вторник, 7 април 2020 г.




ТЪНКА ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ
II Част


В своя статия, публикувана в сп. „Християнство и култура“ през 2017 г. (т.е. когато още нищо не предвещаваше всеправославния разкол, породен една година по-късно от църковната криза в Украйна!), доцентът по богословие Светослав Риболов пише: „В този контекст и с покачването на напрежението между все по-радикализиращи се православни и традиционни православни, с голяма вероятност предстои в най-скоро бъдеще разделение на Православната църква на две църкви – прозападна православна църква с център Константинопол, която ще продължи да съжителства мирно със западната демокрация, която ще зачита основните европейски ценности и правов ред, и от друга страна, проруска православна църква с център Москва, която отрича демокрацията, правата на човека, европейския правов ред.
… На Светия и Велик събор в Крит (19-26 юни, 2016) се приеха от десетте присъстващи поместни църкви документи, които приемат демократичния ред, правовия ред и международния закон и човешките права, както ги разбираме в западната цивилизация. В църквите от кръга на Вселенската патриаршия това е автентична православна позиция, която съвпада според епископите на тези църкви с автентичния профил на християнската православна традиция. За разлика от тези документи, РПЦ промотира преди едно десетилетие „Социална концепция на РПЦ” – сборник с документи, написани в процеса на подготовка на Събора в Крит, който тя в крайна сметка саботира чрез БПЦ, в който съвсем явно се отрича демократичният ред; отрича се законовият порядък такъв, какъвто го познаваме от западната цивилизация, в традицията на римското право; отрича човешките права такива, каквито ги познаваме в западната цивилизация – достояние на интерпретация именно на християнската традиция. Като неин основен лайтмотив се налага между редовете „громенето на диктата на западния либерализъм”.[1]

1. Няколко думи за „ретроградното“ руско православие

Противно на твърденията на критиците, Руската православна църква (РПЦ) нито веднъж досега не е изявявала каквито и да било претенции за изключителност, т.е. тя винаги е считала себе си за напълно равнозначна на всяка друга поместна църква. Например, в нейното официално становище никога не е била заложена мегаломанската представа, че Москва може да се разглежда като „Трети Рим“, както мнозина се опитват да ни убедят. Докторът по „Църковна история“ и кандидат на историческите науки свещ. Александър Мазирин споделя: „Руската православна църква не се бори за първенство, власт, територия или друго подобно нещо. Изказаната през XVI век идея „Москва – Трети Рим“ не се явява идеология на РПЦ, която остава аполитична. Както написа още през 1923 г. св. патр. Тихон „Всякакви опити, от страна на когото и да било, да се ангажира Църквата в политическата борба, трябва да бъдат отхвърлени и осъдени“.[2] (Действително тази политико-религиозна идея се появява в Русия в края на XV и началото на XVI век, но тя е била развита още през XIV век, т.е. цели 200 години по-рано, в България и Сърбия, а после и редица други европейски държави по един или друг начин са отъждествявали себе си с „Третия Рим“ – Испания, Гърция, Германия, Франция, Австрия, Италия и др.[3])
Руската православна църква, дори в най-тежките си и кризисни години, е водила непрестанна борба за утвърждаване на основните християнски ценности в обществото – любов към семейството и родината, защита и утвърждаване на живота, за нравствена и духовна просвета на подрастващите, за опазване на историческите и културни традиции на всеки един народ, за свобода и неприкосновеност на съвестта, словото и творческото изразяване на човешката личност и мн. др. (Вж. „Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека“[4])
Още от своето възникване през IХ-Х век РПЦ не е прекратявала мисионерската си дейност до Социалистическата революция от 1917 г. В резултат са покръстени твърде голям брой народи и етнически групи в цяла Североизточна Европа, Сибир и Далечния Изток, като съответно мисионерското ѝ поле се пренася на територията на Монголия, Китай и Япония, а по-късно и в голяма част от Европа, САЩ, Канада и редица други страни. След падането на комунистическата диктатура се наблюдава силно възраждане на РПЦ на територията на Русия като разнообразните форми на вероизповедничество обхващат всички сфери от живота на хората в тази велика страна.
Днес към каноничната територия на Руската православна църква влизат общо 16 страни: „Русия, Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Казахстан, Киргизия, Латвия, Литва, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Естония, Япония, Монголия и Китай, както и голям брой вярващи на Запад. По брой храмове (над 36 000) и духовници (над 40 000) Руската православна църква е най-голямата от 15-те поместни православни църкви. По думите на патриарх Кирил, цялото паство на Московската патриаршия, „пребиваващо както в Русия, така и извън нейните предели, наброява около 180 милиона души“. В целия свят православните са 260 милиона, според данните на изследователския център „Пю“.[5] Ако можем да сравним поместните православни църкви с апостолите на Христа, то по своята мисионерска активност РПЦ най-много се уподобява на св. ап. Павел!

А как стоят нещата с Вселенската патриаршия? През 2006 г. митрополит Кирил Смоленски (сегашният патриарх Кирил) бе принуден да заяви, че: „Още в началото на ХХ век в Константинопол започва да се развива нетрадиционен прочит относно ролята и значението на Константинополския патриарх, което разбиране по никакъв начин не е свързано с каноничното предание на Православната църква“[6].
В следващите точки ще проследим историческите факти и развоя на събитията, отнасящи се към посочения период от време!

2. Какво се случва във Вселенската патриаршия през последните сто години

След края на Първата световна война и последвалата Гръцко-турска война (1919-1922 г.) гърците безвъзвратно са изгонени от Мала Азия, което отрязва “мегали идеята” от историческата география на елините.[7] Остава вариантът за реванш в духовната география на Православието, въпреки че, както сполучливо се изразяват някои, с истанбулския квартал Фенер се изчерпва (почти) цялата “вселена” на Вселенския патриарх. Пълният му титул е: „Негово Божествено Всесветейшество, Архиепископ на Константинопол – Новия Рим и Патриарх Вселенски“. Неслучайно е наречен „Всесветейшество“ (т.е. над всички православни патриарси), а по-нататък се говори за “Константинопол” и “Новия Рим”, като по такъв начин недвусмислено е изявена реалността на църковно-имперските му амбиции. По думите на архим. Юстин (Попович) архиереите на Вселенската патриаршия са „най-вече титулярни и фиктивни“, „митрополити без народ, епископи, които нямат кого да ръководят (т.е. без епископии), но които, в качеството си на такива, биха искали да държат в ръцете си съдбините на цялата Църква!“[8]
През 1921 г. на Вселенския патриаршески престол се възкачва Мелетий IV Метаксакис. Той израства и се оформя като духовник в лоното на Йерусалимската патриаршия, чийто главен секретар е в продължение на осем години, преди да бъде скандално изгонен оттам. Важна подробност в биографията му е неговата масонска принадлежност.[9] Той е бил племенник на известния гръцки политик и министър-председател Елефтериос Венизелос. Благодарение на неговата подкрепа, след войната Мелетий последователно е избран за Атински архиепископ, а впоследствие за Константинополски патриарх, въпреки че Еладската архиепископия го низвергва от свещен сан, но авторитетът на Венизелос изиграва важна роля за отмяната на това низвержение.
За краткия период на своето управление (1921-1923 г.) патриарх Мелетий извършва доста промени, полагайки основите за дейността на Вселенската патриаршия през XX век. Неговият акцент пада върху статута и контрола над задграничните епархии на патриаршията и гръцката диаспора по света: учредява Гръцка архиепископия в САЩ, а впоследствие отнема независимия статут на задграничните гръцки енории там (съществуващи от 60-те години на XIX век) и ги слива с Гръцката архиепископия на мними канонически основания. Предприема такъв неуспешен опит и по отношение на руските епархии в САЩ. Учредява в Англия "Тиатирска митрополия", обхващаща Западна и Централна Европа. Истинската цел на дейността му обаче е стремежът да отнеме задграничните епархии на Руската православна църква (РПЦ), възползвайки се от тежкото ѝ положение след установяването на болшевизма в Русия и по възможност да подчини цялата православна диаспора по света под своя жезъл.[10]
През 1924 г. неговият приемник патриарх Григорий VII преговаря с болшевиките в СССР и признава покровителстваните от тях разколници (т. нар. „обновленци“) срещу руския патриарх св. Тихон. Обновленците са готови да се откажат от автокефалията на РПЦ и да се подчинят на Фенер в замяна на легитимацията си. Григорий VII е готов да прати в СССР комисия със свои епископи “за умиротворяване”, предлагайки на св. патриарх Тихон да се оттегли (май 1924 г.).
Руският патриарх отговаря по канона с цитати от Вселенските събори: незаконна намеса във вътрешния живот на РПЦ, която е “признавала и признава първенството по чест, но не по власт” на Вселенския патриарх (юни 1924 г.).
Настоятелят на Вселенското подворие в Москва архим. Василий (Димопулос) обаче връчва писмо на П. Г. Смидович (председател на Секретариата по въпросите на култовете към президиума на ВЦИК) от името “на целия константинополски пролетариат”, в което се казва: “Съветска Русия може да откликне на молбата на пролетариата от Близкия Изток… и да окаже на Константинополската патриаршия велика услуга... още повече, че Вселенският патриарх, признат на Изток за глава на целия православен народ, ясно е показал с действията си разположението си към съветската власт, която той признава” (юли, 1924 г.).[11]
По-нататък друг достоен последовател на Мелетий Метаксакис се оказва патриарх Атинагор I, който през 1948 г. е избран за Вселенски патриарх на мястото на Максим V, детрониран по политически съображения (заради симпатиите си към Русия). Атинагор си е създал много контакти в американския политически елит, за което говори и фактът, че е доставен в Истанбул от САЩ с личния президентски самолет на президента Хари Труман. Патриарх Атинагор, също виден икуменист (а твърде вероятно и масон[12]), развива активна дейност по време на своето управление (1948-1972 г.), част от която е "размразяването" на отношенията с Римокатолическата църква. През 1964 г. в Йерусалим се извършва взаимно сваляне на анатемите на двете големи църкви, които те си налагат след "Великата схизма" от 1054 г.
Атинагор е деен участник в икуменическото движение и добър приятел на един от неговите основатели, масона Джон Мот. В тази връзка е и активната му дейност по линия на Световния съвет на църквите (ССЦ), създаден на учредителен конгрес в Амстердам през 1948 г., чийто активен член е Вселенската патриаршия и до днес.
Атинагор I е наследен от Димитрий I (1972-1991 г.), негов секретар и приближен. Той не притежава интелекта и енергията на своя предшественик, като предпочита да се движи по инерция в същото русло. Заслужава да отбележим единствено институционализирането на отношенията с Римокатолическата църква чрез създаването през 80-те години на Смесена комисия за православно-католически диалог, съвместно с папа Йоан-Павел II. Нейните заседания и до настоящия момент формират облика на този диалог.

3. Патриарх Вартоломей и неговите либерално-глобалистки възгледи

След смъртта на патриарх Димитрий I неговото място е заето от Вартоломей І (1991 г.). Новият патриарх съживява наново дейността на Вселенската патриаршия, като по своята енергичност се доближава максимално до Атинагор. Патриарх Вартоломей следва пътя на глобализма и икуменизма. Той смята, че Православието трябва динамично да съдейства за разрешаването на политическите, икономическите и екологичните проблеми на този свят. Активен участник е в православно-католическия, православно-ислямския и православно-юдейския диалог. Представлява Константинополската патриаршия на многобройни икуменически форуми и взема участие в Генералните асамблеи на ССЦ в Упсала (1968), Ванкувър (1983) и Канбера (1991).
Още през 1994 г. по време на организираната от него междурелигиозна световна конференция „Религии за мир”, проведена в Италия, патриарх Вартоломей призовава православните, католиците, протестантите, юдеите, мюсюлманите, както и представителите на езически религии не просто към примирие, а към съюз и съвместни усилия в името на духовните принципи на икуменизма, братството и мира, тъй като всички сме единни в Духа на Единния Бог”.
Ето какво четем в един протестантски сайт за последното издание на този форум: „Наскоро „Религии за мир“ отбелязаха десетото си Световно събрание в Линдау, Германия, между 20 и 23 август 2019 г. Деветстотин делегати от повече от сто страни се събраха, за да „подхранят“ мултирелигиозното сътрудничество.
Ръководната „светлина“ за този икуменически фарс беше „Пръстенът на мира“. Дървена скулптура с формата на кръг, чиято височина е 25 фута (7,62 метра), беше издигната от организаторите, за да бъде „постоянен многоверски символ“ на междуверско сътрудничество. Според създателите на този съвременен идол, се очаква пръстенът да представлява колелото на Буда, пръстена на пророк Мохамед, пръстена на цар Соломон и „Притчата за пръстена на Лесинг“ – разказ, който приравнява различни вероизповедания в едно. …
Церемонията отбелязва „взаимно завършващото“ и „допълващо се“ естество на всички религии на света. С други думи, това е призив към всички хора от различни верски системи да се оценят, сътрудничат, приемат и хвалят едни други. „Пръстенът на мира“ е паметник на всяко божество, познато на човека – Исус, Аллах, Шива, Буда, Брахма, Ганеша, Махавира, Вишну, Дурга и хиляда други богове. …
Основното послание за тази международна интеррелигиозна конференция беше: „Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим.“ Това бяха мненията, изразени от водещи верски групи.
Не може да бъде постигнато нищо, ако работим поотделно“ – икуменически патриарх Вартоломей I Константинополски.“
„Наблюдавали сме половин век напредък досега и продължаването на това е единственият начин да работим заедно“ – Кошо Нивано, номиниран за президент на японското будистко движение „Ришо Косей-кай“.
„Бъдещето зависи изцяло от това как ще подходим към своето споделено благополучие“ – римокатолически кардинал Джон Онайекан, архиепископ на Абуджа, Нигерия.
„Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим“ – шейх Абдала Бин Баях, президент на „Форума за насърчаване на мира в мюсюлманските общества.“[13]
В реализацията на своите цели Вартоломей използва широк набор от инструменти и похвати. На първо място е усилването на специалните отношения със САЩ, които придобиват още по-голям импулс след 1989 г. Вашингтон е ключов партньор на патриаршията и гарант за нейното съществуване, в замяна на което тя съобразява изцяло своята политика с американските интереси в Източна Европа. Това партньорство е установено от патриарх Атинагор още в самото начало на Студената война, но Вартоломей го задълбочава сериозно и му придава открит, публичен характер. Вартоломей посещава САЩ почти всяка година. Почитта и тържествеността, с която го приемат американските религиозни, политически и държавни дейци, му дават възможността да подчертава положението си на лидер на православните от целия свят (!), както нерядко го наричат по време на срещите и приемите в Америка.
Патриарх Вартоломей е особено близък с т. нар. ултралиберали като Хилъри Клинтън, Барак Обама, Джо Байдън, Нанси Пелоси и много други, които не само усилено поддържат концепциите на радикалния феминизъм и джендър-идеологията, но и правят всичко възможно, за да ги прокарат в цялото западно общество. Тези концепции успешно воюват за пълната дерегулация на половата идентичност, за утвърждаването на хомосексуалния брак и семейство, за правото на аборт дори и през деветия месец на бременността, за отмяната на моралните ограничения на сексуалността и т.н., и т.н., като за несъгласните е предвидено жестоко преследване от закона – огромни финансови глоби и дори затвор![14]
През октомври 2015 г. архонтите на Вселенския патриарх Вартоломей награждават поддръжника на абортите вицепрезидента на САЩ Джо Байдън с наградата „Атинагор”, която се присъжда за „защита на човешките права“, на годишния им банкет в хотел Хилтън, Ню Йорк. Според уебсайта на Гръцкия архидиоцез наградата „Атинагор” се връчва само на лица, които са „доказано православни, верни на Христовото учение, на вярата, каноните, култа, църковната дисциплина и разпоредби”. При връчването на наградата архиепископ Димитрий провъзгласява Байдън за "Достоен! Достоен! Достоен!".
Администрацията на Обама е най-големият поддръжник на абортите в историята на САЩ, а Байдън е истински шампион в убийството на бебета още докато е бил сенатор. През своята кариера той е работил за унищожаването на близо 60 милиона неродени американски деца, както и за насърчаването на над един милиард аборта по целия свят. Радикални привърженици на абортите са и „православните” сенатори Олимпия Сноу и Пол Сарбанес, губернаторът Майкъл Дукакис и защитникът на правата на хомосексуалистите Джордж Стефанопулос.
Пол Сарбанес също е награден от Вселенския патриарх, макар да се знае, че е гласувал отпускане на средства за изграждането на клиники за аборт, за човешко клониране, за експерименти с човешки стволови клетки, добивани от ембриони и т.н. Нещо повече, той и Джордж Стефанопулос са провъзгласени за архонти!
Явно и самият патриарх Вартоломей няма нищо против извършването на абортите. В книгата си „Приобщаване към тайнството: Православието в съвременния свят”, в която говори за светостта на живота, той пише: "По всички подобни социални и морални въпроси Православната Църква няма еднозначна позиция". А по-нататък продължава: "Наистина ние обикновено се въздържаме от прилагане на строгите догмати, когато са налице социални и морални предизвикателства".
Подобно твърдение е абсолютно некоректно, защото през цялата история на Православната Църква нейните водачи и светци са били единодушни по отношение на абортите и строго са се придържали към постулата, че абортът е убийство. Това е и обида към множеството отци и учители на Църквата, които винаги са се обявявали за защита на неродените младенци и за неприкосновеност на живота, даден от Твореца още при зачеването.[15]

4. Разколи, разцепления и разединение на Православието

Патриарх Вартоломей претендира за първенство в Православния свят, което рязко контрастира с незначителното международно влияние и изключително унизеното положение на Константинополската патриаршия в Турция. Той напълно неоснователно заявява за себе си, че представлява цялото църковно единство, че оглавява всички православни вярващи в света, че координира и инициира действията на поместните църкви. Под това се разбира все още първенстващата роля на Константинопол при свикването на събори и на междуцърковни и междуконфесионални срещи.
Към днешна дата т. нар. Вселенска патриаршия е една подчертано архаична структура, чието наименование е анахронизъм, датиращ от древна Византия, и която по своя смисъл не кореспондира със съвременната църковна реалност. Тук става дума просто за един Истанбулски патриарх, който се самотитулува като Вселенски, но чието паство към момента е малобройно и слабо. Затова настоящата т. нар. Вселенска патриаршия има по-скоро символичен статут. Истанбулският владика Вартоломей е със статут „пръв между равни“ по чест заради старата слава на тази катедра, но реално той няма никакви правомощия, различни от всички останали предстоятели на поместни автокефални църкви.
В желанието си да реализира стратегията на политическите си съмишленици, патриарх Вартоломей се оказа готов на всякакви дързости и компромиси, които обясняват и амбициозното му поведение през годините, където той се възприема като надцърковен фактор, пренебрегващ равенството на останалите първойерарси на поместни църкви. Това се прояви и при настоящата ситуация с автокефалията на т. нар. „Православна църква на Украйна“ (ПЦУ), когато той колаборира, от една страна, с политици, дошли на власт с преврат в Украйна, а от друга – с политици от американски правителства с враждебни на Църквата интереси.
Както се вижда, многобройни са фактите, които доказват пряката зависимост на патриарх Вартоломей от една глобална върхушка в сянка, на която Църквата е нужна като инструмент за налагане на георелигиозна политика, чиято същина обаче е подчертано антихристка. Предишният вицепрезидент на САЩ Джо Байдън лично заяви, при това публично, че подкрепя даването на автокефалия и томос, искани от украинското правителство, към което не е безразличен, понеже връзките на американската администрация на Обама с правителството в Украйна, е съвсем явна. В случая става дума за трансатлантически проект, режисиран извън пределите на държавата Украйна, Това обяснява и форсирането на процеса, тъй като в САЩ дойде нова власт, която изповядва съвсем други ценности, несъвместими с целите на Обама.[16]
Но има ли право Вселенският патриарх самостоятелно да решава статута на която и да било поместна църква? Ето какво споделя Бачкият епископ Ириней от Сръбската православна църква: „Първият епископ при нас на Изток не е пръв в абсолютен смисъл (отделно от останалите), както е в юрисдикцията на стария Рим, а е пръв в събора (πρῶτος ἐν Συνόδῳ). Според всеизвестното 34-то апостолско правило, един събор без своя пръв епископ (предстоятел) е недействителен, но и предстоятел без събор е несъществуващ.
Оттук следва, че Вселенският патриарх няма правото да обсъжда, а още повече да решава, статута на Украинската църква – и по аналогичен начин – на която и да е друга Църква – сам по себе си, надсъборно, самовластно.[17]
Андрей Романов пише: „От десетилетия, и особено по време на светителстването на патриарх Вартоломей, Фенер се опитва да наложи една по същество римокатолическа еклисиология на Православната църква – начело със себе си, разбира се, а не с папата. Ето например пресни изказвания на патриарха по време на архиерейския събор (синаксис) на Вселенската патриаршия в Истанбул на 4 септември тази (2018) година:
“За православието Вселенската патриаршия е онзи квас, който “заквасява цялото тесто” (Гал. 5:9) на Църквата и историята. Като Пръв Престол на православието Вселенската патриаршия извършва пророческо служение, проповядвайки тайната на Съборната Църква в Христа Иисуса в целия свят и през цялото време”.
“В началото бе Словото… В Него бе животът и животът бе светлината на човеците” (Йоан. 1:1-4). Началото на Православната Църква е Вселенската патриаршия, “в него е животът и този живот е светлината на Църквите”. Покойният митрополит Гортински и Аркадийски Кирил, възлюбен йерарх на Майката-Църква и мой приятел, бе прав, когато подчертаваше, че православието не може да съществува без Вселенската патриаршия”.
“Вселенската патриаршия… притежава каноническата юрисдикция и всички апостолски привилегии в своята отговорност не само за запазването на единството и взаимообщението на Поместните църкви, но и за целия път на православието в историята и съвременността. В това си качество Вселенският патриарх като Президент на Православното Тяло свика Светия и Велик събор в Крит през юни 2016 г.”.
“Вселенската патриаршия носи отговорност за църковния и каноническия ред, защото само той притежава каноническата привилегия, а също и молитвата и благословението на Църквата и Вселенските събори да изпълнява този върховен и изключителен дълг като грижовна Майка и Родителка на църквите. Ако Вселенската патриаршия се откаже от това задължение, то… Поместните църкви ще станат “като овци, които нямат пастир” (Мат. 9:36)”.[18]
От всичко това направо губиш дар-слово. Но ако се вгледаме по-внимателно в тези бомбастични изказвания, ще видим явни заемки от римокатолически документи и дори преки папистки формулировки като тази за “Майката и Родителката на всички църкви”, което буквално повтаря папистката формула “Matrix et Radix omnium Еcclesiarum”… Вселенският патриарх е представен като “Президент на Православното Тяло” (?!) – досущ като папата, който е “Глава на Църквата, отец и учител на всички християни”… В един напълно римокатолически стил се говори за “канонически юрисдикции и апостолски привилегии” (!). С една дума, папизъм в чист вид. Но дори и папата не се е осмелявал никога да сравнява себе си с Божественото Слово, което е в началото на всяко битие (Йоан. 1).[19]
Не е чудно, че с такива идеи и амбиции патриарх Вартоломей води цялото православие към разкол – отначало той предизвика такъв в Естония, после в редовете на руската емиграция в Православната Църква, а понастоящем – и в Украйна. Както обобщава проф. Дарина Григорова: „Разколът като духовна реалност вече е удар срещу Православието, перфидно премислен, надълбоко, в сърцето. При разкол пукнатината е във всяка православна църква, във всеки храм, където и да се намира той. Всяка поместна църква ще трябва да вземе страна. Защото преглътне ли се беззаконието на Вартоломей, всяка поместна църква ще бъде заплашена от “вселенско” опекунство и отричане на автокефалията ѝ под политически натиск отвън, както се случи сега с (каноничната) Украинска православна църква (Московска Патриаршия).“[20]

5. Подводните камъни в решенията на Критския събор

Редица анализатори обръщат внимание, че в решенията на състоялия се през 2016 г. Критски събор (не можем да го наречем „Всеправославен“, защото в него не участваха Българската, Грузинската, Руската и Антиохийската църкви) се съдържат подводни камъни, някои от които могат да се окажат бомба със закъснител. Например в документа „Тайнството Брак и препятствията за него” в точка I. 6. е записано:
„Църквата винаги с необходимата строгост и подобаваща пастирска чувствителност, по примера на снизходителността на апостола на езичниците Павел (Рим. 7:2-3; 1 Кор. 7:12-15, 39 и др.) е подхождала както към положителните условия (различие на пола, необходима възраст и пр.), така и към препятствията (кръвно родство, родство по съребрена линия, духовно родство, вече сключен брак, различие във вярата и др.) за сключване на тайнството брак.”
От текста излиза, че ап. Павел по снизходителност е допускал бракове между хора от един и същи пол (т.е. хомосексуалисти!), което е в крещящо противоречие с казаното от него в 1 Кор. 6:9, че „мъжеложници няма да наследят царството Божие”!
Този извод се подсилва и от обстоятелството, че хомосексуалността не присъства сред препятствията за брак, упоменати в точка ІІ „Препятствията пред брака и прилагането на икономията”.
А в точка I. 10. четем:
„Църквата не приема за своите членове гражданските съюзи/договорите за съжителство на еднополови или от противоположния пол (двойки) и всяка друга форма на съжителство, различни от брака.”
С други думи, на абсолютно равни основания на хомосексуалните и хетеросексуалните двойки са забранени гражданските съюзи (или договорите за съжителство), а им е разрешено единствено да сключват брак![21]
Някои сигурно ще спорят, че като цяло документът утвърждава брака между мъжа и жената. Ние обръщаме внимание обаче, че в него е оставена една отворена вратичка. Тя може твърде лесно да се използва от недобронамерени тълкуватели, които да заявят, че Православната църква на Критския събор е утвърдила хомосексуалния брак. Близкото бъдеще ще покаже дали това е било неволна грешка от недоглеждане или е направено съвсем преднамерено!
Българската православна църква изказа изключително сериозни възражения и срещу документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят", които могат да се прочетат в „Становище(то) на Св. Синод относно Събора в Крит (2016)“. В края е направен следният Основен извод:
Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен:
1. Поради неучастието в него на редица Поместни автокефални църкви, така и поради допуснатите организационни и богословски грешки. Въпреки това ние уважаваме и оценяваме усилията на всички организатори и участници за неговото провеждане.
2. Внимателното изследване на документите, приети от Събора на остров Крит, ни води до извода, че някои от тях съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори.
3. Приетите от Събора на остров Крит документи подлежат на по-нататъшно богословско обсъждане с цел изправяне, редакция, коригиране или заменяне с други (нови документи) в духа и преданието на Църквата.“[22]
Във връзка с линията възприета от наскоро учредената т. нар. „Православна църква на Украйна“, гръцкият богослов и протопрезвитер Анастасий Гоцопулос отбелязва: “Новата църква, рожба и оръдие на американската външна политика, няма как да остане встрани от въпросите, свързани с движението на извращенците (хомосексуалистите). В своите първи изявления новият предстоятел Епифаний се изказа относно правата на содомитите, извращенците и прочее ЛГБТ, по следния начин: Разбира се, аз се застъпвам за незабавни реформи в Църквата, за да се премахне този консерватизъм и да се отдалечим от тази руска традиция, за да бъде отворена Църквата, защото тя трябва духовно да води народа. Защото ние се движим към Европа, което означава, че трябва да се отдалечим от консервативната руска традиция. Църквата трябва да бъде по-отворена, а руското православие е много консервативно ... Това е сложен въпрос, който не бива да повдигаме в началото на нашия път, защото знаете как украинското общество възприема този въпрос. Сега трябва да работим над посочения проблем, за да го възприеме украинското общество. Това е дълъг път. Разбира се, ние ще търсим отговорите и на всички други сложни въпроси.[23]
И не след дълго той започна да осъществява плановете си на дело: на последното заседание на Синода на автокефалната Църква, в качеството на преводач, взе участие Иван Рябчий (https://spzh.news/gr/news/67209-na-arkhijereskom-sobore-pcu-prisutstvoval-lgbt-aktivist–smi), член на ръководството на ЛГБТ-движението и един от основните инициатори на гей-парадите в Киев. Според журналистите, Рябчий, въпреки сексуалната си ориентация, се позиционира като националист и патриот, а преди това е бил и сред водещите кръгове на „Киевската патриаршия“. Например, през 2016 г. „патриарх“ Филарет (Денисенко) връчва на Рябчий награда от името на УПЦ-КП (схизматичната група на Филарет, наречена „Киевска патриаршия“).
Да! Активен участник в ЛГБТ-движението присъства на заседанието на Синода на Автокефалната църква и е награден от „Почетния патриарх“ Филарет за „специалния си принос за духовното възраждане на Украйна”!!!
Нека се радваме на възхода на новата Църква!“[24]
С други думи, митрополит Епифаний заявява, че ПЦУ е взела решение да бъде на страната на „прогресивна“ Европа и да се раздели с консерватизма на Руската църква относно хомосексуализма и ЛГБТ-движението, която позиция да се прокара с течение на времето и в украинското общество. Явно Критският събор не санкционира подобно решение, защото патриарх Вартоломей, който всъщност е върховен предстоятел на „Православната църква на Украйна“, не изказа никакви възражения срещу изявлението и действията на митр. Епифаний!
(Изглежда православните християни в Украйна са изразили огромно недоволство от прекалено либералната позиция на митрополит Епифаний, защото по-късно той се отметна от заявеното становище.[25] Не е ясно обаче дали това не е само хитър ход, за да се замажат очите на вярващите, докато клириците на ПЦУ, следвайки стъпките от „Прозореца на Овертон“, ги подготвят да приемат ЛГБТ-идеологията, както това беше направено в Западните протестантски църкви!)
Както се уверихме, през последните сто години Вселенската патриаршия е поела курс на сближаване и зависимост от световния либерален елит, като все повече е обладавана от неговите „прогресистки“ идеи и възгледи. По такъв начин тя се превръща в троянски кон за превземане на православната крепост отвътре, което особено пролича на събора в Крит, където под неин натиск бе извършена подмяна на християнските истини, догми и ценности. Следователно автокефалията на църквата в Украйна не е действителната причина за кризата, а в дъното стоят дълбоки тектонични процеси, които отдавна раздалечават, като накрая и напълно ще откъснат оформящия се либерален архипелаг от материка на Православната църква.






[1] „Предизвикателството към европейските ценности от неконтролираното мигриране към ЕС“
[2] В чем заблуждается патриарх Варфоломей
[3] Третий Рим
[4] Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека
[5] Как "жесткий ответ" РПЦ Константинополю отразится на простых верующих
[6] Московский патриархат против попыток Константинополя вмешиваться в дела других православных церквей
[7] Мегали Идэа
Вторая греко-турецкая война
[8] По повод свикването на „Велик Събор на Православната Църква“
Вселенската патриаршия след века на светите братя Кирил и Методий не прави абсолютно нищо, за да разпространява християнското благовестие, а се задоволява единствено с присвояване на чужди църковни диоцези и стремеж към подчинение на вече съществуващите православни общности. По-късно Фенер използва османското завоевание и турското иго над християнските народи, за да осъществи своята програма на църковен империализъм.
Скоро след падането на Балканите под турско робство Вселенската патриаршия ликвидира автокефалиите на България и Сърбия, поглъща църквите им и налага на тези народи тежко духовно и културно потисничество. Древните патриаршии на Изтока също изпадат в подчинение на Фенер и техните патриарси са назначавани в Истанбул, а понякога и прекарват живота си там. През XVIII в. са ликвидирани и последните островчета на църковната самостоятелност на православните балкански славяни – Охридската архиепископия и Печката патриаршия.
През XIX в., епохата на българското национално Възраждане, Фенер е готов на всичко, за да смаже стремежите на българския народ към еманципация и възстановяване на собственото си национално достойнство. На „Великия и Свят” събор в Истанбул през 1872 г. новосъздадената българска Екзархия е отлъчена от православния свят, а българите – заклеймени като злостни „етнофилетисти”, въпреки че единственото, което правят нашите духовни предци, е да извоюват отколешната ни църковна независимост.
[9] Гръцката църква е осъдила масонството като несъвместимо с православната вяра през 1933 г., 1968 г., 1972 г. и 1996 г. В мотивите се казва: "Епископатът на Гръцката църква, като изследва масонството, тази международна тайна организация..., стигна единодушно до следните изводи: масонството не е обикновен благотворителен съюз или философска школа, но е мистична система, която имитира древните езически мистерии и култове... Става дума за мистична религия, изцяло различна и чужда на християнската религия."
[10] Мелетий II
[11] Вж. Изборът не е между Москва и Фенер, а между канона и беззаконието, между Христа и антихриста
[12] В началото на 60-те години на ХХ век в Париж излиза книгата “Синовете на светлината”, в която се твърди, че патриарх Атинагор I е член на тайна масонска ложа. Въпреки че новината предизвиква огромен скандал сред вярващите християни, Атинагор никога не опровергава тази информация.
[13] Адвентисти, мюсюлмани, будисти, римокатолици, евангелисти и езичници се събират на междуверската церемония „Пръстен на мира“
[14] В САЩ обявиха съществуването на 31 пола. Глоби от $ 250 000 за неспазване на наредбата
Mary Wagner jailed again after entering abortion center to save unborn babies
[15] Вж. Greek Orthodox give highest award to pro-abort VP Joe Biden…for ‘defending human rights’
[17] Вселенският патриарх няма правото да решава статута на Украинската църква
[18] Цит. по: Archbishop Daniel Participates in Synaxis of Hierarchs of The Ecumenical Patriarchate of Constantinople
[19] Православието пред разкол?
[20] Изборът не е между Москва и Фенер, а между канона и беззаконието, между Христа и антихриста
[21] Official Documents of the Holy and Great Council of the Orthodox Church
ΤΟ ΜΥΣΤΗΡΙΟΝ ΤΟΥ ΓΑΜΟΥ ΚΑΙ ΤΑ ΚΩΛΥΜΑΤΑ ΑΥΤΟΥ
Документът е преведен на руски, английски и френски език.
[22] СТАНОВИЩЕ на Св. Синод относно Събора в Крит (2016) и текста „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”
[23] «На этом посту мы видим только Порошенко». Пранкеры поговорили с Епифанием о выборах президента и правах ЛГБТ (Б.а. В.В.)
[24] Украинская автокефалия: приглашение к единству или уничтожение единства Церкви?
«На этом посту мы видим только Порошенко». Пранкеры поговорили с Епифанием о выборах президента и правах ЛГБТ
[25] Епифаний ответил, когда ЛГБТ могут допустить к причастию

Няма коментари:

Публикуване на коментар