Трета част
ЕМПИРИЧНА ПРОВЕРКА НА
ЕВОЛЮЦИОННИЯ И БИБЛЕЙСКИЯ КОСМОЛОГИЧНИ МОДЕЛИ – МаКРОКОСМОС
1. Кратка история
на хипотезата за Големия взрив
Малко
след като създава общата теория на относителността (ОТО), през 1917г. Алберт
Айнщайн предлага модел на Вселената, който е в нейните рамки. Поради свои
собствени философски и общонаучни съображения, Айнщайн е бил уверен, че
Вселената може да се опише единствено от статичен модел, чийто глобални
свойства не се променят с времето. За да получи такова решение, той въвежда в
гравитационните уравнения космологичен член Λ
(ламбда) с дименсия (размерност) на сила за компенсиране на гравитацията. Така,
според него, Вселената е винаги в равновесие, като остава статична, затворена и
крайна.
През
1922 г. Александър Фридман установява, че ако се изключи този неправомерно
въведен Λ
член, моделите според ОТО трябва да са нестационарни – свиващи се или
разширяващи се. След няколко години (1929), Едуин Хъбъл открива червеното
отместване в спектрите на далечните галактики, от което прави извода, че те се
разбягват, т.е. Вселената се разширява.
Към
средата на миналия век (1948), Георги Гамов предлага идеята за „гореща”
Вселена, която отначало е била с нищожен радиус, но огромни плътност и
температура. Вследствие на избухването си (този акт по-късно е означен като
“Големия взрив”) Вселената започва да увеличава своите размери, като това
продължава и до ден днешен. Гамов и неговите сътрудници успяват да пресметнат,
че при непрекъснатото намаляване на първоначалната изключително висока
температура, тя трябва да е достигнала в сегашната епоха до температура на
лъчението около 5К.
През 1964г. Арно Пензиас и Робърт Уилсън откриват
необясним радиошум, който веднага се интерпретира като лъчението, предсказано
от Гамов. Това остатъчно радиоизлъчване се нарича космически микровълнов фон
(КМФ). Регистрира се в диапазона 3мм. – 50см. и е с температура 2,7К.
Стандартният
космологичен модел на Големия взрив описва еволюцията на Вселена, която още при
самото си раждане е била монотонна
(еднородна и изотропна). Но, ако в миналото не е имало никакви флуктуации, т.е.
при едно идеално хомогенно разпределение на материята, не е възможно развитието
на каквито и да било характерни небесни структури.
През ноември 1989 г. космическата агенция на САЩ – NASA
изстреля изкуственият спътник COBE (COsmic Background Explorer – Космически Фонов Изследовател). Той имаше за цел не само
да регистрира микровълновото фоново лъчение, но и да търси флуктуации в него – ∆Т/Т,
където Т е температурата на това лъчение. Спътникът COBE
най-после успя да регистрира отдавна търсените флуктуации от порядъка на ∆Т/Т≈10-5.
Счита се, че те потвърждават теоретичните предположения за създаването на
нееднородности, които впоследствие са довели до образуването на едромащабните
структури във Вселената – свръхкуповете и куповете от галактики.
Според ОТО, ако средната плътност на веществото и
енергията (приема се, че са равномерно разпределени във Вселената) е по-голяма
от дадена критична стойност, пространството се изкривява до такава степен, че
се затваря в себе си. Траекториите, изминавани от всички тела (от частиците до
галактиките) и дори светлинните лъчи се завъртат и всичко остава в рамките на
една вселена, която има положителна кривина на пространството – фиг. 1а). Ако
плътността е по-малка от критичната, вселената е изкривена наопаки (все едно
нейната “повърхност” е огъната навън), т.е. има отрицателна кривина – фиг. 1б).
При плътност точно равна на критичната, уравненията на ОТО ще ни покажат, че
пространството е плоско, т.е. няма кривина – фиг. 1в). В първият случай говорим
за затворена,
във вторият – за отворена, а в третият
– за плоска
вселена. [1] Още през 80-те години на ХХ век физиците отчитат, че средната
плътността на веществото и енергията е много близка до критичната, като
съответно пространството няма съществена кривина, т.е. Вселената е плоска.
Фиг.
1 Двумерни аналози на трите вселени на Фридман: а) Затворена вселена, която
съответства на повърхността на сфера. Тук две успоредни
прави се пресичат. б) Отворена вселена с огъната навън повърхност. В нея
успоредните прави се раздалечават. в) Плоска вселена, за която е в сила
евклидовата геометрия. Тоест успоредните прави запазват разстоянието помежду
си.
2. Съвременни проучвания на Вселената
По
съвместен проект на НАСА и Принстънския университет през 2001г. беше изведен в
орбита спътникът WMAP (Wilkinson Microwave Anisotropy Probe – Сонда за Микровълнова Анизотропия “Уилкинсън”), който измери реликтовото лъчение с около 40 пъти
по-голяма точност и разделителна способност от предишния спътник – COBE. В
началото на 2003г. са анализирани резултатите от него и благодарение на потока
от най-точни данни полето от космологични предположения беше прочистено. Като
единствени претенденти останаха инфлацията (по-точно някои от
нейните варианти – виж бел. [8] II ч.)
и цикличният
модел на Стайнхарт-Турок (но за плоска вселена! –
виж бел. [1]). Последният предвижда ускорителното
разширение на пространството[2],
докато при инфлацията то изглежда като нескопосана добавка. Ако обаче
ускоряването на галактиките не бъде потвърдено, инфлационният модел може да
оцелее, но тогава отново ще възникне загадката около недостигащите 68% от
енергийния бюджет на Вселената (виж фиг. 2).
Фиг. 2 Еволюция на Вселената. През първите 7-9 млрд. години скоростта на разширяване се забавя, а след това постепенно
започва да нараства, от което физиците предполагат наличието на т. нар. тъмна
енергия. (Наблюдаваните количество вещество и енергия в космоса осигуряват само
5% от критичната плътност на Вселената, затова се допуска,
че тъмната материя добавя някъде около 27%,
а тъмната енергия – още към 68%.)
През
месец май 2009 г. Европейската космическа агенция (ESA) изведе на орбита обсерваторията „Хершел” заедно с телескопа “Планк”,
който има 10 пъти по-добра разделителна способност от WMAP. Предвиден бе и друг спътников експеримент – CMBPol (Cosmic Microwave Background Polarization experiment – Експеримент за Поляризацията на Космическия Микровълнов Фон). Според редица инфлационни модели, гравитационните
вълни от Големия взрив трябва да са оставили отпечатък върху поляризацията на реликтовото лъчение. Затова
тези спътници няма просто да отчитат отклоненията в температурата му, но ще
измерват и неговата поляризация (средната посока на спиновете на регистрираните
микровълнови фотони). Тук нещата стоят точно обратно, т.е. при засичане на
първични гравитационни вълни ще се изключи цикличния подход, а ще се потвърди
инфлационния апарат.[3]
И отново хипотезата за Големия взрив се оказва пред
огромна дилема. Ако инфлационният модел е достоверен (при отсъствие на
ускорително разширение на пространството), то
остава въпросът за недостигащите близо 70% от енергийния бюджет на Вселената.
При условие, че инфлацията не се потвърди (т.е. при липса на първични гравитационни вълни) ще изникнат отново не само изброените
проблеми с космическия хоризонт, плоския характер на пространството и
магнитните монополи, но и редица други, които не споменахме, но те също са
изключително съществени. Ще посочим някои от тях: квантовия произход на нееднородностите, водещи до образуването на
звезди и галактики; изменението на
температурата на реликтовото лъчение от една точка на небето към друга; разпределението на леките елементи
(водород, хелий, деутерий и литий); възможно
най-малката – но, все пак, недостатъчно ниска(!) – ентропия при
стартирането на Вселената (виж по-нататък изчисленията
на Р. Пенроуз) и пр. Да си припомним още, че инфлацията не може изобщо
да се интегрира в моделите, които се опитват да слеят квантовата механика и
ОТО! С други думи, ако инфлационната
хипотеза се провали тя завлича след себе си към дъното и стандартния модел на
Големия взрив![4].
Освен
слабостите на теорията в микрокосмоса (някои, от които отбелязахме в предишната
част), не по-малко фундаментални са и нейните проблеми относно невероятно
сложното построение на звездите и космическите системи. Затова не бива да ни
учудва мнението на критиците, че макар да решава някои второстепенни въпроси,
съвременната хипотеза за “Големия взрив”, всъщност не може да намери
задоволително обяснение за произхода на Вселената.
Емпиричните данни, чрез които се тестват космологичните
модели, се отнасят за времето от момента на Големия взрив до около 380 хил. г.
по-късно, т.е. до появата на КМФ. Тук обаче ще се опитаме да включим и интервала от 200 –
500 млн. г., когато се раждат първите звезди и протогалактики до оформянето на
зрелите галактики – приблизително 3, 3 млрд. г. след старта на Вселената (виж
табл. 1).
Време след
Големия взрив
|
Събитие
|
Години
преди нашето време
|
0
|
Голям взрив (сингулярност).
|
13,7 млрд. год.
|
10-35 до 10-33 сек.
|
Инфлационна ера.
|
|
10-33 сек.
|
Кварк – глуонна плазма.
|
|
10-5 сек.
|
Кварките се свързват в протони и неутрони.
|
|
10-3 сек.
|
Синтезиране на водородни и хелиеви атоми.
|
|
1 до 3 мин.
|
Образуване на леките елементи до бор.
|
|
380 хил. год.
|
Вселената става прозрачна. Излъчва се космическият микровълнов фон
(КМФ).
|
|
200-500 млн. год.
|
Раждане на първите звезди и протогалактики.
|
13,5-13,2 млрд. год.
|
3,3 млрд. год.
|
Формиране на зрели галактики, квазари и на най-старите звезди в
Млечния път.
|
10,4 млрд. год.
|
8,1 млрд. год.
|
Появява се Слънчевата система, включително Земята.
|
5,6 млрд. год.
|
Табл. 1
3. Диалектически
материализъм.
Няма
единно мнение за възможните етапи при възникването на галактиките. В началото
на ХХ век големият английски астроном Джеймс Джийнс предлага една от първите
хипотези в това направление. Според него отначало е съществувало пространство,
равномерно запълнено с разреден газ. В резултат на гравитационното му свиване и
въртене се образували отделни мъглявини с правилна сферична форма. После, като
продължава да се свива, а следователно и като ускорява своето въртене,
мъглявината се сплесква до елипсовиден диск. Гравитационните полета на
съседните мъглявини предизвикват изтичане на вещество от диска, което при
въртенето му се завива в спирални ръкави. Повишената плътност на газообразната
материя в тези разклонения спомага за първоначалното образуване на звезди
именно в тях. Едуин Хъбъл допълва, че така образуваните спирални галактики
накрая може би разрушават своята структура и умират като неправилни.
Съществува и точно обратният възглед. Според една хипотеза на Карл фон
Вайцзекер отначало светът представлява хаос от дифузна газова материя, намираща
се в силна турбулентност. Това означава, че навсякъде в първичната мъгла
бушуват гигантски вихри, под чието действие се появяват и първите сгъстявания,
първите облаци от прах и газ с неправилна форма. Облаците се въртят около
своята ос, сплескват се и се превръщат в спирални галактики. В спиралните
разклонения започва образуването на звезди. С течение на времето спиралните
галактики губят своите ръкави и се превръщат в устойчиви елептични системи.
Създадени
са всякакви хипотези, показващи различни възможности за образуване на
галактиките и прехода им от един вид в друг. Но задълбоченият анализ и
пресмятанията дават да се разбере съвсем ясно, че нито една от тях не може да
се счита за особено убедителна.
В
огромната част от хората е затвърдено мнението, че теорията за Големия взрив
много добре обяснява раждането и организацията на Вселената. Налага се да
отбележим обаче, че според мнението на експертите, това изобщо не е така!
Мартин Харвит недвусмислено признава: „Вселената, която виждаме като погледнем
към нейните най-далечни хоризонти, съдържа (над) сто милиарда галактики. Всяка
от тези галактики притежава (средно) по сто милиарда звезди. Това е общо 1022
звезди. Тайният срам на съвременната астрофизика е, че не знаем как е успяла да
се образува даже една единствена от тези звезди.”[5]
Джеймс
Трефил не скрива огорчението си: „Проблемът относно появата на галактиките се
оказва един от най-трънливите в космологията. По всички правила те не би
трябвало да съществуват, но те са там. Трудно е да се предаде дълбочината на
разочарованието, което този необясним факт причинява сред учените.”[6]
В своята
книга „Вселената във времето”, Паоло Мафей пише: "На 14 и 15 февруари
1979г., се състоя среща между специалисти, организирана от У.Х. Маккрей и М.Дж.
Рийс от английското Кралско дружество с цел да се обсъди произхода и първите
фази от еволюцията на галактиките. Както по-късно писа самият Маккрей,
"когато започна обсъждането, почти сигурно никой от присъстващите не е
могъл да претендира, че знае как са се образували галактиките; не биха могли да
го сторят и онези, които бяха на закриването.""[7] Нека да уточним, че и към днешна дата не
съществува някакъв особен напредък по въпроса, за който си заслужава да се
говори!
По този повод критиците отбелязват (явно с не малка
доза ирония), че когато отворите
обикновена научна книга по астрономия, ще бъдете засипани с картинки на газови облаци и протозвезди; ще откриете теориите относно произхода на
Вселената и звездите заявени с голяма увереност.
Ако посетите обаче затворена конференция
или симпозиум, ще намерите притеснени
хора, отчаяни теории, научни факти, които опровергават тези теории, липса на
алтернативни обяснения, атмосфера на безнадеждно отчаяние пред недоказани и
недоказуеми идеи, и никакви решения или научни експерименти, които да са
способни да облекчат положението.
Големият
руски популяризатор на науката Анатолий Томилин още по времето на комунизма с
неохота заявява, че планетната космогония
"се оказва в състояние на най-дълбока криза". (От следващите
глави на книгата му става ясно, че същото се отнася в еднаква степен за
звездната и галактичната космогонии.) По-нататък той продължава: "При това
решаваща роля да се създаде такова положение изиграват новите факти, получени
чрез наблюденията. Самата основа, която лежи във фундамента на всички
съществуващи хипотези, встъпва в противоречие с фактите. И за да
изведат науката от кризисното състояние, на учените им се налага да
преразгледат основата, заложена в самата постановка на космогоничните задачи,
да търсят нови методи за тяхното решаване". [8]
Но дали в тези думи, не се съдържа всъщност най-силното признание за
принципната невъзможност да се изтълкуват нещата от материалистична гледна
точка?
Атеистично
настроените мислители често подвеждат своята аудитория с уверението, че рано
или късно ще бъде намерен натуралистичен отговор на всички затруднения в
науката. Но подобно изявление е некоректно, понеже обективно съществуват две
възможности:
1) Много
от съвременните проблеми и загадки, действително да получат своето разрешение в
по-близкото или по-далечно бъдеще.
2) Изключително сложната конструкция на Вселената да не се дължи на
самоорганизация на материята, а за построението на мирозданието задължително да
е необходима външна интелигентна намеса.
На това
място бихме искали да отвърнем на предизвикателството на Стивън Хокинг и Ленард
Млодинов. Щом авторите на книгата "Интелигентният дизайн" твърдят, че
гравитационният закон е достатъчен, за да организира нашия свят, нека в такъв
случай ни демонстрират как се е появила Слънчевата система. При това ние
великодушно ще им предоставим възможността да призоват на помощ и всички други
природни стихии – освен гравитационните, могат да включат и електричните и
магнитните сили, теорията на турбулентността и пр., и пр. Но ако не успеят да намерят
начин дори една толкова нищожна планетна система да е възникнала в резултат от
физичните закони, то как ще ни убедят, че това се е случило с цялата тази
грандиозна Вселена? Освен това, огромното нарушение на закона за момента на
импулса между планетите и Слънцето (за което говорихме в І част) е невъзможно
да се обясни с техния любим аргумент за "множеството вселени". Ако са
налице, да речем, всички материали за изграждането на една къща, то при нейното
строителство работниците е необходимо да внесат допълнителен импулс. По същият
начин стоят нещата и тук: даже от безкрайното число светове Вселената да е
възникнала с точните параметри, то най-малкото за нашата планетна система е
било необходимо допълнително разумно вмешателство.
Според натуралистичната позиция небесните тела и системи е
необходимо да са се образували чрез хаотични сблъсъци, с подредба на случаен
принцип. С други думи, в периода от
200-500 млн. до 3, 3 млрд. години би трябвало да се очаква генерирането на мощни гравитационни вълни, защото ще има извънредно чести сливания между телата в
системите и колизии между протогалактики, водещи до тяхното нарастване, както и
до образуването на едромащабните структури (купове, гигантски облаци от
галактики и др.) на Вселената. Друг проблем е дали на случаен принцип изобщо би
могло да се стигне до изключително красивата и сложна йерархическа подредба на
небесните формирования – планетни, звездни, галактични и пр. – както и до
тяхната огромна устойчивост във времето (изчислено е например, че Млечният път
ще остане стабилен за около 1016, т.е. десет милиона милиарда
години). Със съвременните телескопи вече сме в състояние да проследим (почти)
всички етапи от възникването на Вселената. За последните открития в тази област
ще разкажем малко по-нататък.
4. Християнски теизъм
Повествованието
в началото на книгата Битие ни разкрива, че Бог сътворява материята от нищо и
разгръща своя грандиозен замисъл при построяването на Вселената. Ние
трябва да си дадем сметка, че създаването на подобна динамична конструкция е
неимоверно сложно задание, защото във всеки един момент тя е организирана по
различен начин и при това винаги запазва равновесието си. Нека да припомним, че
само Метагалактиката (видимата част от нея) съдържа около 1022
звезди и над 100 (а според някои по нови изчисления – над 500)[9] милиарда галактики, чието взаимно влияние
трябва да се вземе предвид.
Когато се
опитаме да проектираме Млечният път например, с неговите 200-400 милиарда
светила (а още и звездни купове, планетни системи и пр.), веднага ще проумеем,
че нещата са извънредно комплицирани. Всеки член на галактичното
"семейство", ако го приемем за абсолютно твърдо тяло (което не
изпитва никакви деформации), има степени на свобода, т.е. може да се движи в
три различни направления и да се върти около три взаимно перпендикулярни оси. В
такъв случай, за да се определи положението на тялото в пространството, трябва
да се дават числени стойности на трите координати и на трите ъгъла на въртене
(като се следи и скоростта на изменение на тези параметри във времето). За да
бъде прецизирано решението на задачата обаче, е необходимо да се уточни, че
нито едно от небесните тела не е абсолютно твърдо. Модификациите в неговата
форма, приливите и отливите, променят скоростта на въртенето му и направлението
на оста на въртене, откъдето варират силите на взаимно привличане и се
нарушават орбитите на другите тела. Нужно е да се отчетат и: електричните и магнитни
взаимодействия; дефекта на
масата (звездите постоянно губят част от масата си); да се вземе под внимание променящото се гравитационно поле на
останалите обекти в системата (а дори за три тела координатите и скоростите
вече стават неизчислими[10]);
срещаните понякога резонанси (например между планетите и спътниците в
Слънчевата система); влиянието
на междузвездната среда; някои
релативистки ефекти и още много, много други неща, които е трудно дори да
изброим.
При
търсене на общото решение на задачата за съвкупността от по-високи йерархични
образувания (купове и свръхкупове от галактики), които изграждат Вселената, ето
в какво още се изразява спецификата на нейната трудност.
Да
допуснем, че всяка една небесна система има огромен брой, например N, подредени състояния при различни стойности на масите и
орбиталните характеристики на телата в нея. (Приемаме, че този брой е голям – N, но не и безкраен, понеже количеството вещество и
размерите на реалните космически системи са ограничени.) Когато системите са
две и ги разглеждаме като подсистеми на една цялостна система, тогава поради
взаимните им влияния множеството от подредени състояния на цялата система ще
представлява сечението само от онези подредени състояния, които са общи и за
двете подсистеми. Ако подсистемите са три, множеството от допустими състояния
на общата система се ограничава още – до тези положения, в които и трите
подсистеми ще са в равновесие. И така, колкото повече са подсистемите, толкова
по-малко остава множеството от общите им равновесни състояния. Нищо чудно за
огромния брой небесни системи във всемира да има само една-единствена
възможност, при която всички те са в хармония помежду си и изграждат цялостната
динамична структура на Вселената.
Но при
посочените разсъждения не взехме предвид измененията, които стават във всяка
подсистема. Ако една система е съставена от две подсистеми например, редът в
нея не е "механичен сбор" от две устойчиви състояния на подсистемите
й. (При йерархичните структури цялото е по-голямо от сумата на своите части.)
Редът във всяка подсистема вече се изчислява като нещо качествено ново, защото
се вземат предвид външните влияния, оказвани от другата подсистема. В такъв
случай новият ред във всяка подсистема не е подмножество на множеството от
устойчивите й състояния (понеже тук са отчетени единствено влиянията между
собствените й тела). Изобщо при всяко увеличаване на броя на подсистемите се
изменя не само общият ред в цялата система, но и реда във всяка подсистема,
защото те са взаимозависими и трябва при свързването си да изграждат единна
цялостна структура. Но, ако е необходимо да се проектира Вселената като единно
цяло, то и изпълнението на задачата трябва да следва именно зададения план, в
който всичко е предвидено; в противен случай този прекрасен "архитектурен
храм" е възможно да рухне твърде бързо.
Още не може да се каже още със сигурност каква е
конструкцията на Метагалактиката, но трябва да се приеме, че тя е единна система,
защото всички обекти в нея са свързани гравитационно помежду си, като
са интегрирани в сложно подредени
йерархически структури, които формират цялостния строеж на Вселената (фиг. 3).
Фиг. 3 а) В рамките на
програмата "Обзор на цялото небе" е получено изображение на повече от милион ярки протяжни
обекта. Изводът, който правят учените, е, че галактиките съвсем не са
разположени хаотично, а са подредени в красиви космически системи. б) Част от
наблюдавана едромащабна вселенска структура – купове и свръхкупове от
галактики, които се групират и наподобяват нещо като стени на огромни
"клетки", в чиято вътрешност почти липсват такива образувания.[11]
Грандиозното
построение на всемира е накарало Пол Дирак, един от най-големите експерти по
математическа физика, да възкликне: ”Човек сигурно би описал ситуацията с
думите, че Бог е математик от висока класа и е използвал доста сложна
математика, когато е конструирал Вселената. Слабите ни математически постижения
ни помагат да разберем една малка част от Вселената и колкото повече се развива
математиката, толкова повече можем да се надяваме, че ще разбираме Вселената
по-добре.”[12]
(Бог, разбира се, не е необходимо да прави
изчисления – Той притежава пълното знание, премъдрост и всемогъщество, поради
което извиква едно съвършено мироздание в съществуване без никакво
интелектуално и творческо усилие!)
Но както показват наблюденията, редът в тези системи се руши – звездите
избухват, галактиките се сблъскват и т.н. Посочените промени водят до драстично
изменение на взаимовръзките между членовете в системите, като в крайна сметка
ще доведат и до тяхната гибел. Тези заключения удивително добре се съгласуват с
библейското становище по въпроса. Там е отбелязано, че в началото
"Вселената е била утвърдена, та да не може да се поклати" (Пс.
95:10), но в следствие греха на човека, цялото създание е било подчинено на
"робството на тлението", т.е. разрушението (Римл. 8: 20, 21).
Вече
споменахме в предишната част, че според материализма
посоката на процесите в природата би
трябвало да е от хаос към ред, а при теизма
се очертава точно обратната тенденция – от ред към хаос (което е в пълно
съгласие и с ІІ принцип на термодинамиката – законът за нарастването на
ентропията).
Роджър
Пенроуз на едно място пише: “Но за да се направи Вселената в състояние на ниска
начална ентропия ... Творецът трябва да уцели значително малък обем от фазовото
пространство”. Неговите пресмятания го водят до заключението, че “целта на
Твореца” трябва да е била прецизна до 1 към 10 на степен 10123,
което е 1, последвано от 10123 нули – “число, невъзможно да се
изпише по обичайния десетичен начин, защото дори ако поставим по една нула на
всяка елементарна частица във Вселената, пак няма да има достатъчно частици за
целта”[13].
През 70-те години на ХХ век, като разглеждат началните условия за
възникването на света, Б. Колинс и С. Хокинг, чрез надлежен математичен анализ,
показват, че „... вселена, която не е абсолютно правилна, е неустойчива. С
други думи една хаотична при възникването си вселена би ставала все по-хаотична
впоследствие".[14] Получава се
"ефектът на доминото" – с течение на времето хаосът се мултиплицира,
т.е. увеличава се безпорядъкът, дезорганизацията, докато напълно се разруши
редът в цялата система.
Като
приложим съотвените математически методи и средства, а също и подходяща
компютърна симулация, бихме могли да проверим дали този принцип се запазва и
по-нататък при образуването на структурите на Вселената – планетни, звездни,
галактични и пр.
Ако
се направи вероятностна крива на разпределението на устойчивостта на небесните
системи (възникващи на случаен принцип) във времето, би могло да се отчете
валидна ли е тя при огромния брой наблюдавани галактики (над 500 млрд.), който ни позволява отлично да
тестваме статистическите прогнози. Например, резонно е да се очаква, че даден
процент от галактиките не ще успее да стигне до устойчиво динамично равновесие
и по такъв начин би трябвало да забелязваме не малък брой от тях, които са в
момент на колапс. Друг проблем е дали галактиките ще са способни да увеличават
своите размери в резултат на последователни колизии и да се пренареждат в нови
дълготрайни конфигурации и т.н.
(Още
отсега сме в състояние да кажем обаче, че целият
Космос е невероятно добре балансиран
и подреден – сблъскващите се звезди и галактики са съвсем нищожен брой, – което
ни навежда на мисълта, че едва ли е организиран на случаен принцип! Нещо
повече, противно на Хокинг и Млодинов ние смятаме, че законът за гравитацията
изобщо не е достатъчен, за да структурира Вселената – неговата задача е просто
да поддържа равновесието в нея!)
4. Какво говорят данните от
наблюденията?
Снимката, наречена “Hubble Extreme Deep Field” (фиг. 4) ни показва над 5 500 галактики.
Най-далечните са на растояние около 13, 2 млрд. ly,
което се потвърждава и от техните спектрални линии, получени с помощта на
наземни телескопи. Наистина някои от тях са дребни със странни и удивителни
форми, на сцената откриваме и мистериозните квазари, но преобладаващата част са
досущ като днешните галактики.
Фиг.
4 Hubble Ultra-Deep Field (HUDF) са фотографии на Вселената, обхващащи области от
свръхдълбокия космос, направени от космическия телескоп „Хъбъл“ с
експониране за повече от милион секунди.
Когато
се коментират подобни фотографии[15], обикновено се набляга на
обстоятелството, че част от изобразените галактики са с големина едва около 1%
от тази на Млечния път, а други са толкова сини, че изглежда са изключително
бедни на тежки елементи. Някои космолози смятат, че такива обекти са ключов
момент за разбулването на мистерията относно първите еволюционни стъпки в
образуването на Вселената.
Ричард
Боуенс, от Университета на Калифорния, заявява: "Невижданите досега
галактики са твърде сини, така че в тях трябва почти да липсват тежки елементи,
т.е. те принадлежат на поколение с почти първични характеристики". В
статията още се казва: "Дълбоките наблюдения предоставят нови
доказателства за йерархичния модел на постепенното заформяне на галактиките,
при който малки обекти трупат маса или се сливат в по-големи в един плавен и
систематичен, но драматичен процес на сблъсъци и агломерация."[16]
Подобни
аргументи обаче не са достатъчно убедителни!
Още през
2005 г. астрономите от института "Карнеги" в Пасадена, Калифорния и
от Харвардския център по астрофизика в Кембридж, Масачузетс направиха
откритието, че когато възрастта на Вселената не е надхвърляла 2-3 млрд. години
в нея е имало твърде голямо разнообразие от галактики. По техните думи тя е
била изпълнена не само с млади, активни, но и с вече мъртви галактики, което
пък навежда на мисълта, че тези галактики би трябвало да са се формирали доста
по-рано отколкото се е предполагало до настоящия момент.[17]
Няколко
години по-късно трима учени от университетите на Йейл, Принстън в САЩ и на
Лайден в Холандия, наблюдаваха галактика, кръстена 1255-0, на разстояние
10,7 млрд. ly, която е
4 пъти по-масивна от Млечния път, но е с 6 пъти по-малки размери от него.
Откритието показва, че още от зората на времето съществуват огромни галактики,
за които не е било нужно да увеличат размерите си, „канибалски” поглъщайки
себеподобните си. Астрофизикът Карл Глейзбрук предсказва, че стотици галактики,
напомнящи 1255-0, ще бъдат открити през следващите години и коментира: „Това е
като да установиш, че древният Рим е имал същия брой жители като днешния Лондон
с предградията”. [18]
Наскоро
беше съобщено, че международен екип астрономи са
проследили появата на галактичните купове в младите години на Вселената и са
стигнали до извода, че те не са възникнали постепенно, а в резултат на взривно
и практически едновременно раждане на повечето галактики (т.е. излиза, че
галактиките не увеличават размерите си чрез „драматичен процес на
сблъсъци и агломерация”!). Учените наблюдавали
над 200 „зародиша“ на подобни купове, в първите три милиарда години след
Големия взрив, с помощта на телескопите „Планк“ и „Хершел“, както и от редица
наземни обсерватории. Младите галактики в тези купове формирали звезди с
умопомрачителна скорост – ежегодно съвкупната маса на светилата в тях се
увеличавала с няколкостотин или дори хиляди слънчеви маси. Предполага се, че
по-нататък протокуповете се „разтварят“ и се превръщат в стотици и хиляди
отделни галактики.[19]
Нека добавим, че количеството на свръхновите във
Вселената е съвсем нищожно, за да се твърди, че именно техните взривове
по-нататък са разпръснали елементите след желязото. Затова очевидно се
премълчава и фактът, че по-голямата част от първичните галактики изобщо не са
бедни на тежки химични елементи, т.е. акцентира се само върху данните, които са
в съгласие с теорията (нещо твърде разпространено като практика).
Изглежда ставаме свидетели на възникването на едни от
най-ранните галактики (налични едва 200-300 млн. години след появата на първите
светила), както и на процесите през целия този период от 2-3 млрд. години,
когато се оформят „зрелите” галактики (виж табл. 1). В такъв случай би трябвало
сблъсъците между звездите в тях, както и помежду им, да са съвсем обичайно
явление. Налага се да се замислим
защо наблюдаваната картина толкова много се разминава с нашите очаквания?![20]
6. Библейски космологичен модел
Разказът
в книгата Битие възвестява, че сътворението на Земята и небесните светила става
през първия и четвъртия творчески
дни:
„В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над
бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че
светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог
нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един.
...................................
И рече Бог: да бъдат светила на
небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат
знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната
твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете големи светила;
по-голямото светило да управлява
деня, а по-малкото светило да
управлява нощта, създаде и звездите;
и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня
и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя Бог, че това е добро. Биде
вечер, биде утро – ден четвърти.”
Според
християнската теология Бог сътворява
световете ex nihilo, т.е. от
нищо. Почти всички библейски
тълкуватели смятат, че под „небе” в първия стих се разбира
невидимият свят, където е престолът на Бог, заобиколен от ангелите, херувимите,
серафимите и пр. Този трансцедентен свят е описан по-подробно в книгите на
Исаия, Иезекиил, Откровение и др., но ние няма да се спираме на него. По отношение
на думата „земя” мненията се разделят основно на две категории:
А)
Едни приемат, че освен Земята, с нея е означена цялата материя в космоса,
например като газово-прахови облаци (а можем да предположим, че се отнася и до тъмната
материя и енергия). В такъв случай, по заповед от Бога, по-нататък в тях трябва
да са се оформили небесните тела и да са започнали да кръжат по своите орбити,
образувайки планетни, звездни и галактични системи.
Б)
Други намират, че словото „земя” се отнася само за нашата
Планета, а Слънцето, Луната и звездите
се появяват на четвъртия ден, следователно Вселената възниква изведнъж изцяло
подредена.
7. Емпирични следствия
1)
При библейския модел с „Голям взрив”
можем да означим мигновеното сътворение на пространствено-времевия материален
континиум ex nihilo, но за разлика от стандартния сценарий, нещата тук не
започват от една точка.
Математическият
опит да бъдат обединени Общата теория на относителността и квантовата механика
убедително показа, че Вселената няма как да е стартирала от точка с нулев
размер и безкрайна плътност, което поставя въпроса какъв е бил първоначалният й
обем?
НАСА
и ESA планират да изведат в орбита най-съвършения детектор на
гравитационни вълни – LISA (Laser Interferometry Space Antenna).[21] Както се
изразяват някои учени „той ще бъде в състояние да снеме отпечатъци от пръстите
на Бога, оставени върху тъканта на космоса още в първите моменти на
Сътворението, за да разберем по какъв точно конкретен начин е възникнала
Вселената”. И наистина LISA ще бъде толкова прецизна, че ще може да улови ударните
вълни от първата трилионна част от секундата след Големия взрив. (За сравнение
измереното от WMAP космическо фоново лъчение е от 380 000 години след началото, когато се смята, че са започнали да се образуват
атомите.)
2)
Библейският модел предвижда, че образуването на звездите е станало само веднъж, в
зората на времето. В такъв случай би трябвало да наблюдаваме тяхното зараждане
единствено в най-ранните галактики или да открием, че в началния миг Вселената
се появява изцяло подредена.
Данните от
последните астрономически наблюдения, за които говорихме в предишната точка, с
много по-голяма убедителност, според нас, потвърждават вариант А) (т.е., че в
първия стих на Битие под "земя" се разбира цялата материя
в космоса).
Чрез
съвместните усилия на НАСА, ESA и Канадската космическа агенция през 2018 г. в хелиоцентрична орбита
ще се позиционира космическият телескоп Джеймс Уеб, чиято мисия ще бъде
търсенето на светлина от първите формирали се звезди и галактики. С подобна
задача ще се заеме и планираният от НАСА за 2020 г. инфрачервен телескоп WFIRST, който също ще бъде способен да открива хиляди от
най-отдалечените галактики, обхващайки 100
пъти по-голяма част от небето в сравнение с Hubble.[22] С тяхна помощ
бихме могли да установим дали масите и орбиталните характеристики на обектите
не са много добре разчетени, така че системите да се подредят още в самото
начало? С други думи, ще можем, по
израза на Хокинг, да проверим дали "Бог е разгърнал плановете и е задвижил
Вселената"!
(Ние бяхме
предвидили, че звездите би трябвало да се образуват само в началните ери от
развитието на Вселената в една статия[23],
послужила като прототип на настоящия материал, излязла в края на септември 2012
г., т.е. цели две години и половина преди да се появи подобна информация – виж
бел. [19]. Разбира се, Бог би могъл да заложи физичен механизъм по който
зведите да се "възпроизвеждат", подобно на живите организми, и през
сегашната епоха, но сметнахме този вариант за по-малко вероятен. С телескопите Джеймс Уеб и WFIRST ще можем да проверим още дали стадият на протозвезда
протича според класическата теория за звездната еволюция или веществото се
самосъбира по необичаен начин, сякаш "по заповед от Бога"!)
3)
Според класическата теория небесните светила не се появяват само в началните
ери от възникването на всемира, а се образуват непрекъснато и до днешен ден.
Щом като е така, броят на звездите, намиращи се в дадена фаза от развитието си,
е пропорционален на времето, което те прекарват в нея. Стадият на протозвезда е
около сто пъти по-кратък от времето, което звездите престояват върху Главната
последователност. Това показва, че наблюдаваните протозвезди трябва да са около
100 пъти по-малко, отколкото нормалните звезди. В Млечния път и другите над
тридесет галактики от Местната група много добре се виждат не само ядрата и
структурните особености, но и отделните звезди, куповете, мъглявините и т.н.
Общият брой на звездите в тях се определя между 2000 и 3000 милиарда, така че
те дават много добра основа да правим статистически изводи затова как протичат
различните стадии от развитието им. Елементарните изчисления показват, че в
Местната група би трябвало да откриваме поне няколко десетки милиарда
протозвезди. Как ще обяснят тяхната липса защитниците на класическата
концепция за звездната еволюция?[24] (Да
припомним, че ако съществуваха протозвезди, ключовите етапи от тяхното
формиране можеха да бъдат проследени дори през последните десетилетия на ХХ
век. Базираните на спътници телескопи още тогава бяха способни да изследват
космоса във всички участъци на електромагнитния спектър. А какво да кажем за
съвременните им наследници, които са многократно по-мощни от тях?)
„Оглушителното мълчание” на наземните детектори на гравитационни вълни,
свидетелства в абсолютно същата посока! В момента шест от настоящите детектори
на гравитационни вълни работят в синхрон и по такъв начин тяхната
чувствителност позволява да се регистрират сигнали, идващи от разстояние до
около 100 млн. ly.,
т.е. в границите на Местния свръхкуп (фиг. 5), в чийто обхват влизат десетки хиляди галактики. Смята
се, че за една година във всяка типична
галактика (т.е. такава, която съдържа около сто
милиарда звезди) се образува средно по една
звезда с масата на Слънцето. Според съвременните представи, звездите би
трябвало да се образуват на групи чрез гравитационна фрагментация на веществото
в газово-праховите мъглявини. Може да се очаква, че поради небалансираните сили
на взаимни привличания, ще има чести сливания между формиращите се, или дори
вече "излюпени", звезди (а оттам и генериране на гравитационни вълни)
– в най-лошият случай поне 20-30 за една година. (Числото е силно занижено в полза
на еволюционистите – в действителност, би трябвало да са мнокократно повече.)
За близо 9 години безупречна работа на детекторите обаче, не е отчетено нито
едно такова събитие![25]
Фиг.
5 Местен свръхкуп и
Местна група от галактики.
Една
от задачите на телескопа "Хершел" беше да изследва космоса в
инфрачервения и субмилиметровия диапазон, което му позволяваше да вижда през
праха, пречещ на "Хъбъл". По такъв начин той бе в състояние да
надзърне в газово-праховите облаци, от които се предполага, че са се зародили
звездите, за да разгледа "условията в утробата". Мисията му приключи
през 2013 г., но след близо четири години почти непрекъсната работа, той не
успя да направи дори една-единствена снимка, на която доказано да се наблюдават
протозвезди (което отново ни беше спестено)?!
4)
Нека изкажем едно допускане: а именно, че космическият микровълнов фон е
възможно да е остатък от онази „светлина”, огряла
небесните простори през първия ден от Сътворението. Ако действително е така,
бихме могли още веднъж да уточним кой от двата библейски сценария е по-вероятно
да се е реализирал на практика.
Според
първия вариант, Земята и газово-праховете облаци се появяват преди КМФ, а при
втория – цялата материя, под формата на готови звездни системи, идва след него.
Също така, при постепенно изграждане на телата и на космическите структури,
характерът на гравитационните вълни и флуктуациите (а може би и поляризацията)
на КМФ би трябвало да се различават от тези в случай, че Вселената е изникнала
мигновено.
5)
Ще си позволим да направим и друго предположение. Според нас, свръхмасивните черни дупки[26], които се откриват в
центровете на големите галактики (с размери над 1% от типична галактика), както
и "тъмната материя"[27],
се явяват някак си "ad hoc" (по поръчка), за да обезпечат устойчивото
динамично равновесие в звездните и галактични системи и по такъв начин чудесно
да структурират Вселената.
Ще поясним
накратко, какво имаме предвид.
Първите
звезди в галактиките започват формирането си около 300 млн. години след Големия
взрив, а квазарите се наблюдават около 700 млн. години по-късно. Квазарите са
изключително ярки галактични ядра и се смята, че са резултат от ускореното
натрупване на газ върху супермасивни черни дупки (надхвърлящи милиони и
милиарди пъти масата на Слънцето). Според астрономите е чиста мистерия как тези
огромни космически „чудовища” са се появили и нараснали за толкова изумително
кратък период от време? От друга страна, свръхмасивните черни дупки играят
ролята на централно тяло, което задържа гравитационно другите компоненти
на системата.
Съвременните
проучвания показват, че тъмната материя образува сфера около галактиките, чийто
радиус е почти десет пъти по-голям от техния собствен. Учените смятат, че по
такъв начин тъмната материя осигурява стационарното състояние на небесните системи
и са впечатлени, че равновесието в тях е постигнато в подобни мащаби.
Нещо
повече, редица астрофизици са на мнение, че според теорията за Големия взрив,
първоначалната материя би била твърде гореща, за да започне спонтанно да
образува звездите. Тъмната материя, в някоя от предполагаемите си форми, би
могла да играе ролята на „лепило”, което да направи възможен този
процес.
Допуска се
още и, че тази „паяжина”, която задържа грандиозните космически структури (виж
фиг. 2б) се дължи изключително на нейната невидима подкрепа.
Ако
учените намерят в себе си смелост да преосмислят гореспоменатите явления, може
би, най-накрая, ще признаят, че Бог нагледно демонстрира пред очите ни как е
построил този величествен архитектурен ансабъл, наречен Вселена. Неотдавна
видният британски философ Антъни Флу, който беше считан за пионер на модерния
атеизъм и негов защитник за цели 50 години, коренно промени мнението си.
Казват, че когато му задали въпроса какво би станало, ако новият му начин на мислене
бъде отхвърлен от учените, той отвърнал: „Ще
бъде много жалко. Целият ми живот бе ръководен от принципа ... (да) следвам
доказателствата, накъдето и да водят те”.[28] Подобен принцип би могъл да ни освободи както от
собствените ни пристрастия (твърде подвеждащи в повечето случаи), така и от задължителната
материалистическа парадигма, от която произтича идеологическата политкоректност
в науката.
(В
следващата част ще говорим възможността Той да е извикал Вселената в
съществуване за много кратко време, или дори за един миг, но благодарение на
ограничената скорост на светлината да ни е дал шанс да наблюдаваме разгръщането
на нейното сътворение от началото до настоящия момент.)
От всичко
изброено до тук излиза, че не само „Стандартната теория за Големия взрив” (с т. нар. „инфлационна
добавка”), но и хипотезите за „циклична” или „стационарна” Вселена
(виж б-жки [4] и [20]) се оказват ненадеждни. Поради тази причина за нас
остава твърде чудно на какво се основава самочувствието на Ст. Хокинг и Л.
Млодинов, че натуралистическите теории успяват да обяснят появата на света
"без да е необходим Бог"?!
(Напоследък се заговори,
че при експериментите с Големия адронен колайдер са открити нови частици, а
може би и пето взаимодействие.[29] Ние с нетърпение ще
очакваме авторите на "Интелигентния дизайн",
или техните последователи, да изнамерят тези "нови естествени закони"
преди да напишат следващия бестселър в прослава на "всемогъщата
природа"!)
Заключение
След
провала на стотиците (а вече дори – хиляди!) хипотези за образуването на
Слънчевата система, звездите и галактиките, е резонно да мислим, че
диалектико-материалистичният подход е неприложим относно възникването на
Вселената! Християнската църква днес е изправена пред предизвикателството, с
помощта на екип от експерти – космолози, астрономи, физици, математици,
богослови и др., – да разработи подробен модел на Сътворението, който да
позволява емпирична проверка на своята достоверност в микро- и макрокосмически
мащаби. (Не бива да забравяме обаче, че „Божийте пътища са
неведоми”, т.е. вратите са отворени и за изненади!) Тепърва предстои
осъществяването на най-значимите експерименти с адронния колайдър на ЦЕРН,
както и на редица спътникови програми – LISA, Джеймс Уеб, WFIRST и др., – които ще ни помогнат да разберем дали везните
се накланят към натурализма или към теизма.[30]
Нещо
повече, цялата научна общественост беше призована от проф. Р. Докинс да открие
решение на проблема за "присъствието или отсъствието на творчески
Свръхразум" (виж първия абзац на 3т. ІІ ч.). Понеже идеята е лично
негова, любезно ще поканим проф. Докинс да поеме инициативата за
изследователска програма, целяща да намери отговор на най-важния въпрос, който
от много векове занимава умовете на най-великите мислители, учени и философи!
Ние
определено смятаме, че науката е най-добрият съюзник на християнството, понеже
тя предлага най-обективния метод за изучаване устройството и установяване
произхода на мирозданието. Нашето очакване е, че научните разкрития в крайна
сметка ще утвърдят истината за съзиданието на света от интелигентен Бог-Творец.
Бележки:
[1] Ако Вселената е затворена,
постепенно ще забавя разширяването си, докато в един миг спре. После ще започне
да се свива, като увеличава все повече скоростта си, колабсирайки към началната
си точка. След това може да последва нов период на избухване, разширение и
колапс и т.н. За такъв кръговрат ще са необходими около сто милиарда години.
Този вид вселена се нарича още циклична
(осцилираща, пулсираща).
(В началото на ХХІ век Пол Стайнхарт и Нийл Турок, в
рамките на теорията на струните, разработват едно радикално въплъщение на цикличната космология, този път с плоска
вселена. Те изказват предположението, че нашият свят е трибрана, която през
няколко трилиона години се сблъсква с друга успоредна вселена – трибрана.
“Взривът” от удара дава началото на всеки нов космологичен цикъл.)
В случай,
че Вселената е отворена или плоска, тя ще се разширява
безкрайно. Галактиките ще се раздалечават все повече една от друга, като за
период от около десет милиона милиарда години всяка една от тях ще се разпадне.
Небесните светила ще изгаснат, т.е. ще завършат пътя си като бели джуджета,
неутронни звезди и черни дупки. Накрая, след близо 10116 години,
всичкото вещество ще се превърне в лъчение и неутрино.
[2] През 1998 г. две групи астрономи, едната под
ръководството на Саул Пърлмутър от Националната лаборатория “Лорънс” в Бъркли,
а другата оглавявана от Брайън Шмит от Австралийския национален университет,
съобщиха за сензационно откритие. При наблюдение на свръхнови от тип Іа,
намиращи се в галактики на различни разстояния от Земята, двата екипа стигат до
съвсем неочаквано заключение: разширението на Вселената не само, че не се
забавя (както предвижда теорията), а напротив – нараства.
[3] През юни 2014 г. астрофизици от екипа BICEP2 съобщиха, че са успели да открият слаби вълни в
поляризацията на реликтовото лъчение. Малко по-късно, обаче, екипът на космическата мисия „Планк“, изказа своите
съмнения, че тези „гънки“ в поляризацията на древната светлина действително са
предизвикани от въздействието на гравитационни вълни. В крайна сметка се оказа,
че посоченото явление се дължи на космически прах.
"Физиците
отричат откриването на гравитационни вълни"
[4] Телескопът "Планк" състави значително по-ясна
картина на реликтовото лъчение от апаратите COBE и WMAP. Една от аномалиите, на които се натъкна е наличието на
глобална "кривина" – неравномерност в разпределянето на флуктуациите
на микровълновия фон. Като оставим настрана екзотичното предположение за удар с
друга вселена, тези твърде значими нееднородности на фона също са в състояние не само сериозно да дискредитират идеята за инфлация, но и
напълно да я свалят от сцената.
„Какво
наследство ни остави телескопът Планк”
Професорите
Р. Пенроуз и В. Гурзадян също смятат, че новите образи на КМФ, отхвърлят
инфлационната теория. Според тях, Вселената преминава през цикли, доминирани от
Големи взривове и сблъсъци на свръхмасивни черни дупки.
„Заснеха
Вселената преди Големия взрив”
Моделът
на циклична (осцилираща) вселена допуска, че през определени интервали от време
тя се свива до една точка, а после пак избухва. Измерванията на пространството
обаче убедително показаха, че Вселената е “плоска”
(т.е. ще се разширява вечно), а не е „затворена” – циклична. Хипотезата на Пенроуз- Гурзадян би могла да се съгласува с модела на Стайнхарт-Турок за
“плоска”, а, в същото време, „циклична вселена”, но той се базира на теорията на струните (виж бел. [1]), за чиито проблеми вече говорихме
в предишната статия.
[5] Martin Harwit, “Book Reviews,” Science, March 1986, pp. 1201-1202.
[6] James Trefil, Dark Side of the Universe 1988, p. 55.
[7] Мафей, П.
"Вселената във времето", ДИ „Наука и изкуство”, София, 1989, стр.
302.
[8] Томилин, А. „Занимателна
космогония” изд. „Народна младеж”, София, 1979, стр. 110.
[9] 500
Billion – A Universe of Galaxies: Some Older than Milky Way
[10] Като се абстрахираме от
другите подробности, ще опишем накратко колко непосилни са нещата дори само по
отношение на гравитацията. За целта ще си послужим с цитат от един учебник по
астрономия: „Най-знаменитата задача в небесната механика е задачата за трите
тела, която е била (и е!) обект на внимание от страна на велики математици
и астрономи. Тя се състои в следното: за някакъв начален момент са дадени
координатите и скоростите на три тела с известни маси; да се определят
положенията и скоростите на телата за произволен момент.
Аналогична
е постановката на задачата за n тела.
В
действителност разглежданията се провеждат не за тела, а за материални точки.
Въпреки това достатъчно е да си представим, че на всяка материална точка
действува сложно променящото се с времето гравитационно поле на другите точки,
което е в състояние да довежда до тесни сближения, за да бъде ясно, че
решението, описващо невъобразимото разнообразие от последствията на тези
сближения, би имало извънредно сложен вид.
Може
да се покаже, че в задачата за n тела са известни само 10 интеграла. Тъй като за три тела
имаме 18 диференциални уравнения от първи ред, а могат да се определят само 10
интеграционни константи, задачата изглежда нерешима. ...
Общата
задача за трите тела е аналитично решена през 1912 г. от финландския учен
Зундман, който показва, че е възможно развитието на координатите на трите тела,
разстоянията между тях и времето t в редове по степените на помощна променлива, които са
абсолютно сходящи. През 1931-1933г. френският учен Белорицки установява, че за
да се получат положенията на големите планети с точността на астрономическите
ежегодници, от редовете на Зундман трябва да се използуват суми, съдържащи не
по-малко от 108 000 000 члена. (Това число излиза извън пределите на
въображението ни – б.а. В.В.) Може да се счита, че аналитично решение на
задачата за трите тела е намерено, ала то има само теоретично, но в никакъв
случай не и практическо значение." (Николов, Н., М. Калинков.
„Астрономия”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1998, стр. 76, 77.)
[11] "Народна
астрономическа обсерватория “Юрий Гагарин” Стара Загора"
[12] P.A.M. Dirac, "The Evolution of the
Physicist's Picture of Nature," in Scientific American, May 1963, p. 53.
[13] (Пенроуз, Р. „Новият
разум на царя”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1998, стр. 415.)
[14] Мафей,
П. "Вселената във времето", ДИ „Наука и изкуство”, София, 1989, стр.
321.
[15] "Hubble eXtreme Deep
Field"
Друга
(малко по-раншна) снимка, наречена “Ултрадълбочинно поле на Хъбъл”, ни показва
над десет хиляди галактики на около 13 млрд. ly:
Hubble
Ultra-Deep Field
Наскоро
бе съобщено, че е открита галактика на 13,4 млрд. ly, поради което Гарт Илънгуорт, от Калифорнийския
университет, е стъписан напълно основателно: „Удивително е, че толкова
масивна галактика е съществувала вече 200-300 милиона години след като са се
сформирали първите звезди”:
Учени ”проникнаха” почти до края на Вселената:
[16] "Хъбъл все по-близо
до Големия взрив"
[17] "Ранната
Вселена била като зоопарк"
[18] "Далечни галактики
поставят под въпрос еволюцията на Вселената"
[19] "Коледният период в
еволюцията на куповете от галактики"
[20] При това положение може би на редица учени ще им хрумне
да извадят от нафталина т. нар. стационарен модел на Х. Бонди, Т. Голд и Ф. Хойл,
разработен още през 1948 г. При него се въвежда специално "С – поле",
което сътворява вещество, така че средната плътност да не се променя вследствие
на разширяването на пространството. Някои от поддръжниците на въпросния възглед
предполагат, че е възможно светът да е съществувал винаги (без да е бил
създаван) в добре подреденото състояние, в което го виждаме и днес. Проведените
тестове с далечни обекти (купове, радиогалактики) обаче не се съгласуваха с
тази хипотеза, която не намери отговор и на въпроса за произхода на
микровълновия фон, а и на редица други възражения.
(През
1993 г. Ф. Хойл, Дж. Бърбидж и Дж. Нарликар създават друга версия, наречена космология
на квазистационарното състояние, която също обуславя една "вечна
Вселена". Тя успява да обясни наличието на реликтовото излъчване,
сегашната му температура, количеството на леките ядра и пр., но при внимателен
анализ се оказа, че изводите им са спекулативни.)
Предлагаме ви главата, разглеждаща проблемите на тези модели от „Учебник(а) по космология“ на Едуард Райт, преведен на руски език:
Ошибки моделей Стационарного состояния и Квазистационарного состояния
[21] Експериментът LISA представлява група от три сателита, които ще обикалят
около Слънцето по орбита, отдалечена на около 45 милиона километра от тази на
Земята. Те ще образуват равностранен триъгълник със страна 5 милиона километра,
като на всеки от тях ще има лазери, чрез които ще се осъществява непрекъснат
контакт помежду им.
[22] "Джеймс Уеб (телескоп)"
"НАСА: Бивш шпионски сателит става телескоп"
[23] "Космологичният
модел на Сътворението, описан в Библията"
[24] Астрономите са
съгласни (включително атеистите), че има само няколко стотици (най-много –
хиляди?!) обекта, които показват признаци на протозвезди. Но всички те са
спорни, понеже подобни явления се наблюдават и при звездите от Главната
последователност. Като допълним, че това е съвсем нищожно количество (в
Местната група протозвездите трябва да са от порядъка на няколко десетки
милиарда), става ясно, че теорията за звездната еволюция напълно се проваля.
Ето
какво пише д-р Джейсон Лайсл в статията „Небесните звезди потвърждават
библейската история за Сътворението”: „Затова много от учените-креационисти са
убедени, че при обичайните обстоятелства е невъзможно спонтанното формиране на
звезди. Въпреки всички заявления за обратното, ние никога не сме били свидетели
на формирането на една нова звезда.5
......................................................
5
Астрономите понякога говорят за „области на звездообразуване”, като че ли
тяхното съществуване е вече доказано. Един лаик би предположил, че астрономите
фактически наблюдават как в тези области се образуват звезди. Но това не е
така. Тези области съдържат горещи сини звезди, които, по предположение на
астрономите, са се формирали неотдавна от колапсиращия облак.”
"Звёзды небесные подтверждают библейскую историю
Творения"
[25] Доскоро единствените
гравитационни вълни бяха косвено измерени от Ръсел Хълс и Джоузеф Тейлър при
наблюдаване на неустойчива двойна система от неутронни звезди (а не на
протозвезди!), разположени на около 16 000 светлинни години от нас. Техните
орбити бавно се разпадат поради загубата на енергия, излъчена под формата на
гравитационни вълни, което след известно време ще доведе и до неизбежния им
сблъсък.
На
11-ти февруари 2016 г. учените официално потвърдиха наличието на гравитационни
вълни, които бяха засекли в гравитационната обсерватория LIGO още през септември предишната година. Техен източник са
двойка въртящи се една около друга черни дупки, съответно 29 и 36 пъти
по-масивни от Слънцето, които са на растояние 1, 3 млрд. ly. от Земята. При сливането им се образува обща черна
дупка с 62 пъти масата на Слънцето, а разликата от около три слънчеви маси
директно се е преобразувала в енергия през последната една пета от секундата на
сблъсъка. Оказва се, че черните дупки са отделили в космоса 50 пъти повече
енергия под формата на гравитационни вълни, отколкото цялата Вселена е
излъчвала към този момент в светлина, радио вълни, рентгенови и гама лъчи взети
заедно.
"Ексклузивно! Учени откриха гравитационни
вълни!"
По
такъв начин още по-остро изпъква на преден план въпроса: къде са
гравитационните вълни, причинени от сливането на протозвезди? При това говорим
за разстояния многократно по-близки от 1, 3 млрд. ly, а неминуемо в заобикалящите ни облаци, съдържащи хиляди
галактики (фиг. 5), би трябвало да се образуват и протозвезди с десетки
пъти по-големи маси от Слънцето. Тоест гравитационните вълни в този случай са
значително по-лесни за откриване!
[26] Според най-разпространената хипотеза квазарите са активни ядра на галактики. Предполага се, че в центъра на почти всяка галактика има свръхмасивна черна дупка, която поглъща материя от окръжаващото пространство. Материята, която още не е погълната, се върти с огромна скорост на прага на хоризонта на събитията и от вътрешното триене се нагорещява до милиони градуса по Келвин. Светимостта на квазарите понякога надминава тази на стотици милиарди слънца, а според наблюденията най-ранните от тях са се появили едва 700-900 млн. години след Големия взрив.
„Открити са най-яркия квазар с най-масивната черна дупка”
„Открити са най-яркия квазар с най-масивната черна дупка”
[27] Така
наречената „тъмна материя” е недостъпна за наблюдение чрез съвременните методи,
но е засечена индиректно поради гравитационното си взаимодействие с познатата
ни материя.
Известният
астрофизик Фриц Цвики през 1933 г. пръв се досеща, че трябва да има някаква
скрита маса в едромащабните структури. Когато измерил скоростите на
галактиките, разположени в периферията на купа „Кома” той стигнал до извода, че
неговата гравитация е твърде слаба, за да ги удържи да не се разлетят в
пространството. И действително, при изчисленията, които направил се оказало, че
в купа се намира 400 пъти повече маса от очакваното.
По-късно
(1960 г.) астрономката Вера Рубин установява, че ротационните диаграми на
галактиките (които дават скоростите на обикаляне на звездите в тях, в
зависимост от растоянието им до центъра) също свидетелстват за наличието на
допълнителна маса, създадена от някаква невидима материя.
Днес почти
никой не се съмнява в съществуването на тъмната материя (като, разбира се има и
поддръжници на алтернативни теории).
[28] Richard N. Ostling. Famous Atheist Now Believes in God. Associated Press Newswires, December 9, 2004.[29] В Големия адронен колайдер засякоха частица по-тайнствена от Хигс бозона
http://www.blitz.bg/news/article/398488
[30] Православната църква не се наема да
лансира свои модели на Сътворението, защото се страхува най-вече да не се
повтори историята с Галилей. Но нека да припомним, че Птолемеевият геоцентричен
модел, с който той е воювал, е взаимстван от античната (вавилонска, гръцка и
пр.) научна мисъл, защото е предлагал най-точното до това време астрономическо
прогнозиране на местоположението на небесните тела. Птолемеевата система е била
възприета от християнството поради нейното значение за календара, но тя не е
базирана на някакъв отчетливо заявен библейски възглед за централното място на
Земята, нито е била валидизирана като съборно решение на Църквата.
Дистанцирането на Православната църква от проблемите, които поставя науката
пред съвременното общество крие сериозна опасност нашата вяра и култура да се
превърне в местна, самозатворена и изолирана, а от там и мисионерската ни
дейност да бъде сведена до минимум.
Както
нееднократно заявихме, библейският текст не не позволява априори да разберем
как Бог е сътворил света, а поставя само рамка (която, ако трябва да бъдем искрени,
по същество е креационна; нещо, с което са съгласни всички свети отци – Consensus patrum). Първоначалният акт, при които материята е била
извикана в съществуване ex nihilo ще си остане тайна, но с помощта на съвременната научна
техника бихме могли да проследим "като на кинолента" как са протекли
следващите етапи от конструирането на Вселената.
Понеже
не разполагаме със съборно решение на Църквата, всеки християнин (или колектив
от богослови, учени и пр.) трябва да се чувства свободен да изрази своето частно
становище (теологумен) по въпроса за Сътворението (а и не само по него), което
да подлежи на библейска и научна верификация. В противен случай, достиженията
във всяка научна област ще продължават да бъдат пречупвани единствено през
призмата на материализма и атеизма!
