ТЪНКА
ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ
I Част
1.
„Демократичните сили“ и тяхната битка за реформация на Българската православна
църква
През
последните 30 години у нас ясно се наблюдава една тенденция за „демократизация“
на Православието. Тя започна малко след промените през 1989 г. и, с някои
незначителни прекъсвания, продължава да се осъществява и до ден днешен. Само
седем месеца след като спечели изборите през октомври 1991 г. правителството на
СДС (Съюз на демократичните сили) с премиер Филип Димитров извърши преврат в
БПЦ и създаде алтернативна православна църква в България. Това стана към края
на май 1992 г. По думите на митрополит Йосиф: „Разколът бе по явна политическа поръчка. Там инструкторът бе Филип
Димитров – убиецът на нашата Църква, човекът, който обяви война на Църквата в
България“.
Ситуацията
беше съвършено аналогична на днешната църковна криза в Украйна (вж. «В
каноническом тупике»),
но за да бъде преодолян разколът, по инициатива на БПЦ в София през 1998 г. бе
свикан Всеправославен събор. На този събор Вселенският патриарх Вартоломей се
постави в услуга на властниците, като настояваше за оставката на патриарх
Максим. Българските архиереи обаче му възразиха енергично и безкомпромисно,
благодарение на което представителите на Поместните православни църкви взеха
решение за утвърждаването на каноничната БПЦ (БП) и на нейния законно избран
предстоятел. Но разколът затихна напълно едва цели 18 години по-късно, а именно
през май 2010 г., когато представителите на алтернативния синод изпратиха писмо
до архиереите на Светия Синод на БПЦ, в което се обявиха за помирение и
единство с каноничната Църква.
През
2004 г. България се присъедини към НАТО, а в началото на 2007 г. стана
пълноправен член и на Европейския съюз. Страната ни получи ясна директива от
европейските и американските си партньори, че вече трябва да следва неотклонно
т. нар. „евроатлантически ценности“. Дори бегла историческа справка
показва, че утвърждаването на тези ценности като „общочовешки“ става през
богоборческия период на Просвещението. Те стоят в основата на „Декларацията за
независимост на САЩ“ от 4 юли 1776 г., а малко по-късно през 1789 г., влизат и
в „Декларацията за правата на човека и гражданина“ (приета в хода на
антиклерикалната Френска буржоазна революция), която е залегнала в
конституцията на Френската република. По-нататък Общото събрание на ООН на 10
декември 1948 г. гласува „Всеобща декларация за правата на човека“, която и до
днес вдъхновява
многобройните ангажименти в това направление на национално, регионално или
международно ниво
През
2003 г. Конвентът за създаване на Конституция на ЕС отказа да включи в преамбюла
на проекта споменаването на християнските корени на Европа, позовавайки се на
секуларизма като принцип на държавното устройство. Според поддържаната либерална
традиция напредъкът на съвременна Европа се приписва на Просвещението, както и
на светския хуманизъм, водещ до зачитане и респект към правата на човека.
Според тази традиция, в своята предистория Старият континент е преживял т. нар.
„тъмни векове“, белязани от невежество, суеверие и организирана репресия на Църквата
върху онези, които са се осмелявали да се отклонят от нейната официална
доктрина. Затова именно Ренесансът (до известна степен дори Реформацията),
Просвещението и последвалите ги модернизация и политическо освобождение чрез
буржоазните революции се разглеждат като процеси на еманципация, т.е. на
избавление от веригите на християнската догматика и нейното мракобесно налагане
върху обществото и гражданите.
Според
член 2 на договора, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г., Европейският
съюз се основава на "зачитане човешкото достойнство, свободата,
демокрацията, равенството, правовата държава, както и зачитане правата на
човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства; тези
ценности са общи за държавите-членки в едно общество, чиито характеристики
са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта,
солидарността и равенството между жените и мъжете."
Впоследствие
се оказа обаче, че при непрестанното си по-нататъшно еволюиране редица от
въпросните евроатлантически ценности влизат във все по-антагонистично
противоречие с нашата православна вяра, бит, традиции и култура. Още на първо
четене сред тях не се откриват такива като "независимост на
националната държава", "уважение към семейните традиции",
"патриотизъм" и др. През следващите години разломът започна да
придобива още по-мащабни размери с оказвания от ЕС натиск да бъдат ратифицирани
документи, в които се прави опит да се предефинират полът, бракът и пр., т.е.
да се прокарват все повече аспекти от т. нар. джендър-идеология във всички
държави членки на Съюза.
По
този повод известният християнски публицист и писател Андрей Романов пише: „Но
колкото и да се прикриват, за всички е съвършено ясно, че Православието е трън
в очите на съвременните западни либерали. И не е възможно да е другояче, защото
има твърде много неща в Православието, които изобличават днешния начин на
живот, днешния масов човек. Те изобличават падналата човешка природа изобщо, но
с особена сила – днешното объркано и залутало се човечество.
Да,
Православието съществува и действа днес дори в рамките на т. нар.
”плуралистично” западно общество. Но ако сравним по-издълбоко двете парадигми –
православния и западния светоглед, православния и западния начин на живот – ще
видим, че те се отричат почти във всичко.
Православието
е дълбоко консервативно. То защитава традиционния морал, семейството, ролята на
мъжа и жената, традиционните норми и ценности във всички сфери на човешкия
живот. Смята ги за дадени от Бога, а не за случайни и преходни социални
конвенции. Излишно е да казваме колко далеч е стигнал Западът в разрушаването
на всичко това. От гледна точка на съвременния Запад, Православието е архаична,
варварска, примитивна и така нататък религия.
Православието
е категорично: хомосексуалността е грях и позор. Такава е волята Божия, такъв е
библейският закон. По този въпрос Православието и Западът няма да се разберат
никога – до момента на Второто пришествие.
Православието
зове човека към един аскетичен идеал. То изисква самообуздаване и
самоограничение във всичко, сурова самодисциплина, сурови жертви в името на
духа. Западът призовава към друго: наслаждавай се на живота! Граби с пълни шепи
от всички удоволствия, развлечения и наслади! Това е смисълът на твоето
съществуване! Ако си беден – бори се със зъби и нокти, прави кариера, издигай
се и печели, печели, печели! Тази алчност, ненаситна обсебеност от плътското,
от тленното, тази жажда за пари и блага, този агресивен хедонизъм и материализъм
на Запада са безкрайно противоположни на православния дух.
Плурализмът?
Какъв плурализъм в Православието? Твърде варварски и реакционерски ние смятаме,
че истината е една. Само измамите са много и плурализмът не е нищо друго освен
многообразие на заблуди и лъжи. Бог е един, истината е една, църквата е една.
Един е пътят на спасението. И тук нагласите на православния и на западния човек
са диаметрално противоположни.
Правата
на човека? Православието е твърде далеч от това да се съсредоточава маниакално
върху нечии ”права”, както прави съвременното западно общество. Напротив, то
набляга много повече върху задълженията, върху онова, което се изисква от
човешкото същество, а не върху онова, което му се полага. Истината е, че
Православието, както ни го разкрива Библията и учението на светите отци, е
сурово и рестриктивно. То подхожда строго към човека. Вижда в него не някакъв
непорочен ”правоимащ”, а едно осакатено от греха и паднало създание. Смята, че
той се нуждае не от глезене и ширене на свобода, а от обуздаване и дисциплина,
от сурово отсичане на волята и борба със страстите. Иска за него не ”права” и
”свободи”, а отговорност и предано служене на Божия закон.
Това
показва, че Православието е твърде далеч от т. нар. ценности на либералната
демокрация. Работата е там, че демокрацията, която претендира да е еднаква към
всички, дава еднакви права и на добрите хора, и на злото, на дявола. Те уж са
равни в рамките на ”плуралистичния” модел, но в действителност дяволът, който е
много по-ловък и обигран, изтласква бързо конкурентите си и завладява цялото
общество. Културата на безграничната свобода се изражда в култура на греха и
порока. Либерализмът е безсилен срещу злото в човешката природа.
Православието
зове към тесния път и тясната врата (Мат. 7:13), а съвременното западно
общество – към широкия, по който вървят всички, към плуване по течението.
Православието е борба със страстите, а съвременният начин на живот – тяхно
пълно разпасване. Православието е служене на духа, а днешният западен
”лайфстайл” – слугуване на търбуха и на пениса. Православието гледа към
Йерусалим, Западът – към Содом. Ето защо е толкова наивно да се смята, че
Западът някога ще отвори сърцето си за Православието!“
Тази
изключителна несъвместимост на Православието с идеалите на евроатлантизма
е била забелязана още през 1989 г. от съветника в кабинетите на няколко
американски президента – Збигнев Бжежински. Казват, че той споделил в тесните
кръгове на висшата администрация на САЩ: „След падането на комунизма
най-големият враг на западната демокрация остава Православието". Макар
тези думи да са станали широко известни и да са цитирани твърде често като
оскърбление по адрес на Православната църква, до смъртта си през 2017 г. той
нито веднъж не ги опроверга, нито се извини.
По
времето на войната срещу Югославия през 1999 г., оглавяваната от САЩ коалиция
от 19 страни-членки на НАТО с огромно ожесточение нанасяше ракетни удари срещу
цивилното население на Белград, Ниш, Прищина и редица други сръбски градове,
като по времето на Пасха американците бяха написали върху бомбите си: "нашият
подарък за вашия (православен!) Великден".
Освен експлозивите бяха използвани още и нервно-паралитичен газ, снаряди,
съдържащи обеднен уран, отровни химикали, съсипващи реколтата и др. Всичко това
доведе до огромни жертви и разрушения, а в последствие – до десетки хиляди заболели
от злокачествени тумори и деца с вродени малформации, в това число и в
граничните райони на България.
А
през 2014 г. шведският либерален политик Карл Билд предупреждава, че се „подценява
силата на новата антизападна и антидекадентска (декадентство – краен
индивидуализъм, презрение към народа – б.а. В.В.) линия на Путин, водеща (Русия)
към дълбоко консервативни православни идеи“.
Резолюцията
на Европейския парламент от 14 октомври 2016 г. ”За противодействие на
пропагандата, насочена срещу ЕС от трети страни” вижда в Православието
оръдие за политическа агитация на зловещия Кремъл (макар в окончателния вариант
вместо ”Православна църква” да е казано малко по-завоалирано: ”трансгранични
религиозни групи” – т. 8). Прави впечатление, че в тази резолюция на първо
място е поставена битката срещу Русия и Православието и едва след това – тази с
ИДИЛ!
Една
година по-късно и директорът на ЦРУ в доклада си от януари 2017 г. обяви, че
Православието в момента е главният идеологически враг на Съединените щати и на
водещите демократични държави. Той твърди, че терористични организации за
идеологическо подстрекателство ще се използват не само от исляма – същият
потенциал има и Ортодоксалната православна църква. По подобие на ИДИЛ е
възможно военно-религиозни ордени да възникнат в Централна и Тропическа
Африка на основата на смесването на исляма с местните култове; в Индия, на
основата на шиваитското направление на индуизма; и в Русия, на основата на
Православието.
Борбата
срещу Православието е част от една твърде мащабна интелектуална атака изобщо
срещу цялото християнство, провеждана с особено ожесточение в
"най-престижните съвременни демокрации". В САЩ беше оказан натиск за
премахване на християнството от училищата, понеже то не съответствало на
конституционното изискване за отделяне на Църквата от държавата.
Парламентарната асамблея на Съвета на Европа публикува доклад, в който се
твърди, че учението за Сътворението е "форма на
религиозен екстремизъм" и представлява „опасно нападение срещу
науката и правата на човека“.
Навсякъде широко се тръби, че Библията е пълна с митове, погрешни норми на
поведение и фалшифицирани исторически сведения. Затова сме призовавани да се
освободим от рестрикциите на християнския морал и да създадем по-свободно
светско общество.
2.
Българските учени поемат щафетата за реформация на Православната църква
След
като политиците у нас се провалиха, начело на битката за „демократизиране“ на
Православието застанаха академичните преподаватели – философи, юристи, историци
и др., а понякога (тайно!) и либерални богослови (за последните ще разкажем
след малко). Например Атанас Славов, доктор по конституционно право и
преподавател във философския факултет на СУ, критикува БПЦ, че е бойкотирала
провеждането на Събора в Крит през 2016 година, който „формулира отношението
на Църквата към ценностите и принципите на съвременните демократични общества“.
А малко по-нататък авторът ни съветва да се присъединим към усилията
на „Вселенската православна църква … да изгради и поддържа
една политико-теологична перспектива в подкрепа на един справедлив международен
ред, демокрацията и правата на човека“.
В
друга своя статия А. Славов ни уверява, че в съвременното Православие вече са
се оформили „два политически свята“. Ето какво е неговото заключение в
самия край на материала: „Последното десетилетие е ключово за формирането на
съвременното отношение на Православната църква към политическата модерност.
Едновременно протичат два процеса.
От
една страна, във все по-голяма степен съборният глас на Православната църква се
извисява в подкрепа на демокрацията, правата на човека и правовата държава, в
защита на справедливия международен ред, мира и солидарността между народите. Това
развитие намери своя консолидиран съборен израз в решенията на Святия и велик
събор през 2016 г.
От
друга страна, все повече се очертава образът на политическата злоупотреба с
православието в Русия, за легитимиране на авторитарния режим, за
идеологическа мобилизация на обществото срещу западните либерални и
хуманистични ценности.
Това
са и двата политически свята, между които трябва да избират „традиционно
православните страни“ – либералнодемократичният и евроатлантическият от едната
страна, реакционно-авторитарният и евразийският, от другата. Този избор за
обществата и православните църкви от региона е стратегически и съдбовен, тъй
като ще определи тяхното развитие за десетилетия напред.“
След
всички призиви за любов, свобода, братство, равенство и пр., авторът не забравя
обаче да предупреди БПЦ, че ако продължава да не се придържа към
евроатлантическите ценности, ще се наложи да бъде жестоко санкционирана от
демократичната власт: „Като се има предвид високата степен на обществено
доверие в Църквата (над 50 %), ежегодната държавна бюджетна субсидия (най-малко
3 милиона лв.), както и гарантираното място на епископата на БПЦ на всякакви
държавни чествания, официални клетви, молебени и т.н., възможността за влияние
върху обществените нагласи и прокарване на чужди пропагандни тези е значителна.
Ето
защо българските институции следва да поставят ясно изискване пред БПЦ за
лоялност към демократичния конституционен ред и правата на човека, към
цивилизационния избор на българското общество за принадлежност към западните
либерални демокрации. От своя страна БПЦ
трябва да направи избор дали иска да принадлежи към семейството на
православните църкви на демократичните европейски държави, или към някакъв
авторитарно-евразийски „православен свят“.
Професорът
по философия Калин Янакиев, който често пише и на богословска тематика, смята,
че отказът на България да ратифицира Истанбулската конвенция е проява на
настъпващия в страната фашизъм. Той дори прави сравнение с евреите по времето
на Хитлер!! Както те тогава са били обвинявани за всички злини в обществото,
така и ние днес също сме станали един вид нацисти, които искат да превърнат ЕС
в невинна изкупителна жертва: „Това започва да ми прилича – бавно и
постепенно – на теориите на нацизма. Ако си спомняте, Хитлер е говорил за един
"бацил", който разлага обществата и това е еврейството. В днешно
време се оказва, че изглежда това е подлият, гаден Европейски съюз, който идва
с някаква невероятна сила и се опитва да ни накара да си сменяме половете. Няма
такова нещо в конвенцията.
За
„Становище-то на Светия синод по повод Истанбулската конвенция“(виж бел. )
професорът по-нататък казва следното: „Позицията на Светия синод е абсолютно
несъстоятелна в случая. Тя непрекъснато смесва понятията, тя непрекъснато
говори за пол, в скоби слага "джендър", а джендър не означава пол.
Говори за неща, които нямат нищо общо…
Аз
не споделям мнението на почитаемите ни отци и свещеноначалници по повод на
Истанбулската конвенция. Със своя популистки ход те ще ни наредят в Азия, те ще
се наредят на страната на пораждащия се в България фашизъм.“
В
други свои статии проф. Янакиев отново подхваща декадентската теза, че
неприемането и потъпкването на Истанбулската конвенция се дължи на
обстоятелството, че сме далеч изостанал във времето балкански народ, който не
може да се отърси от дълбоко вкоренените си ориенталски традиции. Фолклорните
ни празници и обичаи, културата, както и нравствените ни ценности са израз на
един остатъчен примитивизъм и болестно състояние, поради които ние постоянно
отхвърляме „проевропейския елит на нацията“ и го изтласкаме от
общественото пространство!
Най-добрите
наши богослови обаче излязоха с професионална позиция, която рязко контрастира
с казаното от професор Янакиев и отразява автентичното православно становище по
въпроса за Истанбулската конвенция. Най-общо можем да го разглеждаме като
синтезирано в четири основни точки:
„I. Истанбулската конвенция
отваря възможности за въвеждането на дефиниции за човека и на ценности, които
противоречат на християнската ни идентичност като личности – мъже и жени, на
християнската ни традиция като народ и на способността ни като общество – спасило
евреите през Втората световна война – да защитим слабите от всяка форма на
насилие. В редица текстове на конвенцията (напр. чл. 3, б, чл. 4, ал. 2, чл.
66, ал. 1 и т.н.) се въвежда понятието джендър не само в смисъл на социален
пол, но и в смисъл на идентичност.
II.
Понятието джендър е квазинаучно и е част от идеологията на джендър
идентичността, съгласно която полът е изцяло социален конструкт.
III.
Истанбулската конвенция и заложените в нея модели на обществено поведение,
морални предписания и законово нормотворство са провокация към Православното
християнство като „традиционна религия в Република България” (Конституция на
РБ, чл. 13 [3]).
IV.
За православното съзнание единствения начин за осъществяването на пола, като
възможност за живот, е семейството – като брачен съюз на мъж и жена.“ (Виж
подробности – бел. )
3. На помощ идва
клеветническата пропаганда и либералното богословие
По-надолу
ще разкажа за две мои срещи с някои от онези богослови, които са обзети от
фикс-идеята да прокарат евроатлантизма в Българската православна църква. Няма
да споменавам имена, защото тези хора крият самоличността си като някакви
съзаклятници и не желаят да излязат на светло, въпреки че непрестанно възпяват
свободата, която ни е дарувала демокрацията.
Преди
малко повече от две години, ровейки в интернет, попаднах на гръмкото заглавие „Християни
против религиозния екстремизъм“, което се кипреше на място, обозначено като
„Официален сайт на Софийския университет „Св. Климент Охридски“!?
Липсваха обаче всякакви данни за списващите го журналисти, редактори,
администратори и др., нямаше пощенски или електронен адрес, телефони за връзка
и т.н. Отначало си помислих, че става въпрос за някаква група християни, които
са срещу проявите на ислямския радикализъм и неговите жертви в глобалния свят,
но в издателското каре беше записано: „В настоящия сайт ще изобличаваме
материали, използващи езика на омразата, екстремизма, политическата
експлоатация на православното християнство и промоцирането на нетърпимост и
агресия против други религиозни възгледи.
През
изминалите поне две десетилетия се засили политическата употреба на
Православието от сили, свързани с Руската федерация и нейните геополитически
интереси…“
Заглавията
на публикациите, които и до днес се мъдрят на сайта (оформен и като
фейсбук-група) са още по-шокиращи:
„Кремъл,
международният трол. Как Русия реши, че спасява света от Содом и Гомор“;
„Митополит
Гавриил пак против цивилизацията, канона и за Путин“;
„Майкъл
Макфол*: Путин е параноик, той се страхува от хората – не можем да се договорим
с него“;
„Павел
Фелгенгауер: Русия подготвя сериозни диверсии на Запад – масови убийства и
отравяния на политически лидери и известни хора“;
„Русия
с ултиматум към Светия синод – да се обяви против решението на Вселенския
патриарх за автокефална Украинска църква“ и т.н.
Както
се казва: „гледаш и не вярваш на очите си“!
Все
пак реших да попитам жената, изпълняваща длъжността „Връзки с обществеността“ в
Софийския университет: дали това наистина е техен сайт? Оказа се, че тя дори не
подозира за неговото съществуване! Историята излезе тривиална – преподавател,
няколко студенти и докторанти спечелват проект на Европейския съюз за „противопоставяне
на руския православен екстремизъм“. Решението е да направят сайт, който
да информира обществеността за похищението на българското и световното
Православие от страна на Русия, за настоящите идеологически „диверсии“,
извършвани от нея „в Западния свят“, които накрая ще доведат до „масови
погроми, убийства и отравяния на политически лидери“!
Понеже
е доста трудно подобна малоумна пропаганда да хване дикиш, явно въпросните
ентусиасти са решили интернет платформата им да бъде обявена като „Официален
сайт на Софийския университет“. Според изискванията на европейския проект,
в края на всеки месец преподавателят и ръководител на групата, е необходимо да
изпраща подробен доклад, като последователно изброява целите и задачите, които
са изпълнени през изтеклия период. Една от целите несъмнено е била да се
предизвика дипломатически скандал между България и Русия, понеже е недопустимо
най-висшата академична институция у нас да провежда подобна клеветническа
кампания против Руската православна църква, руската държава и президент!
Не
беше особено мъчно човек да се досети за тази толкова прозрачна цел, поради
което им писах, че ако се наложи ще сезирам компетентните органи, че това е
подла инсинуация и че Софийският университет няма нищо общо. Не знам дали моите
думи са им подействали отрезвяващо или са получили предупреждение и от управата
на учебното заведение, но не след дълго те се представяха само като: „група
студенти-християни от СУ "Св. Климент Охридски". А преди около
половин година забелязах, че вече са прекратили и дейността си – явно
европейските субсидии по проекта бяха свършили, а с тях и желанието им да
изпълняват евроатлантическите директиви. Трябва да призная обаче, че бях доста
изненадан да открия, че ЕС плаща на „тролски“ групи да всяват раздор и
разделения между православните държави и Поместните църкви. Но онова, което
остави особено горчив привкус у мен беше разкритието, че някои наши академични
богослови са приели да участват в тази мръсна игра!
Другият
ми сблъсък с поборниците за привнасянето на евроатлантизма в Църквата беше само
преди няколко месеца. В деня на св. Иван Рилски (19 октомври) се бях запътил
към една зала за конференции, като очаквах да попадна на някакво събитие,
посветено на светителя и покровител на нашия народ. Близо до вратата стояха
двама мъже, които си говореха приглушено. На моя въпрос „ще има ли нещо днес?“
единият мълчаливо ми посочи с глава плаката, който беше залепен насреща. Аз се
зачетох: „Gender in the Early Church and Patristic Tradition“.
–
Ха, – казах на глас – защо „джендър“? Английската дума за „пол“ не е ли „sex“?
Макар
да беше спонтанна реакция от прочетеното, въпросът някак си прозвуча и като
отправен към тях. Те се спогледаха, после на лицата им се изписаха презрителни
усмивки, като очевиден отговор на моето невежество, но повече не ме удостоиха с
никакво внимание, а продължиха да си говорят.
Все
пак реших да изчакам – до началото оставаха едва 20-сетина минути. След малко
се появи организаторът на конференцията – български православен богослов и
университетски преподавател, придружен от немалка свита участници и гости на
събитието. Оказа се, че съм попаднал едва ли не на тайно събрание,
предназначено само за адепти – за него нямаше никаква информация в интернет и
социалните мрежи, а няколкото афиша, които зърнах, бяха разлепени единствено в
непосредствена близост до залата. Като капак на всичко и самото мероприятие се
провеждаше изцяло на английски език, понеже се оказа че е планирано съвместно с
протестантско висше духовно училище. (Да уточня, въпросното училище се намира в
София, с клонове във Варна, Бургас и Ст. Загора, макар редица от преподавателите
в него да са от САЩ и други англоговорящи държави.)
Единият
от говорителите ми беше стар познайник, с него дълго бяхме водили спорове в
интернет най-вече по теми, свързани с т. нар. „теистична еволюция“ и „женското
свещенство“. Либерален протестант, който явно трябваше с познанията си да
помогне на православната общност у нас да се пребори с остарелите си възгледи
относно „сътворението на света“ (да си припомним, че според Съвета на Европа
учението за Сътворението е "форма на религиозен екстремизъм" и
„нападение срещу науката и правата на човека“), както и да ни приобщи към
здравите основи на хуманизма и феминизма, стоящи в основата на западната
либерална демокрация.
В
своя блог той превеждаше на български език безброй статии от най-авторитетните
протестантски теолози по тези и други подобни теми, като беше успял вече да
повлияе на твърде голям брой християни и значително да реформира религиозните
им убеждения. Например един млад православен богослов под негово давление вече
престана да смята, че разказът за Сътворението е исторически достоверен: „Коренно
различната информация, която виждаме в първите две глави на Битие, …
представлява апологетична творба, която, използвайки езика на мита в неговия
най-добър смисъл, се бори с разпространени по това време вярвания на
езичниците, които заобикаляли израилтяните.“ (Повечето
теистични еволюционисти настояват да разглеждаме като легенда и алегория дори
първите осем глави на Битие, защото и Потопът, според тях, бил символично
събитие – б.а. В.В.)
а)
Теистичната еволюция, икуменизмът, женското свещенство и джендър-идеологията
Тук
ще направя малко отклонение за читателите, незапознати с „великите открития” на съвременното „демократично
богословие“. Според неговата либерална доктрина ние трябва да се откажем от автентичното
учение за Сътворението (такова, каквото винаги ни е било преподавано от светите
отци )
и да го подменим с „теистично-еволюционната теория“. Последната заявява, че „Бог е използвал, направлявал и
контролирал процесите на естествената еволюция, за да създаде Вселената,
Земята, живите същества
и човека“. Посочената концепция е в неразривно органично
единство с евроатлантическите директиви, като спомага да бъдат заобиколени и
игнорирани фундаментални положения на християнската етика и антропология (а по
отношение на догматиката проблемът е още по-сериозен, но за това ще говорим на
друго място) и отваря широко вратите за т. нар. джендър-идеология. Абортът не е
грях, защото става на етап, когато ембрионът повтаря стадии от развитието на
предшествениците – безгръбначни, риби, земноводни, влечуги и пр. (според биогенетичния
закон на Хекел – виж бел. );
ако отпадне (т.е. бъде тълкуван метафорично) текстът в Битие 1:27, според който
Бог е създал човека като мъж и жена, не съществуват вече никакви пречки
полът да бъде размит в десетки разновидности; бракът може да е между партньори
от един и същи пол, понеже думите "затова ще остави човек баща си и
майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът" (Бит.
2: 24) са само фраза от красиво измислена басня и т.н.
Наистина
при тълкуването на Свещеното Писание би трябвало да се съобразяваме с научните
постановки, но само ако те са доказани. Например, християнската екзегетика няма
никакъв проблем с теорията на относителността, квантовата механика, учението за
клетката като основна структурна и функционална единица на организмите и пр.
Еволюционната парадигма на Ч. Дарвин обаче е все още непотвърдена хипотеза,
поради което ние не сме длъжни да съгласуваме православната етика и догматика с
нея!
До
средата на ХХ век мнозина протестантски богослови са поддържали становището, че
разказът в началото на Битие чудесно се съгласува с т. нар. възглед за
„Стационарна вселена” (считан по това време за последната дума на науката),
според който Вселената и живите същества съществуват вечно (т.е. наравно с
Бога?)!
Американският
професор по квантова химия Хенри Шефър пише следното: "Не останаха
много космолози, които да вярват в стационарната хипотеза. Забавно е да се
върнем назад във времето около 1960 г., да намерим коментари на Книга Битие и
да видим начина, по който едно злочесто малцинство обяснява как хипотезата за
стационарната Вселена може да бъде помирена с първата глава на Битие. Всеки
разумен човек може да види, че разказът в Битие описва сътворение от нищото (ex
nihilo), така че е нужно живо въображение, за да се помири началото в
пространството, времето и историята с вече дискредитираната хипотеза за
стационарната Вселена".
На
конференцията въпросният блогър изнесе доклад на тема: „Junia: A Case for Women
Apostles“. Тезата, която той от доста дълго време се опитваше да прокара сред
българските протестанти, е, че още през I век е имало жени апостоли. Оттук би трябвало
да следва, че жените са заемали и всички останали чинове в събранията на
първите християни – епископи, презвитери и дякони. С други думи, наред с мъжете
и жените са изпълнявали свещеническа роля в Църквата още от нейното основаване.
Под
натиска на феминизма посочената идея от началото на ХХ век се лансира в
протестантството и се опитва да си проправи път към останалите християнски
конфесии чрез икуменическото движение. Терминът „икуменизъм“ идва от
гръцкото съществително οἰκουμένη („населявана земя“) и е въведен от
масона Джон Мот на Международния мисионерски съвет през 1910 г. „Икуменизмът
си поставя за задача да обедини различните християнски изповедания, като
изкуствено преодолее различията им.“
С неговото развитие свързваме организацията „Вяра и устройство“, чиято Първа
асамблея се провежда в Лозана през 1927 г., и Световния съвет на църквите
(ССЦ), основан през 1948 г. в Амстердам (по-късно обаче седалището му е
преместено в Женева).
През
1958 г. в Лутеранската общност на Швеция за първи път са допуснати жени до
пастирско достойнство, като движението през следващите години се разраства
лавинообразно и днес почти няма протестантска деноминация в световен мащаб,
която да не ръкополага жени за презвитери, а от доста време насам – и за
епископи.
Църковните
историци свидетелстват, че проблемът за допускането на жени до тайнството
свещенство не е нов за Църквата, а неговите корени могат да бъдат открити още в
първите векове, когато различни схизматични групи (най-вече през втори и
четвърти век) са имали жени презвитери или епископи, например гностиците
маркосианци, монтанистите, колиридианките и др. Светите отци винаги са се
противопоставяли на това нововъведение, като до нас са достигнали възраженията
на св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний
Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов, св. Фирмилиан Кесарийски и Ориген.
Православната църква през изминалите две хилядолетия от своето съществуване
никога не е ръкополагала жени за свещеници и строго е осъждала всякакви подобни
опити като нечестиви и еретически.
Православните
църкви отново се сблъскват с въпроса за ръкополагането на жени, поставен в ССЦ
и организацията „Вяра и устройство“, най-вече през 60-те, 70-те и 80-те години
на ХХ век. Този проблем придобива „животрептящо значение в резултат на
феминистките движения в Западна Европа и Северна Америка“.
Всички отговори на Православната църква на многобройните срещи, семинари и
конференции, проведени по това време са категорично негативни. През 1989 г. на
Световната мисионерска конференция в Сан Антонио Коптският епископ Маркос
формулира становището на източните християни така: „Ръкополагането на жени
за свещеници за нас не представлява предмет за обсъждане, защото то противоречи
на христологията, еклисиологията, Преданието и практиката на ранната Църква“.
Трябва да отбележим обаче, че по въпроса за жените и свещенството и
досега не съществува всеобщо постановление, което да има официален и върховен
авторитет, задължителен за Православната църква.
В
своята книга „Жени равини“ М. Крайчева ни споделя, че от първата третина на ХХ
век до днес жени са ръкоположени за равини във всички течения на съвременния
юдаизъм (дори наскоро и в най-ортодоксалните!). Основен двигател за
придвижването на нещата в тази посока винаги е бил проникналият в юдаизма
феминизъм – крайно агресивно явление, което в радикалните си форми преминава
към т. нар. „джендър-идеология”. Дори в някои от по-либерални течения на исляма
жените-имами вече са факт, например в джамиите само за жени, но има и единични
случаи, когато жена води петъчна молитва, където присъстват и мъже. Но щом като
в тези крайно консервативни религии феминизмът е успял да се наложи, не е ли
изправено пред същата опасност и Православието?
На
едно място авторката пише: „В общественото пространство днес все повече се
обсъжда мястото на жената, съпътствано с пледиране за равенството ѝ с мъжа и
оплакване от дискриминационно отношение към нея. Този секуларен феминистки
модел се опитва да разклати и устоите на Църквата.
Макар
и възникнал като външен (т.е. привнесен от протестантството – б.а. В.В.),
проблемът за ръкоположението на жени за свещеници според изследователи като
Бер-Сижел „не се поставя вече отвън като резултат от икуменическия диалог, но
се е превърнал във вътрешен проблем за Православието. Стига се до момента, в
който отговорът на въпроса за ръкоположението на жени изисква формулиране на
автентична православна позиция по него.
Тази
„новост“ днес навлиза чрез протестантството и се превръща в едно от
съвременните предизвикателства за традиционните религиозни общности най-вече
чрез дебата, който се сформира в контекста на икуменическия диалог, иницииран
от ССЦ“.
б)
Опит за прокарване на феминизма и джендър-идеологията в българското Православие
Но
да се върнем към въпросната конференция. Голяма част от останалите доклади бяха
посветени на отношението към жените в патристичната традиция! Ето как звучаха
техните заглавия:
"
'My Sister and My Teacher': Women Transcending their Gender?"
"Gregory
the Theologian and his Attitude to Towards Women in his Poemata Arcana and
Orations"
"Ecclesial
Epistemology in Saint Augustine's Theology of Sexual Order"
"Life
of Angels: Policy and Practice of St. Jerome Towards Women"
"The
Feminine in Christology: The Legacy of Origen, Gregory of Nyssa, and Methodius
of Olympus"
А
имаше и такива, които засягаха различни аспекти от Queer-теорията на Джудит
Бътлър и нейното тълкуване от различни съвременни теолози в светлината на
богословието на отците, както и препратки към „социалните роли на пола“:
"Returning
to Eden: Engaging critically Sarah Coakley's Patristic Reading of Judith
Butler's Queer Theory"
"Church
Women Between Social Roles and Literary Cliches: The Epigrams of St. Gregory
the Theologian for his Mother Nonna"
В
съдържанието на докладите на пръв поглед нямаше нищо, което да влиза в
противоречие с православното богословие. Но понеже дълго време се бях занимавал
с полемиките около женското и хомосексуалното свещенство, както и тези,
свързани с джендър-идеологията, не можеше да не ми направи впечатление, че
темите на докладите много точно следваха именно опорните точки на споровете по посочените
въпроси.
Нещо
повече, американската централа на протестантската деноминация, която стоеше в
основата на въпросното „висше духовно
училище“, поддържаше не само женското и хомосексулното свещенство, но вече
ръкополагаше и служители от десетките социални полове на ЛГБТ-общността! Като
прибавим и дълбоко конспиративния характер на конференцията, бързо се набиваше
на очи, че организаторите използваха перфидната стратегия на т. нар. „Прозорец
на Овертон“.
Първо бяха решили да обговорят „научно“ и „богословски“ тези проблеми, а после стъпка по стъпка,
систематично и незабележимо да накарат православното ни общество да сметне за
уместни „новите норми на поведение и на служение“,
да се примири с тях, а накрая да ги узакони в Църквата! Точно както феминизмът
само за няколко десетки години постигна това в протестантството!
