четвъртък, 10 юни 2021 г.

ТЕИСТИЧНАТА ЕВОЛЮЦИЯ И ХРИСТИЯНСКОТО БОГОСЛОВИЕ

 

Валентин Велчев

 

II Част

 

1. Идеологическата същност на учението на Чарлз Дарвин

 

Непосредствено след появата на Дарвиновата теория мнозина учени съзират, че тя не е толкова научно обоснована концепция, колкото идеологически мотивирана натуралистична философия, насочена срещу християнството. Само година след излизането на „Произход на видовете“ Адам Седжуик, Удуърдски[1] професор по геология в Кеймбридж, който е познавал добре Дарвин, пише: „От първия до последния ред книгата е ястие от отявлен материализъм, хитро забъркано и сервирано. [...] И защо се прави това? Сигурен съм, че не поради друга причина, а за да ни накара да се чувстваме независими от нашия Създател”.[2]

В самия край на „Произход на видовете“ стоят думите: „Има величие в този възглед за живота с редицата негови сили, първоначално вдъхнати от Твореца в малко форми или дори в една, и че докато планетата продължава да се върти съгласно установения закон за гравитацията, от толкова просто начало са се развили безброй форми, най-прекрасни и чудни“.[3]От Твореца” обаче липсва в първото издание на неговата книга, а е прибавено към второто и всички останали нейни издания, появили се по-късно. В свое писмо от 1863 г., Дарвин заявява, че е направил тази добавка заради общественото мнение.[4]

В запазена кореспонденция с наставника му Чарлз Лайъл, Дарвин изрично подчертава, че изобщо не приема идеята за Божествена намеса в еволюцията: „Не бих се заинтересувал ни най-малко от теорията за естествения отбор, ако той изискваше добавянето на някакво (свръхестествено) чудо в който и да е етап от развитието“.[5]

В писмо до своя приятел ботаника Джоузеф Хукър, Дарвин споделя, че началната примитивна клетка (която си представя като капка протоплазма, подобна на желе) е възможно да възникне и посредством абиогенеза. Ето частта от текста, в която той обяснява, как би могло да се получи самозараждането на първия жив организъм: “Но ако (О! Какво голямо “ако”!) успеем да си представим едно малко топло езеро с всякакви амониеви и фосфорни соли, светлина, топлина, електричество и т.н., можем да приемем химически да се формира протеинова структура, готова и за по-сложни промени”.[6]

Според д-р Лорънс Крофт, малко след смъртта на Дарвин семейството му нарочно унищожило много от неговите документи, за да прикрие неприязънта му към християнството.[7]

През 1960 г., т.е. сто години след публикуването на „Произход на видовете“, биологът и член на Кралското общество сър Джулиън Хъксли, отявлен атеист и внук на Т. Хъксли, недвусмислено заявява: „Дарвинизмът изхвърли самата идея за Бога като творец на живота от сферата на рационалната дискусия”.[8]

В тази връзка проф. Родни Старк днес (2003 г.) е категоричен, че: „… битката около въпроса за еволюцията не е пример за това как героични учени са устоявали на безмилостното преследване от страна на религиозни фанатици. От самото начало тя е атака срещу религията, водена от воинстващи атеисти, които се прикриват под мантията на науката в опит да опровергаят всички религиозни твърдения относно Създателя.”[9]

 

Многозначителен е фактът, че дори убедени материалисти изразяват своята загриженост относно идеологическата същност на теорията на еволюцията, както и от това, че че тя никога не е покривала критериите за научност!

В началото на ХХ век Едуин Гонклин, професор по биология в Принстънския университет, отбелязва: „Концепцията за органична еволюция е високо ценена от биолозите, за много от които тя е предмет на искрена религиозна отдаденост. […] Това е вероятно причината, поради която силната методологична критика, характерна за другите катедри по биология, все още не се прилага спрямо еволюционните спекулации[10]“.[11]

Малко по-късно (към средата на столетието) водещият философ и историк на науката проф. Марджъри Грийн потвърждава тезата: „Дарвинизмът е държал и продължава да държи в плен умовете на хората като някаква научна религия. […] Модифицираната, но все още характерна Дарвинова теория се е превърнала в ортодоксалност, проповядвана от своите привърженици с религиозен плам и поставяна според тях под съмнение само от неколцина пакостници, неусъвършенствани в тази научна вяра”.[12]

Носителят на Нобелова награда Харолд Юри, горе-долу по същото време, обобщава следното: „...всички ние, които изучаваме произхода на живота, откриваме, че колкото повече се вглеждаме в него, толкова повече разбираме, че той е твърде комплексен, за да еволюира някъде. [...] Всички ние вярваме като в църковна догма, че животът е еволюирал от мъртва материя на тази планета. Но неговата комплексност е толкова голяма, че е трудно да си представим достоверността на подобно нещо”.[13]

Майкъл Рус, професор по философия и зоология към Университета в Гуелф, Канада, признава, че и през настоящия XXI век нещата изобщо не са се променили: „Еволюцията се лансира от нейните последователи като нещо повече от наука. Еволюцията се разпространява като идеология, светска религия – напълно завършена алтернатива на християнството, съдържаща смисъл и морал. Аз съм пламенен еволюционист и бивш християнин, но … буквалистите (вероятно визира обществото „научен креационизъм“ – б.а. В.В.) са напълно прави. Еволюцията е религия. Това беше вярно за еволюцията в началото и е вярно за еволюцията днес … Еволюцията се роди като някаква светска идеология, като цялостен заместител на християнството.”[14]

Робърт Лафлин (също лауреат на Нобелова премия) отбелязва: „Ключов симптом за наличие на идеологическо мислене е поднасянето на обяснение, което не е отразено в действителността и изобщо не може да бъде тествано в лабораторни условия. Наричам подобни логически безизходни положения антитеории, защото те имат точно противоположен ефект при сравнение с истинските теории: те задушават мисленето, вместо да стимулират. Например тезата за еволюция чрез естествен отбор, която Дарвин смятал за велика теория, напоследък играе ролята на антитеория, към която се прибягва, за да се прикрият смущаващи експериментални неуспехи и да се припише легитимност на открития, които в най-добрия случай са съмнителни…”.[15]

 

В бившия социалистически лагер диалектическият материализъм се налагаше като философска рамка, на базата на която се прокарваше атеизъм и авторитаризъм не само по отношение на държавното управление, но и в науката. Поради тази причина изключително строго се преследваше и най-дребното съмнение по въпроса за еволюционния произход на света, живота и човека. С удивление откриваме, че тази тенденция от доста време насам все по-усилено се очертава и в демократичните общества на западния свят. Ще посочим само няколко примера, които са достатъчно красноречиви.

Когато през 1981 г. Британският музей по естествена история открива изложба на Дарвиновата теория, без да я представи като факт, това разгневява изключително силно мнозина от членовете на научната общност. Музейните работници изказват мнение, че „концепцията за еволюция чрез естествен отбор не е в строгия смисъл на думата научна” и че „един ден тя може да бъде заменена с по-добра теория”, поради което са принудени да променят изложбата и да отстранят целия „обиден“ материал.[16]

Същото се случва и с еволюциониста Ричард Милтън, който се обявява за търсене на алтернативна теория в своята книга „Развенчаване на митовете за еволюцията“. Проф. Р. Докинс с нетърпящ възражение тон обвинява издателите „за безотговорността, с която са се осмелили да приемат книга, критикуваща дарвинизма”.[17]

А през септември 2008 г. на еволюциониста Майкъл Райс се налага да подаде оставка от поста директор на образованието към Кралското общество поради изказано мнение, че в часовете по физика, химия и биология на децата трябва да бъде позволено да изразяват съмнения относно теорията за еволюцията и да бъдат запознати с други становища за произхода.[18]

Това съвсем не са изолирани случаи, а очертаваща се трайна тенденция, поради която всеки изследовател, разглеждащ становище за произхода на живота, различно от еволюционното, е вземан на подбив и изправен пред опасността да провали своята кариера. В редица институти учените се сблъскват с преследване и могат да загубят работата си, ако открито подлагат на съмнение Дарвиновата теория.[19]

Социологът проф. Родни Старк от университета Бейлър признава: „Моята неохота да изследвам тези въпроси се основава на опита ми, че нищо не причинява по-голяма паника сред болшинството от колегите ми от критиките към еволюцията”.[20] А в списание "Scientific American" са цитирани следните негови думи: "Вече двеста години ни се внушава, че ако искаш да се занимаваш с наука, трябва да пазиш ума си от оковите на религията". По-нататък той допълва, че поради тази причина в изследователските институти "вярващите хора си мълчат".[21]

Най-добър отговор на въпроса защо еволюционната теория не се подлага на никаква критика в средните и висшите учебни заведения на САЩ може би дава д-р Филип Е. Джонсън, професор по юриспруденция от Калифорнийския университет, в своята книга “Съд над Дарвин”: “Повечето професори продължават да преподават еволюцията поради страх. Страх да не получат постоянно място, страх да не бъдат лишени от субсидии за изследователската си работа, страх да не изгубят възможност да публикуват своите трудове, страх да не станат отцепници в средите на своите колеги. В името на всичко това те са длъжни да следват “партийната линия”, т.е. еволюцията. Такъв е животът в академичния свят (и не само в Америка – б.а. В.В.)”.[22]

 

2. Как еволюционната идея се проектира в различните природни науки

 

Голям брой учени и философи подкрепят тезата, че еволюционната теория, освен в биологията, може да бъде отнесена и към другите природни науки (с известни приближения и уговорки, разбира се) – космология, астрономия, физика, биохимичен произход на живота и пр. С други думи, натуралистите смятат, че щом е възможно дарвинизмът да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв случай трябва да го приемем за универсална парадигма, която обуславя самоорганизацията на мирозданието.

Например, известният руски космолог Андрей Линде (понастоящем работи към Станфордския университет) лансира идеята за т. нар. "хаотична инфлация". Според нея квантовите флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на минивселени. Те се развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а по-нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив.

При всяка поява на нов свят обаче се наблюдава изменчивост в законите и константите на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат като един вид наследственост. Действа и естествен отбор, който запазва физичните структури – атоми, молекули, небесни системи, – когато, при съчетанието на необходимите параметри, те са устойчиви. Така оцеляват най-приспособените, които могат да дадат потомство, т.е. да заченат нови бебета-вселени.[23]

Полският физик Войчех Зурек разработва т. нар. теория на „квантовият дарвинизъм“, за да отчете появата на обективната класическа реалност. Една от най-забележителните идеи тук е, че детерминираните свойства на обектите, които свързваме с класическата физика – координати, импулс и пр. – са избрани от менюто на квантовите възможности в процес, който е аналогичен на естествения отбор в еволюцията.

В посочената теоретична рамка, свойствата, които се запазват са най-устойчивите (един вид най-приспособените). И както при естествения отбор, тук също в процеса на селекция оцеляват именно тези, които правят най-много копия на себе си. Това означава, че състоянията, които най-добре създават реплики в околната среда са единствените, достъпни за измерване. Взаимодействието със средата ги декохерира в локализирано положение (т.е. изчезва суперпозицията), така че да се наблюдава само едно единствено състояние. По такъв начин множество независими наблюдатели могат да правят измервания на квантовата система и да се споразумеят за резултата – а това е класическо поведение.[24]

По отношение на абиогенезата, Манфред Айген предлага възможен биохимичен път за получаване на протоклетка, която не само е отворена система (т.е. през нея протича поток от енергия, както и обмяна на вещества с околната среда), но съдържа и информативна молекула РНК, осигуряваща ѝ възможност за самовъзпроизводство. По-нататък М. Айген и П. Шустер дефинират синтеза като процес от хиперцикли, всеки един от които може да се опише със система нелинейни диференциални уравнения. Хиперцикълът е самовъзпроизвеждаща се система, в която РНК и ферментите действат съгласувано. М. Айген смята, че по аналогия с Дарвиновата еволюция при хиперциклите има химически отбор, водещ до конкурентна борба помежду им за мономерни молекули, т.е. за "храна".[25]



[1] Професорска титла, основана от Джон Удуърд през 1728 г. и избирана от архиепископа на Кентърбъри, епископа на Илай, президента на Кралската aкадемия, президента на Кралския колеж на физиците, члена на Парламента за Кеймбриджкия университет и Университетския сенат.

[2]. John W. Clark and Thomas Hughes, The Life and Letters of the Rev. Adam Sedgwick, vol. 2 (Cambridge University Press, 1890), pp. 359–360.

[3]. Дарвин, Ч. Произход на видовете чрез естествен отбор, или запазване на облагодетелстваните раси в борбата за живот, изд. „Захарий Стоянов”, София, 2011, с. 570.

[4]. Срв. To J. D. Hooker [29 March 1863.

https://www.darwinproject.ac.uk

[5]. R. E. Clark, Darwin: Before and After, London: Paternoster Press, 1948, p. 86.

[6]. Charles Darwin, in Francis Darwin (ed.), The Life and Letters of Charles Darwin (1887 ed.), p. 202.

[7]. Lawrence R. Croft, The Life and Death of Charles Darwin (Chorley: Elmwood Books, 1989), p. 95. See also Russell Grigg, Darwin’s Arguments Against God, 13 June 2008, at: creationontheweb.com.

[8]. Cited in Sol Tax and Charles Callender, (eds.), Evolution After Darwin, vol. 3 (Chicago: University of Chicago Press, 1960), p. 45.

През 1942 г. Джулиън Хъксли публикува своя труд "Еволюция: Съвременен синтез", в който се стреми да постигне по-добро органично свързване между теорията на Дарвин и генетиката, чието начало е положено още от Мендел. Негов брат е Олдъс Хъксли, който е един от най-влиятелните писатели и философи на ХХ век, автор на популярния роман „Прекрасният нов свят“.

[9] Rodney Stark, For the Glory of God: How Monotheism Led to Reformations, Science, Witch-hunts and the End of Slavery (Princeton: Princeton University Press, 2003), p. 176.

[10] Като основание за мнението на Е. Гонклин изглежда е послужило и обстоятелството, че още след появата на теорията на Дарвин, за да ѝ осигурят „убедителна и надеждна подкрепа“, една значителна част от биолозите повсеместно са подправяли данните от своите експерименти. Например Е. Хекел избира “подходящи” ембриони, в различни фази на развитието им, а след това нагласява схемите, за да докаже своята теория. Няколко негови колеги са мълчали за измамата, въпреки че са имали достъп до истинските ембриони и фотографии. Но дори след като тя бива разкрита, схемите на Хекел се препечатват в безброй учебници през XX и XXI век, тъй като се смятат като надлежно доказателство за еволюционната теория.

Е. Хекел бил обвинен в измама от швейцарския професор по зоология Людвиг Рютимайер, а малко по-късно изправен пред Университетския съд в Йена, състоящ се от петима професори. Ето какво било неговото оправдание на процеса: “След тези компрометиращи самопризнания за извършването на фалшификация аз би трябвало да се смятам за порицан и укорен, ако нямах утехата да видя редом до мен на подсъдимата скамейка хиляди обвиняеми, сред които много от най-надеждните изследователи и най-видните биолози. Голяма част от диаграмите в най-добрите учебници по биология, монографии и всекидневници трябва да понесат в същата степен цената на фалшифицирането, защото всички те са неточни и в по-голяма или по-малка степен подправени, схематизирани и конструирани.” (Francis Hitching, The Neck of the Giraffe: Where Darwin Went Wrong, New York: Ticknor and Fields 1982, р. 204)

[11]. Cited by William R.Fix, The Bone Peddlers ( New York: Macmillan, 1984), P. 211.

[12]. Marjorie Greene, “The Faith of Darwinism’, Encounter, 13/5 (1959), pp. 48-56.

[13]. Cited in Robert C. Cowen, ‘Biological Origins: Theories Evolve’, Christian Science Monitor, 4 January 1962, p. 4.

[14] Ruse, M., How evolution became a religion: creationists correct? National Post, pp. B1,B3,B7 May 13, 2000.

[15]. Robert Laughlin, A Different Universe: Reinventing Physics from the Bottom Down (New York: Basic Books, 2005), pp. 168-169.

[16]. Phillip Johnson, Darwin on Trial (2nd edn.; Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1993), pp. 133–142.

[17]. Richard Milton, Shattering the Myths of Darwinism (1st edn.; Rochester, VT: Fourth Estate, 1997), Preface.

[18]. Michael Reiss, ‘Should Creationism be a Part of the Science Curriculum?’, BA Festival of Science, 11 September 2008; Lewis Smith and Mark Henderson, ‘Royal Society’s Michael Reiss Resigns over Creationism Row’, 17 September 2008, at: timesonline.co.uk.

[19]. Expelled: No Intelligence Allowed (video; Premise Media Corporation, 2008), at: premisemedia.com; Jerry Bergman, Slaughter of the Dissidents (Southworth, WA: Leafcutter Press, 2008)

[20]. Rodney Stark, For the Glory of God: How Monotheism Led to Reformations, Science, Witch-hunts and the End of Slavery (Princeton: Princeton University Press, 2003), p. 176.

[21]. Edward J. Larson and Larry Withan. "Scientists and Religion in America", Scientific American, September 1999, p. 91.

[22]. Phillip Johnson, Darwin on Trial (2nd edn.; Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1993).

[23] The Self-Reproducing Inflationary Universe

 https://web.stanford.edu/~alinde/1032226.pdf

[24] "Квантов дарвинизъм" звучи странно, но тази теория премина тестовете

https://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Kvantov-darvinizam-zvuchi-stranno-no-tazi-teoriia-premina-testovete_134160.html

сряда, 21 октомври 2020 г.




Има ли християнството бъдеще? 


Кирил Александров 
Съюз на православните журналисти (Украйна) 


На Запад християнството все повече бива изтласквано в периферията – храмовете се затварят, вярващите се топят. Нашата страна също се стреми да влезе в Европа. Ще тръгнем ли и ние по този път? 

Въпросът от заглавието съвсем не е измислен. Западът, поне през последните няколко столетия, се смята за най-прогресивен, напреднал и така нататък. Прието е да се ориентираме по него, да му подражаваме, а пък да се обединим с него – това е пределът на мечтите на повечето наши сънародници. Но когато става дума за прогрес и вървене напред, важно е не само кой е преди нас, а и накъде собствено върви той и каква е крайната дестинация. И ако там, в края, има пропаст, то по-добре е да си изоставащ по този път, отколкото да си напреднал по него. За вярващите хора показател за благополучието на едно или друго общество е не нивото на материалния живот, а това, как това общество се отнася към Бога и Божиите заповеди. От тази гледна точка е интересно да видим отношението към вярата и религията на Запад и у нас. 

Европа: едно умиращо християнство 

Американският институт за проучване на общественото мнение “Gallup International” проведе проучвания на религиозността по света през 2008, 2009 и 2015 г., задавайки на респондентите въпроса: “Смятате ли се за вярващ?” Резултатите показват, че най-невярващи в целия свят са страните от Западна, Северна и Централна Европа, въпреки че и там се срещат изключения, като например Полша, където като вярващи са се самоопределили 86% от респондентите или пък Италия – 74%. И все пак страните, които са най-представителни за днешна Европа, са съвсем слаборелигиозни: Германия – 34%, Франция – 40%, Швеция – 19%. Религиозността на жителите на САЩ е 56%. Същевременно вярващите в Украйна са 73%, а в Русия – 70%. Най-религиозни са страните от Близкия Изток. 

През 2009 г. американският психолог Грегъри Пол публикува резултати на проучване, посветено на връзките между нивото на религиозността и такива показатели като престъпността, материалния просперитет, употребата на алкохол и т.н. Оказа се, че колкото по-висок е стандартът на живот и социална осигуреност, толкова по-слаба е религиозността, а подобряването на икономическите показатели води до това, че все повече хора се отказват от Бога. В някакъв смисъл това е илюстрация на евангелските слова: “Не можете да служите на Бога и на мамона” (Мат. 6:24). 

По един такъв показател като средната възраст, на която младежите започват полов живот, Европа също лидира: за Исландия това е 15,6 год., Швеция – 16,2, Португалия – 16,9, Германия – 17,6. За Украйна този показател е около 18,9 год. Това проучване на Кеймбриджкия университет е направено през 2009 г. Днес със сигурност тези цифри са се “подмладили”. 

С храмовете – дотук! 

Но онова, което още по-нагледно демонстрира съществуващите тенденции, е бързото намаляване на броя на храмовете и техните енориаши в Европа. Например, в Германия всяка година Евангелическата и Католическата църкви губят около 220 хиляди вярващи. Само в Евангелическата църква на Германия през последните десетилетия са затворени повече от 500 храма, като около 100 от тях са разрушени. 

Сп. “Шпигел” посочва, че в най-близко бъдеще германските евангелисти ще трябва да се откажат от около хиляда църковни сгради. Причината е проста – броят на вярващите намалява и църковните институции вече не могат да покриват разходите за издръжка на храмовете, построени някога от благочестивите предци на днешните германци. Преди няколко години Евангелическата църква започна да дискутира следния въпрос: дали да не се откаже изобщо от редовни неделни богослужения, а служби да има само тогава, когато се събере поне някакъв минимален брой желаещи? Не по-добро е и положението при германските католици. През последните десет години вратите си затвориха 515 католически църкви, а в близко бъдеще се планира “отърваване” от други 700 – пак поради липса на средства. 

(1) Разрушаване на християнски храм във Франция 

Радио “Дойче Веле” съобщава, че известният германски икономист и маркетолог Хериберт Меферт, наричан в родината си “бог на маркетинга”, е разработил за Католическата църква в Германия цял куп препоръки как да задържи енориашите си и да привлече нови членове. Той в частност препоръчва “разработване и осъществяване на повече оригинални и креативни проекти, способни да заинтересуват хората и да ги убедят, че църквата наистина се грижи за тях”. Според Меферт това трябва да бъдат социални проекти с различна насоченост, за чието осъществяване трябва непременно да бъде привлечена младежта. Не е трудно да се досетим, че това е чисто светски подход. 

Католиците трябва не да засилят поста и молитвата, не да се върнат към Писанието и учението на светите отци, не да обърнат повече внимание на пречистването на сърцето от страстите, не! Те трябва да измислят “оригинални и креативни проекти”, задоволяващи потребителските мераци на масите. И тогава може би последните ще запъплят към храмовете за социална помощ. 

Впрочем, сред германските католици и протестанти се ширят искания не само за социална помощ, но и за “християнско” легитимиране на ЛГБТ, либерализация на сексуалния морал, въвеждане на женско свещенство и т.н. И германският епископат не изостава от “нуждите на живота”. Главата на германската католическа Епископска конференция Георг Батцинг преди известно време заяви: “В моралната теология ние отдавна се движим към признаване на това, че ако истинска любов и вярност има и сред еднополовите партньори, то ние трябва да приемем това”. Съвсем същата позиция заемаше и неговият предшественик на този пост – кардинал Райнхард Маркс. А в началото на 2020 г. във Франкфурт се състоя асамблеята “Синодален път”, която трябваше да “преосмисли” учението на Църквата по въпросите на хомосексуалността и сексуалния морал. Целта на мероприятието бе движението ЛГБТ да бъде признато на ниво Ватикан. През 2019 г. в Германия се появи движение, наречено “Мария 2.0”, чиито участнички искат в ултимативна форма женско свещенство и епископат в католицизма. Съответната петиция е подписана от повече от 35 хиляди души. 

По пътя на Германия вървят повечето страни в Европа. Стотици храмове се затварят всяка година, а водачите на религиозните деноминации, в напразен опит да привлекат хората, са готови да се огъват все повече и повече и да разводняват все по-безогледно духовното и моралното учение на Църквата. За вероучителните норми пък не се сеща изобщо никой. 

На ниво законодателство практически във всички страни на Западна Европа са признати гей-браковете. А гей-парадите събират милиони хора. Печалният рекорд принадлежи на Лондон, който събра на гей-парада през 2017 г. милион и половина участници. 

Междувременно във Великобритания по данни на организацията “Christian Research” към началото на 2020 г. са прекратили съществуването си около 4 хиляди християнски храма. А британското правителство забрани на англичаните да носят кръстчета на работното си място. 

Както изглежда, споменът за християнските корени на европейската цивилизация подлежи на изтриване и заличаване във всички слоеве на обществото. Кръстовете и другите християнски символи се премахват от улиците, училищата, обществените сгради. Традиционният коледен панаир в Брюксел бе преименуван на “Зимни радости”. Правителството на Словакия реши да махне ореолите от изображенията на светите братя Кирил и Методий върху евромонетите, които се секат в тази страна. Все по-голяма популярност на Запад набират честитките и поздравителните картички не с Рождество Христово, а със “Зимните празници”, или дори от този род: 

(2) Модерна поздравителна картичка, където е избягната думата “Коледа” (Christmas) 

В угода на мигрантите от мюсюлманските страни европейците са готови да се откажат не само от християнските традиции и обичаи, но дори и от общоприетите норми на поведение. В Германия в много училищни столове забраниха предлагането на свински кренвирши, салами и пастет и дори носенето на сандвичи с такава плънка от дома, за да не бъдели накърнени религиозните чувства на мюсюлманите. Същевременно много германски компании препоръчват на служителите си да не ядат и да не пият нищо до залез-слънце през месец Рамазан, за да не смущават своите колеги-мюсюлмани. За апогей в това отношение може да се смята Швеция, където първата лутеранска “епископка”-лесбийка Ева Бруне призова храмовете да бъдат очистени от кръстовете и другите християнски символи, за да послужат като центрове за настаняване на мигрантите-мюсюлмани. 

Къде сме ние? 

У нас (Украйна – бел. прев.) картината е съвсем друга. Поне засега. За последните тридесет години (след 1988 г., когато държавата на практика премахна всички ограничения за религиозната дейност и проповед) в Украйна бяха възстановени и построени повече от 8 500 храма. Това са около 280 храма на година или два храма на всеки три дни. Само през 2019 г., въпреки продължаващите насилствени отнемания на храмове, заплахите от страна на неонацистите, агресивното оплюване в медиите, законодателния тормоз и т.н., броят на енориите на УПЦ нарасна с 246. 

(3) Строителство на нов храм в с. Глеваха, Киевска област (Украйна) 

Също и Руската православна църква през тези години нарасна с повече от 32 хиляди енориии. През 2019 г. по време на посещението си в Страсбург руският патриарх Кирил заяви, че РПЦ строи средно по три храма на денонощие. Още по-интересна е ситуацията в Украйна, където православните енории, претърпели нападение от страна на привържениците на новата разколническа “църква” и изгубили своите храмове, не изпадат в униние, а си градят нови. Заслепените от злоба недоброжелатели на Църквата горят храмовете ѝ, а вярващите построяват още повече! 

Появява се закономерно въпросът: защо в богата Европа пари за издръжка на храмовете няма, а в бедна Украйна те стигат не само за издръжката на вече съществуващите църкви, но и за строителството на нови? И това при положение, че държавата в Украйна не строи храмове (с много редки изключения). В Украйна няма църковен данък като в Германия. Храмовете се строят и се издържат само с дарения на вярващите. 

Разбира се, религиозността не се изчерпва само със строителството на храмови сгради, но и това е индикатор, показващ колко голяма е разликата между православния свят и Запада, където храмовете не се строят, а се разрушават. Още по-характерен е един друг показател – броят на желаещите да станат свещеници и монаси. Ако в Европа и САЩ католиците са в паника поради недостига на свещенослужители, чието количество намалява още по-стремително от количеството на вярващите, то в Украйна желаещите да постъпят в духовните учебни заведения со повече от местата в тях. Общо в УПЦ към края на 2019 г. имаше 4609 монаси и 1372 студенти в духовните учебни заведения с очна форма на обучение. 

(4) Възстановена (вляво) камбанария на православен храм след опожаряването му (вдясно) в с. Лукавци, Черновицка област (Украйна) 

Готови ли сме за “ЛГБТ-ценностите”? 

Западните политически сили, които вече повече от 10 години се опитват да прокарат признаване на ЛГБТ и еднополовите бракове в Украйна, се сблъскват неизменно с отказа на всички украински правителства от Азаров до Шмигал. Някои със съжаление, някои без, но всички те отговарят с един и същ аргумент: украинското общество не е готово да ги приеме. И това е сериозна храна за размисъл. Украинското население прие повишаването на тарифите за ток, парно и вода с 6-8 пъти, то прие закриването на повечето промишлени и стопански обекти и падането на жизнения стандарт, разпродажбата на земята на чужденци, но еднополови отношения то не желае да приеме. 

А сега накъде? 

Въпросът за това кое общество е по-религиозно не е въпрос на състезание или нещо подобно. Тук става дума за нашите перспективи и нашето бъдеще. Да, западният свят материално е по-задоволен, там е по-високо нивото на живот, има по-добро здравеопазване, образование и т.н. Но заедно с това ние виждаме, че западният свят вече отдавна и официално се е отказал от Бога и християнството. На мястото на Христос там са застанали други “богове”: толерантността, мултикултурализмът, либерализмът, ЛГБТ, подмазването пред мигрантите. Заради тези “богове” от църквите се премахват кръстовете, замлъква камбанният звън, храмовете се продават за барове, ресторанти, джамии или се разрушават, а вярващите се страхуват дори да цитират “неполиткоректното” Евангелие. 

За стратегическа цел на своето развитие Украйна смята интеграцията в Европа и различните европейски наднационални структури. Но дали няма да се окаже, че цената, която ще трябва да платим за това, ще бъде загубата на християнската ни вяра? Този процес, разбира се, ще е постепенен, бавен, за да може съзнанието ни да свикне полека-лека с него и да не го отхвърли. Може би ще успеем да запазим вярата си, но най-вероятно ще бъдем принудени да избираме. “Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона” (Мат. 6:24). 

| spzh.news 

Превод: Андрей Романов