't know the exact parameters of the primordial explosion - when it happened, how long did it take, what quantity of energy it converted into particles and radiation, etc. Therefore, there is no way to avoid the impression that physicists just tailor their concepts so that they coincide with the astronomic observations.

But the most significant problem here is the following: Theory states that the initial Universe was made entirely of high energy radiation, creating spontaneously particles and antiparticles. Around one microsecond after the explosion the temperature dropped below 1013К. Quarks and antiquarks decelerated and were caught by the strong interaction which stuck them together in groups of three - forming barions and antibarions, respectively. According to the statistical law, however, it is expected that their number should have been equal and the inevitable collisions between them would have led to complete annihilation. The energy of the resulting radiation would have gradually dissolved with the expansion of the Universe, wherefore no new couples of particles would have been born i.e., no substance could be existent today.
Russian physicist Andrey Sakharov assumes that in that epoch there was a violation of the so called СР-symmetry (charge-particle symmetry), which resulted in disbalance - for every billion of antibarions there are a billion and one barions. After the big firework was exhausted, the surviving barions turned into protons and neutrons, from which later on all atomic nuclei were built.
The point is that there should have been lepton asymmetry in which the number of the surviving electrons was exactly the same as the number of the produced protons (so that atoms are electro-neutral), which is a statistical absurdity.
(It is necessary to make the following clarification: If there existed just a slight predominance either of the positive or negative charges, they would have repulsed with a power that exceeds 1036 times gravity and they would have ruptured all structures in the world that we know, excluding atomic nuclei, because in the nuclei the strong interaction is about a hundred times greater than electromagnetic one.)
To put it differently, at least for now, the concept of the birth of the world out of vacuum is unconvincing for the fact that it fails to offer a sufficiently good rational explanation of the coming into existence of matter.

Secondly, the issue of laws arises.

In this respect, two sub-questions are brought up:
а) Is it possible for a matter which is in the state of absolute chaos to come by chance to its contemporary level of order.
What will happen, though, if the so called "undetermined mutability" (according to Darwin) acts at the level of fundamental constants, laws and interactions? Let us try to imagine a world in which everything changes in a totally chaotic way. In this world some of the characteristics of the elementary particles might be constant, while others might transform permanently. For example, if the electric charge changes arbitrarily, it could take absolutely random values: +1; –1; +7/8; +14/3; –112/27, etc. The same is assumed also for the mass, the spin, the magnetic moment, etc., we should assume even a qualitative (evolutionary?) transformation of particles into something different from what they are in reality. The law of gravity now could be written as follows:


and in a short while:

then it could change into some other type, etc. (Due to the lack of durability, in that case we could not talk about laws neither.) Having in mind the delicate balance of all forces in nature, it becomes absolutely clear that with whatever metamorphosis of the interactions, everything will fall apart "before our eyes". In such a world neither any stationary or dynamic structures could be created, nor could they be stable in time. If, in the primary matter that builds our world, a similar "undetermined mutability" existed, it would lead to an absolute chaos, which is not capable of producing any arrangement or organization whatsoever.
Here we will make one clarification. Some scientists state that the new string theory offers a powerful conceptual paradigm, which has the potential to respond to the question: "what is the reason for the elementary particles to possess exactly these observed properties". Therefore, let us say a few words on that. The strings can perform an infinite number of resonance wave oscillations, which means that they should generate an infinite row of elementary particles with all sorts of properties. In that case we can ask, why there exist only those limited number of observed particles, which, as we have noted in chapter ІV, resemble the elements of a perfect meccano (construction set), allowing the assembling of our world? The response given by the string theory is that there are at least six (or seven) additional dimensions of space, which at microscopic level are rolled into the so called Calabi-Yau shapes(fig. 2). (Named after Eugenie Calabi and Shing-Tung Yau, who have discovered them in mathematics even before their meaning for the string theory is known.)
а) 
 


b)

Fig. 2 a) One of the possible Calabi-Yau shapes. b) Big enlargement of an area in space with the additional dimensions in the form of miniature Calabi-Yau shapes.

The additional dimensions have a great influence on the way the strings oscillate, and, as a result,on the properties of the particles. But the equations show that there are an infinite number of Calabi-Yau shapes, and each of them is as valid as all the rest. That is to say that we come to a dead-end again - how were those shapes, which generate exactly the necessary elementary particles, selected? Or the question is only shifted, but not solved.
We will remind however, that the string theory fails to meet the verification and falsification criteria and it remains a purely speculative research field, thereby failing to yet achieve the status of scientific quality. In his work on the history of quantum gravity Carlo Rovelli point out: “So, where are we, after 70 years of research? There are well-developed tentative theories, in particular strings and loops, and several other intriguing ideas. There is no consensus, no established theory, and no theory that has yet received any direct or indirect experimental support. In the course of 70 years, many ideas have been explored, fashions have come and gone, the discovery of the Holly Graal has been several times announced, with much later scorn.”[10]
Hawking and Mlodinow, citing this very problematic strings theory, say that it predicts the possible existence of 10500 universes[11]. But even if such hypothesis turns true, this will not still mean that those universes actually exist. And, as we shall be convinced in a little while, the number [of universes] stated is absolutely insignificant for the purpose of ‘saving’ Hawking and Mlodinow’s theory of the emergence of some orderly world.
b) The second sub-question on the issue of laws is: “what is the statistical probability for the accidental coming into existence of any stable and well-ordered universe?”

The fundamental constants, the characteristics of the elementary particles, etc., are measured with analogue quantities, therefore they allow for an infinite (∞) number of values of their settings. Let us assume that a system of n elements is required for the existence of such a world. Generally, the possibility for each member of the system to have exactly the  appropriate parameters is 1/∞, and for all n elements - 1/∞n. Even if the system has an endless number of stable configurations, the probability to have any one of them formed by chance is:
∞/∞n = 1/∞n-1
(Where n is a whole positive number bigger than one. Presently we can say that for our world n has a value of around 100, because presently there are at least one hundred parameters whose value has to be precisely adjusted.)
If we assume that n-1=k, the expression will take the form: 1/∞k, i.e. this probability is on a certain degree less times smaller than infinitely small (fig. 3).
 


Fig. 3 Possible configurations of the values of parameters that ensure working (stable and functioning) conditions from I to ∞. Systems І, ІІ, ІІІ and so on, may be like other worlds, similar to the physical structures being formed within them.

To put it differently, for systems that allow an endless number of values for their parameters, a peculiar paradox occurs. Although they could possess countless working conditions, even then the probability to reach any one of them by chance is smaller than infinitely small or, in practice, it could never be fulfilled.
We will once again make a short detour to give readers who are not experts in mathematics some clarification. In theory, statistical laws allow for the realization of events with insignificantly small probability. However, practical experience shows that such events never happen. Therefore, some scientists assume that for each event there is a certain "probability threshold", under which its realization is unlikely. But, as unconceivably small, as these relations might be, such as for example 1/10500; 1/1065 720 etc., still, there are other people who argue that such probabilities could be materialized. However, when we get a probability 1/∞, it is infinitely smaller than the smallest probability that we could write or even think about. That is why we hope that even to such "optimists" a probability of 1/∞ most surely will show an absolute "prohibition" for a certain event to be realized in practice.
There arises the question whether it makes sense to raise 1/∞ to some power, since the 1/∞ ratio actually tends to zero and shows a total inability for an event to happen? We should follow, however, the rules in mathematical theory, according to which the total probability for two or more events to happen is equal to the product of the probabilities for each of them to be implemented separately. When a total probability 1/∞ to some power is achieved, this, according to us, shows more than an absolute impossibility for the realization of something.
The above tells us that the 10500 universes are an immaterially small number. But even if their number is increased to an infinite value, calculations cited here allow us to understand that still no chance materializes for the coming into existence of a world like ours.
With living organisms the variations are limited, since their components (DNA, proteins, etc.) are built in strictly determined number of discrete units (nucleotides, amino acids, etc.). But in fact, there appear to be negligibly small, practically unrealisable probabilities for an accidental formation of the protocell, which is able to realize all processes of life. To put it differently, in the highlighted areas, the existing dynamic and statistical laws forbid the self-arrangement of matter.

Figure 3 allows us to make another important conclusion, namely, that no evolutionary processes are possible either in dead or in living nature.

According to the definition, The system is a multitude of elements that are in relations and connections between each other and form a certain unity, a wholeness. All elements of the system are interdependent, i.e. each of them affects the rest, and vice versa - they also have an impact on it. The structure of the system determines its internal form of arrangement, i.e. it is an expression of the order existing therein. The full description of the order in the complexly organized systems is studied by a comparatively new science, called taxiology (logic of order), which is being developed  as one of the most fundamental and important logical theories. But its basic principles and categories are studied through too complicated extensional mathematical logic and theoretical computation methods. Therefore, we shall not examine them here, but will apply an extremely simplified approach, which will allow us to make conclusions regarding the possibility for an evolution of hierarchically structured systems.
A principle known as "all or nothing" is valid with them, referring to the fact that the structure must be composed of suitable elements, which should be arranged in the correct order, so that the action of the system is not disturbed. If we change the parameters even of a single one of them, or we totally remove it, or we change places of some of the elements, a disturbance will occur in the functioning of the system that will destroy it or take it out of use. Therefore, either everything is fine and the system functions in a normal way, or otherwise, it is as if nothing is fine and the system is terminated.
This principle forbids the gradual "evolution" of one structure into another. Could a small mechanical watch gradually transform itself into a clock? Let us presume that one of its gears has grown bigger, as for a clock. Then, it will be incompatible with all the mechanisms of the small watch and the latter will not tell the time correctly, or will not be able to work at all. Let the other parts also transform and become as for a clock. While one part of its mechanisms is for a small watch, and the other - for a bigger one, its function will be considerably disturbed or could not be realized at all. The watch/clock will work normally only when either all its parts are small, or all parts are big.
And what will happen if one of the parts of the watch is replaced by a computer part? For example, a transistor is put in place of a gear. It is absolutely sure that the watch will go out of use now. On the other hand, even the computer will not realize its function even when we have assembled all the computer parts, and only one part is left from the watch.
Based on the aforesaid we could make the following conclusion: when one object is gradually transformed into another object of the same type (but different in some way - by size, by model, etc.) the function is hampered, or even ceased. And when an object of one type is transformed into an object of another type the function cannot be realized at all. Therefore, either "everything" is in line and the system is functioning normally, or even if one thing is not in order, it is as if "nothing" is in order and the function is broken.
Of course, the relations between the elements of the systems in nature are significantly more complicated; we have taken these examples only to illustrate the principle "all or nothing". By analysing Fig. 3 we could make the following conclusion regarding the possibility for an evolution of the systems with an infinite number of values of their parameters: Neither gradual nor saltatory ("quantum") transition of one working system into another is possible. 
In the first case, i.e. with a gradual transition, if one of its parameters changes its value, it will not be in accordance with its other parameters any more, and the system will get out of order. But, the other system will not be fit to work until all its necessary parameters are completely built. As we have clarified, here the principle "all or nothing" applies.
The second case, of the "quantum" (sudden) transformation, is also impossible to be realized. The probability for all parameters of the system to suddenly change and to acquire exactly the necessary values of the parameters of any other functioning system is smaller than infinitely small (according to the calculations above – 1/∞k).
At the beginning we already mentioned that every metamorphosis in the parameters of the micro-world (characteristic of the particles, intensity of interactions, etc.) makes atoms unstable and results in their being destroyed. In other words, the atoms and the other chemical elements are discrete structures, which cannot pass one into another through a series of intermediate forms, but they require strictly calculated design. We could think about the celestial formations - planetary, stellar, galactic in a similar way.
As it is well known, proteins have a very important role within living creatures. They build the cell structures, perform catalytic functions, participate in the realization of the genome, etc. But one part of them are  species-dependent. Therefore if a mutation occurs, that will lead to the formation of a different protein, its action will not be in unison with the work of the other proteins. In that way the genetic mutations impede the synchronization of the systems in the organism and for that reason, in fact, they appear harmful for the individual, i.e. they do not assist the individual in the fight for existence. In other words, the principle "all or nothing" does not aid the gradual evolution of organisms and there are no new data for “quantum-driven” (i.e. sudden) emergence of new species.
Theoreticians propose two different explanations for the course of the evolutionary process in biology. The first one is called "phyletic gradualism". According to this point of view, the present living creatures have gradually evolved from earlier and simpler organisms. In that case, however, we should observe constant lines of transitional forms among the species, as well as among higher taxa. It is inexplicable why this line of intermediary links is missing not only with the contemporary organisms, but also with the fossils. In that direction, N. Heribert-Nielsen, Director of the Botanical Institute with the University of Lund, Sweden, has made a very indicative statement.  After 40 years of investigations in the area of paleontology and botany, finally, he was forced to say: "It is not even possible to make a caricature of an evolution out of paleo-biological facts. The fossil material is now so complete that … the lack of transitional series cannot be explained as due to the scarcity of the material. The deficiencies are real; they will never be filled.".[12]
The second view is known as "punctuated (discrete) equilibrium". This term denotes a hypothetical process, with which mutations in the species should be made saltatory and to have a quick evolution in small populations. S. Stanley calls this "quantum" (in this case "sudden") emergence of new type. Such an imaginary process could explain the universal absence of transitional structure, but there are no genetic proofs of it whatsoever. 
Here is the evaluation that two famous evolutionists - J. Valentine and D. Erwin give to this concepts: "We conclude that … neither of the contending theories of evolutionary change at the species level, phyletic gradualism or punctuated equilibrium, seem applicable to the origin of new body plans".[13]
From the consideration made we have come to the following conclusion: Intermediate states are: (a) unstable – in atomic and celestial structures, and (b) non-functioning – in living organisms. This means that the concept of a universal Darwinian evolution of systems in non-living and living nature alike is definitively unacceptable.

The third issue in Hawking and Mlodinow’s book pertains to the emergence of space and time.
Chris Isham devotes plenty of focus on the fact that, as of now, it remains unclear what the theory of quantum gravity should look like and on what data it should be based. According to Isham, the main difficulties with building a quantum theory of gravity, and, hence, with quantum cosmology, ensue from the fact that “general relativity is not just a theory of the gravitational field—in an appropriate sense, it is also a theory of spacetime itself; and hence a theory of quantum gravity must have something to say about the quantum nature of space and time.”.[14]

We will discuss this issue in more detail in the last article of our series.

B) Christian Theism

(To be continued): http://kosmos-21.blogspot.bg/2015/09/contemplations-on-grand-design.html

REFERENCES AND NOTES

[1] Engels, F., Ludwig Feuerbach, International Publishers, New York, 1974, p. 21
[2] Lenin, V., Materialism and Empiro-criticism, see 5 Time and Space.
http://www.magister.msk.ru/library/lenin/len14v04.htm
[3] Lamprecht, Sterling Power, The Metaphysics of Naturalism, Appleton-Century-Crofts, New York, 1960, p. 160
[4] Vilenkin, A. “Birth of Inflationary Universes” – In: Physical Review, 27, 12, 1983, р. 2851.
[5] Vilenkin, A., E. P. S. Shellard Cosmic strings and other topological defects, Cambridge 1994, р. 49.
[6] Isham, С. Quantum Cosmology and the Laws of Nature, Berkeley 1993. р. 77.
[7] A year earlier (1978) Russian physicists Genadiy Chibisov and Andrei Linde arrive at the idea of inflation, but upon their detailed analysis they come to the realization that it has many problems and they decide not to publish their research.
[8] Hawking, S., Mlodinow, L. “The Great Design”, Bard Publishing Ltd, Sofia 2012, p. 214
[9] Op. cit.: Vaas R. Time before time. Classifications of universes in contemporary cosmology, and how to avoid the antinomy of the beginning and eternity of the world. p. 11.
[10] Rovelli, C., Notes for a brief history of quantum gravity – www.arxiv.org gr-qc/0006061.
[11] Hawking, St., Mlodinow, L. “The Great Design”, Bard Publishing Ltd, Sofia 2012, p. 143
[12] Paul A. Moody, Introduction to Evolution /New York: Harper and Row, 1962/, p. 503. /Synthetische Artbildung, 1953/.
[13] James W. Valentine and Douglas H. Ervin, “Interpreting Great Development Experiments. The Fossil Record.” An article from Symposium published in Development as an Evolutionary Process, Alan R. Lias, Inc., 1987, p. 96. Symposium article, in Development as an Evolutionary Process, Alan R. Lias, Inc., 1987, p. 96.
[14] Butterfield, J., Isham C., Spacetime and the Philosophical Challenge of Quantum Gravity
http://arxiv.org/pdf/gr-qc/9903072


Публикувано от в Няма коментари:
Абонамент за: Публикации (Atom)